Home Педагогика Педагогическа психология (5 - 6 тема)

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Педагогическа психология (5 - 6 тема) ПДФ Печат Е-мейл

ПЕТА ТЕМА 

ЧОВЕК, ИНДИВИД, ЛИЧНОСТ

ФОРМИРАНЕ НА ЛИЧНОСТТА В УЧЕБНАТА ДЕЙНОСТ 

Психичното развитие на човека има специфични особености и измерения които произтичат най напред от биологичната същност/ характеристика на човешкият вид, затова понятието човек е изходно в изследването и анализа на психичното развитие на човешкия индивид и на личността. В антропологията с понятието човек се означава особен биологичен вид известен като хоминиди или човекоподобни същества. Първите процеси на обособяване на човека като биологичен вид се отнасят към австралопитека. От позициите на антропологията човекът се отнася към биологичния вид австралопитеци и се отличава с присъщи само на него характеристики. Теоретичната основа на анализа на човека като биологичен вид се представя от работещата и досега теория на Дарвин за произхода на човека. От позицията на съвременната теория за произхода на човека са отделени и основните характеристики на човека като биологичен вид. Като биологичен вид човека се отличава с няколко присъщи само на него характеристики, при това генетично зададени и те са:изправен вървеж; членоразделна реч; продуктивна дейност; предаване и овладяване на натрупан индивидуален опит; разпределение на функциите в еднинната първоначално биологична а в последствие и обществена дейност. Тези характеристики дават специфичният облик на човека. Конкретният представител на човешкият род е човешкият индивид. Като понятие индивидът се отличава с няколко характеристики. С понятието индивид се означава конкретният представител на даден вид/човекът/ Особеностите на индивида са:

1. Всеки индивид снема в себе си всички без изключение характеристики на човека, това означава че без изключение на индивида е присъщо всичко казано за човека/изправен стоеж и т. н. /

2. ????

3. Индивида е завършен и цялостен представител н своя вид. По тази причина към индивида не може да се подхожда парциално.

4. Човешкият индивид е винаги тъждествен на себе си, тоест от първият ден на своето появяване индивида остава тъждествен на себе си. Признаването на този факт не е аргумент новороденото да се разглежда като малък възрастен човек. Тъждествеността включва като необходим компонент развитието. В границите на огромното изменение индивида си остава тъждествен на себе си.

Една от най важните характеристика на индивида е това че той е поставен в условията на социално взаимодействие с другите индивиди посредством език. Тези две обстоятелства откриват съвършено друга линия на психично развитие в сравнение с всички други висши животни. Човешкият индивид не получава нищо наготово в своето психично развитие Онова което е на готово всъщност са онези възможности присъщи на човека. Всъщност психичното развитие на човешкия индивид не е дадена в неговата биологична природа, няма го в генетичните измерения. Психичното развитие на индивида е зададено отвън чрез онези продукти на човешката дейност в които са овеществени постиженията на човешкият род. Затова психичното развитие на индивида е функция от овладяването на опредметеният обществено исторически опит на човечеството. Овладяването на овещественият опит като необходимо условие за психично развитие поставя началото на съвършено ново психично образование и това е личността. Единствената перспектива за психичното развитие на индивида е овладяването на опредметеният обществено исторически опит. По принцип в Психологията личността се дефинира като сложно/комплексно образование което възниква по късно в индивидуалният развитие на човека от тук следва едно принципно положение това че появата на личност у човека е процес които се детерминира само от социални, обществено исторически детерминанти. Личността се създава от обективните обстоятелства чрез цялостната и дейност. Първата изходна основа на личността е богатството на връзките на индивида със света. За възникването и осъществяването на такива връзки са необходими две условия:оръдие за общуване върху основата на членоразделната реч и социален тип общуване с другите хора. На тази основа се очертават основните параметри на личността:

1. Наличието на съвкупност от обществен тип взаимоотношения. Следователно личността е обвързана непосредствено с типа предметна дейност.

