Home Педагогика СЕМЕЙНОТО ВЪЗПИТАНИЕ И ФОРМИРАНЕТО НА ЛИЧНОСТТА

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
СЕМЕЙНОТО ВЪЗПИТАНИЕ И ФОРМИРАНЕТО НА ЛИЧНОСТТА ПДФ Печат Е-мейл

ШУ “Епископ Константин Преславски”

 

Р Е Ф Е Р А Т

ТЕМА:  СЕМЕЙНОТО ВЪЗПИТАНИЕ И ФОРМИРАНЕТО НА ЛИЧНОСТТА

 

ИЗГОТВИЛ:

СПЕЦИАЛНОСТ: СОЦИАЛНИ ДЕЙНОСТИ

 

ШУМЕН

2003

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: 

1.  Иван П. Иванов “Семейна педагогика” Шумен, 1998 г. 

Въпросът за възпитанието има значително място в социалната психология още през 30- те години на нашия век. Известни са няколко подхода.

Подходът на Ролинс и Томас, Маккоби, Пуртиос и Десме се разгръща около две основни измерения на родителското въздействие.

Първото е разрешение принуда. Основните индикатори на тази дименсия са принудата, заповедите и ограниченията, които се налагат от родителите на децата; отговорностите, които се предават на тях; строгостта, с която се налагат нормите; маниерите, чрез които детският живот се свързва с родителската власт. Второто е любов- враждебност. Свързва се с ангажиментите на родителите за бъдещето на децата им; отговорността за тяхното настояще- начин на живот; времето, което им се отделя; съвместните дейности; емоционалността и ентусиазма, с която участват в живота на детето.

Вторият подход е на Баумринд и Рьошлин и е свързан също с две основни оси: авторитаризъм и либерализъм, и любов и враждебност.

Разглеждат се следните модели на възпитателно поведение на родителите.

“Авторитетният родителски контрол”- е съчетание на родителски контрол, индуктивна техника и безусловна поддръжка на желанието на детето да е самостоятелно и независимо. Нежност, доброта и разбиране, внимание, доброжелателност, много общуване, контрол и изискване за осъзнатост на поведението. Авторитетният контрол характеризира родителите, които имат подчертано рационална нагласа. Те окуражават детето чрез вербални средства, но също така дават границите на разумното, необходимото поведение; те фиксират нормите и средствата за респектиране; в същото време стимулират детето към независимост; основно място във възпитанието заема идеята за инфантилността, респективно съзряването и свързаните с това права и задължение, особено свързаните със свободата на избора. Една разновидност на този стил, се нарича “хармонично поведение”- разликата е в контрола, който се прилага много рядко.

Авторитарният стил, “диктат” е систематично подтискане на инициативата и личното достойнство на децата чрез заповед, заплаха, авторитарност, наблягане на строгостта и наказанието, по- малка топлота, съчувствие и разбиране, по- рядко общуване с децата. Твърд контрол, насилие, не подбуждат децата да изразяват свое собствено мнение. Авторитарният стил е характерен за родители, които са привързани към идеята за контрола и моделират отношенията си с детето през призмата на неизменни принципи и правила, които не подлежат на дискусия: респект към авторитета, властта, традицията, труда, реда, послушанието и подчинението на възпитателите.

Разрешаващият стил е свойствен за родители, не признаващи традиционните разбирания за възпитание, а следващи свободното развитие на децата, които акцентират на избора от страна на детето; върху свободата, импулсивността на детето; те наказват малко, страхувайки се, че по този начин ограничават детската свобода.

Характерно за стилът “Ненамеса” е, че твърде рано се счита, че детето е зряло да е независимо. Пасивност на родителите. Два свята. Резултат е най- често индивидуализъм и егоизъм, много често се случва при болест и смърт на родителите.

Баумринд посочва и извращение на семейните стилове: “Снизходителност” и “Протекция”.

Снизходителността е невзискателност, неорганизираност, лош бит, не поощряват децата, рядко и вяло правят забележки, не възпитават независимост и самоувереност на детето.

