Home История България през първата половина на ¶Х век

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
България през първата половина на ¶Х век ПДФ Печат Е-мейл

БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА ІХ ВЕК

Корените на българската държавност от първата половина на ІХ в. се свързват с предходния период на нейното развитие от VІІ и VІІІ в. Периодът VІІ-VІІІ в. има основополагящ характер за историята на Средновековна Бъл-гария. Тя била изградена по прабългарски модел и в нея прабългарите зае-мали господстващо място. В резултат на войната от 680-681 г. възникнала конфедерация на Седемте славянски племена, северите и българите уногон-дури начело с хан Аспарух (681-701 г.). Славяни и прабългари живеели в условията на племенен партикуларизъм. Те се ръководели от своите обичай-но-правни норми и традиции. Това затруднявало етническото сцепление по-между им. Славяните живеели в обособени славинии, а прабългарите на хан Аспарух заемали главно североизточните части на държавата. Главна ха-рактеристика на прабългарското общество била родовата организация. Вла-детелят се излъчвал от властимащия род. Първоначално това бил родът Ду-ло, а по-късно го заменили Укил (Вокил) и Угаин.

Основен външнополитически фактор за България през VІІ-VІІІ в. била Византийската империя. Тя се стремяла да унищожи българската държава и да си възвърне териториите. Най-опасен период за България били деветте похода на византийския император Константин V Копроним. Една от при-чините за неуспешния край на тези походи според Петър Мутафчиев бил Балканът. Той се оказал последна и непреодолима преграда за византийски-те армии. Негативни външнополитически фактори за България били също така Аварският и Хазарският хаганат. През 717-718 г. Българското ханство водило своята първа и единствена в историята си война с арабите.

В края на VІІІ в. постепенно България излязла от политическата кри-за. Главна заслуга за това имали хан Телериг (768-777 г.) и хан Кардам (777-802 г.).

След продължителна отбранителна политика Българското ханство от-ново преминало в настъпление едва при хан Телериг. Той продължил вън-шнополитическата линия на ханството, наложена от основателя му хан Ас-парух – приобщаване и сплотяване на славяните за борба срещу Византия, като изпратил 12-хилядна войска в Македония, за да подпомогне славян-ското племе берзити.

Хан Телериг успял да премахне чуждите и българските шпиони, рабо-тещи за Византия, посредством хитър ход, с който успял да научи от Кон-стантин V Копроним имената на предателите. Като разбрал за това, импера-торът веднага организирал поход срещу хан Телериг (774 г.), но заболял от треска и умрял.

Малко по-късно, поради интригите на политическите си противници, хан Телериг бил принуден да потърси убежище в Цариград, където бил при-ет радушно, прикръстил се, придобил християнското име Теофилакт и полу-чил титлата патриций. Историята с неговите предшественици на ханския престол се повтаряла. По ирония на съдбата спасителят на ханството бил принуден да стане предател.

Вътрешните междуособици стихнали окончателно при хан Кардам (777-802 г.). Той активизирал българската външна политика по отношение на славянските племена в Македония. През 789 г. българска войска проник-нала по долината на река Струма и унищожила разположената там на стан византийска армия. Византийският контраудар в Тракия претърпял неус-пех – в битката при крепостта Маркели армията, предвождана лично от им-ператор Константин VІ (780-797 г.) била разгромена, пленен бил обозът и императорската шатра със съкровището и цялата й прислуга. По силата на сключения скоро след това мирен договор между двете държави от 791 г. империята се задължила отново да изплаща ежегоден данък на българския хан. След няколко години обаче византийският император се отказал от за-дълженията си и замалко не предизвикал поредна война между двете стра-ни. Предпазливият и далновиден български владетел успял да съхрани мира и своята власт до смъртта си през 802 г.

