Най-четените учебни материали
Най-новите учебни материали
***ДОСТЪП ДО САЙТА***
ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ
БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700
Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.
Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.
SMS Login
За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ И НЕГОВАТА ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА |
![]() |
![]() |
![]() |
ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ И НЕГОВАТА „ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА" 1. Личността на Паисий Хилендарски Данните за живота на Паисий Хилендарски са оскъдни. Повече можем да научим за него от съчинението му „История славянобългарска". В заглавието той посочва, че произхожда от Самоковска епархия и е завършил труда си през 1762 г., когато е бил йеромонах и проигумен в Хилендарския манастир. В черновата на книгата, запазена в Зографския манастир, авторът отбелязва още, че през 1745 г. се е поселил в Атон. Що се отнася до родното място, след немалко спорове се приема, че това е Банско. Към това решение отпраща един запис от Хилендарския манастир, свързан с дарение и с името на по-големия брат на Паисий — Лаврентий: „1765 лkто 17 день. Какво е дошель кирь проигумена Лаврентiе сось поклоници отъ Банско и са дарили манастиро со сребрени три кръстеве и сось грош[а] 1153. И на тои день какво е обрекалъ на с[ве]та б[огородиц]а своята ищова кукtа во Банско за Хилендарския метохъ за вечно да е така..." За образованието си самият Паисий казва, че е недостатъчно и не му позволява да изпълни патриотичната задача, която си е поставил. Затруднява го и издирването на писмени свидетелства за миналото на народа ни. Липсата им Паисий обяснява в предисловието на своята „История славянобългарска": „Но в онова време не е имало славянски печатници, а хората от небрежност не преписвали. На малко места се намирали такива книги. А когато турците заели българската земя ненадейно, те погазили и изгорили черквите, манастирите и архиерейските дворци. В това време хората бягали от турски страх и ужас само да запазят своя живот и в това люто време загинали ония царски истории и кондики за българските патриарси и архиереи и на много светци житията и службите. И днес няма тия летописни книги, които са били пространно написани за нашия народ и за българските царе". Допуска се, че в родното си място Паисий е учил в килийно училище и може би е допълнил образованието си в Рилския манастир, към който има много сърдечно отношение. Възможно е преди установяването си в Атон през 1745 г. да е живял в Рилския манастир, да е бил послушник или дякон. В историята си Паисий засвидетелства много добра осведоменост за това място, за славата, миналото и всенародното му значение: „Той е от голяма полза за всички българи, затова всички българи са длъжни да го пазят и да дават милостиня на светия Рилски манастир, за да не угасне голямата българска полза и похвала, която получават от Рилския манастир..." Издирването на материали за историята е наложило Паисий да пътува и извън границите на Османската империя. През 1761 г. той посещава Сремски Карловци (сръбска област Войводина), австрийско владение. Тук намира история на сърбите и българите, написана от Мавро Орбини. Заедно с една друга история — на римския кардинал Цезар Бароний, тя става основен източник на информация за Паисиевия труд. В своя труд Паисий оставя и други сведения за своя живот — за рода си, възрастта, близките, обстоятелствата около създаването на историята: „И я съставих в манастира Хилендар, при игумена Лаврентия, мой роден брат от една майка и по-стар от мене: той имаше тогава 60 години, а аз — 40. В това време Хилендар даваше данък на турците и беше задлъжнял 27 хиляди гроша. И голям смут и несъгласие имаше между братята. . Затова не можах да изтърпя това в Хилендар, излязох и дойдох в Зограф и там намерих още много сведения и писания за българите. Прибавих и завърших казаните неща в тая историйца в полза на нашия род". Като се има предвид, че „История славянобългарска" е завършена през 1762 г., когато Паисий е на 40 години, се уточнява рождената му година — 1722 г., а благодарение на сведенията за кръвната връзка с Лаврентий се установяват родословието и родното място на бележития възрожденец. Първият разпространител на историята е самият Паисий. Във връзка с това той предприема пътувания из цяла България и Балканския полуостров, по време на които събира и помощи за манастирите Зограф и Хилендар. Писмено е