При протекцията родителите осигуряват с труда си удовлетворяване на всичките потребности на детето, премахват всичките му грижи, усилия, трудности, като ги приемат върху себе си. Резултатът много често е липса на самостоятелност, инициатива, “деспотизъм отдолу” .

Друга известна типология е тази на Шефер. Той описва поведението на родителите по два важни признака: Неприемане- разположение и търпимост- сдържане.

Разглеждат се няколко родителски стила: (модели на поведение: модел “разположение (топлота, любов)”. При този модел родителите считат, че децата им притежават много положителни качества, радват се на общуването с тях, приемат ги такива, каквито са.

Друг модел е моделът “сдържане (контрол)”. Строги родители предписват на децата си множество забрани, държат ги в непрекъснат контрол, установяват задължителни норми на поведение. Децата се наказват рядко и не много строго. Детето обикновено се подчинява и не дава повод за наказание. В предучилищна възраст забраняват шумните игри, изискват послушание, да не се излиза сам далеч от дома, забраняват агресивно поведение. В началните класове изискват сдържано поведение, добри учебни резултати, етикет, спазване на чистота. В горните класове родителите искат да знаят как се провежда свободното време, кои са приятелите им, какво и сексуалното им поведение, искат добри резултати в училище.

При моделът “снизходителност” се правят малко забележки на не сдържаните деца, не се забраняват шумните игри, малко ги е грижа за чистотата и послушанието, неограничена свобода в игрите, естественото проявление на агресивността.

От своя страна родителите са също няколко типа: приемащи, отхвърлящи, ограничаващи, толерантни и родители с т.н. “демократичен надзор”.

Приемащите родители обичат децата, те са сърдечни и възнаграждаващи. Резултатът от възпитанието- децата са с приятелско настроение, мислят за другите, те са сътрудничещи но и несамостоятелни, тревожни, със силно развита чувство за вина, с хомосексуални нагласи.

Отхвърлящите родители са критични и враждебни. Резултат от възпитанието- децата са с негативно поведение, агресивни, невротични, шизофренични, с лоша успеваемост.

Резултатът от възпитанието при ограничаващите родители е- деца: враждебни, носещи неприятности извън къщи, с противообществени прояви. 

При толерантните родители резултатът от възпитанието е следният- деца: буйни, неконтролирани, носещи неприятности в къщи.

Като най- добър вариант на родителско отношение към децата се приема т.н. “демократичен надзор”. Стратегията включва спазването на два принципа: детето дава приноса си при обсъждане на засягащите го въпроси и само взема решение което се одобрява от родителите; очертаване на приемливите граници на решенията от родителите.  

Тези теории правят връзка между възпитателният стил и мястото на семейството в социалната система- социалната класа на родителите, нивото на образование, професията, които определят образователните и възпитателни идеали и ценности на семейството. Основните изследвания са правени през 50- 80 години, а техните автори са Кон, Бронфербренер, Хес, Гекас, Най, Кук- Гъмперц, Баумринд, Бернщейн, Хендерсън, Келерхалс, Валенте.

В техните изследвания се вижда, че родителите от буржоазна среда оценяват с предимство самоконтрола, умението за самоуправление, независимостта, творчеството, амбицията в детето си, докато родителите от по- низшите класи (работнически и селски произход) акцентират предимно върху реда, чистотата, уважението, послушанието, умението да се избягват проблемите, но не и върху автономията. Родителите от буржоазна среда отдават по- голямо значение на намерението, докато родителите- работници са по- чувствителни към постъпките на децата си.

Тази диференциация се допълва и с вариациите по отношение на възпитателните методи и техники. В това отношение са известни изследванията на формите за дисциплиниране и наказание на децата. При работническите семейства има тенденция към повече физически наказания при контрола над детето. Родителите от по- висшите класи също така повече предварително планират и преценява вида, силата, продължителността, методите на наказанието. Последната тенденция се харесва повече на децата, още повече, че е съчетана с по- интензивна комуникация, по- силна поддръжка и общо по- демократична атмосфера.