Историята на България от първата половина на ІХ в. е сравнително добре проучена в историческата литература. Интересът към тази тема въз-никва още през ХVІІ-ХVІІІ в. в творчеството на Мавро Орбини, Йован Раич и др. Ранносредновековната българска история е представена и в съчинения-та на францисканския монах Блазиус Клайнер “Архив в три части на пре-славната провинция България” от 1761 г. Паисий Хилендарски в своята “Ис-тория славянобългарска” от 1762 г. също представя този период в един ро-мантичен дух. За пръв път цялостно този период е представен в книгата на Константин Иречек “История на българите”. Безспорно най-подробно изло-жение на тази тема е направил Васил Златарски в труда си “История на бъл-гарската държава през средните векове”. Редица приноси са направили и други автори – Иван Дуйчев (за българо-византийската война от 811 г.), Ве-селин Бешевлиев (за прабългарската държавна уредба), Васил Гюзелев (за българо-франкските отношения), Георги Бакалов (за знаците на властта и за титлите на българския владетел), Петър Ангелов (за дипломацията на Сред-новековна България и за образа на българите в представите на византий-ците), Милияна Каймакамова (за старобългарската летописна традиция) и др.

Чуждите изследователи се спират главно на българо-византийските отношения през този период. По-важни трудове имат Стивън Рънсимън, Ге-орги Острогорски, Робърт Броунинг, Генадий Литавин, Джон Файн и др.

Историческите извори от тази епоха се разделят на няколко групи. От домашните извори с най-голяма стойност са прабългарските каменни над-писи, написани с гръцки букви на гръцки или прабългарски език. Тези над-писи са събрани в корпус от Веселин Бешевлиев. Той ги разделя на триум-фални колони, мирни договори, надгробни плочи и др. Към домашните из-вори спадат и някои добавки от българския превод на “Манасиевата хрони-ка”. Най-подробна информация дават византийските извори – хрониките на Теофан Изповедник и Продължител на Теофан, Константин Багренородни, “Лексикон Суидас”, Анонимен ватикански разказ и др. Западнолатинските извори свидетелстват главно за българо-франкските отношения – Фулденски анали, Саксонски аналист, Баварски географ, “Животопис на Карл Велики”, написан от неговия придворен летописец Айнхард. Своеобразен извор на българската история за тоз ипериод са археологическите останки от кре-постно, храмово и дворцово строителство, разкрити на територията на Плиска, Мадара и Преслав.

С право Васил Гюзелев е нарекъл ІХ в. “ковач на историята на Първа-та българска държава”. Тогава окончателно били оформени основните ин-ституции на Средновековна Блъгария и тя се е превърнала в централизира-на европейска монархия. Началото на промените в Българското ханство се свързват с управлението на хан Крум (803-814 г.). Той произхождал от онези прабългари, които след разпадането на Старата Велика България се пресе-лили в Панония и живеели под властта на Аварския хаганат. По-късно ро-дът на Крум се заселил на юг от Дунава. Хан Крум поставил началото на но-ва династия, която управлявала държавата чак до падането й под визан-тийска власт.

Разгромът на Аварския хаганат от франките имал за резултат освобо-ждението на славянските племена и панонските прабългари, които били под негова власт. Изразено е предположението, че те въстанали, присъединили към Българското ханство Трансилвания, а хан Крум поел тяхното управле-ние. Така в български ръце преминали богатите солни и железни рудници, които се намирали в Карпатската област. Границата на северозапад се раз-простряла до река Тиса. България станала непосредствен съсед на Франк-ската империя на Карл Велики.

Териториалното разширение и етническото уголемяване на Българ-ското ханство противостояли на интересите на Византия, която се стремяла с всички сили да възвърне предишната си хегемония както на Балканския полуостров, така и на целия континент. Независимо от променената полити-ческа обстановка, империята не променила своите намерения спрямо бъл-гарската държава. Император Никифор І Геник (802-811 г.) си поставил за цел да я ликвидира. През 807 г. той потеглил на поход, който бил осуетен от избухналия във войската метеж. На следващата 808 г. един български отряд проникнал в долината на река Струма, разгромил стануващата там визан-тийска армия и й отнел 1100 литри златни монети, предназначени за запла-ти на войниците от пограничната област. Скоро след това, през 809 г., бъл-гарите превзели важния стратегически център Сердика. Това им давало възможност да бъдат в непосредствена близост със славянските племена в Македония и да ги приобщят към държавата си. При превземането на Сер-дика хан Крум заповядал да накажат със смърт известен брой граждански и военни лица.

