Home История Българската общност по света

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Българската общност по света ПДФ Печат Е-мейл

БЪЛГАРСКИТЕ ОБЩНОСТИ ПО СВЕТА

Българите по света (наричани най-често “българи в чужбина”, както и “българи извън Република България”) като цяло са мозайка от различни общности, подобщности и обособени групи население от български произход. От гледна точка на своята етнокултурна, етнографска, конфесионална и/или езикова характеристика те в някои случаи се различават съществено помежду си. Тези различия обаче не поставят под съмнение принадлежността на въпросните общности към българския народ, изконната им обвързаност с българската държава и общество.

Възникването и развитието на отделните български общности има многовековна история, включително за някои от тях от епохата на Средновековието. Определянето на дори и най-приблизителната численост на задграничните българи се затруднява от много и разнообразни фактори: липсата на статистически данни от страна на редица държави, извънредно голямата мозаичност на българската диаспора в етнографски, езиков, религиозен или друг план. Към това трябва да прибавим грубите политически манипулациии от страна на външни фактори. И ако през ХІХ в. действията главно са в посоката съответно на сърбизация, елинизация, румънизация и т.н. на етнически българи в съседните страни (такива действия и тенденции има дори и в началото на ХХІ в.), то през ХХ в. се прокарва линията на изкуствено “създаване” на псевдонации – например на “македонци” (българското етническо мнозинство на Македония) и “гагаузи” (българите-тюркофони в Бесарабия), както и на опити за конструиране на други нови “нации”: “шопска”, “торлашка” (в Сърбия), “помашка” (в Беломорието – Гърция, а дори и в самата България!), “палченска” (павликянска, т.е. българите католици в Банат, Румъния), “горанска” (в Косово, Сърбия).

Съществен проблем на съвременната българска диаспора са трудните или дори отсъстващи контакти между различни по време, етнографска природа и т.н. нейни части. В редица държави съществуват многохилядни български и македоно-български емигрантски общности, които почти или въобще не контактуват помежду си. По отношение на българо-македонската диаспора след 1944 г. се води целенасочена антибългарска пропаганда от страна на Титова Югославия (до 1991 г.) и република Македония, които изграждат съответни организации, медии, църковни общини и т.н. Откъснати от основните български общности остават и попаднали на Запад емигратски групи от бесарабски, банатски, западно-покраински или други българи. Българските посолства, културни центрове или други форми на официално, държавно присъствие следват порочната практика да работят само с представителите на емиграцията отдържавната територия на България. В много случаи дори и това не се прави в достатъчна степен, което е един от най-тежките пороци на българската дипломация от Освобождението насам, особено след 1944, а и след 1989 г. Така самата държава България пренебрегва значителни части от българската диаспора, като косвено оказва негласно съдействие на чужди пропаганди във вреда на българската нация.

Високата степен на хипотетичност и вариативност при определянето на числеността на българите както в отделните държави, така и в глобален план се дължи и на отсъствието на ясни критерии при тълкуване на националното съзнание на родените от смесени бракове, на погрешното разбиране за гражданство (поданство) на конкретната държава. Често от незнание или пък тенденциозно с гражданството се “замества” националната принадлежност. Това може да се дължи и наонаследена предпазливост на българите в някои страни да декларират открито своята националност – трябва ли да напомняме, че дори и в недалечното минало, а понякога и днес, ясният изказ на българска принадлежност може да навлече само неприятности както на отделната личност, така и на нейното семейство, деца, роднини и т.н. За съжаление, дори и в началото на ХХІ в. е фактнепризнаването на български малцинства в отделни страни или пък тенденциозна интерпретация на този въпрос. По този начин открито се погазват писани и неписани общочовешки имеждународни норми, на което държавата България често не реагира по никакъв начин. Българската държава не притежава своя държавна стратегия за подкрепа на българските общности извън днешните български граници, както и съответните институции, законодателни актове и механизми за нейното успешно реализиране в краткострочна и дългосрочна перспектива. Съществуващият Закон за българите извън България (2000 г.), създадените държавни органи и използваният инструментариум са слабо ефикасни и крайно недостатъчни.

Съществуват и форми на “нетрадиционен” (по-скоро “друг”, различен от “дунавския”, “балкански” или “българоезичен”!) и/или исторически българизъм. С тези условни понятия може да бъде обозначена българската културна или историческа природа на малцинствени общности от България и българското етнокултурно и историческо пространство като цяло – например българските турци, българските арменци, българските евреи, потомците на руски белоемигранти от България и др. Сходна е ситуацията, когато става дума за хора или народи с български (древнобългарски, “прабългарски”) произход. Става дума преди всичко на многомилионна общност наволжките българи т.нар. казански татари, чуваши, башкири, а в определен смисъл и други малки народи – напримербалкарци, карачаевци и др. в Кавказ и маджаризираните секеи в Трансилвания.

При отвореността на границите и високата мобилност на отделни лица и групи в края на ХХ-началото на ХХІ в. изчисляването на броя на българите по света е трудно осъществима задача. По приблизителни, теоретични и прогнозни оценки броят на българите (става дума само за балканската българска нация, т.е.българите от Република България ) извън днешните граници е ок. 3,5 - 4 млн.д., при цялото възможно разнообразие от общности, групи, вълни на емиграция и т.н. Според научно-изследователския колектив на «Българска национална доктрина» сумарната численост е 3 954 000 д., от които около 1 млн. имат българско гражданство (към 1998 г.). Броят на волжко-българска (булгарската) общност се определя на около 3 млн.души, общата численост на малцинствените групи от българската етническа територия (български турци, евреи, арменци и др.) – на не по-малко от 1 млн.души за ХХ в., без да се смятат техните потомци. Според други наблюдатели потомците на древните българи (прабългарите) във Волжко-Уралския и Кавказкия регион с тяхната разнообразта диаспора са няколко пъти повече – 7, 12 и дори 15 млн. души. Въпросът за волжкия българизъм се нуждае от сериозни проучвания и преосмисляне.

Изследването на българите извън страната, състоянието и развитието на българските общности, защитата на техните национално-културни права, създаването на трайни връзки с България и в глобален мащаб е сред неотложните задачи пред българската държава и структурите на гражданското общество.

БАЛКАНСКИ ПОЛУОСТРОВ

РепубликаМакедония е държавата, в която е най-голямата общност от български произход извън пределите на Република България. Македонските българи не са “малцинство”, а националномнозинство в страната. Към 2003 г. в Република Македония живеят около 1,4 милиона души (67% от населението) от български произход, обозначавани официално след 1944 г. като “македонци”.

Македонските власти признават за българи едва около 2 хиляди души, визирайки етническите българи, преселници от Западните покрайнини. Те произлизат основно от Босилеградско на територията на Сърбия, като се заселват по икономически причини в Скопие и други градове в епохата на СФР Югославия до 1991 г. Трябва да се каже обаче, че и тази “микрообщност” е неколкократно по-голяма. Към началото на 2003 г. около 3 хиляди македонски българи вече са придобили и българско гражданство (тенденция, започнала през 1999). Историята на българите от днешната държава Македония, тя категорично е изконна част от историята на българския народ. Българите от Македония имат огромна диаспора в Северна Америка, Австралия и някои западноевропейски страни.