засвидетелствано, че в края на 1764 г. Паисий посещава Котел и занася историята. В бележка от 29 януари 1765 г. поп Стойко Владиславов (известният по-късно епископ Софроний Врачански) отбелязва: „Тази история я донесе йеромонахът Паисий от Света гора Атонска и я преписахме в село Котел". Паисий познава различни краища на България, историята и настоящето им. Дава сведения за българите в Драмско, Мелнишко, Солунско, София и нейните околности, както и легендите, свързани с тези места. Изследователи на Паисий допускат, че той съзнателно премълчава родното си място — вероятно нещо е принудило сина на заможния Баанов род на 23-годишна възраст да последва не брат си хаджи Вълчо, богат търговец, а другия си брат — Лаврентий, отдал се на бога. Паисий напуска родното си място през 1745 г., но няма данни кога точно отива в Света гора. Атон (или Света гора) е най-живописното място на Халкидичес-кия полуостров в Егейско (Бяло) море. Представлява планински масив, с най-висок връх Атон, от двете страни на който в продължение на 50 км са разположени 20 манастира — гръцки, български, сръбски, руски, грузински и др. Българският манастир там се нарича Зограф. Тази монашеска република, основана през IV в., в продължение на векове е била втори дом не само за дълбоко религиозните монаси, но и за много хора, преследвани или изпаднали в беда. На Атон Паисий попада в благоприятна среда за духовно издигане. Освен църковнославянски език, научава добре гръцки, сръбски и руски. Богатите книгохранилища му позволяват да разшири кръгозора си. Просветената монашеска среда, запазените в библиотеките стари книги и ръкописи, споровете за превъзходствата на нациите, водени от монасите с хора от различни националности, развиват у Паисий патриотизъм, който го довежда до идеята да проучи и събере в едно всичко от миналото на своя народ. Това желание е продиктувано и от засилващите се националистични тенденции между монасите през втората половина на XVIII в. Украинският пътешественик Василий Барский, посетил атонските манастири през 1726 г., отбелязва, че монасите от манастирите Зограф и Хилендар не са особено грамотни, но се отличават с изключителен православен фанатизъм и подозрителност към всичко, що идва отвън, особено от латинския свят, и определено проявяват стремеж към народностно обособяване. Ако през 1726 г. в манастира „Св. Павел" живеят сръбски и български монаси, а богослужението се извършва на славянобългарски език, двадесет години по-късно тук владеят гръцки монаси, които продават запазените славянски книги на безценица, „за да се изкорени българската слава и памет". В много от манастирите монасите славяни намаляват поради тежките условия на живот, а на тяхно място се настаняват гръцки свещенослужители. Новите стопани подлагат на унищожение ценните славянски писмени паметници. В същото време гърците проявяват завидна заинтересованост към образованието си. Пример за това е основаната през 1753 г. в манастира Ватопед новаторска гръцка академия под ръководството на Евгений Вулгарис. Тя привлича не само монаси, но и ученолюбиви младежи от целия православен свят. Тук се преподават гръцка литература, богословие, философия, математика и естествени науки. Академията на Вулгарис залязва през 1759 г. след шестгодишно съществуване, унищожена от консервативните монашески среди, които не одобряват светския й характер. Учебното заведение обаче дава пример за това, че просветата на собствения народ е въпрос на висш патриотичен дълг. В условията на робство тази идея повишава националното съзнание. Това дава моралното право на Паисий след написването на „История славянобългарска" да настоява тя да бъде пазена и разпространявана, защото в миналото на един народ се крие ключът към новия му живот: „Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество и обичате да знаете за своя род и език. Преписвайте тая ис-торийца и платете, неки ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне"! Животът на Паисий завършва през 1773 г. в Ампелино, придатък на Асеновград (Станимака). В Хилендарския манастир славистът М. Матеич открива документално свидетелство, което гласи: „Лkто господне 1773. прииде отец Анфим от Ампелино по [след] смерти проигумена Паисия и предаде нам готови аспри гроша... и прочия вещи..." 2. Исторически образи и мотиви в „История славянобългарска" Паисий Хилендарски завършва своята „История" в 1762 г. Тя е единственото му произведение — неразделна част от духовното му битие. Написването й е цел и смисъл на живота на Паисий, изпълнение на висша мисия. Като такава я осъзнава и с гордост изповядва: „Аз, Паисий, йеромонах и проигумен Хилендарски, събрах и писах, от руските прости речи преведох на българските и славянските прости речи. Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история на преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе. Така и много пъти сърбите и гърците ни укоряваха, че нямаме своя история. Аз видях по много книги и истории написани много сведения за българите. Затова положих много труд за две години да събирам по малко от много истории; и в немската земя повече с това намерение ходих... Така аз презрях своето главоболие, от което много време страдах, така и от стомах много време боледувах — това презрях заради голямото желание, което имах. И от много време погребаните и забравените неща едва събрах заедно..." Целият живот на Паисий е насочен към създаването на епохалната история, чиято същност авторът определя в автографа преди предисловието: Славянобългарска история за българския народ, царе и светии и за всички български деяния и събития, събра и нареди Паисий йеромонах, който живееше в Света гора Атонска и беше дошъл там от Самоковската епархия в 1745 г. А събра тая история в 1762 година за полза на българския род. На първо място този труд е посветен на българския народ. Авторът не се страхува,че простите му думи ще останат неразбрани: „Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах". „История славянобългарска" се откроява с особената си структура. В началото стои предисловие — „Ползата от историята". В него по примера на Цезар Бароний, кардинал и автор на 12-томен труд на латински, Паисий излага мисли за значението на историческите знания, за общата променчивост в съдбата на народите, за да изясни, че робското положение на българи и гърци не е вечно, че народите падат, но също така се и издигат. Следва обръщение към българските читатели и слушатели — „Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история", в което-разкрива вътрешните си подбуди да се заеме с този труд. Мотивите му са напълно осъзнати и той, като творец от по-ново време, скъсява дистанцията с читателя, като се изповядва пред него. Паисий споделя, че е бил ръководен от голяма патриотична цел — да допринесе „полза на българския народ". Многократно той е бил свидетел на споровете между атонските монаси за качествата на техните народи и е чувствал засегнато националното си честолюбие: „Така и много пъти сърбите и гърците ни укоряваха, че нямаме своя история". У него, както и у другите монаси, се е събудило националното чувство и изостреното съзнание за народностна принадлежност ги е довеждало до остри спорове. Историята на Паисий е аргументирана позиция по този спор, но не това е било основното й предназначение. Много повече е бил развълнуван авторът, когато при пътуванията си из България е срещнал свои сънародници, отричащи се от българското. Те се срамували от рода и езика си, защото нищо не знаели за миналото величие на родината си: „Аз видях, че много българи постъпват така и отиват по чужд език и обичай, а своя хулят." Преценката на Паисий е съвсем навременна — българите наистина са се нуждаели от осветляване на миналото. Обществените промени са дали своето при формирането на ново съзнание за връзка с народ и родина, липсва обаче историческата обосновка и точно в създаването й е подвигът на Паисий. Преките наблюдения при пътуванията из българските земи и откритите данни за историята на българите укрепват у Паисий вярата във възможностите на българския род да се осъзнае като достоен, славен в миналото и способен не по-малко от другите народи. Жал и искрена обич към народа крепят Паисий в трудния му път: „Твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжица за ваша полза и похвала". Многобройни са трудностите при издирването на източници за тази книга. Кратките записки за българското минало са пръснати из книгохранилищата на Атонските манастири, а при тогавашните условия преходът между тях е труден. Паисий Хилендарски старателно проучва библиотеките на всеки един от манастирите. „Аз претърсих всички светогорски манастири, гдето има стари български книги и царски грамоти...", „... също така и из много стари места из България, гдето се намират много стари български книги..." Помага му и една кратка история на българите, написана на латински от Мавро Орбини, както и информацията, съдържаща се в многотомната история на Цезар Бароний. Изворите, които Паисий е ползвал за своята история, според В. Златарски, са общо 45 — на гръцки, славянски и руски език. Едва след