Joomla Software solutions Template

Payday loan

Промени в социалната политика и жизненото равнище през периода между двете световни войни

Настъпилите промени в социалната политика през междувоенния период били главно под натиска на интензивното абсолютно и относително нарастване на числеността на работническите слоеве. В края на 30-те години делът на наемните работници и служители в активното население на развитите страни достигнал 56 – 75 %, като само в някои по-малки и все още не така индустриализирани страни той бил от 36 до 51 %. Във водещите капиталистически страни и в повечето от тези със средна степен на развитие абсолютната и относителната численост на селскостопанския и занаятчийския пролетариат намалявала за сметка на индустриалните и транспортните работници. Съотношението между квалифицирани и неквалифицирани работници в повечето страни останало приблизително стабилно.

Силно нараснала безработицата. Дори и през сравнително благоприятните години на стабилизация от 1924 до 1929 г. напълно безработните в Германия възлизали на 11,7 %, а частично безработните – на 9,3 % от общия брой на работниците и служителите. По време на кризата от 1929 – 1933 г. броят на безработните в САЩ достигнал рекордните 17 млн. души.

Настъпили известни промени в условията на труда. През 1919 г. в изпълнение решенията на свиканата от Международното бюро по труда в Женева специална международна конференция почти всички капиталистически страни издали закони за преминаване към осемчасов работен ден. В повечето случаи предприемачите не успели да намалят работната заплата пропорционално на намалената продължителност на работния ден. Осемчасовият работен ден масово не бил спазван, особено през 20-те години, но впоследствие постепенно се утвърдил като една реалност за по-голямата част от градските работници. В някои страни започнало да се практикува намаляване на работния ден до 5 часа. Във Франция през 1936 г. била извоювана средна продължителност на работната седмица 40 часа. В изостаналите и колониалните страни, както и в селското стопанство, занаятите, строителството и някои други отрасли в редица развити страни и през 30-те години продължил да се практикува значително по-дълъг от законния работен ден.

През първата половина на 20-те години в почти всички развити и средноразвити страни били създадени различни системи за повече или по-малко ограничени социални осигуровки при болест, майчинство, старост и злополука. В редица страни прилагането на това законодателство започнало едва от края на 20-те години. В повечето развити страни от първата половина на 30-те години били отпускани скромни помощи и за безработица, макар и понякога само за част от работниците и служителите.

От 1932 -1936 г. в някои страни били въведени скромни семейни добавки към заплатите на работниците и служителите с две и повече деца. Дори във Франция обаче през 1938 г. всички получени пенсии, обезщетения и семейни надбавки били само 11 % от сумата на изплатената работна заплата в национален мащаб.

През 30-те години в повечето страни се утвърдила практиката на сключване на колективни трудови договори, която донякъде подпомагала отстояването на исканията на работниците. В страните с авторитарни режими обаче тя била свързана обикновено и с ограничаване правото на стачка при намеса на държавни органи конфликтите между труда и капитала. Франция била една от първите страни, в които от средата на 30-те години работниците извоювали правото на 14-дневен платен годишен отпуск.

Развитието на социалната политика обаче не било еднопосочно. В страните с открита фашистка диктатура се наблюдавал отрицателен поврат през 30-те години. Типичен бил случаят с хитлеристка Германия, където индустриалците били обявени за “водачи” в предприятията. След разгрома на Германската комунистическа партия били ликвидирани и профсъюзите наред със съществуващите в някои отрасли от 1919 г. заводски комитети на работниците и служителите. На тяхно място бил създаден Германски трудов фронт като полувоенизирана казионна организация. Фашистката пропаганда прокламирала “почтеността и героизма на труда”, но със закон от 1934 г. била отменена системата на колективните трудови договори и били забранени стачките. От 1934 г. в редица отрасли и за редица категории работници било забранено да напускат предприятието и да сменят своята работа. От 1938 г. хитлеристката власт имала правото да мобилизира по Закона за трудовата повинност всеки гражданин на всякаква работа за неопределен срок. Така бил създаден своеобразен съвременен вариант на принудителен труд от епохата на феодализма. Повишените данъци и различните “доброволни” вноски заедно със задържането на работната заплата на равнището от 1932 г. довели до значително намаляване на потреблението в националния доход на Германия през 30-те години. Официалните цени на стоките повече не се увеличавали, но от 1935 г. се почувствал недостиг на основни хранителни продукти и били въведени купони под формата на “списъци на постоянни купувачи” за хляб, месо, мазнини и яйца. В Италия профсъюзите също били ликвидирани, но колективните трудови договори не били отменени и привидно оставала в сила практиката на договаряне между работодателите и работниците при растящо регулиране на трудовите отношения от фашистката държава.