Съществува връзка между системата от ценности и професията на родителите. Тези от тях, които са от висшите класи поощряват инициативността, акцентират върху индивидуалното действие и манипулация. Последната е по- разнообразна. Те ценят много автономията при възпитанието. За разлика от тях представителите на по- нисшите класи, които обикновено като деца някога са възпитавани в един по- рутинен и еднообразен, традиционен стил то прилагат и при възпитанието на децата си.

Бронфенбренер и Бернщейн регистрират вариации във възпитателните практики на класите в исторически план. Достига се до извода, че начинът на живот определя поведенческите модели на родителите в семейството. Той се отразява на комуникацията, а оттам и на ролите на бащата, майката и детето.

Правени са изследвания но езика на който се води възпитателната работа в семействата от различните класи. Фиксират се два типа: - “издигнат” и “принизен”, с доминиране на “Аз” и “Ние”, като квинтесенция на индивидуалното или колективно начало. При “буржоазната класа” трудът е предимно индивидуален, а при “работническата”- колективен. Оттам и едно и също нормативно положение има различен вербален израз: “Един добър син не трябва да прави това”! И “Ти не трябва да правиш това!”

Друго изследване на Бернщейн води до извода, че структурата на семейството определя възпитателната практика на родителите. Той определя два възпитателни и лингвистични стила: “позиционен тип” и “семейство, ориентирано към личностите.” Първото е това, при което отношенията родители- деца се определят от статута и ролите им. Всеки е дефиниран и лимитиран от своя възрастов, полов и ролеви статут. Всичко е легитимизирано с авторитета и властта на родителите. При втория тип отношенията се определят от специфичните личностни качества на всеки. Следва дискутиране с децата, неавторитарност. При работническите семейства, при които родителите са по- стриктно дефинирани и комуникацията е по- малко свободна, родителите “хващат” децата си в по- строги и по- тесни рамки. Обратното, в семействата на висшата класа, взаимоотношенията целят развитие на личността на детето и рамките на дължимото поведение са по- слаби.

Лотрей прави разлика между класа, семейна среда и развитие на детето. Той развива идеята за влияние на семейното функциониране върху развитието на когнитивните структури. Дефинират се три типа семейства:

 

  1. Слаба структура, среда, стимулираща детето, слаба регулация и контрол.
  2. Твърда структура, неизменни норми и регулации, без изключения.
  3. Гъвкава структура, съчетаваща регулация и свобода.

 

Лотрей установява кохеренция между възпитателните ценности на родителите и принципите на възпитание. В нисшите класи се развиват повече склонност към конформизъм и подчинение на нормите и това се декларира като добродетел. Основният принцип на възпитание е за външен контрол на детето. Във висшите класи акцентът е върху оригиналността, инициативността, отрицанието на дистанцията и самоконтрола. Свободата на детето и личностното му право на избор е привилегия на семействата на богатите.

Като основни недостатъци на семействата от нисшите класи Фуркен посочва фатализмът и пасивността. При тях се срещат много често потискането на жените, авторитаризъм на възрастните, отсъствие на частен живот, преждевременно включване на децата в живота на възрастните.

В социално психологически план семейството се разглежда като среда за интеракции на членовете му и функциите се свързват с тях. Изследванията на тази тема включват термини като: хармония, организация, дезорганизация...

За някои от изследванията правени през 70-те- 80-те години- на Бел, Харнер, Клаус...  се акцентира на еднопосочния ефект от отношенията, доколкото социализацията се разглежда като процес насочен от родители към деца. Изучават се ефектите от интеграцията, причинени от детето и по негова инициатива и свързани с неговите личностни характеристики; ефекта от контакта на по- голямото дете с родителите и т.н. Установява се, че детето, което се съобразява с очакванията на родителите си получава поддръжка и позитивни емоции. Ако детето реализира актове на агресивност и насилие спрямо родителите, то среща също и един по- строг контрол. Прави се връзка между възпитателния стил на семейството и взаимоотношенията на съпрузите, като изводите са очаквани- общата атмосфера е идентична. Акцентира се върху динамичния семеен патерн- родители и деца влизат в взаимоотношения още преди детето да проговори, като взаимоотношенията са реципрочни и развивайки взаимните очаквания.