През лятото на 811 г. император Никифор І Геник потеглил срещу България начело на 60-хилядна армия с твърдото намерение окончателно да я покори. За да спаси страната от разорение, хан Крум двукратно предло-жил на византийците мир, който високомерно бил отказан. Византийците преминали старопланинските проходи, разгромили отряда и се отправили към столицата Плиска, която превзели, подложили на разграбване и опожа-ряване. Междувременно хан Крум организирал оцелялата си войска, наел като съюзници аварите и някои славянски племена и “въоръжил по мъжки жените”. Уплашени, византийците се опитали бързо да се изтеглят от завла-дяната страна. Те се отправили на юг към прохода Верегава, който бил вече заварден от българите. През нощта на 26 юли 811 г. разположената на стан в прохода византийска армия бил анападната и поголовно унищожена. Об-кованият отвътре със сребро череп на Никифор служел за чаша, с която по време на пиршествата хан Крум пиел наздравица със своите славянски кня-зе. Според прабългарското поверие по този начин той присвоявал силата на своя враг.

След гибелта на император Валент през 378 г. в битката при Адриано-пол (дн. Одрин) срещу готите, това бил вторият случай, когато византийски император бил убит от “варварски народ”. Страшнията разгром на визан-тийците направил силно впечатление на съвременниците на събитията, кои-то не пропуснали да го отбележат в своите съчинения.

Независимо от удържаната победа хан Крум отново поискал мир и подновяване на договора от 716 г. За водене на преговори в Цариград бил изпратен славянския княз Драгомир. Византийският отказ послужил като повод за възобновяване на военните действия. През есента на 812 г. българ-ската войска преминала в настъпление на широк фронт в Северна и Източ-на Тракия. През 812 г. бил превзет град Девелт, като част от жителите му били изселени в земите оттатък Дунав. Същата съдба сполетяла още близо 10 хил. жители на Тракия, между които бил и невръстният тогава бъдещ им-ператор Василий І.

Устремното напредване на българите създало голяма паника в Тра-кия. Населението масово напускало малките селища и търсел оубежище в го-лемите градове и защитените крепости. Тъкмо тогава паднала Месемврия (дн. Несебър) – важен крайморски център. В града Крумовите войници пле-нили 36 медни сифона за изстрелване на прочутия “гръцки огън” – секретно оръжие, което византийците пазели в дълбока тайна.

На 22 юни 813 г. императорските войски претърпели ново тежко по-ражение при крепостта Версиникия (Югозападна Тракия), което коствало трона на Михаил Рангаве. Очаквайки скорошен удар срещу столицата, но-вият император Лъв V Арменец я подготвил за продължителна отбрана. Как-то се очаквало, на 17 юли хан Крум се явил под стените и за ужас и почуда на обсадените константинополци, извършил на морския бряг ритуални мо-литви и езически жертвоприношения.

Хан Крум си давал сметка за отбранителните възможности на визан-тийската столица и нямал намерение да предприема неподготвен една рис-кова обсада. Започнали мирни преговори, по време на които обаче визан-тийците му устроили засада. Макар и посипан от стрели, ханът се отървал невредим. Вероломството на византийците го възмутило и той наредил да бъдат сринати до основи всички църкви и манастири около Цариград. На-скоро след това започнала мащабна подготовка за щурмуването на непре-вземаемия град. Превзет бил за първи път Адрианопол.

Летописците съобщават, че ханът въоръжил 30-хилядна войска, “из-цяло облечена в желязо”, а обсадната техника за Цариград натоварил на 5000 волски каруци. И тъкмо когато паниката обзела Константинопол, до-стигнала вестта за внезапната кончина на българския владетел, който се споминал от сърдечен удар на 13 април 814 г. Щурмът на византийската столица бил отложен, но като неприятел Византия била отстранена за близо един век.