двете обръщения към читателя Паисий пристъпва към пряката си задача, като разпределя историческия материал в 7 глави. Започва изложението си с произхода на българите и тяхното преселение на Балканския полуостров — „Историческо събрание за българския народ", проследява живота им до времето на цар Михаил Шишман, след което вмества и история на сръбския народ. После продължава с историята на българите до падането им под турско робство. Две глави от своя труд Паисий посвещава на българските царе. В едната изброява всички в хронологически порядък, а в другата — само по-значителните, като им прави кратка характеристика — „Събрани накратко колко знаменити били българските крале и царе." Специална част посвещава на първоучителите Кирил и Методий в главата „За славянските учители". Следва именник на българските светци и отличаващите ги дела. В края на книгата е поместено „Послесловие", което разкрива страни от биографията на автора, мотивите му за написване на книгата и условията, при които е създадена. „История славянобългарска" е кратка, но съдържателна книга. Чрез нея е поставено началото на ново мислене, свързано с високото национално съзнание на автора. Тази книга дава първоначалния идеен, патриотичен и публицистичен патос на Българското възраждане. Съществуват различни възгледи по въпроса доколко Паисий Хилендарски може да бъде възприеман като обективен историк. Първите възрожденци — Г. С. Раковски, М. Дринов, Никола Начов — възприемат Паисий като безспорен историк; по-късни историци като Петър Ников и Юрдан Трифонов, също се отнасят с внимание към неговия труд, особено в частта му, посветена на Второто българско царство, като посочват, че ако има някакво разминаване с историческата истина, то се дължи на невинаги достоверните извори. Съществува и друго течение учени, като Боян Пенев, които изцяло отричат приноса на Паисий като историк. Според тях силата на Паисиевата история е не в достоверността, а в идеализацията на всичко родно и в събуденото по този начин чувство за национална гордост. С високо чувство на отговорност Паисий търси обективната историческа истина. Отнася се критично към историческите извори и далеч не всичко подлага на идеализация. Като пише за делата на българските владетели, оценява високо само тринадесет „знаменити" царе от тридесет и трима. Въвежда разделение на историята на политическа и културна, като се насочва към онези събития и факти, които бележат пътя на прогреса и водят народа към благоденствие. Важен етап от историческото развитие на българите е формирането на държавната институция. Първите български владетели са наречени от Паисий „крале", но той цени повече по-късните — царете. За пръв представител на царската власт е посочен Асен Първи, който донася на България международно признание: „Когато Асен Велики се върнал от арапската война, гръцкият крал Лъв го срещнал с голяма почест като победител. Така с царска воля в светия и духовния синклит му дали царска титла и венец, нарекли го Асен Велики, пръв български цар". Отличени са и други владетели, допринесли за славата на България: крал Драгич, „пръв взел данък от гръцкия цар Атанасий", а Батоя — „от двама римски царе"; Иван Асен върнал румъните към православието, обновил Света гора Атонска и се именувал „цар вселенски". Величието на владетеля Паисий оценява не само по външната политика, а и според установените в държавата справедливи закони и мирен живот за поданиците. Пример в това отношение е цар Иван Александър: „Подир това Александър се върнал в Търново, освободил се от всички неприятели, които имал срещу себе си, и управлявал своето царство с голям разум, та всички поданици в негово време поживели на свобода." Тривелий се погрижил за народа си, като установил „царски и граждански съд и им уредил военна наредба". Основна задача на царя, според Паисий, е защитата на интересите и целостта на държавата и ако той не се справя, народът има право да му се противопостави. Цар Смилец управлявал 25 години, но загубил много български земи, „затова българите намразили цар Смилец и го изпъдили от царството". Подобна е съдбата на Светослав, който вдигнал ръка на патриарх Йоаким: „Когато българите видели това безбожно дело на Светослав, отказали се от него и го изгонили от престола". Последният български цар — Иван Шишман, макар и сразен от турците, е представен в положителна светлина, защото при най-трагични обстоятелства самоотвержено воюва за независимостта на България. Паисий не е чужд на идеята за божествения произход на царската власт, но не смята, че