Българската етнокултурна идентичност на т.нар. «македонско» или «славянско» население в Македония се изявава на различни равнища (индивидуално, семейно, групово, вкл. и сред общностите на емигранти от Македония в САЩ, Канада, Австралия и други страни). В духа на процесите на демократизация в края на ХХ – началото на ХХІ в. тя се отстоява и от няколко организации в републиката: Сдружение на граждани "Босилеградско" (Скопие, 2000); Сдружение на граждани "Радко" (Скопие, нерегистрирано, 1999); Сдружение на българите в Република Македония (2002, Скопие), Гражданско сдружение на македонците со славяно-болгарски произход за интеракция между културите "Интеракция" (2002, Охрид) и др. Към нач. на 2003 г. тези организации не притежават свои печатни, радио и телевизионни медии и програми. Недостатъчна е и помощта, която понякога им се предоставя от страна на България.

По официални данни в Сърбия и Черна Гора (до 2003 г . Югославия ) живеят около 27 хиляди българи в общините Цариброд (Димитровград) и Босилеград (към 1999 г.). Според прогнозни оценки сръбските граждани от български произход вероятно достигат 250-300 хиляди души. Разбира се тук се включват и групи, чието самосъзнание е силно разколебано и дори променено в резултат на дълготрайните процеси на целенасочена асимилация в западната ни съседка.

Появата на българско национално малцинство в Югославия е резултат на историческото развитие и нерешения български национален въпрос на Балканите. През ХІХ в. Сърбия получава «наготово» редица българските земи. Този опасен процес започва още от 1833 г., когато Османската империя отстъпва на Сърбия 6 български по население нахии в поречието на Тимок. Следващият удар по българската нация е в резултат на Санстефанския и Берлинския договори (1878 г.), когато на Сърбия е предадена Нишката област – т.нар. Поморавие. Освен това се развива и процес на икономическа миграция, който има стари корени.

Съвременното статукво се оформя в резултат на Ньойския мирен договор (27.11.1919), когато по «стратегически съображения» към Югославия преминават Царибродско и Босилеградско, отчасти селища в Кулско и Трънско (107 селища с ок. 120 х. д. българи), както и Струмица (след 1944 г. в СР Македония). Българското население е подложено на репресии, българските училища и църкви са закрити, техните архиви – унищожени и т.н. След 1945 г. правата на българското национално малцинство са признати, но асимилационният натиск продължава. Стремежът за денационализация е явен и от официалните статистически данни - през 1961 г. българите в Югославия са 63 хиляди, през 1971 г.- 58 хиляди, през 1981 г.– 33 500, а през 1991 г . - едва около 27 х.д. Освен в Западните покрайнини българи живеят в редица градове и райони. Във Войводина (сръбски Банат) около 3-4 хиляди банатски българи. В Сърбия живеят и около 50  хиляди македонски българи (официално третирани като «македонци»), от които приблизително 18 хиляди преселници във Войводина. В Косово (районите на Гора и Жупа) живеят над 8 хиляди горани (“горанци”), мюсюлмани от български произход.

Хиляди българи живеят в Пирот, Ниш, Белград, Нови Сад, Панчево, Крагуевац и др. В официалните статистики не са включени българите от районите на Зайчар (например голямото селище Велики Извор), Свърлиг, Лесковац и др., гораните (вкл. тяхната миграция към Призрен, Прищина, Белград и т.н.). В православните храмове в българските градове и селища богослужението се води на сръбски език от свещеници сърби. В република Черна Гора българското присъствие е главно от преселници от Македония и Западните покрайнини.

Българското малцинство в Сърбия притежава свои организации: политическата партия Демократичен съюз на българите в Югославия (ДСБЮ) (1990 г.), Хелзинкски комитет за защита на правата и свободите на българите, Дружество “Нашенец”, Матица на българите в Сърбия, две сдружения на банатските българи в селищата Иваново и Бело блато. С подкрепата на България е създаден Културно-информационен център с клонове в Цариброд и Босилеград (1998 г.). В Ниш функционира специализираното за литература на български език държавно издателство «Братство» с едноименен вестник, сп. «Мост», детското сп. «Другарче». Българските организации издават сп. «Истина» (Цариброд), «Бюлетин» (Босилеград). В Ниш се излъчват седмични радио и телевизионни предавания на български език. В Цариброд български телевизионни програми се излъчват по кабелна телевизия (от 2001 г.).

По официални данни българите в Румъния са едва около 9-10 хиляди души (2002 г.). Според оценки на специалисти румънските граждани от български произход са приблизително 250 хиляди души. Една от най-типичните причини за това положение е смесването на националност и гражданство. В Румъния има десетки хиляди българи, чието българско самосъзнание е силно ерозирало, в голяма степен загубено и т.н. Православните българи в Олтения, Мунтения, Молдова (румънската част на тази историко-географска област) и Северна Добруджа представляват ок. 90% от общия брой, католиците (т.нар. банатски българи) са над 20 хиляди. Православните българи, в мнозинството си потомци на изселници от почти цялата българска етническа територия през ХІХ в., са съсредоточени в Букурещ, близки села, Търговище, Браила, Галац, Бъйлещ, Плоещ, Крайова, Брашов, Александрия, Калараш и др.; банатските българи - в Тимишоара, Арад, Сън-Николау Маре, Винга и др. Коренно българско население е онова в Северна Добруджа (групи от него живеят главно в Констанца, Тулча, Бабадаг и др.), предадена на Румъния през 1878 г. Неговият брой обаче е силно намален след Крайовската спогодба (1940 г.), когато хиляди българи се преселват в пределите на България (предимно в Южна Добруджа, Шуменско, Варна и др.).

През 1918 г. българите във Влашко са мнозинство от населението в 26 града и 160 села. Към същата година по български дипломатически данни българите в Румъния са 149 308 д., и то по непълни, отчасти стари сведения (от 1906, 1908, 1912 г.), в които не влизат българите от Трансилвания и Банат. На територията на Румъния се намират и някои исторически възникнали преди много векове по-малки общности с български произход: карашовени, свиничани, шкеи, бунгардски българи, които почти напълно са загубили българското си самосъзнание. Секеите (наричани още «секлери» или «сикули») в Трансилвания, които наброяват над 200 хиляди души вероятно са от древнобългарски произход. Може би от тяхното народностно име прозлиза популярния в Румъния етникон «шкеи», с който са обозначавани българите още от епохата на Средновековието. По принцип секеите от много векове имат унгарско национално самосъзнание, но сред тяхната интелигенция се знае и цени връзката им с древните българи.

Предците на днешните българи в Румъния имат различни по тип организации още отпреди 1878 г. През първата половина на ХХ в., особено след 1918 г. дейността им е силно ограничена, въпреки че броят на българите е много по-голям в резултат на предаването на Южна Добруджа, Бесарабия и Банат на Румъния след Първата Световна война (до 1940 г.) - по официални данни тогава в северната ни съседка живеят 366 384 българи (1930 г.), съответно 185 хиляди в Добруджа (Северна и Южна), 164 хиляди в Бесарабия (бесарабски българи), 10 хиляди в Банат, останалите в Букурещ, Олтения, Мунтения и т.н. Както се вижда от пръв поглед, и в тази статистика броят на българите е силно занижен – най-вече православните българи във Влашко са сведени до минимум. Независими оценки показват, че до 1940 г. в Румъния живеят около половин милион българи. След Първата Световна война българите в Румъния са подложени на много притеснения и репресии, а по време на комунистическия режим организациите им са окончателно закрити.

