БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА ДО ОСВОБОЖДЕНИЕТО

НАЦИОНАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ И ЛИТЕРАТУРА

ИСТОРИЧЕСКИ КОНТЕКСТ. 70-те години на ХІХ век са изключително важно време в политическия и културния живот на българския етнически колектив.

В началото на десетилетието приключва с благоприятен за сънародниците ни изход спорът с Гръцката патриаршия. Започналата в края на 30-те години борба за църковна независимост довежда до учредяването на Българска екзархия през 1872 г. Събитието увенчава с успех дълголетните усилия на едни от най-забележителните дейци на Възраждането ни.

Още от края на 60-те години на ХІХ век националните проекти за решаване на основния политически проблем на времето все по-често излизат на преден план в обществото. Търсенията на всяко от идейните течения в тогавашното ни общество се влияят от непрекъснато променящата се дипломатическа игра между Великите сили, както и  амбициите, решенията и ходовете на съседните християни (Сърбия, Гърция, Румъния).

Революционният вариант за осъществяване на етническата кауза се поддържа от създадения в Букурещ (1869) Български революционен централен комитет, в който централна роля итраят Л. Каравелов и Васил Левски. Разбиването на създадената от него вътрешна организация и обесването му през 1873 г. довеждат до криза в БРЦК. Постепенно се изострят противоречията между отделните дейци и групировките около тях. Настояващите за бързи действия (Ботев, Стамболов, Иван Драсов) започват да подготвят въстание в страната (1875 г.), но опитът се проваля.През пролетта  на 1876 г. избухва Априлското въстание – акт, довел до гибел и покруса. Опитът на Ботевата чета да промени ситуацията завършва с неуспех.

Политическият проблем на Балканите се решава след приключването на Руско-турската война (1877 – 1878). Берлинският конгрес коригира набелязаните в Санстефанския мирен договор граници на България. Създава се Княжество България и Източна Румелия, която има административна автономия, но е под пряката власт на султана. Източна Тракия, Беломорието и Македония са върнати под турско господство.

БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА ПРЕЗ 70-те ГОДИНИ НА ХІХ век. И през това десетилетие важна роля играят центрове извън етническата територия, в които концентрирано присъства българска интелигенция. Около училищата и читалищата в редица български градове се формират интелигентски общества, които организират театрални представления, стремят се да запознават по-широка аудитория с актуалните проблеми, разисквани в печата, участват в споровете на епохата, изпращайки дописки до различни издания, събират фолклорни материали, правят описания на родните си места, превеждат и пр. Около читалищата се събират и революционно настроените сънародници – навремето комитетски активисти и културни деятели нерядко са едни и същи хора.

Образованието продължава да бъде една от основните грижи на обществото. През десетилетието се създават и издават учебници по естествена история, география, физика, химия, геометрия, български език, история и др. Немалко от тях за времето си са на много добро познавателно и методическо ниво.

Със стремежа към просвета и научна информираност е свързано и създаването през 1869 г. на Българското книжовно дружество в Браила (върху неговите основи по-късно израства Българската академия на науките). На страниците на печатното му издание “Периодическо списание” (1870) се публикуват изследвания върху българската история и език, преводни и оригинални художествени текстове, критика.

В обществения живот на епохата по един или друг начин участват и периодични издания като вестниците “Турция” (Цариград, 1864 – 1873), “Право” (Цариград, 1869 – 1873), “Отечество” (Букурещ, 1869 –1871), “Век” (Цариград, 1874 –1876), “Напредък” (Цариград, 1874 – 1877). Те лансират различни политически и културни възгледи, помагат за формирането на национална публична среда, на специфичен “пазар на новините”, помагат за създаването на условия за дебати сред интелигенцията, които (макар и не винаги по лесния път) водят до избистряне на идейни платформи, на личностни и групови избори.