царете ни в миналото са били абсолютни властелини. Редът, законите и справедливостта се осигуряват от болярския съвет, който управлява редом с царя. Йерархично устроена и подчинена на царя и болярския съвет е и църковната институция. Всички тези власти обаче могат да бъдат развенчани от народа. Той е главното действащо лице в историята. Единствено народът може да дава или отнема права на властващите. Робството отнема на българите всичко, градено с векове. Унищожени са българската държава и култура, болярските родове са избити, а народът поставен в унизително безправие: „В това люто време хората бягали от турски страх и ужас само да запазят своя живот." Нашествениците убивали, отнемали „черковните и манастирските места от християните", грабили „каквото пожелаели" — „големи къщи, и ниви, и лозя, и хубави места". Турчинът „избрал много народ, млади и красиви юноши, със сила ги грабел и събирал в Едрене, записвал ги еничари в турската войска и ги турчел насила". И в това робско състояние българите са от времето на цар Шишман: „Оттогава и досега държат в робство и угнетяват българската земя." Наред с турците грабител на българския народ е гръцката църква, но тя го прави със съдействието и подкрепата на поробителя. Основната причина за теглата на народа е зависимостта от турския султан. Държавната независимост в миналото е била основна предпоставка за благоденствие и културно развитие на народа. Пример в това отношение за Паисий е културният напредък на русите. Мисълта му насочва читателя към идеята за национално освобождение като първа необходима стъпка към възраждането на българската държава и народност. Тази идея на Паисий променя съдбата на България. В началото на главата „Историческо събрание за българския народ" Паисий се позовава на Библията, за да стигне до произхода на славяните като древен библейски народ. Съществен момент от историята на славянското племе е откриването на свещена, обетована земя. През много страдания преминават славяните и българите, докато открият желаната плодородна земя. Намерили покрай Дунав и Тракия „добра изобилна земя" и там се заселили. В трудни войни отстояват тази земя и я разширяват, защото „то било воля Божия да се насели славянобългарският народ в тая земя." Паисий обстойно разказва как е отвоювана земята българска, защото това обяснява култа към земята и нейните богатства, запазен до ден-днешен. Връзката със земята поставя българина в постоянна хармонична връзка с природата, затова той е незлоблив и търпелив. Така печели божията благословия, защото „бог обича простите и не-злобливите орачи и овчари и най-първо тях е възлюбил и прославил на земята". По времето на Паисий българската държава е изтрита от географската карта, но тази земя е все така българска. Поробеният народ живее в своята родина и тя му дава сили след добиване на знания за миналото да се възроди отново. Като открива в историята славните дела на своите царе, българинът се замисля за своя род. Оживява връзката между държава, народ, род, отделната личност се самоосъзнава като основна единица в тази връзка и търси гордостта и достойнството си в общонародната гордост и достойнство. Още в самото начало на своята история Паисий Хилендарски показва, че не е чужд на теологичния мироглед. В главата „Ползата от историята" той изказва познатата средновековна християнска мисъл, че историческите събития се управляват „свише" и историческото движение се извършва по предначертан божествен план. Към тази мисъл добавя библейския разказ за потопа и произхода на славяните от Афетовия син Мосхос. В духа на християнската нравственост тълкува падането на българите под гръцко владичество като следствие от греха на цар Самуил: „избил своя царски род, прогневил много бога и бог изпратил гнева си нему и на цяла България и ги предал в гръцки ръце за много време". Според Паисий, сам бог е пожелал славяните и българите да бъдат християни и е просветлил Муртагон да приеме християнството, а после е закрилял българските царе Симеон, Самуил, Асен, докато са спазвали нормите на християнската нравственост. В своята преданост към християнската православна вяра Паисий стига до фанатизъм. Той оправдава постъпката на Тривелия, ослепил сина си, защото в името на християнството отрича всички ереси, като ги причислява към католичеството, говори с неодобрение за румъните, приели като официална религия католицизма. За разлика от западноевропейския Ренесанс, българското Просвещение се стреми не към преодоляване на религията, а към нейното утвърждаване. За българите под робство