Удържаните от хан Крум военни победи довели до включването в пре-делите на българската държава на нови области от Средния Дунав и на юг от Балкана, в които живеело многочислено славянско население. Това от ед-на страна укрепило нейния авторитет на Балканите и в Европа като обеди-нител на славянските племена, а от друга – увеличило тежестта и значение-то на славяните като най-многобройното население в държавата. Подир по-ражението при Версиникия, за да се противопоставят на българите, визан-тийците потърсили помощта на Карл Велики. Техните пратеници го привет-ствали като император – с титлата, която преди не му признавали.

Българското ханство стъпило на европейската политическа сцена ка-то трета сила, редом с Византия и Франкската империя.

През управлението на хан Крум се забелязват някои нови тенденции в държавното развитие. Откроява се започналия процес на постепенно прео-доляване на племенния партикуларизъм и установяването на териториално-административно устройство. За пръв път този процес е засвидетелстван в Хамбарлийския надпис на хан Крум. Както се вижда от неговия текст, за-владените от Крум земи в Тракия били разделени на лява и дясна част и по-ставени под управлението на кавхан Иратаис и на ичиргубоила Тук. В по-следствие този териториален принцип започнал да навлиза и в останалите части на държавата. Друг важен процес, който се наблюдава през управле-нието на хан Крум, е постепенното навлизане на славяни във върховете на държавната уредба. Характерен е случаят със славянина Драгомир, който през 812 г. изпълнявал важна дипломатическа мисия в Цариград от името на хана. Не е случайно и присъствието на славянски князе в обкръжението на българския владетел по време на неговите пиршества с чашата-череп. Очевидно тези славянски князе изпълнявали някаква роля в държавното управление.

Хан Крум бил твърде привързан към българската религия. За това свидетелстват извършените от него жертвоприношения при обсадите на Ца-риград. Прабългарите, подобно на други тюркски народи, вярвали, че пие-нето от черепа на противника придава неговата сила (оренда). Изказано е мнението, че Крум се опитал да наложи прабългарската вяра като общодър-жавна. В българския превод на “Манасиевата хроника” хан Крум е изобра-зен да пие наздравица със славянските князе. Теофан Изповедник обаче, който е бил съвременник на тези събития, пише, че Крум “накарал” славяни-те да пият, т.е. това не била обикновена наздравица, а особен вид ритуал, чрез който славянските князе се приобщавали към прабългарската вяра. Хан Крум направил опит и за въвеждане на единно писано законодателство в България. Сведения за него се съдържат в “Лексикон Суидас”. Затова ре-дица автори се съмняват в неговата достоверност, защото има някои проти-воречия с други извори. Така например в “Анонимен ватикански разказ” е отбелязано, че Никифор намерил избите на Крум, пълни с вино, което оче-видно противоречи на сведението за изкореняване на лозята.

Много по-трайно значение за сетнешното развитие на българското об-щество се оказали преобразуванията вътре в страната. С въвеждането на единно писано законодателство, задължително за всички поданици на дър-жавата, хан Крум поставил на равна нога прабългарския и славянския ет-нически елемент. Той приобщил славянската аристокрация към върховното управление. Дотогава в държавата действало обичайното право на славяни-те и на прабългарите. Първите писани закони били въведени по времето на хан Крум. Според първия от тях лъжеклеветниците били наказвани със смърт. Според втория се забранявало да се дава храна на крадците – който сторел това, имотите му били конфискувани. Третият член повелявал да се строшават ръцете и краката на крадците. Четвъртият – да бъдат изкорене-ни лозята, а последният гласял: “На всеки, който проси, да се дава малко, но да бъде достатъчно задоволен, за да не изпадне пак в нужда; или пък, който не постъпва така, да му бъдат отнети имотите”. За върховен законодател и съдия бил смятан владетелят. Съдопроизводството било извършвано от представителите на болярството и висшето духовенство. Запазили се и ня-кои от традицийте на обичайното право и свързаното с него съдопроизвод-ство.

Крумовите закони били насочени към създаване на строги порядки в обществото, към защита на частната собственост и на разорените и крайно обеднели селяни. Това законодателство има социален характер и е показател за дълбокото разслоение на българското общество. То целяло и да постави всички поданици на държавата под един общ закон. Политиката на хан Крум като цяло водела към централизация на държавата.