След демократичните промени след декември 1989 г. са регистрирани Съюз на банатските българи (Тимишоара, 1989 г.) с дружества в Арад, Дета, Сън-Николау Маре, Дудещи веке (Стар Бешенов), Винга и др.; Общност “Братство” с център Букурещ (1992 г.) и дружества в Александрия, Констанца, Браила, Търговище, Кълараш, Бъйлещ, Бълен, Извоареле, Брънещ и др. Българското културно длужество в Букурещ (създадено през 1990 г.) до 1998 г. е в организацията «Братство», но тогава я напуска и на свой ред създава собствени структури в някои селища. Регистрирани са и организациите «Единство» (1995 г.), Съюз на българите павликяни (Арад, 2000 г.), Асоциация за българо-румънско приятелство “Хр. Ботев” (Букурещ, 2000 г.). След 1990 г. излизат вестник “Наша глас” (Тимишоара, на павликянски български диалект, с латиница), сп. “Литературна мисъл” (Тимишоара), вестник и списание “Българска зорница” (Букурещ, на литер. бълг. и рум. ез.). Банатските българи имат свои католически храмове. В селищата на православна общност се служи на румънски език. Единсвено църквата “Св. Илия” в Букурещ е с български свещеник и е под юрисдикцията на Българската православна патриаршия.

Смята се, че бълг. общност в Абания e около 50 хиляди души, но по прогнозни оценки на специалисти тя брои близо 100 хиляди (към 1998 г.). В страната е официално признато само “македонско” етническо малцинство, но през 90-те години на ХХ в. редица държавни дейци в Албания нееднократно декларират уважение към българите в страната, имайки предвид същото малцинство. Българската дипломация обаче не реагира достатъчно настойчиво, за да реши този толкова важен за нацията стратегически проблем.

Българският етнически елемент населява райони в близост до границата с Република Македония: Голо Бърдо, Мала Преспа, Корча и близките села Дреново, Бобощица, Връбник. В областта Гора, окръг Кукъс , живеят около 3 хиляди българи мюсюлмани от общността горани. В резултат на урбанизационните процеси българи от посочените места се заселват в Елбасан, Тирана, Дуръс (Драч), Берат и др. В районите на Мала Преспа и Корча българското население е християнско, в района на Голо Бърдо около 30-40% от българите са християни, а останалите са мюсюлмани. В Албания са регистрирани българско дружество “Просперитет Голо Бърдо” (Тирана) и Културно дружество “Иван Вазов” (отново в Тирана) с филиал за района на Мала Преспа. След 1944 г. и особено след 1991 г. българското население в Албания е подложено на усилена македонистка пропаганда, прокарвана от Скопие. Отпорът от страна на българската държава на тези противобългарски действия обаче е недостатъчен. Българските организации в Албания не притежават свои медии, нито реална финансова подкрепа от България. За сметка на това в района Мала Преспа за местните «македонци» работи локална радиостанция (от ноември 2002 г.), поддържана от Скопие. В случая коментарът наистина е излишен.

Според специалисти в края на ХХ – началото на ХХІ в . коренното българско население в Гърция брои около 255 хиляди души – ок. 200 хиляди българи православни християни в Беломорска Македония и близо 40 хиляди българи мюсюлмани (“помаци”) в Западна Тракия. Естествено налице е и вътрешна миграция на тези две групи в големите градове и други части на страната. Според данни на Европейската комисия 105 хиляди гръцки граждани говорят български като майчин език (1997 г.). На практика част от българското население не знае (или не се осмелява да декларира) българския си език.

Емиграционният поток на българи от България към Гърция, обусловен от икономически причини, след 1989 г. сумарно се изчислява на около и над 100 хиляди души (главно сезонни работници, домашни помощници, студенти и т.н.). За съжаление и тук числата са приблизителни, при това непрекъснато варират.

Коренното българско население населява райони, които са част от българското етническо пространство (Южна Македония и Беломорска Тракия). Най-компактно е то в Югозападна Македония около районите на градовете Лерин (Флорина), Костур (Кастория), Воден (Едеса), Кайляри (Птолемаида), Негуш (Науса), селата северно от Солун, отчасти около градовете Серес и Драма. В Западна Тракия (Беломорието) е компактната общност от българи мюсюлмани (“помаци”), която според гръцки данни брои около 36 хиляди души: 23 хиляди в района на Ксанти, 11 хиляди в областта Родопи и 2 хиляди в района Еврос по десния бряг на Марица. Гърция официално признава само “мюсюлманско малцинство”, в което влиза и местното турско население.

Сред българите-мюсюлмани, макар и в неофициален план, се лансира тезата за “помашка нация”, език, фолклор и т.н. Издават се речници, граматики и сборници на този “език”, с което се появява опасност от буквално повторение на случая с т.нар. македонски “език” и “нация”. Сред българското население в гръцката част на Македония действа застъпващата идеите на македонизма организация "Виножито" (“небесна дъга” според народен фразеологизъм на местния диалект), а сред мюсюлманите - официално регистрираната “Партия на помаците в Западна Тракия”. Във Воден е създадено сдружението "Български човешки права в Македония" (2000 г., нерегистрирано). Официлно признати от гръцката държава са само организациите на български имигранти в Гърция: дружествата в Атина (“Отец Паисий” и “Васил Левски”), българо-гръцките дружества за приятелство в Солун и на о-в Лерос. В тях членуват и гърци, приятели на България, бивши гръцки политически емигранти в България (след гражданската война в Гърция от края на 40-те години на ХХ в.) и техни потомци. Пред 90-те години на ХХ и в началото на ХХІ в. в Атина се издават частните вестници "Светлина", “Контакти”, “Атински вести”, “Хъшове”, "Български глас" и др. Максималният брой е осем седничника, по-специално към 2002 г. Всички те се издържат от собствени приходи, някои спират да излизат, появяват се нови и т.н. И тук пред България стоят сериозни задачи, които действително не търпят отлагане.

Официални данни за Кипър не са публикувани, българите на острова (в Република Кипър, където доминира гръцкото население) са няколко хиляди. Ядрото на общността е представено от лица, встъпили в брак с кипърски граждани (предимно отпреди 1989 г.). Потокът от търсещи работа българи е най-силен в началото на 90-те години на ХХ в., като на острова има и много временно пребиваващи, вкл. спортисти, музиканти, студенти и др.

Според различни оценки в Турция изселниците от българските земи от Освобождението (1878) до края на ХХ в. сумарно дават внушителната численост от ок. 1,5 млн.души, а потомците им са неколкократно повече. Това число визира мюсюлмани, изселници от България след 1878 г., в преобладаващата си част български турци. Не бива да се забравя обаче, че при в преселнически «вълни» участват и българи мюсюлмани («помаци»), възприемани като «турци» по вяра. По различни данни се приема, че около 300 хиляди от мюсюлманските изселници от българските земи (вкл. Македония, Беломорието и др.) фактически са от български етнически произход. В края на ХХ - началото на ХХІ в. най-тясно свързани с България са изселниците от времето на т.нар. «възродителен процес» от 1989 г. (около 350 хиляди души), отчасти и от предишни изселнически вълни след 1944 г., както и работещи временно в Турция български турци (след 1989 г.).