християнството е основна част от националното им чувство и духовен свят, които поробителят насилствено се стреми да им отнеме. Православието не е религиозна догма, а нещо по-висше, опазването на което дава национално самочувствие и е източник на нравствени ценности. За да бъде запазена вярата на българина, е допустимо и митологизирането, внушаването на идеята, че народът е богоизбран. Доказателство за това е фактът, че от средите на този народ произхождат светите братя Кирил и Методий, както и много други светци. Това е наградата на българския народ за опазената вяра и духовност. Специална глава от „История славянобългарска" е посветена на светите мъченици, понесли нечовешки страдания в името на вярата си. Историкът посочва: „На първо място турците избили многоброен български народ по градовете заради християнската вяра, но хората поради простота и безгрижие не описали страданието им и така страданието и имената им преминали от род на род в забрава", а също: „...За някои светци има пространно житие, но тук написах накратко, колкото да ги събера заедно в тая кратка историйца, за да знаят всички българи колко светци имат от българския род. Тук се написаха 58, толкова се намериха". Като издирва българските светци, Паисий подчертава, че пътят на българина към бога преминава през „страдание и насилие". Този народ, приел пръв православието, в продължение на векове брани вярата си — от иконоборци, еретици, турци, гръцко духовенство, и успява да я съхрани. Това е белег за силата на българския дух. Чрез вярата, езика и културата си българите отвоюват своето място в света. За тях няма бъдеще вън от православието и, убеден в това, Паисий се стреми да усили християнската вяра на своите съвременници. Авторът на „История славянобългарска" не поставя всички светци на еднакво равнище, а ги градира съобразно свой критерий — доколко са допринесли за прогреса на народа. Високо цени Иван Рилски затова, че е създал такава светиня на българщината като Рилския манастир, „от голяма полза за всички българи". Между първите светци е и Евтимий Търновски, защото „написал много книги", „посочвал е на светогорските монаси черковния ред и правила", отговарял е на въпросите им „с премъдрост" и е „бил от голяма полза за своя български род". Тези светци, наред с Георгий Софийски, Николай Софийски, Терапонтий и др., противопоставили се на насилствената ислямизация, са допринесли за запазването на българската народност и делото им трябва да бъде запомнено като пример за патриотизъм. Наред с вярата неотменна част от националното достойнство на българина е езикът му. Паисий отбелязва, че на този език трябва да се създава книжнина, за да не се погубят и вярата, и народността. Слабото познаване на славянското писмо носи беди, каквато е например връщането към езичеството. „Хората от небрежност не преписвали" своите книги и това е довело до забрава на националното минало. За да бъде съхранена историята на народа и неговите корени, Паисий отправя призив: „Преписвайте тай историйка и платете нека ви я препишат, и пазете я да не изчезне". Вероятно този призив е изиграл важна роля през Възраждането и е формирал отношението на българина към книгите и учението. Паисий Хилендарски особено много набляга на делото на братята Кирил и Методий и техните ученици. Като проследява развитието на просветата и културата на България в сравнение с другите славянски страни, той отбелязва, че българите първи приемат християнството и първи придобиват писменост. Най-старите славянски книги са на български език, а са обслужвали всички славянски народи. Българите първи се издигат в църковната йерархия — най-рано имат патриарх. Твърдението на Паисий: „Така от целия славянски род най-напред българите получили славянски букви, книги и свето кръщене" е направено с подобаваща гордост. В своите пътувания авторът на „История славянобългарска" среща много българи — родоотстъпници, и към тях отправя известния призив: „О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език?" Дава им примери за това, че и от гърците има по-издигнати народи, но никой грък не се отказва от рода си заради тях. Причината за родоотстъпничеството, според Паисий, е непознаването на историческото минало и величие на България, на нейната висока култура и ценна книжнина, унищожена от поробителя. Такова е предназначението на неговата книга — да разкрие славата на миналото, да разпали патриотичната гордост на българина, която да го тласне към борба за национално освобождение и по-добър живот. 