Във външната политика на хан Крум също се появили нови елементи. По негово време бил направен първият практически опит да се осъществи българската идея за завладяване на византийската столица Цариград. В не-възможност да превземе града Крум поискал позволение от византийския император да забие своето копие в “Златните врата” на византийската сто-лица. През управлението на хан Крум Българското ханство значително укрепнало и се превърнало в политически фактор на Балканите и в Европа.

Съществуват спорове относно това кой е бил прекият наследник на хан Крум. Веселин Бешевлиев предполага, че за кратко време държавата била управлявана от Докум и Дицевг. В специална статия по този въпрос Васил Гюзелев убедително показва, че пряк наследник на Крум е бил него-вият син хан Омуртаг (814-831 г.). Името Омуртаг е с тотемен произход и означава орел. Някои автори обръщат внимание на това, че една буква от това име е определителен член в гръцкия език и следователно то трябва да се чете като Муртаг или Муртагон, както го нарича Паисий Хилендарски.

Хан Омертаг се опитал да продължи външната политика на своя предшественик Крум, но без успех. България се нуждаела от мир и съзи-детлна външна политика, която да довърши наченатото при великия хан. Все още личали пораженията от наскоро приключилата война, в руини била и самата столица Плиска. При тези обстоятелства българската държава била заинтересована, а Византия приела с охота мирните преговори. През 815 г. двете страни подписали мирен договор, чийто текст узнаваме от Сюлейман-Ньойския надпис. Според него били признати част от българските територи-ални завоевания. Границата между двете държави започвала от Дебелт на Черно море, достигала до крепостите Констанция (дн. Симеоновград) и Мок-ри Ливада (дн. село Узунджово, Хасковско) и от Филипопол (дн. Пловдив) тръгвала по билото на Стара планина. По нейното протежение българите на-правили пограничен окоп и вал, известен сега под името “Еркесия”. Другите клаузи на договора уговаряли размяната на пленниците и политическите бе-гълци, както и съдбата на славянското население в Черноморската област и в Източна Тракия.

Мирният договор бил спазван през цялото управление на хан Омур-таг. Израз на добрите отношения била помощта, която българите оказали през 823 г. на императора, за да потуши опасе бунт, ръководен от претен-дента за императорската корона Тома Славянина.

Мирът с Византия дал възможност на хан Омуртаг да обърне по-сери-озно внимание на северозапад, където назрявали сериозни събития. През 818 г. тимочаните, браничевците и абодритите, възползвани от автономията си, се отцепили от България и поискали да признаят върховенството на Франкската империя. Първоначално, верен на своята външнополитическа линия, хан Омуртаг се помъчил по дипломатически път да убеди император Людовик Благочестиви да не приема славяните. Проведени били последова-телно три български пратеничества до франкския двор, но те получили ук-лончиви и неясни отговори. Това принудило хана да премине към решител-ни действия. През 827 г. българската флота навлязла по река Драва в Долна Панония и с оръжие заставила отцепилите се племена да признаят върхо-венството на Омуртаг. На мястото на князете на тези славянски племена би-ли поставени назначени от хана управители. Ударът бил толкова неочакван, че франките не успели да се притекат на помощ на славяните. Две години по-късно българите повторили похода си и затвърдили своята власт над среднодунавските славяни. Далечен отглас на тези събития е надгробният надпис за хан Омуртаговия военноначалник зера таркан Негаван, който се удавил в река Тиса.

От друг надгробен надпис за Омуртаговия военноначалник копан Ко-рис, който се удавил в река Днепър, става ясно, че Омуртаг е водил война и на североизток. Според Васил Златарски войната е била с унгарците. Спо-ред Георги Баласчев тя е била със славянски племена, а според Иван Божи-лов тогава българите са отбълснали нападение на могъщия Хазарски хага-нат, с който те имали обща граница по река Днепър. Terminus ante quem за тази война е 823 г. След тази дата българите били ангажирани в конфликт с Франкската империя.