Българското християнско население в земите на Османската империя и днешна Турция (Одринска Тракия, Цариград/Истанбул, някои градове в Мала Азия) намалява драстично през 1913 и 1918 г., когато в резултат на репресии, вкл. случаи на геноцид, е принудено да се пресели в България. Българи християни (около 2 хиляди ) живеят главно в Истанбул, отделни семейства в Одрин и на други места. Българските турски изселници живеят преди всичко в Истанбул, Бурса, Анкара, Одрин и други градове, а и в много села. Българите притежават официално регистрирана православна църковна община, която стопанисва българските паметници в Истанбул (вкл. т.нар. Желязна църква «Св. Стефан») и Одрин. Много български турци са включени в турски землячески и културно-просветни организации, най-влиятелна от които е “Обществото на преселниците от Балканите” (БАЛГЬОЧ). Съществуват дружества и на т.нар. «делиормански», «родопски», «дунавски» турци, вкл. и на български турци от днешна Македония. Някои от тези организации имат шовинистични и пантюркистки уклони, други са за диалог и развитие на приятелските връзки с България.

По неофициални данни в Хърватско живеят около 80 хиляди българи (към 1998 г.), в мнозинството си преселници от Македония и Западните покрайнини в рамките на СФР Югославия. От държавна територия на България, до 1944 г. в Хърватия е имало няколко хиляди българи градинари. Българи живеят в Загреб, Осиек, Задар, Сплит, Риека, Джаково. Получават статут на национално малцинство през 2000 г. Създадена е “Българска община” в Загреб, която има клонове в Осиек, Задар, Джаково, дружество на приятелите на Б-я (Риека), българска православна църковна община “Св. Седмочисленици” (Загреб).

За българите в Босна и Херцеговина отсъстват официални данни, като по някои оценки българите те са около 2 хиляди (2000 г.). Сред записаните като “югославяни” (до 1990) има български изселници от Македония, Западните покрайнини, както и мюсюлмани (горани) от Косово. Българското присъствие е предимно в Баня Лука, Сараево и др. От съвременната държ. територия на България произлизат няколко десетки семейства градинари и техни потомци (емигрирали през първата половина на ХХ в.). Сред преселниците от Македония доминира официалният «македонизъм». Налице е тенденция за приобщаване на гораните към босненската мюсюлманска нация. Регистрирано е Сръбско-българско дружество (Сараево).

Според различни информации българите в Словения, преди всичко преселници от Македония и Западните Покрайнини в рамките на бившата СФР Югославия, са около 10 хиляди (към 1999 г.). Има и известен брой семейства от потомци на българските градинари (от първата половина на ХХ в.). Българи живеят предимно в Любляна, Марибор и Кръжко. Към началото на 2003 г. липсват български организации и медии.

ИЗТОЧНА ЕВРОПА

Украйна е държавата от бившия СССР с най-многочислена българската общност. Според данните от преброяването на населението, проведено през 1989 г. в бившия СССР, българите в Украйна са 234 хиляди. Преброяването от 2002 г. дава численост от 223 хиляди, която очевидно не предава реалната картина. По прогнозни оценки, като се включат родените от смесени бракове, броят българите е най-вероятно е около 350 хиляди души, като най-голяма е общността на бесарабските, следвана от таврийските, кримските, олшанските българи. В страната има и около 23 хиляди гагаузи, българи-тюркофони в Бесарабия. Най-компактно е българското население в Одеска област: районите на Измаил, Болград, Арциз, Тарутино, Сарата, Белгород Днестровски. Тук сумарно живеят около 170-200 хиляди българи.

В Запорожка област българи живеят компактно в районите на Бердянск, Приморск, Мелитопол, Акимов. Според преброяванията те са около 35 хиляди, но по неофициални данни те наброяват към 80 хиляди души, включително в областния център Запорожие и другите по-големи градове. Тези българи, които са “дъщерна група” на бесарабската общност, са наричани обикновено таврийски или приазовски българи). Най-старата по време на възникване днешна българска общност в Украйна живее в няколко села в Кировоградска област. Главното селище е Олшанка, възникнало още през ХVІІІ в., откъдето те са наричани олшански българи. Българи има и в Ужгородска област (най-вече в град Мукачево), но те са потомци на българските градинари от времето на Австро-Унгарската империя, подобно на онези в Чехия, Унгария, Словакия, Хърватско и др.

Една от старите български групи, възникнала още края на ХVІІІ-началото на ХІХ в., е тази на кримските българи. Те са жертва на жестоки репресии и изселване в Сибир от режима на Сталин през 1944 г., като днес в Кримската автономна република (главно в Симферопол и Севастопол) са се завърнали не повече от 2 хиляди българи. Наред с това хиляди българи живеят в Одеса, Киев и други градове и райони на Украйна.

Движението за българско национално Възраждане има сериозна история и развитие, прекъснати от Октомврийската революция през 1917 г. Националните права на българите отчасти са признавани и от съветската власт, но новото им развитие е едва от края на 80-те години на ХХ в. След 1991 са създадени над 40 български сдружения. В голямата си част те са обединени в Асоциацията на българските национално-културни дружества и организации в Украйна (1993 г., седалище Одеса). От 1990 г. работи Общоукраински център за българска култура (центърът е в Одеса с филиали в Болград и Киев) и Български културен център в Бердянск (Запорожка област). Излизат вестниците “Роден край” (Одеса), “Украйна. Българско обозрение” (Одеса), “Родолюбие” (Арциз), “Извор” (Симферопол). Български радио и телевизионни предавания се осъществяват в Одеса и Приморск. Засега в Украйна има само две училища със специален статут: Болградската гимназия “Г.С.Раковски” (Болград, Одеска обл.) и Украино-българския лицей (Приморск, Запорожка обл.). Катедри по български език, ориентирани главно към българската общност, има в университетите в Одеса (Одески държавен университет “И. Мечников” и педагогически университет "К. Ушински"), Измаил и Киев (Славянски университет).

Молдова е другата държава от бившия СССР с многохилядно компактно българско население. По официални данни в републиката живеят около 90 хиляди българи (към 1990 г.), като по прогнозни оценки те са над 100 хиляди и почти напълно са от общността на бесарабските българи. В Молдова е и “втората родина” на основната маса гагаузи (българи-тюркофони), които броят над 135 хиляди души. Те официално са третирани като отделна нация, като за съжаление в голяма степен са загубили изконното си българско самосъзнание. Сред тях след 1991 г. най-силна е пропагандата от страна на Турция. Българското противодействие на тази опасна тенденция се осъществява главно от неправителствени организации и учени, чиито сили са крайно недостатъчни. В периода 1998-2002 г. Държавната агенция за българите в чужбина полага усилия за приобщаване на гагаузите, в тази насока от години работят и специалисти на просветното министерство. Тези усилия не срещат нужната подкрепа от страна другите български институции.