2. Степента на йерархизация на дейностите и присъщите и мотиви. Йерархията на мотивите/съподчиненост и динамика/ е ядрото на личността. Мотивите образуват относително самостоятелна единица в определена йерархия изразяваща едно особено свойство каквото е личността.

3. Нейният строеж – структура на личността е сложно психично образуване което възниква у човешкия индивид на определен етап от неговото психично развитие.

Индивида се ражда но личността се изгражда. Особена страна в характеристиките на личността е и това че тя възниква във взаимодействието на индивида с другите хора. На тази основа човешкият индивид човешкият индивид започва да вижда в другите себе си, започва да се съотнася с другите така както и другите се съотнасят с него. Това вглеждане в другите като в огледало поставя началото на нов тип психично развитие на индивида и това е личностното развитие. Затова личността е ново качество в психичното развитие на човека. Такова разбиране за личността произлиза от теорията за дейността. Педагогическата Психология изследва развитието и формирането на личността на основата на тези две теории. Но към личността и за личността има и други подходи и концепции които също трябва да бъдат взети под внимание. Теоретичният анализ показва че в подходите към личността освен горните две концепции има и други подходи те са различни и в някои отношения утвърждават позиции и подходи които могат да бъдат преценени като несъстоятелни но и те трябва да се вземат предвид. Обособени са три направления в подходите към личността различни от горните два те са:

1. Бихевиоризъм/поведенческа Психология-от позициите на това направления личността се разглежда като "стопанин" на психичните функции, а според Олпорт личността се дефинира като определител на поведението и мисленето. В концепциите им има основание това че личността вече като изградена в някаква степен структура намира израз непосредствено в осъществяването, в натрупването и развитието на психични функции и само до толкова личността може да бъде разглеждана като "стопанин" на психичните функции но в случая остава в сянка същността на това психично образование наречено личност, законите на неговото развитие и съществуване. Същото може да се каже и за постановката на Олпорт. Разбира се че личността проектира и осъществява определено поведение но и тук остава в сянка образованието-личност. Затова основният недостатък е че личността се разглежда като наготово даден конструкт. За педагогическата Психология значение има произхода на личността , формирането и развитието.

2. Диференциално Психология /Галтон, Кетел, Фроид/ Те въвеждат количествено ориентирана метода за изследване и измерване на личността. Кетел е авторът на многомерен и йерархичен модел на факторите на личността и като цяло е създател на факторният анализ. Методите на изучаването на личността върху основата на йерархичният модел на факторните на личността се състои в изучаването на статистическите връзки между отделните черти на личността. Установената на тази основа корелационна връзка се преценява като обективна страна/измерител на личността. Особено силно е представено това направление в изследванията на Аизенк Той въвежда две основни измерения на личността-невротизъм и психотизъм. Статистическите процедури върху тези два основни фактора се декомпозират във формулираната типология на личността и то на две разновидности-интровертни и екстравертни личности. Установява се че чисто количественият начин за измерване на психотизма и невротизма, интровертноста и екстравертноста са необходима процедура в личностното изследване на човека но тази процедура носи недостатъка на статистическата ограниченост. Личността не може да бъде сведена до количествените измерения на предварително дефинираните фактори Въведената от Аизенк типология е свързана и със създадената от него ролева теория за личността. Съгласно тази концепция личността е съвкупност от социални роли. Личността в своето съществуване осъществява различни роли и в това е нейното предназначение. Личността изпълнява само социални функции в обществото които могат да са различни. В определена дейност личността поема и осъществява социални функции чрез които представя на обществото социалната функция на друга личност. В този случаи личността осъществява една социална роля. От позициите на Фройд личността се свързва непосредствено със появата и развитието на либидото/половият инстинкт/. Личността е външният израз на либидото. А либидото представлява инстинктивната полова активност на индивида и в такъв смисъл либидото е биоенергетичен източник на активността на индивида и на три равнища: То, Аз и Свръх Аз. Това са трите инстанции в личностното развитие на човешкият индивид като непосредствен израз на половата му активност.