Друга тенденция в съвременните изследвания е тази на Бронфенбренер, Левис..., които развиват тезата за реципрочност и двупосочност на отношенията при систематичната социализация. Семейството е разглеждано като система от диадични взаимоотношения, като всяко от тях влияе на останалите. В този смисъл Бронфенбренер формулира термина “вторичен ефект”- например взаимоотношенията с децата имат вторичен ефект върху отношенията баща- майка и пр.

Трета тенденция при интеракционистките изследвания на семейството акцентира на ефекта от това, което е извън семейството. Бронфенбренер описва един концептуален модел за влиянието на значими други лица за социализацията на детето.

Тази концепция за “екология на човешкото развитие” поставя детето в центъра на една екосистема сред други интеракционистки пространства, свързани едно с друго. Първото то тях е микросистемата на семейството в която отношенията са определени от специфичните роли на всеки член. Друга подобно е микросистемата на училищния клас, с която образуват по- широката мезосистема. Третото ниво е на т.н. “екзосистема”- ниво на колегите по труд и приятелите. Техните особености влияят на взаимоотношенията родители- дете. На най- високо ниво е макросистемата, конституирана от културните модели на действие и от ролите на индивида и групата- социални нагласи, ценности, идеологии, закони.

Един преглед на изследванията на семейството води до извода, че техните особености, структура и функции най- често се извеждат от особеностите на средата. Това е най- силно видно при макро- теориите, но дори и на микро- ниво акцентите са върху историческото развитие. Анализът непременно трябва да включва мотивацията за женитба, развод, повторна женитба; традиционните и нетрадиционни диадични отношения; отношенията родителите- деца. Всяко семейство живее и се развива в определен културен контекст и по този начин определя специфичните си функции и ценности.

През XIX в. в Западната социология доминира теорията за моралния прогрес като фактор за развитие на семейството: сексуалният промискуитет, груповия брак, матриархата, полигиния, моногамия. През XX в. тази теория беше допълнена с нови изследвания, определящи като основен фактор, стимулиращ развитието на семейството- индустриализацията, която редуцира семейните функции и изолира нуклеарното семейство.

Има друг основен фактор, който се противопоставя на семейството и дублира неговите основни функции по отношение на децата- училището. Традиционно училището е светско и институционализирано, а семейството- религиозно и неинституционализирано, основано на морала.

Освен тези главни линии на анализ има и други автори- Першерон, Макгиликъди де Лиси... през 80-те години, които извеждат възпитателните действия на семейството от други фактори- сблъсъка на развитието на детето и възпитателните действия на родителите, определяни от идеологията на родителите. Възпитателните идеали са свързани с образователните аспирации, а те са високи при почти всички.

Отделна насока на изследвания е свързана с детерминирането на възпитателната структура на семейството от етническата принадлежност на родителите. Много интересни в това отношение са работите на антрополозите М. Мийд, Уйтинг и Чилд, както и работите на Ален, Крос, Петърс ... от 70-те- 80-те години, които свързват възпитателния стил на семейството с културния му статус. Те развиват тезата, за наличието на дефицит и културни “дефекти” на семейството, което не кореспондира с модела на Фундаменталното буржоазно семейство.

А. Першерон разглежда три основни типа родители, според концепцията им за моралния и социален ред и разпределението на семейните роли. Традиционистите- ригористи обикновено са религиозни и разпределението на ролите следва модела, посочен в Библията. Модернистите- ригористи са обикновено по- млади хора от средите на традиционалистите, които допускат смекчаване на модела (разводи, мобилност и др.). Модернистите- либерали най- често възпитават децата си в една егалитарна атмосфера на разпределение на труда между мъжете и жените; също децата са автономни в значителна степен (пари, дрехи...).

Жан Келерхалс и Клеопатра Монтандон се съсредоточават около четири насоки; възпитателните цели, методи, структурата на ролите, моделите на координация.

Възпитанието на децата в семейството е един процес на влияние, определян от една страна от стратегиите на семейството и логика.