Списание “Читалище” (Цариград, 1870 – 1875) се опитва да дава знания в сферата на всички клонове на науката – история, философия, икономика, филология, политически анализ, медицина. В него излизат оригинални и преводни текстове, критически опити. Сред неговите редактори е П. Р. Славейков – една от личностите, спомогнали за създаването на национален печат.

Сред важните за времето издания са и Каравеловите “Свобода” (Букурещ, 1869 – 1873), “Независимост” (Букурещ, 1873 – 1874), и сп. “Знание” (Букурещ, 1875 – 1876, 1878), както и списваните и  редактирани от Ботев “Дума на българснките емигранти” (Браила, 1871), “Будилник” (Букурещ, 1873), “Знаме” (Букурещ, 1874 – 1875), “Нова България” (1876 – 1877).

Изобилието на периодични издания през епохата (числото им изглежда огромно, като се има предвид ниския процент грамотни българи тогава) свидетелства за голямата активност на българската интелигенция, за желанието й да организира вътрешноетническото общуване. Именно пресата създава образа на общността, възможността за едновременно преживяване на събитията от страна на всички българи и за еднотипно (въпреки политическото оразличаване) реагиране спрямо информацията. Без подобна “заедност” в научаването и осмислянето на новостите градежът на нацията е невъзможен.

През десетилетието се наблюдава засилен интерес към фолклора. Във вестници и списания се публикуват записи на народни песни, излизат сборници с фолклорни материали. Особено важен сред тях е сборникът с български народни песни (1875), съставен от О. Дозон (френски консул в Пловдив, при събирането на песните са му помагали Ст. Веркович, В. Чолаков, П. Р. Славейков и др.). Изданието провокира научен интерес към българската народна художествена словесност от страна на чужди изследователи. Осъзнаването на фолклорното наследство като изключителна ценност, чрез която своето може да се включи в надетническата културна общност, да предизвика любопитство и харесване у другия спрямо нас.

70-те години са важни за формирането на българския книжовен език. По традиция се смята, че статията на Марин Дринов “За новобългарското азбуке” (1870, “Периодическо списание”), приближава възрожденското общество до сполучливото (от наша гледна точка) решение – Дринов защитава идеята, че националният книжовен език трябва да се изгради върху основата на говоримата реч. Все пак статията не спира споровете, те продължават да се водят и в тях вземат участие книжовници като Найден Геров, Иван Богоров, Гаврил Кръстевич и др.

ЛИТЕРАТУРАТА ПРЕЗ 70-те госини на ХІХ век. През това десетилетие и в рамките на трите литературни рода (лирика, епос и драма) българските писатели създават текстове, които остават в националната художествена класика.

Като лирик в българското пространство присъства П. Р. Славейков. Поетическите му творби демонстрират граждански чувства, ангажирани са и със социална проблематика, понякога в тях прозвучават сатирични интонации. Стихотворения публикува и Каравелов. Те се появяват по страниците на вестниците му и обикновено имат задачата да уплътнят внушението на водещите по важност за автора журналистически текстове. По това време прави първите си поетически опити Иван Вазов. Негови произведения излизат в “Периодическо списание на Българското книжовно дружество”, в сп. “Читалище”. Призиви за просвета, патриотически чувства, свързани с припомняне на средновековната българска история или пък със съвременни нему събития (пише одически стихове, посветени на екзарха), интонации, напомнящи “Не пей ми се” на Славейков – това намираме в ранните публикации на лирика. Популярност му донася стихотворението “Борът”, което публиката разчита като алегорически разказ за съдбата на България. Първата Вазова стихосбирка “Пряпорец и гусла” излиза през 1876 г., втората – “Тъгите на България” – през 1877 г., следващата – “Избавление” се появява през 1878 г. Лирическите книги пресъздават едни от най-важните събития в новата българска история: Априлското въстание и погрома му, героиката и трагизма на бунта, Руско-турската освободителна война. С тези свои сбирки Вазов слага началото на дълга поредица от книги с поезия, посветени на изпитанията и възторзите в историческия път на нацията.