Най-масово е българското население в Тараклийския уезд (самостоятелна административна единица с българска доминация, чийто център е гр. Тараклия). Гагаузери (Гагаузия) е автономната област (“република”) с преобладаващо население от българи-тюркофони, чийто център е град Комрат, като включва още два района – на градчетата Вулканещи и Чадър-Лунга. Малък, но хомогенен български “анклав” живее и в т.нар. Приднестровска република (Тираспол) – голямото селище Паркан. Наред с това хиляди българи живеят и в Кишинев, в районите Кантемир, Сороки и др. Днес в Молдова има над 10 български сдружения, част от които са обединени в “Българска община” (1994 г.) със седалище в Кишинев и секции в Тараклия ("Юг") и Белц ("Север"). В Тараклия функционира Народното читалище “Олимпий Панов”. Съществуват още Научно дружество на българистите в Молдова (Кишинев), българска библиотека "Хр. Ботев" (Кишинев). Вестници “Родно слово” и “Български хоризонти” (Кишинев), “Български глас” (Тараклия). Предавания на български език съществуват към националните радио и телевизия на Молдова, вече работи и регионална телевизия в Тараклия. Училищата със специален статут (обучение на български език, разширено изучаване на българска литература, история, култура) са "Васил Левски" (Кишинев), педагогическият колеж-лицей "Св.св. Кирил и Методий" (Тараклия), Музикалното училище в с.Твърдица, Тараклийски район. Създадени са катедри по български език в университетите в Кишинев (Държавен университет и в Педагогическия университет “Й. Крянге”) и в Комрат, взето е принипно решение за създаване на българо-молдавски университет в гр. Тараклия (2003 г). Инициативата е разработена от местната власт в Тараклия и Великотърновския университет “Св.св. Кирил и Методий”.

За числеността на българите в Русия отсъстват точни данни. При преброяването от 1989 г. за Руската федерация (РСФСР) се сочат 43 хиляди българи, което вероятно изключва лицата от смесени бракове, временно пребиваващите,ат и потомците на депортираните през 1944-1946 г. в различни области (в Сибир, Алтай и др.) хиляди етнически българи от Бесарабия, Приазовието и Крим. Известна част от общността представляват български граждани, работили в Автономната република Коми (през 70-80-те години на ХХ в.), на големи строителни обекти в бившия СССР (отново преди всичко през посочения по-горе период), останали по семейни и други причини в Русия. Съсредоточаване на българи има в Москва, Санкт Петербург, Пятигорск, Ярославл, Новодвинск (Архангелска обл.), Сургут (Тюменска обл.), Среден Кубан (Краснодарски край) и др. След 1991 г. в по-големите средища на общността са създадени български културно-просветни организации. Те обаче също са лишени от финансово обезпечаване, свои медии, трайни връзки с България.

Коренното население на републиките Татарстан, Чувашия, Башкортостан (Башкирия), Балакария (в Кабардино-Балкария), Карачаевския край в състава на Руската федерация е от древнобългарски произход. Такава картина се наблюдава и в някои области (напр. Уляновска) на страната. Те влизат в състава на т.нар. волжки българи (булгари) и чуваши , балкарци, карачаевци. Същевременно, главно от Татарстан и Чувашия има многохилядна диаспора в Москва, Санкт Петербург, както и в съседни държави - например Казахстан. В тези републики, най-вече в Татарстан и Чувашия, особено след 1991 г. се развива тенденция към преосмисляне на историята, културната идентичност и песпективи в посока на древнобългарската основа. В Чувашия българският (“булгарски”) произход на народа не се оспорва, налице е интерес към България на Балканите, вкл. за завършване на образование в български университети. В Татарстан доминира официалният “татаризъм”, развил се най-силно в епохата на СССР със създаването на Татарската автономна съветска република. Българската идентичност се застъпва и популяризира от Българският национален конгрес, от учени и други интелектуаци. Поради бюрократични, политически и други пречки националност “булгар/болгар” е придобита по съдебен път само от около 250 души (към 2001 г.). След 1991 г. са създадени няколко организации с българска/булгарска етнополитическа ориентация: Български национален конгрес (Казан), Уляновската обществена организация за изучаване на наследството на волжко-камските българи, някои организации в Санкт Петербург и други руски градове.

Българите в Литва броят около 500 души българи (към 2001 г.), по-голямата част в столицата Вилнюс и Каунас. Преобладават българите със смесени бракове. Те са създали организациите “Мадара" и “Янтра”.

В Латвия живеят към 450 българи, главно отпреди 1989 г. В Естония българите са около 300 души. Смята се, че в Беларус има около 800 души българи (към 1998 г.), главно в Минск.

В Грузия българите са към 650 д. (към 1999 г.), вкл. и “вътрешна” миграция на бесарабски българи (в рамките на бившия СССР, до 1991 г.). В Армения те са около стотина души, вкл. по линия на семейно-родствени връзки с българските арменци, а в АЗЕРБАЙДЖАН около 200 души. В тази република има многохилядна “казанско-татарска” (волжко-българска) общност.

ЦЕНТРАЛНА ЕВРОПА

За броя на българите в Австрия липсват точни данни. Приема се, че трайно заселилите се българи са около 12 хиляди, като само към българската църковна община във Виена са приобщени близо 7 хиляди наши съотечественици. Малко повече от 3 хиляди са емигрантите от Република Македония (по данни от 1994 г.). Броят на временно работещите и емигриралите след 1989 г. е поне два пъти по-голям. Българските студенти по някои оценки са близо 4-5 хиляди. Най-силно е българското присъствие във Виена, Залцбург, Линц и др., а най-ранната организация е тази на българските градинари (1936 г.). Сред общността работят Австрийско-българско дружество (от 1955 г.) и Културно-просветното дружество “Св.св. Кирил и Методий”, което наследява на Българския антифашистки клуб, създаден през 1945 г. Традиционен център на културни прояви е поддържаният от България “Дом Витгенщайн”. Регистрирани са православна българска църковна община и училище, студентско сдружение и др.

Традиционната българска общност в Чехия е от около 6-7 хиляди души, вкл. и потомците на смесени бракове. Още няколко хиляди са временно пребиваващите, чийто брой варира. Българите са съсредоточени в Прага, Бърно, Пилзен, Острава и др. Първите им дружества са от края на ХІХ в., емиграцията е по-силна след Първата и Втората Световни война. Регистрирани са Българска културно-просветна организация в Чешката република (Прага) с орган сп. “Роден глас”, български клубове в Острава, Оломоуц, Усти на Лабе, Бърно, Кладно, Млада Болеслав. В Прага съществуват и организацията “Св.Св. Кирил и Методий”, “Български клуб – Чехия” и др. В Прага работи и училището “Д-р Петър Берон”.

Традиционната общност в Унагрия брои около 5 хиляди души, предимно потомци на градинари от първата половина на ХХ в., хора от смесени бракове и др. Те живеят главно в Будапеща и околността (Халастелек и Сигетсентмиклош), Пейч, Мишколц, Сентендре, отделни групи и семейства в ок. 150 селища в цялата страна. След 1989 пребивават и временно работещи, студенти и др., чийто брой варира. Според унгарското законодателство е регистрирано е Българско републиканско самоуправление (с 8 секции в Будапеща и 6 в страната). Съществуват Дружество на българите в Унгария (създадено през 1914 г.), Български културен дом в Будапеща, българска църква “Св.св. Кирил и Методий” (построена през 1931 г.) с параклис (осветен през 2001 г.), българско училище в Будапеща (от 1918 г.). В Будапеща излизат сп. “Хемус” (от 1991, на бълг. и унг.ез.), “Български вестник”, “Бълг. културен форум”, книги и сборници. Българската общност се ползва с извънредно висок авторитет.