Възпитателният процес има следните компоненти: цели и идеали; педагогически техники; възпитателни роли на родителите; координацията между агентите на възпитателния процес.

Възпитанието в семейството се разгръща в четири фундаментални области.

 

  1. Знания- усвояване на необходимите за социалния живот знания и умения.
  2. Морал- интериоризация на убеждения и ценности, необходими за социалните действия.
  3. Техники за интеграция- усвояване на норми и ритуали, които регулират междуличностните отношение.
  4. Маркери за идентичност- придобиване на знаци и символи за социална идентичност.

 

Родителските практики и отношения към детето се моделират и от икономическите и културни ресурси на родителите, тяхното социо- културно ниво; представите за бъдещия облик и социална интеграция на детето- те определят нивото на автономия и атворегулация, което се дава на детето, както и техниките на влияние; мотивация и контрол; социалният статус, семейните роли на родителите, както и от социалната идентичност на детето; нивото на кохезия на семейството; професионалните проекции- “реактивна” детерминанта на социализацията.

Структуралистичните изследвания на възпитателните стилове на родителите дават възможност да се откроят няколко типа семейства. Това може да стане на базата на три главни дименсии на семейните отношения.

 

  1. Вътрешна кохезия- определя се от начина на взаимодействие на членовете на семейството между себе си. Едно “добро” семейство е това, което мисли за общността, за консенсуса.
  2. Външна интеграция- определя се от начина, по който семейството се отваря към по- широки социални пространства. Търсят се други семейства за контакт- информационен и др. Определя се степента на “домошарство” на семейството. Отвореността е особен параметър на семейните отношения. Тя е състояние на равновесие. Без нея семейството се задушава, обзема го рутина и прекалена зависимост на членовете един от друг.
  3. Морална регулация- определя се от начина по който семейството координира междуличностните отношение и поведенчески актове, маниера на кооперация. От друга страна регулацията е функция на контракта на членовете и комуникацията.

 

Вътрешната кохезия и външната интеграция определят следната типология на семейството:

 

  1. Паралел- характеризира се със затвореност спрямо външния свят и автономия. Домошари, живеят за себе си, гледната точка е собствената, не търсят външни контакти.
  2. Крепост- характеризира се със затвореност и стремеж към сливане. Тук външните контакти се разглеждат като заплахи. Членовете са обединени максимално в мненията и дейностите си.
  3. Дружество характеризира се с отвореност към външния свят и сливане. Акцентът е върху откритостта към другите, която е основа на диалог, комуникация.
  4. Асоциация- отвореност и автономия. Акцентира се върху специфичността и независимостта на членовете. Значителна е важността на индивидуалните контакти с външните хора.

 

Най – широко разпространение в съвременната специализирана литература имат две концепции за системата от семейни възпитателни цели.

Крайните цели на семейството по отношение на детето може да се сведат до следните две: развитие та детската личност и адаптация на детето към социалният живот.

 

1. Развитие на детската личност:

-                            Детето има нужда преди всичко от чувство за сигурност и тази дума практически резюмира необходимостите на една добра афективна еволюция.

Развитието е един сблъсък на вътрешни импулси и                     външни стимули. В това отношение основно място има майчиното присъствие. То има няколко основни съставящи:

 

-                            Удовлетворяване на елементарните нужди. Това вече не е проблем в цивилизования свят, но си остава основна задача на майката и бащата в страните от Третия свят.

 

-                            Защита на детето от агресията на външната среда. Детето не трябва да очаква друго, освен насилие от хората край него. Семейството играе основна протекционистка роля. В това отношение е възможно да се стигне и до грешки: хепопротекция и хиперпротекция.

 

-                            Стабилност и подреденост на детското развитие.

 

-                            Създаване на чувство за индивидуалност. В това отношение важно е да се разбере кои от личностните черти са истински характеристики на индивидуалността и оригиналността; да се даде възможност за натрупване на индивидуален опит именно в тези насоки; да се създаде в тези насоки една атмосфера на автономия, свобода и избор, характерна за статута на възрастния.