Поетически текстове по това време пише и Сефан Стамболов. Революционер, участвал в подготовката на въстанието през 1875 г. (Стара Загора), в подготовката на Априлското въстание и в самия бунт, след Освобождението той става един от големите политици на България. Убит през 1895 г. Личността и делото му будят противоречиви оценки. Безспорно е обаче, че в годините непосредствено преди Освобождението лирическите му произведения, които за днешния възприемател не притежават особени естетически качества, са изключително популярни и харесвани. Това са призивни текстове, обслужващи революционната агитация; в тях присъстват и социални мотиви: сатирическата нагласа не е чужда на някои от стихотворенията. Стамболов е авторът на “Не щеме ний богатства...” – пеят неговите думи по време на Априлското въстание, пак пеейки Стамболови стихове (не Ботеви), на Козлодуйския бряг слиза Ботевата чета. Двамата съмишленици и другари издават една от най-важните за бълтгарската литература книги – “Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова” (1875). В нея по странен начин съжителстват ангажираното с момента и непреходното, скромната дарба и талантът, близкото до тогавашния българин и важното за всеки човек.

Любопитна фигура в културния живот на десетилетието е Киро Петров (Бачо Киро). Роден в с. Бяла черква (Търновско), той е от интелигентите самоуци. Привързаността към стихоплетството (често срещана навремето страст), както и наблюдателността и духовитостта на Бачо Киро са отразени в неговото лирическо “Описание на село Горни Турчета” (1870); бележките му в проза и стихове предоставят богат материал за историческото проучване върху епохата. Те свидетелстват и за това как въздействат върху тогавашния неособено образован, но пък ученолюбив и впечатлителен патриот текстовете на големите творци – негови съвременници: в някои от опитите си Бачо Киро перифразира Ботев и Славейков.

Поезия пишат през десетилетието и Кръстьо Пишурка, Антон Франгя, Ангел Пискюллиев. Забравени днес, тогава техните произведения (доста често критикувани) така или иначе участват в градежа на българската култура.

В рамките на 70-те лиро-епиката бележи сполуки – някои от най-важните текстове от тези години са именно лиро-епически. Достатъчно е да се посочат поемите на П. Р. Славейков “Изворът на Белоногата” (1873), “Бойка войвода” (1873), както и Ботевите “Хайдути” и “На прощаване”.

Развитието на белетристичните жанрове през десетилетието е свързано преди всичко с усилията на Любен Каравелов и Илия Блъсков.  В Румъния излизат ред Каравелови прозаически произведения – “Хаджи Ничо. Истинска повест”, “Войвода”, “Българи от старо време. Повест.”, “На чужд гроб без сълзи плачат”, “Неда”. В тях са представени различни страни от българския живот през епохата. В началото на периода Блъсков публикува повестта си “Злочеста Кръстинка”. В нея се появява герой, когото авторът иска да посочи като негативен пример, но с колебанията си, с търсенията си персонажът би могъл да провокира у днешния възприемател особен тип съпричастност (става дума за драмата на човек, който напуска семейство и родина, защото СВОЯТ свят му е тесен, недостатъчен).

Разбира се, навремето се издават и преводни съчинения. Голяма част от чуждите текстове, ангажиращи вниманието на публиката, принадлежат към традицията на сантименталното четиво. Точно негови образци продължават да бъдат побългарявани или имитирани, за да се удовлетвори сравнително лесният литературен вкус на голяма част от тогавашната възприятелска аудитория.

Пак по това време се появяват значителни произведения на българската възрожденска драма – “Иванко, убиецът на Асеня І” от Васил Друмев (1872), “Криворазбраната цивилизация” от Добри Войников (1871). Патриотичните внушения са водещото във Войниковите пиеси “Стоян войвода”, “Велислава, българска княгиня”, както и в Любен-Каравеловата драма “Хаджи Димитър Ясенов” (1872). Българският театър търси своя път между романтическата идеализация на миналото иопита да се интерпретира съвременността.