3. Културно антропологическо направление/Карл Юнг/Тук важното е постановката за архетипа - съгласно тази концепция личността се представя като продукт на индивидуалната адаптация към външните ситуации и нейните общи основи наречени архетип. Архетипа се проявява в човека от най ранно детство под влиянието на чертите присъщи на дадена раса, етническа група, националност и социална класа. Личностното развитие на индивида е детерминирано/програмирано в присъщите на архетипа измерения или характеристики. Всяка личност е продукт на архетипа, от тук следва че личностното развитие на човешкия индивид е предварително дадено в архетипа към които се отнася тя. Главният недостатък е в конструкта архетип. Всъщност елемента на такъв конструкт съществуват обективно но няма нито един аргумент които да доказва възможността да се обединяват тези компоненти и да се създава архетип. Личностното развитие на човешкия индивид по никакъв начин не се детерминира от расова, национална или социална особеност.

Тези направления имат своите положителни страни, своите значими за науката моменти и трябва да се имат в предвид, но колкото се отнася до личността трябва да се разбира като психично новообразование което се формира в жизнените отношения на индивида в резултата на преобразуване на неговата дейност. Това означава че личността възниква в обществото, че човек влиза в това общество като индивид с . . . . . . . определени природни свойства и способности но той става личност само като субект на обществените отношения. Затова личността се развива, формира и изгражда, но личността се и разгражда, индивида никога не се разгражда. Личността на човека се произвежда от обществените отношения но не като процес на въздействие а като процес на взаимодействие. Културно историческият подход към личността изисква да се подчертае че тя е продукт от овладяването на материалните и духовните дейности на обществото, но не пасивно, не като процес на въздействие , а като процес на активно отношение на индивида към продуктите на дейността на обществото и на присъщите и социален тип взаимоотношения. Затова всяка обществена дейността в зависимост от нейните предметни характеристики създава психично поле за формирането на личността. Но учебната дейност има особени измерения и особени взаимоотношения за формирането на личността, те произлизат от две обстоятелства:от предмета на учебната дейността и от времето в което тя се разполага в индивидуалното развитие на човека. Спецификата на предмета на учебната дейността е такава че той се свързва непосредствено с овладяването на натрупания обществено исторически опит. Обстоятелството че личността като психично образование е момент на предметната дейност и следователно функция от активното овладяване на обществено историческата дейност отрежда на учебната дейност вече по самият и предмет особено място във формирането на личността. Учебната дейността е единствената обществена дейност която по самият си предмет се осъществява като процес на овладяване от подрастващите на овещественият исторически опит. Затова учебната дейност е не само условие за формирането на личността тя заедно с това е и отговорна дейност, тя има определящо значение за този процес. Второто обстоятелство което обвързва учебната дейност с личността е времето в което се разполага и е прието тя да се разполага във възрастовия период до 17-18 год. От психология е известно че периода до 18 год. се отличава с особено висока познавателна активност на индивида. Учебната дейност се оказва не само най благоприятното условие за овладяване на общественият опит но и тя съвпада с периода на най повишена познавателна активност от развитието на индивида. С тези две обстоятелства личностното развитие е специфичен компонент на развитието в контекста на педагогическата Психология. Личностното развитие на човека разбирано като процес на активно овладяване на обществено историческият опит намира израз в изграждането на определящите и водещите конструкти наричани психични функции.