-                            Постигане на баланс на любов и власт. Малкото бебе попада в една обстановка на тотална любов, която с възрастта става все по- конкретна и диференцирана. Властта също става все по- конкретна. Нейното паралелно съществуване заедно с любовта, постепенно осъзнава като първостепенна необходимост. Детето трябва да се насочва и управлява, като постепенно самоконтрола и самоуправлението заместват външните форми.

 

  1. Адаптация на детето към социалния живот.

 

 Семейството не е само една афективна среда за осигуряване на необходимата за сигурността на детето атмосфера, а и също социокултурна среда на отношения, актове на поведение и реакции. Детето контактува с другите хора и с другите групи и по този начин развива чувствата си за солидарност с другите. Механизмът на социалната адаптация има две опори: реакцията на Аза на външния натиск и обратното, силата на семейството, която се прилага спрямо Аза на детето. В този сблъсък става взаимно развитие- както детето се адаптира към средата, така и семейството се адаптира към него.

Семейството въвежда детето в социалния живот. Той е първата социална среда за детето и в нея то расте в един климат на фаворитизиране на контактите, на богати връзки на индивида с групата. В него се отработват социо- афективни схеми, които намират универсално приложение през целия живот. Тук се зараждат прототипите на социалните отношения като емпатия, солидарност, реципрочност.

В това отношение родителите създават един модел на поведение още преди раждането на детето. То влиза в него и чрез идентификация усвоява единия или другия поведенчески модел, свойствен за неговия пол.

Много значим социален фактор е езикът- “майчиният” език. Той съдържа в закодиран вид социалната принадлежност на семейството, тъй като не е само етническа характеристика, а отразява културното и образователно ниво на семейството.

По пътя на играта детето усвоява определени социални роли, които са много тясно свързани със социалния му статус. Известно е, че детето играе “класови” игри.

Социален фактор са и храната, облеклото, жилището, мебелите и изобщо материалните условия на живот, които детето употребява или в които живее. Качеството им издава стандарт на живот. Те подготвят за идентификация с определен социален кръг и също имат “класов” характер.

Социален фактор са и видовете труд, които се практикуват в семейството, както и структурата на заетото и свободното време.

Социален фактор са и взаимоотношенията, в които встъпва семейството с други семейства или индивиди или изобщо социалните му връзки. Клановата принадлежност и отношенията с роднините са също такъв фактор.

Семейството въвежда детето и в системата на властта. В началото на живота си, то получава всичко от майка си. Постепенно се сблъсква с дисциплина, ред, “табу”, цензора, подчинение на по- силните и на определени безлични норми. Това то научава в хода на ежедневните си контакти с родителите и другите деца в семейството.

Съществуват и определени страхове на родителите за бъдещето на децата им.

 

  1. “Дрога”- пристрастяване към опиати: наркотици, алкохол, тютюн и др. подобни.
  2. “Апатия”- ленивост, разпуснатост, демотивираност, бягство от действителността.
  3. “Секс”- рискова сексуалност, девиации, много ранен секс. 
  4. “Престъпност, девиации”- поведение, което може да прерасне в нарушение на закона.
  5. Социални рискове- стрес, прекалена конкуренция, подлагане на насилие и др.

 

Без съблюдаването на някои принципи, не може да се говори за определена възпитателна система.

Макгиликуди и Ванденплас- Хоплер разглеждат три принципа: Нормативна стабилност, комуникация, основана на емпатия, власт и авторитет.

Нормативната стабилност се свързва с яснотата и постоянството на подхода, точни норми, истинска дисциплина...

Комуникацията е съществуване на добра комуникация с детето и с другите агенти на социализацията...

Емпатията поставя акцент върху взаимното разбиране в семейството, необходимостта от действие с нежност, разбиране, ласка...

Секуризацията е необходимост от топла и поддържаща среда, отсъствие на конфликти.

Власт и авторитет- възпитанието се основава на властта и авторитета на родителите.

Принципът на комуникацията доминира значително при последното дете- 42 % срещу 22- 23 % на останалите деца.  При него доминира и принципът за нормативна стабилност. Другите два принципа се прилагат най –рядко при последното дете.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG