Home Педагогика Педагогическа психология (7 - 8 тема)

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Педагогическа психология (7 - 8 тема) ПДФ Печат Е-мейл

СЕДМА ТЕМА 

ХАРАКТЕРЪТ НА ЛИЧНОСТТА И УЧЕБНАТА ДЕЙНОСТТА 

От общата Психология са установени основните параметри на този психичен феномен наречен характер. Главното е в това че още пр. н. е. човечеството вече е имало понятие за един психичен феномен които нарекли характер. Три основни параметъра има характерът: С това понятие се означава определено психично свойство на

личността.

Характерът е личностно образование както във филогенетичното така и в онтогенетичното развитие на човека.

Характерът е висша психична функция в личностното развитие на човешкият индивид и ако личността е по късен продукт в психичното развитието на човека то е и за това защото характерът се формира по късно едно от измеренията на психичната реалност на човека.

В Психологията се известни три основни подхода към характера на личността:

1. Биологически подход-в педагогическата Психология е представена от Джеимс Сули, според него терминът характер се използва за обозначаване на индивидуалните душевни особености, в това число както на интелектуалните така и на моралните, и като проявяващи се особености от денят на раждането във вид на рязко обособени вродени наклоности така също и на придобитите като резултата на опита и възпитанието следователно в съдържанието на характера разбиран като биологичен детерминант се включват интелектуалните и нравствените особености на индивида които придобива в хода на възпитанието. Според Бергеман характерът е вроденост но не като нещо зададено а само като предразположение, той се развива с развитието на човека под влияние на средата в която расте. Според него характерът е процес които включва развитието на влеченията и чувствата във вид на привички на индивида.

За него характера е сплав от добри и лоши привички поради което ние класифицираме човека като добър или лош. И едните и другите привички определят тенденциите в развитието на индивида. Той включва елемента на изменението под влиянието на външната среда, но те са само някакви корективи оказващи въздействие върху инъче вродените конструкции на личността във вид на характер. Фройд е първият автор които конкретизира биологичната детерминация на характера изцяло в половият инстинкт на индивида/либидото/. Характерът на човека е изграден в значителна степен от материала на сексуалните възбуди и се състои от фиксирани още в детството нагони, състои се от придобити чрез сублимиране конституции и от такива конституции които са предназначени да подтикват ефективно перверзии осъзнати като не ефективни пориви.

2. Вундт поставя началото на двойнствената природа на характера- едновременно и първоначален атрибут на личността и заедно с това продукт на обстоятелствата. Според него характерът е точно толкова продукт на обстоятелствата на живота колкото и първоначални способности на личността. Той разглежда характера като единствената непосредствена причина на произволните действия на личността. Индивидът пренася със себе си в живота зародишът на своят характер. Вундт е поставил началото на една рационална концепция за същността на характера. Това което има положително значение е функционалната зависимост на характера от обстоятелствата. В момента в коитко характера се отнася и към генетично зададеният атрибут има определени основания но при Вундт не са изведени и са останали като най общи констатации.

3. Към характера има ясно изразен астрологически подход свързан непосредствено с влиянието на съзвездията върху формирането на характера на личността.