Движението на работната заплата в развитите страни през периода между двете световни войни било твърде различно поради нееднаквото съотношение на силите между буржоазията и пролетариата. В рамките на дадена страна движението на работната заплата не било еднакво и по отрасли, райони и равнище на квалификация, но амплитудата на тези различия намалявала.

Диференцирано се изменяли и отделните съставки на работната заплата. През 30-те години в най-напредналите нефашистки държави все по-ясно проличавала тенденция към увеличаване дела на негарантираната част от работната заплата /различни премии, добавки и др./, но нейното значение все още било сравнително ограничено.

Движението на работната заплата не било еднакво и по години – в повечето страни през годините на икономическо оживление тя се повишавала, а по време на криза спадала. Интензивните борби на работническото движение внасяли обаче съществени корекции в това развитие. Часовата работна заплата нараствала повече от седмичната /без отчитане на безработицата/ поради намаляването на средната продължителност на работната седмица и увеличаването на броя на безработните. Във Франция в резултат на настъпателни акции чистата часова реална работна заплата на промишлените работници през 1934 – 1938 г. била средно с 82 % над равнището от 1911 г., в Япония – 62 % /главно благодарение на твърде ниското изходно равнище/, докато в Италия то било едва 10 %, а в Англия и Германия се получило намаление съответно с 1 и 21 % спрямо 1913 - 1914 г.

По повод на тези резултати не трябва да се забравя, че средната интензивност на труда на работниците през 20-те и 30-те години била значително по-висока от тази преди Първата световна война поради по-широкото разпространение на различни системи за “научно организиране” на труда чрез подробно хронометриране на разхода на труд и “проучване на усилията”. Такива са били системите “Motion and Time Study” в САЩ, БЕДО във Франция и др.

Стойността на работната сила се повишавала и поради поскъпването на живота и включването в работническия бит на някои нови потребности на градския живот в развитите страни като например градския превоз в големите градове, увеличените разходи за лична хигиена и др. В редица развити страни била въведена статистика за промените в необходимата сума за покриване потребностите на един условно приет стандарт за “приличен живот” на обикновено градско семейство. Номиналната заплата на по-голямата част от работниците обикновено се оказвала под този минимум за семейна издръжка. Това принуждавало все по-голяма част от жените в работническите семейства да работят, макар че намирането на работа за тях било по-трудно, отколкото за мъжете.

След Първата световна война се повишила степента на организираност на работническата класа и получило голям размах стачното движение. Особено масови и упорити стачни борби били водени в Германия през 1919 г., в Англия през 1926 г., във Франция – през 1935-36 г. и др.

В навечерието на Първата световна война числеността на членовете на профсъюзите в света възлизала на 15 млн. души, а в средата на 20-те години тя достигнала 36 млн. души. Задълбочил се обаче разколът в работническото движение. Успоредно с обединяването на комунистическите партии в Комунистическия интернационал се оформили три основни центъра на профсъюзното движение в световен мащаб. Най-важна роля сред тях имал реформисткият Амстердамски интернационал на профсъюзите, който през 1929 г. имал 17,5 млн. членове. На второ място трябва да се отбележи международното обединение на християнските профсъюзи, в което през 1929 г. членували малко над 2 млн. организирани работници предимно в Германия, Белгия, Холандия и Чехословакия. Революционните сили в профсъюзното движение в редица страни през 1921 г. се обединили със съветските профсъюзи в Червения интернационал на профсъюзите /Профинтерн/. Ръководните органи на революционните профсъюзи в развитите страни не винаги обаче проявявали достатъчно умение да застанат на борбите с конкретни икономически искания в дадена страна. Това позволявало на други профсъюзи да запазят своето влияние над голяма част от работническата класа, докато част от работниците /особено в САЩ/ останала неорганизирана. Появата на фашистки режими в редица страни затруднила връзките на Профинтерна с работническите маси и през 1937 г. той преустановил своето съществуване.

Втората световна война довела до рязко влошаване на условията на труда във всички страни и особено във воюващите. Чувствително се намалила реалната работна заплата при повишаване интензивността на труда. Стачките били забранени, а в предприятията се наложили различни разновидности на военизиран режим.