В Словакия живеят около 2 хиляди българи, главно потомци на градинари, хора от смесени бракове и др. Ок. 1000 от тях са в столицата Братислава, останалите в Нитра, Кошице, Банска Бистрица, Търнава, Нове Замке и др. Регистриран е “Културен съюз на българите и приятелите на България “Христо Ботев“ в Братислава с 11 секции в страната. В столицата е и училище “Христо Ботев”.

По прогнозни данни в Полша живеят приблизително 2 хиляди българи, както и неустановен брой временно пребиваващи, работещи и т.н., вкл. роми (след 1989 г.). Българите в Полша живеят главно във Варшава, Краков, Познан, Вроцлав и др. Регистрирани са културно-просветни дружества в редица градове. Във Варшава работи Български културен институт, а във Вроцлав има българска православна църква “Св.Св. Кирил и Методий” .

ЗАПАДНА ЕВРОПА

В Германия според прогнозни оценки постоянно живеещите българи (само от България) са над 35 хиляди, от които около 23 хиляди на територията на бившата ГДР. Приема се, че в немски университети учат около 10 хиляди български студенти (към 2002 г.). В българските оценки обаче обикновено се «забравя» многохилядната българска диаспора от република Македония, чийто брой по официални данни е 42 550 д. (2002 г.), но вероятно е по-голям във връзка с емиграцията от още времето на СФР Югославия. Още по-сложен е въпросът с временно работещите, включително по силата на двустранни спогодби, смесени фирми, по частен път и т.н., сред които има и български турци, роми и др. от България, бесарабски българи, българи от Западните покрайнини (Сърбия) и пр. Сумарно броят на хората от български произход в Германия вероятно е близо 80-100 хиляди души

Българското присъствие е най-значително в Берлин, Мюнхен, Бон, Дармщат, Дрезден, Дюселдорф, Ерфурт, Кьолн, Лайпциг, Магдебург, Рощок, Франкфурт на Майн, Хамбург, Щутгарт и др. Български организации съществуват още от края на ХІХ в., а през 1919 г. са създадени първите немско-български дружества в Берлин и Мюнхен. Установили се в Западна Германия след Втората световна война политически емигранти създават академичното дружество “Д-р Петър Берон” (Хайделберг, 1965 г.). Към 2003 г. в Германия същестуват различни по тип български и немско-български организации, 4 църковни общини (Мюнхен, Щутгарт, Лайпциг, Берлин). Берлин е център на епархията на Българската православна църква за Централна и Западна Европа. Ежегодно се провежда среща на основни български дружества, но отсъства обща конфедеративна структура. Съществуват отделни печатни издания, сайтове в интернет и т.н. Македоно-българската емиграция не е интегрирана към тези дружества и води собствен организационен живот и културна дейност.

Смята се, че във Франция постоянно живеещите българи са около 9 500 д.), най-вече в Париж, Марсилия, Лион, Страсбург, Ница и др. Оценката е за 2000 г. Социалният и образователен статус на трайно интегрираните във френското общество сънародници е относително висок, като включва и изявени интелектуалци, художници, музиканти. Броят на временно пребиваващите, работещите и студентите вероятно надхвърля 20 000 души, като без съмнение варира с оглед на икономическата ситуация. Няма данни за българите от Македония, живеещи във Франция.

Българска колония във Франция започва да се формира в края на ХІХ в. Потокът от емигранти е по-силен след Първата световна война, по време и непосредствено след Втората световна война, както и след 1989 г. Съществуват българска православна община "Св.Патриарх Евтимий Търновски" (Париж), Асоциация на българските студенти във Франция, Асоциация "Франция-България", културни организации (на Силви Вартан, проф. М. Балкански, проф. А. Христофоров, Френско-български културен институт, дружества в Бордо, Марсилия и др. В Париж излиза “Периодично списание” ("Revue periodique") на френски език.

Великобритания е сравнително “нова територия” на по-масирано българско присъствие. В периода на т.нар. социализъм в България (1944-1989 г.) емигрантите в Обединеното кралство, на първо място в Англия, са не повече от 3-4 хиляди души. Процесът на емиграция се разраства през 90-те години на ХХ в., като според неофициални оценки на български организации към 2000 г. броят на българите е над 10 хиляди. Нова “вълна” следва в началото на ХХІ в., като отново по неофициални оценки само в Лондон живеят постоянно, пребивават временно, работят или учат около 30 хиляди българи. Диаспората е представена в Лондон, Бирмингам, Саутхемптън и др., като съществуват различни, често неформални сдружения, студентски дружества и клубове. Издава се двуседмичен в-к «Будилник», а са създадени и редица български сайтове в Интернет.

В Ирландия (Ейре) по най-общи оценки в републиката живеят и работят няколко хиляди българи, като по-масираното движение на българи към тази страна е от края на 90-те години на ХХ и началото на ХХІ в.

Трайно установилите се в Италия българи са около 6 хиляди (1993 г.). Числеността на временно пребиваващите, работещите и т.н., част от които се заселват трайно през 90-те г. на ХХ и нач. на ХХІ в. е много по-значителна, но отсъстват дори приблизителни данни. Над 23 хиляди са емигрантите от Република Македония (по официални данни от 2001 г.). В такъв случай броят на българите в Италия вероятно е около 50 хиляди души.

Основното ядро на българската общност се формира след Втората Световна война и притежава относително висок социален статус (музиканти, оперни певци, инженери и др.). През 1981 г. общността наброява ок. 1 500, като в това число не влизат българите от Македония. Броят на общността нараства чувствително след 1989 г. Значителна част е съсредоточена в големите градове на Северна Италия (Милано, Торино и околните селища), Рим, Генуа и др. Български организации съществуват отпреди Втората световна война, като след 1944 г. дейността им замира. През 1960 г. към Ватикана е учреден “Български църковен център”, обединяващ католическото духовенство, а Радио Ватикана излъчва програми на български език. Отсъстват официални български организации.

Българската диаспора в Белгия брои 4 хиляди души, които живеят постоянно в страната (Брюксел, Антверпен, Лиеж, Гент, Брюж и др.). Броят на временно пребиваващите, работещите и т.н. е неустановен. Над 2 хиляди са емигрантите от Република Македония (1994 г.). Така по прогнозни оценки броят на българите в Белгия вероятно е около 6-7 хиляди души. Съществуват Българска църковна община и обществена библиотека (Брюксел).

В Дания трайно заселилите се българи са около 400 души, основно в Копенхаген и малка група в Орхус, където са създадени Датско-български дружества. Броят на временно пребиваващите варира. Емигрантите от Република Македония са над 3 хиляди (по данни от 1994 г.), т.е. сумарно българите в Дания са вероятно около 5 хиляди.

Трайно установилите се българи в Холандия са ок. 1 500 души, предимно в Амстердам, Ротердам, Хага, Лайден и др. Над 1 000 д. са емигрантите от Македония (1994), с което общият брой надхвърля 2-3 хиляди българи. Регистрирани са Холандско-българско дружество, Български бизнесцентър БЕНЕЛЮКС и др. Периодично излиза сп. "Беседа". Друга категория са временно пребиваващите български граждани, вкл. и с неуреден статут (около 200 са екстрадираните в България през 2002 г.).

Испания също е сред по-новите “територии” на българската диаспора. Емиграцията след Втората световна война е сравнително малочислена. Отсъстват точни данни, но традиционната “стара” емиграция е само 3 хиляди души (1998 г.). По прогнозни оценки българите в Испания вероятно са много над 10 хиляди (към 2002 г.), което се дължи на икономически емигранти от началото на ХХІ в. Българи живеят в Мадрид, Барселона, Малага, Сан Себастиан, Валядолид, Палма де Майорка и др. Основната част са временно пребиваващи и работещи в страната. Няма регистрирани български организации.