Във вътрешнополитическата си линия хан Омуртаг не се различавал от своя баща хан Крум. Териториално-административното устройство се за-твърдило, като в периферията на държавата се появили нови администра-тивни единици, наречени тарканства. Продължило и навлизането на славя-ни във върховете на държавното управление, характерен е случая с Омурта-говия военноначалник Славна (очевидно славянин по произход), който носел високите прабългарски титли багатур багаин.

Хан Омуртаг бил твърде привързан като баща си към прабългарската религия. Известен е един каменен надпис от Мадара, в който името на Омуртаг стои редом с името на върховния прабългарски бог Тангра.

Като цяло вътрешната политика на хан Омуртаг била насочена към централизация на държавата. Това водело към трансформация на ханство-то към централизирана монархия.

Племенният принцип в структурата на държавата успоредно с нейно-то териториално разширение бил изместен от административно-териториал-ния. Ханството постепенно се превръщало в централизирана монархия. Из-граден бил военно-административен апарат и създадена добре организира-на войска. Позициите на славянската и прабългарската родово-племенна аристокрация били разклатени. Те вече се определяли от служебното поло-жение в държавната йерархия. Издигането на авторитета на върховната ханска власт проличава от многобройните каменни надписи на гръцки език. Те били съставяни от името на владетеля и увековечавали важни събития, строежи и личности. Тези надписи са уникално културно-историческо явле-ние в Европа и могат с право да бъдат наречени “каменна летопис на Бъл-гарското ханство”.

Управлението на хан Омуртаг се характеризира и със забележителна по своите мащаби строителна дейност. Тя целяла не само изграждане на крепости и дворци, но довела и до появата на града като важна микро-структура в българския исторически живот. Най-напред била възстановена опожарената и почти изцяло разрушена столица Плиска.

Културната и строителната дейност на този забележителен български владетел заема една от най-блестящите страници от царуването му. По-голя-мата част от строежите в Плиска са дело на хан Омуртаг. Преди всичко из-глежда, че каменното укрепление на вътрешния град е негово дело. И тъй като тронната палата на българските ханове била съборена по времето на византийското опустошение през 811 г., налагало се да се издигне нова. Бил построен нов голям дворец с тронна зала, чиито размери са внушителни, и езически храм, който по-късно става християнска църква. Българската сто-лица, която преди наподобявала военен стан, започнала да променя своя архитектурен облик, загубла примитивизма и суровостта си и се превърнала в истинско средище на държавата, което внушавало гордост в поданиците си.

Съединително звено между отвъд и отсамдунавска България била крепостта Силистра, наричана от българите Дръстър. В известен смисъл мо-же да се твърди, че това е бил вторият по важност град в държавата. В този град, или може би на близкия остров Пъкуйул луй Соаре, където напоследък се откриха следи от български градеж, хан Омуртаг по свидетелство на т. нар. Търновски надпис, пребивавайки в стария си аул, съградил прекрасен дворец на Дунава. Този дворец отстоял на 40 000 разтега (85 км.) от Плиска. И досега обаче в Силистра, поради липса на разкопки, не са открити разва-лини от дворец. В замяна на това в разни времена са били намерени откъсе-ци от голям надпис върху плоча, в който се известява за делата и подвизите на Омуртаговия баща Крум.

Чаталарският надпис пък известява за построяването на мост и аул край река Тича от “великия хан Омуртаг”. Дворецът бил укрепен с четири колони, върху които се крепели два лъва. В него бил поставен гарнизон.

Но с това не се ограничава гарнизонната строителна дейност, прони-зала царуването на хана строител. Следи от нея се намерени и в Мадара – едно от важните средища на тогавашната българска държава. Може би кре-постта, чиито стени внушително са стърчали над Мадарското плато, е поста-вена именно тогава, защото начинът на градеж много я доближава до дру-гите известни архитектурни пометници от този период.

Сякаш с огромната си строителна дейност с въздигането на монумен-тални сгради и величествени крепости хан Омуртаг е желаел релефно да очертае нарасналата мощ на българската държава. И в този случай полити-ката намерила отражение в обществената архитектура. Натрупаният опит и съсредоточената енергия намерили въплъщение не в безцелни и изтощител-ни походи към “богохранимия” Цариград, а в една огромна съзидателна дей-ност, която щяла да бъде сигурна основа за по-сетнешните успехи.