 

ШЕСТА ТЕМА 

ПСИХИЧНА ФУНКЦИЯ И ПСИХИЧНО РАЗВИТИЕ НА ЧОВЕКА 

Категорията психична функция в Психологията е известна още от времето на Вундт. В контекста на Вундовата Психология е разкрит културно антропологическият същност на психичната функция, тя се разглежда като психично образование което снема в себе си културно антропологическите особености на човешкият индивид и в частност психичната функция е образование което възниква върху основата на културното развитие на човечеството. Тази постановка има положително значение за Психологията но в контекста на Вундт културата се интерпретира абстрактно а в определена граница метафизически, като зададени и неизменни величини, а индивида в своето развитие просто снема характеристиките на културата такава каквато е за даден етап. Крачка напред към подхода на психичния феномен прави Карл Юнг и този видим прогрес е по посока на конкретизацията на културата, по посока на излизане от абстрактните измерения на културата, такава именно конкретизация Юнг постига посредством неговият конструкт за архетипа, чрез него културните измерения на психичният феномен се конкретизират и се обвързват с етически, расови, национални и социални измерения на човешкия индивид. В контекста на Юнг психичният феномен попада под обречеността на изкуствено създаденият конструкт-архетипа. Физиологическите анализи на дейността на мозъка показват че в индивидуалният живот на човека възникват особени физиологични конструкти на висшата нервна дейност, според Ухтонски /физиолог/ такива именно физиологични конструкти се наричат функционални органи, те представляват ново образование което възниква в процеса на индивидуалното развитие. Основният факт се състои в това че функционалните органи са материален субстрат на ония специфични способности и функции които се формират във хода на усвояването от човека на света, света на културните продукти. Кората на главният мозък има тази уникална способност да формира функционални органи /функционални структури/ в индивидуалното развитие. Същността на функционалните органи на главният мозък е в това че те са физиологически еквиваленти, основа на такива психични образования каквито са психичните функции. Такова разбиране за психичните функции се отстоява в теорията за културно историческото психично развитие на човека/Виготски/. В тази теория тои отделя три основни понятия:

1. Понятието за психична функция.

2. Понятието за културно историческото развитие на поведението.

3. Понятието за овладяване на собствените процеси на поведението.

С тези три основни понятия които Виготски отделя в анализа на културно историческата дейност на човека са свързани непосредствено и с психичните функции. Психичната функция е сложен, комплексен психичен акт, тя е психично образование което включва три основни страни: познавателна; субектна; свойствено качествена страна. Виготски въвежда две разновидности на психичната функция:елементарна психична функция и висша психична функция. Културно историческият подход към психичното развитие на човека се свързва и с елементарната и с висшата психична функция, но определящо и специфично присъщо на човешкото психично развитие са висшите психични функции.