Сходна е картината и в Португалия , където по неофициални данни трайно установилите българи към 1997 г. са едва 120 души. Вследствие на миграционните процеси към Западна Европа в края на ХХ – началото на ХХІ в. по прогнозни данни числеността им е над 6 хиляди (2002 г.), предимно в Лисабон, Порто, Сетубал и др. През същата година е проведен е първият събор на българите в Португалия.

Над 4 хиляди са българите (само от България) в Швеция, главно в Стокхолм, Малмьо, Гьотеборг, Упсала. Около 5 хиляди са емиграните от Република Македония. Така сумарно хората от български произход в Швеция са около 10 хиляди. Регистрирани са три църковни общини (в Стокхолм, Гьотеборг и Малмьо), Българо-шведско културно дружество, Комитет за българо-европейско сътрудничество (Упсала) и др.

В Норвегия до средата на 90-те години на ХХ в. живеят около 400 българи, а според други оценки около 1500, главно в Осло (2001), предимно специалисти, музиканти и т.н. Налице са и опити за заселване на икономически емигранти, вкл. български роми, пресичани от властите (2001 г.). Регистрирано е Норвежко-българско дружество, което издава в. “Хоризонт” (на норвежки ез.), дружество «Димчо Дебелянов», българска православна църква «Св.св. Кирил и Методий» (от 1993 г., Осло).

До 90-те г. на ХХ в. българите във Финландия са едва 300 българи, а по друти данни са около хиляда души (2001 г.), предимно в Хелзинки и Турку. Създадени са "Клуб България" и Финландско-българско дружество. Българската имиграция най-често е вследствие на смесени бракове, в състава й влизат работещи в страната музиканти, инженери, лекари и др.

Трайно установилите българи в Швейцария са около 2 хиляди (Берн, Женева, Цюрих, Базел, кантон Во, към 2000 г.). След 1989 г. в страната пребивават временно, работят или учат още няколко хиляди българи. Същестува Швейцарско – българско дружество в Берн, радиопрограма “Български час”. По данни на македонската статистика в Швецария живеят около 54 хиляди изселници от Македония, с което броят на хората от български произход в тази държава се увеличава многократно – на около 60 хиляди.

АЗИЯ

Най-много българи има бившите републики на Съветския съюз, след 1991 г. независими държави в Средна Азия.

Според данни от 1989 г. българите в Казахстан са около 11 хиляди, основно в Алма Ата (Алмати), Атирал и Павлодарска област. Според други данни обаче те са близо 50 хиляди души (2000). Все пак като най-вероятна се приема численост от 15-20 хиляди души, предимно бесарабски и кримски българи, както и гагаузи. Част от тях се заселват в началото на ХХ в. в тази част на тогавашната Руска империя като икономическа миграция, но основната маса е от депортирани българи от режима на Сталин през 40-те години на ХХ в. Друга “вълна” са представителите на т.нар. бригадирско движение в СССР през 50-60-те г. на ХХ в. Днес в Алмати е създаден Български културен център и Етнически фонд "Славяни", както и Центърът “Възраждане” на депортирани кримски българи (гр. Атирал).

В Узбекистан има около 2 200 българи (1998), главно от общностите на бесарабските, таврийските и кримските българи, депортирани от режима на Й.В. Сталин при колективизацията на селското стоп. в СССР (40-те г. на ХХ в.). Създаден е Бълг. културен клуб (Ташкент).

Сходна е картината Туркменистан (Туркмения), където живеят около 1000 българи, и в ТАДЖИКИСТАН, където българите са малко над 1000 души. Причините за заселването им тук са същите като в Казахстан и Узбекистан.

В държавата Израел живеят над 50 хиляди български евреи (преселници от България и техни потомци след Втората световна война), както и около 5-6 хиляди, главно временно пребиваващи българи (след 1989 г.). Основните колонии на българските евреи са в Тел Авив, Яфо, Хайфа, Ерусалим, Бат Ям, Лод. Българи, предимно работници, строители, обслужващ персонал работят в големите градове и курорти. Регистрирани са Съюз на българските евреи в Тел Авив и клонове в Йерусалим и Хайфа, организацията "Йехуд Олей Булгария", Асоциацията за приятелство между Израел и България.

Смята се, че в Сирия българите са към 750 души (1998 г.), главно в резултат на смесени бракове. Има и неголям брой работници, технически специалисти и др. Сравнително малочислено е българското присъствие в Ирак, Йордания, Кувейт, Обединените арабски емирства и т.н.

СЕВЕРНА АМЕРИКА

Броят на българите в Съединините Американски Щати е между 80 и 200 хиляди, като за най-вероятна се приема численост от около 160 хиляди. Преди всичко тя включва традиционната, т.нар. «стара» емиграция до началото на 90-те г. на ХХ в. По американски данни емигрантите от Република Македония са 43 783 хиляди (2000 г.). Прогнозните преценки на български организации, специалисти, журналисти сочат от 23 до около 40 хиляди българи само в Чикаго (наричан образно «емигрантската столица»), около 10 хиляди в Лос Анджелис, около 4 хиляди във Флорида и т.н. Относително големи български общности има в Детройт, Питсбърг, Ню Йорк, Вашингтон, Бостън, Сан Франциско, Сиатъл, Акрон и Кливлънд (Охайо), Тампа, Дейтън, Лас Вегас и др. Високата мобилност при американския начин на живот се отразява и върху българската общност. Същевременно се увеличава броят на българите, живеещи почти «едновременно» в САЩ и Европа, вкл. и в България, особено при някои професии (музиканти, артисти, бизнесмени, учени и т.н.).

Първите случаи на емиграция са още преди Освобождението (1878 г.). Емигрантските потоци са най-масови след Илинденското въстание (1903 г.), като обхваща хиляди българи от Македония и през първата пол. на ХХ в., като се разширява в няколко по-големи или малки «вълни», обхващайки цялата етническа територия и нейната диаспора (държавата България, Македония, българите от други страни). Силен е и притокът на българи в САЩ в индивидуален и семеен план. Политическата емиграция е най-значима след 1944 г. Нова вълна от емигранти, вкл. по системата на т.нар. «зелени карти», се развива след 1989 г. Първите български организации и църкви се създават към началото на ХХ в.. През 1963 г. сред българите в САЩ и Канада се стига до църковен разкол, част от църквите признават Светия синод в София (негови представители в Америка са подозирани, вероятно често с основание, във връзки с тайните служби на комунистическия режим), а друга - Американската православна църква. Още от началото на ХХ в. се създават землячески, културни и просветни организации, бизнес-сдружения. В политически план, особено сред българо-македонската емиграция най-влиятелна е Македонската патриотична организация (МПО) с орган в-к “Македонска трибуна” (на бълг. и англ.ез.). Към началото на ХХІ в. в САЩ действат над 20 български организации, около 25 български църкви. Излизат вестниците “Неделник” (Ню Йорк), ”България” и ”България ХХІ в.”(Чикаго), радио и тв канали в Ню Йорк и Чикаго, сайтове в интернет.