От ІХ в. до нас са достигнали около 90 надписа, наречени прабългар-ски. По-голямата част от тях са от времето на хан Омуртаг. Макар и да са съставени от прабългари, те са написани на гръцки език, който по онова време бил международният език на Балканския полуостров и Изтока, както латинският за Запада. Обикновено те започват с името и титлата на Омур-таг, по чиято заповед са били съставени и издълбани. В самото начало на много от тях е издълбан пръст, с което се подчертава официалния им харак-тер. Хан Омуртаг смятал, че човешкият живот има преходен характер, а единствено човешките дела са с непреходна стойност. Израз на тази фило-софия е Търновският надпис на хан Омуртаг.

Хан Омуртаг е имал трима сина – Енравота, Звиница и Маламир. Ен-равота бил лишен от престолонаследие, тъй като приел християнската рели-гия под влияние на византийския пленник Кинам. След смъртта на хан Омуртаг новият български владетел станал Маламир (831-836 г.). За името му са изказани две хипотези – славянска и готска.

Хан Маламир първоначално продължил Омуртаговата политика. През 832 г. негови пратеници пристигнали при франкския владетел Людовик Благочестиви и затвърдили мира от по-рано.

Съществен елемент от българската история през това време е било те-риториалното уголемяване на държавата, придружено с нарастване на сла-вянското население в нея. Това в крайна сметка довело до славянизацията на Българското ханство. Отношенията между България и Византийската империя до голяма степен зависели от стремежа на двете държави да при-общят славянските племена към себе си.

През управлението на хан Маламир българо-византийските отноше-ния пръвоначално останали мирни. През 836 г. обаче Византия нарушила мира и в отговор българските войски навлезли в Северна и Източна Тракия. Те опустошили крепостите Проват и Бурдидзо. Тамошните славянски племе-на били освободени от византийска власт. След това българската войска, предвождана от кавхан Исбул, достигнала Пловдив. Хан Маламир и кавхан Исбул водили преговори с жителите на града. Вероятно тогава Пловдив за пръв път бил трайно включен в пределите на България.

Хан Маламир продължил и строителната дейност на своя баща. Из-вестно е от Шуменския му надпис, че по негова заповед кавхан Исбул пос-троил водопровод в Плиска. След това владетелят устроил голямо пиршество за прабългарите, а на боилите дал големи подаръци.

Израз на антихристиянската политика на хан Маламир е убийството на Енравота по негово време. Византийската империя трудно могла да ус-тои на настъпателната българска политика, тъй като била заета във войни с арабите в Мала Азия и на остров Сицилия. Засилвал се стремежът на сла-вянските племена да се приобщят към България. Това особено добре се забе-лязва през управлението на хан Персиян (836-852 г.).

След Маламир на българския престол дошъл синът на Звиница хан Персиян. Някои автори предполагат, че Звиница и Персиян не са били баща и син, а едно и също лице, което носело името на тотемното животно свиня. Според Иван Дуйчев името на този владетел е с ирански произход и произ-лиза от названието на древната иранска държава Персия. То означавало “персиянин – човек от Персия” и е свидетелство за иранското влияние сред прабългарите.

Още в началото на неговото управление избухнала поредната българо-византийска война. През 837 г., подтиквани от българската държава, срещу византийската власт въстанали славянските племена в Родопската област, Беломорска Тракия и Македония. Голяма българска войска под предводи-телството на кавхан Исбул им се претекла на помощ. Тя достигнала района на славянското племе Смоляни. След това кавхан Исбул се насочил на юг и превзел крепостта Филипи. Неговата войска разбила изпратената да потуши славянското въстание византийска армия от Цариград. В чест на удържана-та победа българите оставили триумфален надпис в базиликата на Филипи.