ЕЛЕМЕНТАРНИ ПСИХИЧНИ ФУНКЦИИ-в определени граници са общи за висшите животни и човека. Зад тези граници елементарната психична функция придобива човешки облик. Елементарните психични функции при висшите животни и човека са генетично зададени като определени възможности за развитие и осъвършенстване, човешкият индивид се ражда с основни жизнени потребности за организма/елементарни психични функции. И най елементарната способност за усещане е една елементарна психична функция. Тя е представена по различен начин при животинските видове в зависимост от спецификата на видовият опит. От такова естество са и най елементарните прояви на психична насоченост и съсредоточаване, на задаване на придобити впечатления. Но у човека заедно с овладяването на обществено историческия опит елементарната психична функция придобива вече и социален оттенък. Затова не е възможно свеждане или редуцирането на елементарните психични функции до тези на висшите животни. Две обстоятелства поставят траен отпечатък върху елементарната психична функция на човека:езикът и социалният тип общуване. Психичното развитие на човека безспорно е свързано с присъщите само на него органични измерения. Човешкото психично развитие и възникналите на тази основа психични функции е особена сплав от биологични измерения на биологичното съзряване и от историческото измерение на човешкото поведение, всъщност психичното развитие на човека исторически и индивидуално върви по две линии: линията на биологичното съзряване и линията на обществено историческото взаимодействие и общуване с другите хора. В историческото развитие тези две линии на психично развитие вървят последователно. Те се разгръщат като последователни процеси и представляват съдържание на филогенезиса на човешкото развитие. В индивидуалното психично развитие тези две линии се сливат, двата плана на развитие естественият и културният съвпадат и се сливат в индивидуалното психично развитие на човека. Особеното е това че органичното развитие се извършва в културната среда, затова присъщата на човека органична активност се разгръща и се осъществява в културното и историческото взаимодействие на индивидите с другите хора. За органичната активност на човека има особено значение факта че освен обществените взаимодействия в които се осъществява на определено равнище се преплита с нова присъща само на човека активност и тя се нарича оръдиина активност. Съгласно Дженингс органичната активност на видовете се разгръща последователно и заедно с нейното пълно разгръщане съзрява и животинският индивид. Особеното в психичното развитие на човека е това че в хода на органичното съзряване започва да се вмества и оръдиината активност. С понятието оръдиина активност Виготски означава процесът на постепенното овладяване от подрастващите на изцяло обществени продукти на човешката дейност, такива продукти са продуктите на материалната и духовната дейност на човечеството и езика. Взети заедно продуктите на дейността и оръдията за общуване изобразяват основата на оръдиината активност на човека. Още от най ранна възраст човешкият индивид е включен вече в този нов тип активност наречена оръдиина активност. Вторият особено важен факт е в това че още преди да е завършена органичната активност на индивида, той вече е включен в оръдиината активност следователно този втори тип обществена активност се включва в още незавършената органична активност на индивида и така из основи изменя основният план на човешкото психично развитие. Върху основата на присъщата само за човека органична активност възникват функционалните органи чиито психичен еквивалент са вече ВИСШИТЕ ПСИХИЧНИ ФУНКЦИИ. Обективната основа върху която се изграждат функционалните органи присъщи само за човека са оръдията за общуване /език/ и продуктите на обществената дейност следователно на основата на оръдиината активност се поставя началото на психичните функции от висш порядък. Техният източник е обществено историческата дейност на човека, а формирането им като функционални органи на висшата нервна дейност предполага овладяване на продуктите на дейността и на оръдията за общуване. Формирането на такъв тип психични образувания върху основата на оръдиината активност и . . . . . . . . . . . . . . . . . . . на присъщите само на човека културно историческо психично развитие на човека.

Висшите психични функции не се надграждат над елементарните психични функции, те са продукт на оръдиината активност и затова се изграждат на собствено поле едновременно с елементарните психични функции като нови функционални органи. Затова висшите психични функции са изцяло продукти на индивидуалният живот на човека на неговата обществено историческа активност, на овладяването на културно историческият продукти на човешката дейност. Формирането на висшите психични функции представляват точно съдържание на личностното развитие на човешкият индивид. Виготски проследява три разновидности на висшите психични функции възникнали в историята на човечеството и останала като техни рудаментарни форми, независимо от своя първичен произход и характер рудаментарните форми са точен модел на тези психични образования и носят в себе си всички характеристики на висшите психични функции, тези рудаментарни форми са : избор по жребии; възел на запомняне; броене на пръсти.

ИЗБОР ПО ЖРЕБИИ представлява определена социална ситуация в която човекът се ориентира и я овладява, а заедно с това овладява и собственото си поведение като въвежда допълнителни, външни средства или оръдия-знаци. С помощта на такива средства човекът овладява възникналата ситуация а заедно с това и собственото си поведение. Изборът по жребии всъщност представлява една изцяло социална ситуация в която човекът взема решение и извършва практически действия не пряко а опосредствано чрез въвеждането на допълнителна ситуация и това е ситуацията на жребия. Всъщност самото вземане на решение посредством въвеждане на изкуствен стимул/средство е вече висш тип поведение и се представя от съвършено нова психична конструкция, а такава конструкция е вече висшата психична функция.