За българската общност в Канада липсват точни данни, като се сочат между 30 хиляди (само българи от Република България) и 150 хиляди души. Канадската статистика дава 31 хиляди изселници от Македония (1996 г.), който не отразява старите вълни на емиграция. Като цяло към началото на ХХІ в. количествено доминира «старата емиграция» от Македония, вкл. и от Егейска (днес в Гърция) (към 1998 г.). Процесът на заселване на българи в страната е сходен с онзи в САЩ. Емигрантският поток от България се увеличава значително след 1989, за което способстват канадските правителствени програми. По неофициални оценки сумарната численост на българите в Канада е ок. 160-200 х.д. (2001 г.), вкл. и т.нар. «македонска» емиграция, главно в Торонто, Ванкувър, Отава, Монреал и др., където съществуват клубове, дружества, неделни училища, църкви, радио и телевизия (Торонто). Значима в обществен план е ролята на Македонската патриотична организация (МПО) и в-к «Македонска трибуна», сп. «Македоно-български преглед «Вардар», в-к «Бълг.хоризонти» (от 1998), радиопредавания, сайтове в Интернет.

ЛАТИНСКА АМЕРИКА

Най-масово е присъствието в Аржентина, където се смята, че хората от български произход са 40 хиляди. Според други оценки, идващи от самата общност, тя брои поне 80 хиляди души, главно в Буенос Айрес, Берисо, Мар дел Плата, Роке Саенс Пеня, Лас Бреняс, Комодоро Ривадавия (към 2001). Според официалните аржентински статистики българите са под 3 хиляди, което е свързано с т.нар. натурализация (и отчитането само на новите емигранти в определен период), смесните бракове, постепенното изоставяне на българския език от новите поколения и т.н. Най-масовата вълна е от икономически имигранти през 20-те години на ХХ в., когато над 20 хиляди българи се заселват в провинциите Буенос Айрес (Берисо) и Санта Фе, Чубут (Комодоро Ривадавия), Чако (Роке Саенс Пеня, Лас Бреняс). Регистрирани са Аржентино-българска фондация и Аржентино-българска асоциация "Хан Аспарух" (Буенос Айрес), Културно-просветни дружества в Берисо, Роке Саенс Пеня, Лас Бреняс, Комодоро Ривадавия, Мар дел Плата, вестник "Български вести" (Буенос Айрес).

По прогнозни данни в Бразилия живеят около 1 800 българи (по други оценки – около 5 хиляди), главно в Рио де Жанейро, Сао Паоло, Порто Алегре, Бело Оризонте, най-вече потомци на икономическата емиграция от първата половина на ХХ в. В Сао Паоло съществува общност, създадена от бесарабски българи, преселили се в Бразилия през 20-те години на ХХ в. Регистриран е Институт "Бразилия - България" с цел поддържане на двустранните връзки главно в културната и др. сфери.

Около 2 хиляди (към 1998) са българите в Уругвай, вкл. и потомци на бесарабски българи (от нач. на ХХ в.). По прогнозни данни в МЕКСИКО има към 250 - 300 души българи, главно в Мексико сити, част от които се преселват от Куба през 90-те г. на ХХ в. Създадено е Българско землячество (2001 г.). Около 150 са българите в ЧИЛИ (2001), осн. част в столицата Сантяго. Ок. 200 души са българите в КУБА, предимно в Хавана, вкл. членове и представители на семейства със смесен брак (2001). Към 130 души са българите във ВЕНЕЦУЕЛА.

АВСТРАЛИЯ И НОВА ЗЕЛАНДИЯ

Приема се, че българската диаспора в Австралия , вкл. тази от Македония (Вардарска и Егейска), е около 20 хиляди души, които живеят главно в Мелбърн, Сидни, Аделаид, Пърт и др. По неофициални, вероятно завишени оценки (главно на македонски наблюдатели) може да се говори сумарно за около 100 хиляди души. Първите заселници са български бежанци от Македония след Илинденско-Преображенското въстание. Нов поток има между двете световни войни, най-вече от Търновско, Русенско и др., както и политически емигранти след 9 септември 1944 г. Нова вълна се наблюдава след 1989 г. Най-значителната част от общността представляват българите от Македония, вкл. Егейска (дн. в Гърция). Сред тях доминира прокарвания от Югославия, след 1991 г. от Република Македония македонизъм, вкл. от Македонската православна църква (14 някогашни бълг.храмове след 1944 постепенно стават «македонски»). Български църкви остават в Мелбърн, Аделаид и Сидни. Издава се вестник «Зора», функционира българско радиопредаване в Сидни. Емигрантите от Македония водят свой живот като общност, притежават свои медии, организации и църкви.

Около 3 хиляди българи (към 2002 г.) живеят в Нова Зеландия, повечето в гр. Окланд. Те се установяват тук след 1989 г., като са преди всичко висококвалифицирани специалисти (инженери, лекари и др.). Към тях следва да прибавим и емигрантите от Република Македония, които са над 600 души (2001 г.).

АФРИКА

Българите на континента са сравнитело малко - около 500 души в Мароко (главно в Казабланка, Рабат и Маракеш), към 300 в ТУНИС, около 500 в Зимбабве, около 250 в Мозамбик и т.н. Това са най-вече хора със смесени бракове, технически специалисти, лекари и др.

По-особен е случаят с Либия. През 70-80-те г. на ХХ в. в страната работят над 10 х. български специалисти, работници, лекари, среден медицински персонал и т.н. През 1997-1998 броят на временно пребиваващите е 6 хиляди, като броят им продължава да намалява. Налице са и смесени бракове, вкл. с либийски граждани, получили висше образование в България. Към българските технически мисии съществуват културни центрове и библиотеки, които към 2003 г. в голямата си част са затворени.

Най-значителна е българска диаспора ЮжноАфриканска Република (ЮАР), като наброява около 15 хиляди души. Според други оценки тя надхвърля 20 и дори 30 хиляди, което вероятно е преувеличено. Българи живеят предимно в големите градове Йоханесбург, Претория, Кейптаун, Дърбън и околностите им. Те се установяват в ЮАР най-вече след 1989 г., като в посочените големи градове има български клубове и културни центрове.

* * *

Картината на българските общности по света към 2003 г. е приблизителна, вероятно съдържа неточности и празноти. Те се дължат отчасти на недостатъчно актуална информация, на отсъствието на трайно изградена мрежа за проучване, подкрепа и контакти с общностите. Нерядко самите българи в редица страни, затруднени от различни фактори, поддържат спорадични връзки с родината. Картината се усложнява и от извънредно голямото многообразие на българските общности по света – разноликост, която отличава нашата глобална диаспора от онези на повечето народи в Европа.

В много случаи в различни страни се наблюдават едни или други процеси на сближение и “българо-българско” сътрудничество. Те не са се развили необходимата степен, за което главната вина е преди всичко на българската държава. Причините са различни, като най-сериозните поражения са нанесени от “самоотстраняването” на България в периода 1944 – 1989 г. от своите общности в името на т.нар. социалистически интернационализъм, по конюнктурни политически и идеологически съображения.

Българите по света не само са част от нацията, нещо повече – без тях нейното развитие не би било пълноценно и успешно. В началото на ХХІ в. духовното обединение на българите по света няма алтернатива, именно това трудно постижимо единство е една от най-важните задачи пред съвременната българска държава и нейното гражданско общество.


 

WWW.POCHIVKA.ORG