Пиеси пишат и Т. Х. Станчов, Ив. Владикин, Т. Шишков. Произведенията им не притежават качества, но свидетелстват за етап от формирането на българската театрална култура.

За нейното изграждане значение има контактът с чуждата традиция. През десетилетието българският читател се запознава с преводи на произведения от европейската драматургична класика – “Разбойници” и “Фиеско” от Шилер, ”Георги Данден” (така звучи през 1872 г. “Жорж Данден”) и “Насила оженване” от Молиер, “Лукреция Борджия” от Юго, “Меропа” от Волтер, “Емилия Галоти” от Лесинг. Все пак не бива да се забравя, че пълноценното театрално преживяване на сънародника през епохата осигуряват пиеси като “Многострадалната Геновева” – трябва да мине още време, за да стане ценно и за българите това, което е ценно според образования европейски любител на сценичното изкуство.

Особено място в културния живот на етническия колектив заема публицистиката. През 70-те години на ХІХвек се появяват класически за тукашната словесност  нейни образци. Развиват се всички жанрове на журналистическото писане,формират се различни стилови практики в различните издания. Сред ярко изявените публицистични видове е фейлетонът. Негови образци, създаващи традиция, предлагат Каравеловите и Ботевите вестници. Фейлетонната рубрика “Знаеш ли ти кои сме”, списвана от двамата в “Свобода” и в “Независимост”, е имала много читатели, а и до днес е прдизвикателство за изследователя на възрожденската култура.

Пътеписът и мемоарът също имат своите реализации, свързани с имената на Панайот Хитов, Л. Каравелов, Бачо Киро и др.

По това време се появяват първите опити за овладяване на теоретически компетенции по отношение на литературата. Своите книги, ангажирани с тази задача, издават П.Оджаков – “Наука за песнотворство и стихотворство”(1871); Т.Шишков – “Елементарна словесност”(1873); Д.Войников – “Ръководство за словесност”(1874). Оценката за тях от страна на съвременниците им не е еднозначна, но така или иначе тези издания са етап в развитието на филологията у нас.

През десетилетието във формирането на естетически вкусове и критерии участва критиката. Като коментатори и съдници на литературните факти по страниците на периодичния печат се изявяват Нешо Бончев, Каравелов, Ботев, Друмев, Славейков, Тодор Икономов и др. Особено интересни са критическите спорове по повод театралните представления; за драматергични текстове споделят своите мнения П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Т. Икономов, Д. Войников, В. Друмев.

Крайно негативните критически отзиви не са рядкост през десетилетието. Нешо Бончев, Каравелов, Ботев в оценките си са твърде взискателни, твърде остри спрямо делото на един или друг книжовник. Някои цариградски издания се опитват да наложат повече толерантност, известна снизходителност, “безпристрастност” в критиката, но според дейците отвъд Дунава (Каравилов, Ботев) позицията на съдещия определен авторски труд трябва да бъде заявена прямо, малоценното трябва да се кори без жал. И двамата творци смятат, че само така критическата дейност може да донесе полза на нацията.

И заради критическите спорове, които се водят, десетилетието, наситено с важни исторически събития, е едно от най-богатите и интересните в развитието на българската култура и литература.

ЛИТЕРАТУРА ЗА ХІ клас, изд. “Просвета”

* * * * * * *

ЦЕННОСТНО ДОМИНИРАНЕ НА ОБЩНОСТТА НАД ИНДИВИДА.

ОБРАЗИТЕ НА РОДНОТО.

ПАИСИЕВАТА ИСТОРИЯ И МИСЛОВНИТЕ ОПОРИ

НА БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ.