4. Подход на педагогическата Психология на основата на диалектико материалистическата философия. Този подход най пълно е представен от Пиер Жане. От позицията на диалектико материалистическата философия характерът се дефинира като сложно психично свойство на личността което поставя определен отпечатък върху всички. . . . . . . . . . и прояви на личността и които изразява специфичното за нея отношение към света/природна и обществена действителност/Характерът е висша психична функция на личността която се формира по законите на оръдийната активност на човешкият индивид и която висша психична функция се състои в относително устойчиви свойства на личността които обуславят сложното и поведение. Затова характера на личността е онова отношение на индивида което намира израз както във целите които човекът се поставя така ив начините чрез които ги осъществява. Характера намира израз в това какво прави човека и как го прави. Затова характера покрива цялостното поведение на личността като отношение към заобикаляща та го природна и обществена действителност и към другите хора. Характерът на човека включва черти които определят, както отношението му към другите хора така и отношението към продуктите на общественият труд, към това което той сам върши и тъкмо в отношението се откриват именно такива черти на характера като добросъвестност, мъжество, настойчивост и т. н. Всъщност съдържанието на характера на личността са такива отделни психични новообразувания които образуват съдържанието на отношението към заобикалящата го действителност. Като качество на личността характера е обусловен исторически/всяка историческа епоха създава свои собствени характери обусловени от преобладаващият тип обществени отношения/ Характерът на личността разбиран като негово отношение към действителността и други хора е резултата от индивидуалното му развитие в онези културно исторически условия в които той се ражда, развива и живее. Като сложно психично свойство на личността характерът е носител на активното отношение на субекта към заобикалящата го действителност, на активното овладяване от индивида на овещественият обществено исторически опит. В структурата на характера са представени редица отделни психични свойства които сами по себе си имат самостоятелно значение но във взаимодействие с други психични свойства създават едно ново явление и това е характерът. Характерът не е механично съчетаване на психични свойства а е съвкупност от такива свойства чиито катализатори са продуктите на обществено историческата дейност, обществен тип взаимоотношения. Две обективни условия детерминират обособяването на отношенията на индивидите и те са езикът и социалният тип общуване. В структурата на характера по общо разбиране се включват:съзнанието на личността; волята; нравствеността; мотивацията; ценностовите ориентации; равнищата на претенции и очаквания, и специфична динамика на поведението детерминирана от темперамента. Компонентите на характера имат значение само в едно вътрешно, динамично и функциониращо единство в което водещо значение имат съзнанието и волята. Но съзнанието е психически продукт в общото психично развитие на човека. С възникването на съзнанието се формира и волята от тук следва че характера е психично образование което се формира на по късен етап в детското психично развитие. Волята е водещият компонент на характера и това е така защото тя е вътрешно обвързана със съзнателният тип отражение. Постепенното развитие на волята е всъщност съдържанието на процеса на формиране и на характера на личността, но този процес е непосредствено свързан с овладяването на езика. Личността има много измерения но характера поради своята сложност е водещо измерение на личността. Отношението на индивида към заобикалящата го действителност е социално детерминирана при това не само към предметите и явленията от природната действителност но отношение и към явленията от социалната действителност, на тази основа се осъществяват две допълнителни форми на отношение на личността:към другите хора и към себе си. И едното направление и другото се свързват със съзнанието и самосъзнанието. Волевият акт е вътрешният психичен механизъм на отношението на личността към заобикалящата го действителност, това доказва че волевата активност е възможна само на основата на езика. Волевата активност на индивида е свързана с произнесената дума, тя е пусковият сигнал за волевата активност на индивида. Отношението на индивида към заобикалящата го среда не е константа, то е динамична структура и затова характера се изменя и развива но и разрушава. Динамиката на отношенията се детерминира от типологичните особености на индивида. С това си детерминиране като динамика темперамента влиза в структурата на характера. Динамиката е генетично зададена. Отношението е единство от съдържание и форма.

 

ОСМА ТЕМА 

ПОЗНАВАТЕЛНА НАСОЧЕНОСТ НА ЛИЧНОСТТА.

ИНТЕРЕСИТЕ И УЧЕБНАТА ДЕЙНОСТ. 

В Психологията с понятието интереси се означава психичната насоченост на индивида към заобикалящите го предмети и явления от природната и обществена действителност. Като обща проява на психичната активност психичната насоченост е еднакво присъща както на висшите животни така и на човека. В животинският свят психичната насоченост е единствено биологично детерминирана, затова тя се осъществява само в психичното поле на единствената за висшите животни биологична дейност. Такъв тип психична насоченост чиито детерминанти са предметите и явленията които са обвързани с биологичната дейност на човека в Психологията не се означава с понятието интерес. Психичната насоченост на висшите животни в крайна сметка се осъществява в три насоки:хранене отбрана, продължителност на рода. Психичната насоченост на човека безусловно има и своите биологични измерения и то в горните три направления, основният факт е в това че биологичната дейност на човека се осъществява по социален начин и поради това тази първична психична насоченост на човека носи белезите на двете основни обстоятелства в неговата психична активност:език и социален тип общуване. От това следва че психичната насоченост на човека към предметите и явленията които са обвързани непосредствено с биологичните му потребности е социално детерминирана и се осъществява в условията на социалното взаимодействие в обществото. Психологическият анализ на типичната за човека психична насоченост вече се свързва с обществените предмети и явления и затова се означава с термина интерес. Интересите на човека са психичен феномен чиито източник/детерминант са продуктите на културата и науката. В обсега на психичната насоченост на човека влизат и онези социални отношения в които той се оказва включен. В Психологията и педагогическата Психология се проследяват няколко подхода към интересите. Анализът на тези подходи е необходим главно с оглед на научното дефиниране/изследване на такъв феномен какъвто са интересите.

Един от подходите към психичната насоченост/интересите/ е ИНТЕЛЕКТУАЛНИЯТ ПОДХОД. Според него интересите са израз на доминираща в съзнанието на човека представа за предметите и явленията. Този подход се нарича така защото в случаая извежда и свежда интересите до интелектуалната активност на човека каквато е всяка доминираща представа. Това на което трябва да се обърне внимание се отнася до това че в този подход остава в сянка собствената отразителна същност на интересите. Те просто се свеждат до някакъв "екстракт" от един интелектуален феномен какъвто е представата. Сама по себе си като чели представата произвежда насоченост, това е слаба страна на подхода защото един психичен феномен се извежда от друг психичен феномен. Една детерминираща представа на субекта се презентира във вид на насочване на познавателната активност, но самата насоченост е отражение на реалните качества на предметите и явленията за които в съзнанието на човека може да има но може и да няма представа. Ето защо този подход допуща тъкмо тези две слаби страни:

Свеждане на един психичен феномен до друг психичен феномен.