ВЪЗЕЛЪТ ЗА ЗАПОМНЯНЕ се отнася до втората рудиментарна форма и се отнася до закрепване в паметта на явления и процеси имащи значение за човека. Анализът показва че в такива случаи човекът прибягва до допълнителни външни средства, описани в историята като възел за запомняне, става дума за един изкуствено създаден и въвеждан стимул /знак/ с помощта на които човекът закрепва в паметта си необходимите знания. Такъв начин на запомняне е вече израз на поведение от висш порядък и заедно с това е и представена от нова психична структура и такава нова структура е висшата психична функция. Тази рудиментарна форма на висшата психична функция съществува и до ден днешен и ако първоначално човекът е използвал естествени предмети в качеството на възел за запомняне то в последствие човекът е създал специални знаци с чиято помощ постига същите две неща-овладяване на ситуацията и собствено поведение. Такива именно знаци са писмеността, математическите знаци и т. н.

БРОЕНЕТО НА ПРЪСТИ е свързано с осъществяването на количествено бройна ориентация на човека в заобикалящата го действителност. Количествените характеристики на явленията и предметите като непосредствено познание са достъпни и на висшите животни, но в своята история човекът е направил решителна крачка към бройните характеристики на предметите и явленията, макар най елементарната форма на трудова дейност са били достатъчно основание за възникване на потребност за броене на предметите и явленията. Първото изкуствено средство с което човекът осъществява бройните характеристики са пръстите на ръцете. Главното предимство на ръката е че тя носи едно краино множество от елементи и поради това се превръща в типичен еталон на вече броините характеристики на предметите и явленията по такъв начин човекът е овладял възникналата ситуация отброяваики предметите и явленията и заедно с това собственото си поведение. Общото за висшите психични функции е в това че те имат знаков произход. Всеки изкуствено създаден знак опосредстващ средство за овладяване на поводението, затова знакът е оръдието посредством което се изгражда новото психично образование-висшата психична функция. Два момента характеризират понятието знак:неговият произход и неговата функция:

Произходът на знака е исторически.

Функцията е оръдиина.

Психичното развитие на човека е свързано непосредствено с овладяването на знаците/езикови, математически и т. н. /Всяка система от знаци създава система от висши психични функции. Но висшата психична функция е психически конструкт върху чиято основа възниква ново психично образование и това е личността. Това именно показва че личността е вторично психично образование за човека което възниква в историческите условия на неговото индивидуално съществуване. Всички висши психични функции са интериоризирани отношения от социално естество, те са основа на социалната структура на личността, тяхната природа-произход и същност са социални. Но висшата психична функция е точен израз на културно историческият процес на развитие на човека. И когато психиката се поставя върху разбирането за обществено историческият произход на човешкото психично развитие един от аргументите е тъкмо възникването и изграждането на висшите психични функции. Анализът показва че всяка психична функция преди това е била своеобразна форма на психологическо сътрудничество и едва на по късно се превръща в индивидуален начин на поведение. Затова висшите психични функции се появяват двойно на сцената. Първоначално тя се появява като сътрудничество между хората, а втори път се появява и като собствено поведение. Пътят между тези два начина на появяване на висшата психична функция е интериоризацията на ситуацията, знаците и оръдията. Всяка висша психична функция е ново образование, функционален орган възникващ при жизнено. Всяка функция не се надстрояват над елементарните психични функции те представляват нови психични системи възникващи на собствено поле и това е полето на функционалните органи. Висшите психични функции имат и тази особеност че те се и разграждат. В известен смисъл висшите психични функции страдат от неблагоприятно стичащата се за личността обстоятелства. В психичното развитие на личността основата е формирането на висшите психични функции. Всяка дейност в такъв план/отношение създава условия за възникване на висши психични функции но водещата дейност чието предназначение е изцяло формирането на висшите психични функции у подрастващите е учебната дейност. По своят произход и по своето предназначение учебната единност е призвана изцяло за оформянето на висшите психични функции от всякакъв порядък. Две основни групи висши психични функции се формират в човешкият индивид:личностни висши психични функции и познавателни висши психични функции. Една от най сложните и обхватни висши психични функции на личността е характерът.

 

WWW.POCHIVKA.ORG