ВЗАИМОПРОНИКВАНЕ МЕЖДУ СЛОВО И ДЕЛО.

Литературата до Освобождението създава значещи не само през Възраждането културни, образни и жанрови модели. Тя гради фигурите на българското. Литературната история се обвързва и с Историята. Освобождението (3.ІІІ.1878г.) е преломен момент в историята на българската държавност, но в полето на културата започва много по-рано. Освобождаването на духа в литературата е засвидетелствано като ситуиране на българина с ново самочувствие в света. В центъра обаче не е отделният индивид като творящ себе си и историята, а общността, чието самоосъзнаване и себеопознание е първостепенна цел и идеал. И ако “времето е в нас и ние сме във времето” е една от емблемите на осъзнаващия се като творец на историята възрожденски човек, осъществяващ себе си преди всичко като обвързан с общността, то подобно взаимодействие се осъществява и в литературата на Възраждането, която събира в културна множественост своето, националноспецифичното, което е “в нас”, и общоевропейското, в което “сме”. Така в “нашето” съжителстват идеите на общото време – просвещенски, сантиментални, романтически, реалистични, съчетани с патриотичния патос, подчиняващ мисълта и действието.

Един от основните проблеми в литературата до Освобождението е разпознаването на родното, конструирането на неговите образи. Първият опит за това се осъществява чрез съзнателното провеждане на спомена за “славно минало” в текст, пробуждащ народностно самочувствие чрез разкази за съществувалата някога българска държавност. “История славянобългарска”, исторически по съдържание текст, дава начало на нов тип литературно мислене, чрез посланията, които отправя към своя адресат, и начина, по който ги изказва – с идеята за постигане не на обективност на историческата истина, а на целесъобразен разказ, на желан образ на българското. Паисиевата история задава една от основните характеристики на възрожденската българска литература – нейната функционалност. Тя припознава като своя основополагаща цел преди всичко пробуждане на националното самосъзнание, постигане на национален интегритет (цялостност, целокупност), идентифициране на националния идеал. С други думи, “История славянобългарска” конструира националния мит. С книгата си Паисий задава идеологията на Българското възраждане – утвърждаване на народностно самочувствие, породено от спомена за миналото, и възхвала на добродетелите на българския род, просъществували през времето и живи в “печалното настояще”. След тази История родното съществува в модалността (начина) на възможното желано, остойностено, идеализирано, а литературата, която го описва, има прокламаторската (провъзгласяваща) функция да припомня отново и отново достойнствата, които биха компенсирали липсата на народностно самочувствие в едно време, в което българското отстоява своето пространство, търси своята идентичност, възвестява своите истини. Паисий представя модел на на себеусещане, различен от този на средновековния човек. Той “гради” историята на общността, а и собствената си история, чрез споделената в Послеслова история на книгата. Така моделира двете основни културни роли – на човека, който в контекста на възрожденската литература е част от общността, и на твореца – който извиква спомена за историята. Този ролеви статус се проблематизира в по-нататъшното развитие на културните процеси – появява се напрежение в отношенията личност – общност, при което героят поет излиза от единяващото гласовете “ние” със самочувствието, че не само може да говори за историята, но и да я създава.