Елиминиране на собствената отразителна същност на психичната насоченост.

Освен това няма основание да се обвързва психична насоченост само с представите, те са в не по малка степен обвързани с мисленето, с абстрактните и фантазни образи.

Вторият подход е ВОЛУНТАРИСТИЧНИЯТ ПОДХОД. От названието се разбира че основата на психичната насоченост е волята, тоест интересите на личността са психичен феномен които произлиза непосредствено от волевата активност и се обяснява като израз волята на индивида. Този подход стеснява както появата така и осъществяването на този психичен феномен, а да се обяснява поведението на личността само на основата на

волята е психично ограничение.

Третият подход е типичен с БИОЛОГИЧНАТА ДЕТЕРМИНАЦИЯ на психичната насоченост, той обвързва и извежда психичната насоченост пряко от биологичните му потребности.

Диалектико материалистическата Психология разглежда интересите като свойство на личността което се формира на основата на разпредметяването на продуктите на обществото и възниква у човека като резултата от най благоприятните условия за ориентиране в процесите и явленията. Затова интересите са висша психична функция на човека чиито произход и същност са подчинени на всеобщия закон на културно историческото психично развитие на човека. Затова за Психологията интересите са резултата от активното овладяване на продуктите на обществената дейност, от успеха на индивида в този процес. Особено място във възникването и развитието на интересите има социалното общуване и сътрудничеството на децата с възрастните. В контекста на педагогическата Психология, психичната насоченост на индивида има собствено поле за анализ и особено значение за формирането на личността. В педагогическата Психология се проследяват няколко разновидности на насочеността със значение за човека. Разновидностите на интересите се разпределят по следните признаци:

1. Обхват на предмета-тук са отделени два вида интереси:широки и тесни.

1.1 Широките интереси включват едновременно няколко вида дейности и затова са необходима основа за психичното развитие на човека. Колкото е по широка панорамата на психичната насоченост в детското психично развитие толкова по добре за психичното развитие. С овладяването на обществено историческият опит познавателната насоченост показва тенденция към постепенно свиване до една или част от дадена дейност. На тази основа възникват:

1.2 Тесните интереси-психичната насоченост към една дейност. Прехода от широките към тесните интереси е закономерност на човешкото психично развитие. Познавателната активност на човека се разглежда като процес които разширяване и утвърждаване на широките интереси и от там на редуциране до отделна дейност. Този постепенен преход е съдържание на процеса на професионализация на личността. Появата на тесните интереси не е доказателство за заличаване на другите интереси, всъщност появата на тесните интереси показва само едновременното съществуване на професионалните интереси с другите интереси. Личностното развитие на човека включва безусловно прехода от широките към тесните интереси.

2. Признака на начина на възникване на интересите:случайни, целенасочени интереси

2.1 Случайната психична насоченост намира израз в психичният феномен любопитство. Той е присъщ на познавателната активност на човека. Случайните интереси възникват върху основата на неограничените контакти със заобикалящите го предмети. Тези интереси са обвързани с различни психични феномени. Случайното насочване се оказва една от закономерностите на познавателната активност на човека, затова случайните интереси са израз на неограничените възможности на човека да общува с предметите и явленията. На познавателната дейност на определено равнище предполага вече и:

2.2 Съзнателно организиране на познавателната активност следователно предполага и целенасочени интереси. Такъв тип интереси са присъщи на познавателната активност в учебната дейност.

3. По признака на тяхното опосредстване /опората върху която възникват, отделят се:непосредствени и опосредствани.

3.1 Непосредствените интереси са израз на прякото общуване със заобикалящата го действителност. Затова те са едно от психичните условия за натрупване на индивидуален опит от подрастващите. Именно тези интереси намират израз в неограниченият стремеж на подрастващите към всичко което ги заобикаля. Непосредствените интереси са необходима основа за познавателното развитие на децата с овладяването на езика в психичната насоченост постепенно започва да заема своето място и:

3.2 Опосредстваната насоченост. Първоначално върху основата на езика и при сътрудничеството с възрастните децата навлизат в нови светове благодарение на езика. А с овладяването на писмената реч познавателната насоченост на индивида придобива ново качество. Тя се опосредства изцяло от езиковото общуване и писмената реч, благодарение на нея у детето възниква широка панорама към процесите и явленията. Учебната дейност има това предимство че създава поле за възникване на психична насоченост във всичките и разновидности, особено предимство на учебната дейност е това че осигурява разпредметяване на п. . . . . . . . . . . обществена дейност за подрастващите с което реално се създават оптималните условия за тяхната психична насоченост от каквато и да е естество.

 

WWW.POCHIVKA.ORG