3. Народопсихологията на българина според „История славянобългарска" Наблюденията на Паисий върху характера на българския народ са събрани основно във второто предисловие на неговата история. Понятието „народ", според великия възрожденец, е неразчленимо единство от славяни и българи и се употребява в смисъл на етническа общност. Сред славянския род българите се отличават с ред физически белези, морал и предимства: „От целия славянски род най-славни са били българите", но основно ги характеризира в сравнение с гърците. За разлика от южните си съседи, които са мъдри, но лукави и несправедливи, българите „нямат изтънчени думи" и са „прости и неизкусни", но са незлобливи и гостоприемни — „в своя дом приемат и гощават всекиго". В миналото нашите прадеди са имали култура, достойна за уважение, но поробителите турци я унищожават и довеждат талантливия ни народ до културен застой. Паисий отбелязва, че, попаднал под властта на диво и жестоко племе, българският народ проявява огромна духовна сила и издръжливост, за да запази векове езика и българския характер. Не е изчезнал и борческият дух от миналото — по времето на Паисий типична форма на народна съпротива срещу поробителя е хайдушкото движение. В сравнение с другите поробени народи българите страдат най-много поради близостта на Цариград. Затова Паисий ги поставя по-високо от събратята им сърби и руси: „Да бяха малко опитали от това, те биха били благодарни много на българите, защото в такова страдание и насилие държат неизменно на своята вяра". Паисий подчертава християнската нравственост на българите. За тях това е въпрос на съхраняване на българския род в противопоставяне на османския нашественик и на един друг, не по-малко опасен враг — гърците. Ако с другите си съседи България е воювала понякога, то с гърците е във вечна война: „Гърците смятали българите за прости и глупави, укорявали ги със своята мъдрост и култура и всякога се стараели да ги покорят под своя власт." В лукавите упреци на гърците се крие агресивност, което предизвиква справедлива омраза и съпротива от страна на българите. Поради гръцките домогвания Паисий обръща повече внимание не на обичайната кротост и незлобливост на нашия народ, а на онези негови качества, които му помагат да се защити от натрапници. В миналото, изтъква Паисий, българите „на война и бран били силни и храбри. Никак не се боели от гърците в сражение... Гърците имали мъдрост и култура, а българите пък — неуклонна храброст и съгласие в боя." Тези качества — безстрашие, храброст, смелост, Паисий изтъква многократно, за да разчупи робския страх, обзел душите на съвременниците му. Със същата цел се позовава и на авторитета на римския историк Цезар Бароний, който определя българите като „диви и непобедими във война". Този нетипичен агресивен образ на българина трябва да събужда у поробения народ вяра в собствените му сили, да му дава самочувствие, за да поеме по пътя на борбата за национално освобождение. Според Паисий, голяма роля в националното самоосъзнаване на българина има неговата естествена любознателност. Наблюденията по време на пътуванията на автора из родината му дават основание да определи съществуването на два типа българи. Едните искат да знаят миналото на народа си и да следват славния пример на предците, а другите са чуждопоклонници, готови да предадат своя род и език. Поощряването на родолюбците и изобличаването на родоотстъпниците за Паисий е патриотичен дълг. Познаването на славното минало на народа окриля едните, но може и да поведе в правия път другите, затова те трябва да научат за всичко славно в българската история. Паисий не премълчава отрицателните страни в българския характер. Наред със страха, чуждопоклонството и робското примирение той отбелязва предателството, коварството и завистта, но не смята, че това са типични български черти. В своя ценен труд Паисий Хилендарски очертава основните линии за освобождение на българския народ от чуждото духовно, социално и политическо робство. Това дава основание „История славянобългарска" да бъде определяна като пръв манифест на българското националноосвободително движение. Делото на Паисий поставя началото на новата българска литература и история. Като човек и писател той носи ново самочувствие, надрасло съзнанието на средновековния човек. Пример за това е отговорността, с която подхожда към своята идея, а след това сам разпространява своя труд. Като историк Паисий формира ново обществено съзнание, като разкрива значението на ценности, заели важно място в мисленето на българина и в новата история на българския народ.
|