Две са възможностите, които разкрива литературата чрез двата основни сюжета – за Възкресението на народа като субект, творящ собствената си история, и този на Спасението на общността, която се мисли като обект на историята, чиито цели ще се постигнат с помощ “отвън”, т. е. не чрез собствени, а чрез чужди сили. Смесване на двата сюжета се осъществява в опита за национална идентификация, който може да бъде осъществен, когато българското се оразличи чрез дистанция от самото себе си. Себеописанието се осъществява и чрез предпочитаните образи в текстовия свят: Родината – страдаща майка, юначния син, който ще изпълни заветния синовен дълг чрез борбата и ще докаже правото на съществуване на рода. Безпорядъкът във фрагментарния жизнен опит трябва да бъде отменен от разказа на историята (мита), който да подреди света. Акцент в литературата е правенето на нов космос – народностния. А неговото сътворяване е възможно само от нови, млади сили. Литературната историчка Инна Пелева разглежда метонимиите “Младо” и “Здраво” (сглобяващи щастливия български автопортрет) като “самоописваща си и описваща света реч на националното съзнание”. Подобни характеристики (младост, бодрост, жизнена сила) притежава Авторът на Текста, който независимо от формата: поезия (Г. С. Раковски, Н. Геров, Д. Чинтулов, Ст. Стамболов, Хр. Ботев, Ив. Вазов), драма (Д. Войников, В. Друмев), белетристика (И. Блъсков, Л. Каравелов), публицистика (Л. Каравелов, Хр. Ботев, П. Р. Славейков), литературна критика (Н. Бончев), възвестява национално значими идеи със силен глас, призван да увлича в активност Читателя. Оформя се опозиция, изказана от опозициите сън – пробуждане. Действието е възможно, когато езикът даде заповед или когато силата на словото създаде вътрешен мотив за него. Тук идва на помощ реториката с всички тактики на убеждаването, включващи в себе си и фигури на езика, и улегнали в националната памет фолклорни образи, и делнична реч. Но и най-убедителното слово не би могло да въздейства така, както делото подбужда към подражание. Отношението слово – дело (дума – жест) е едно от същностните “слепвания” в разглеждания Текст – литература. Затова Авторът чрез живот (дело) изпитва своето слово и обратно, изреченото слово трябва да бъде превърнато в действие, а действието е подвигът – осъзната саможертва в името на Отечеството.

ЛИТЕРАТУРА ЗА 11 КЛАС, изд. Сиела”

* * * * * * *

БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА И ПЪТИЩАТА

НА НЕЙНОТО МОДЕРНИЗИРАНЕ

Прието е да се смята, че Българското възраждане завършва през 1878 г. с Освобождението на България и оттам започва развитието на новата българска литература. Но датата 3 март 1878 година е чисто политическа – подписва се Санстефанския мирен договор, съгласно който България получава политическа независимост. Тази политическа дата трудно може да служи като разделителна линия относно един автономен и чисто културен процес, какъвто е литературното развитие. Просто защото много от тенденциите, започнали по време на Възраждането, продължават и след формалната дата на Освобождението. Това важи дори за националния въпрос, да не говорим за другите проблеми на българското общество, с които то се сбъсква при своята постепенна модернизация. Ето защо, ако трябва да търсим начало на новата българска литература, по-добре е да опишем самия процес на нейната модернизация.

Какво означава това? Основното е, че литературата излиза от своето подчинено положение на обслужваща обществени и политически процеси дейност и се превръща в литература от художествен тип. А това на свой ред означава, че литературата започва да изпълнява своята обществена и художествена роля чрез характерните за този вид дейност въздействени механизми. Да си припомним как става: като въвлича своя читател в особения акт на съпреживяване и условно идентифициране на читателя с позицията на героя. Кога литературата ще е в състояние да поеме специфичните си функции?

Преди всичко когато е налице един вече изграден културен живот с неговите институции и структури, когато са формирани и специфични жанрове. България достига това състояние през последното десетилетие на Възраждането. В този момент вече са налице някои от най-важните предпоставки за поява на една художествена литература от модерен тип.