Териториалното разширение на България по времето на хан Персиян продължило и на запад. Неговите войски успели да завладеят цяла Македо-ния чак до Охридското и Преспанското езеро. За да отвлече вниманието от себе си, Византия провъзгласила избухването на една българо-сръбска вой-на (839-842 г.). Това била първата в историята война между българи и сър-би. Единствено Константин Багренородни дава сведения за тази война. Хан Персиян искал да завладее сръбските земи, които разделяли българските зе-ми по Средния Дунав и в Македония. Този война обаче завършила с неуспех за Персиян.

Византия използвала военната ангажираност на българите и органи-зирала бягството на онези византийци, които още хан Крум бил поселил в отвъддунавските земи. Тамошният български комит не успял да реагира на време и да възспре византийците, въпреки че потърсил унгарска помощ.

За вътрешната политика на хан Персиян се знае относително малко. Известно е, че по негово време кавхан Исбул запазил своята длъжност. Ня-кои историци предполагат, че той е използвал съвладетелски функции спря-мо малолетните Маламир и Персиян.

Първата половина на ІХ в. била най-плодотворният период в езичес-кото минало на Средновековна България. Тогава държавата значително укрепнала и могла да проведе активна външна политика. Нейните граници достигнали от Днепър на изток до Средния Дунав и Тиса на запад и от Кар-патите на север до Беломорието и Македония включително на юг. Българ-ското ханство следвало прабългарския тюркски модел в своето изграждане и това особено добре личи в държавната уредба. Начело на държавата стоял владетел от династията на хан Крум. Той имал неограничена власт като вър-ховен военачалник, първожрец и законодател. По времето на хан Омуртаг се появила владетелската титла . Според някои автори тази титла се разделя на две части и се чете “КАН ЮВИГИ”, като се превежда “велик хан”. Според Бешевлиев титлата трябва да се раздели на 3 части: КАНА-СУ-БЕГИ и да се преведе “хан, водач на войската”. По подобие на ви-зантийския император българските владетели от този период добавяли в титлата си определението “от бога владетел”. Хан Омуртаг и хан Персиян се наричали още “владетел на многото българи”.

Държавната институция, която ограничавала властта на българския владетел, бил Съвет на Великите боили. В него влизали елитните военачал-ници от обкръжението на владетеля. Този съвет имал главно съвщателни функции. Според Константин Багренородни той бил съставен от 6 или 12 човека.

Втори по ранг след владетеля бил кавханът. Първоначално той изпъл-нявал съвладетелски функции, а в последствие се превърнал в един от глав-нокомандващите българската войска. От този период са известни кавханите Иратаис и Исбул.

Трети в държавната йерархия бил ичиргу боилът. Той също бил сред командващите войската и заедно с това бил управител на вътрешната об-ласт в държавата. От този период е известен ичиргу боилът Тук.

Военните се деляли на 2 групи – боили и багаини, а прославилите се в боя получавали прозвището багатур (храбрец, юнак).

Престолонаследието в Българското ханство се осъществявало според принципа на майората (по старшинство). Престолонаследникът носел тит-лата канартикин. Областните управители носели прабългарските титли тар-кан, жупан, копан и византийската комит. Шаманите и жреците се нарича-ли коловри.

Основният външнополитически фактор за България през този период била Византийската империя. Тя се стремяла да унищожи българската дър-жава, но претърпяла едно от най-тежките си поражения в цялата си исто-рия (битката във Върбишкия проход). Византия и България водели войни за господство над славянските племена в Тракия и Македония и в този случай българите надделяли и имали преимущество.

За господство над славянските племена по Средния Дунав хан Омур-таг воювал с Франкската империя. През 843 г. Франкската империя била разделена на 3 части, съгласно Вердюнския договор. Върху тях в послед-ствие възникнали големите европейски държави Германия, Франция и Ита-лия.

През първата половина на ІХ в. България водила своите последни войни с Аварския и Хазарския хаганат, а войната на Персиян със сърбите поставила началото на една дълготрайна политическа връждебност между двата народа.

В средата на ІХ в. Българското ханство представлявало една типична за Средновековна Европа централизирана монархия. Само в религиозно от-ношение тя се различавала от другите големи европейски държави. Това ра-зличие било преодоляно с покръстването на българите при хан Борис І (852-889 т., + 2 май 907 г.).

 

WWW.POCHIVKA.ORG