На пълво място вече са формирани основите на българската национална общност. Макар и все още под чуждо владичество, България вече съществува като представа – със своите етнически територии, с националния език, с националната идея, със съзнанието за националната култура и културни институции. Само преди няколко десетилетия това не е било така. Тогава не би могло да се оформи например словосъчетанието “Тъгите на България”, защото “България” дори като идея не е била още създадена. Оттук насетне основният политически и обществен въпрос е тази вече родена България да се освободи и самоопредели като самостоятелна национална държава. Което обаче не означава, че някои от най-болезнените проблеми на националното изграждане не са продължили да съществуват и след Освобождението – проблемът за обединението на всички българи в границите на една държава; пролемът за личната отговорност на всеки индивид към ценностите на националната общност; окончателното оформяне на  националната общност като образ и символика, история и култура; нравствените въпроси, съпровождащи разпадането на стария тип феодално-патриархално общество и формирането на новото, модерно общество; проблемът за идентифициране на родното в състезанието му с другите нации. Всички тези важни и болезнени хуманитарни процеси продължават и след Освобождението и българската литература е изключително важен участник при тяхното поставяне и разрешаване.

На второ място са вече изградените институции на културен и литературен живот. Някъде в началото на последното десетилетие на Възраждането вече са създадени и укрепнали основните културни институции, периодичният печат, книгопечатането, налице е литературна публика, та дори и литературна критика. Макар и обхващащ един сравнително малоброен слой от българското население, културният живот вече реално присъства в българското национално пространство и това е важна предпоставка за един нов, модерен тип художествено творчество.

На трето място е степента на овладяност на основните художествени механизми – осъзнаването на художествената условност, специфичното въздействие на литературата, жанровата система, особеностите на художествения език, специфичните изразни средства. В това отношение българската литература добива своя модерен вид в творчеството на Ботев и ранния Вазов.

На четвърто място трябва да откроим появата на нов тип отношение на литературата към човека и обществото. Все повече се налага съзнанието, че вместо да обслужва обществени и политически задачи, литературата трябва чрез своите творби да подлага на естетическа преоценка хуманитарни проблеми: ролята на индивида в обществените борби; нравствените проблеми, произтичащи от отношенията човек – нация, човек – род, човек – етнос, човек – универсални ценности. В момента, в който Ботев пише на жена си: “Мила ми, Венето, знай, че после Отечеството най-много съм обичал тебе.”, вече е налице един нов тип човешко съзнание, което си дава ясна сметка за моралните последствия от съзнателно направения избор. И затова никак не е чудно, че в творчеството на Ботев някои от основните мотиви са свързани именно с подобни нравствени дилеми – “До моето първо либе”, “На прощаване” и др. Същото се отнася и до драматическите колизии, съпровождащи разпадането на традиционните форми на патриархалния живот и еманципирането на индивидуалната човешка воля – в тези изпитания се търси най-верният път за безболезнено преминаване от един вид колективна нравственост към друг, начини да се овладее новото, без да се загубят трайните и необходими ценности на старото. Подобен процес протича и тогава, когато трябва да се утвърдят основите на нравствената система на новия тип човешка общност – националната. Нейните най-важни ценности трябва да се преосмислят и да намерят свои нови, чисто духовни и хуманитарни измерения. Темата за нравствените завети на борците за национално самоопределение и освобождение тепърва ще става водеща за българската литература.

И така в началото на последното десетилетие на Българското възраждане всички тези предпоставки за формиране на нов, модерен тип художествено творчество вече са налице и процесът за модернизиране на българската литература започва. Резултатите от това начало могат ясно да се доловят в творчеството на най-значимите творци от късната възрожденска епоха – Христо Ботев и Иван Вазов. Вярно е, че до момента на Освобождението над всичко продължава да стои националният въпрос, но вече видян по един нов начин, с всичките му вътрешни противоречия и хуманитарни предизвикателства, личащи най-ясно в безсмъртните Ботеви стихове. Но  и след Освобождението тези проблеми не загубват своята актуалност, напротив, усложняват се и се задълбочават. Продължава борбата за национално самоопределение и освобождение – българските земи са разпокъсани от Берлинския конгрес и условията за приобщаване на останалите под робство територии продължават чак до края на деветнадесети век – Вазов, Захари Стоянов, Яворов са най-значимите творчески присъствия в българската култура, работили за реализиране на националния идеал.

На второ място идва проблемът за осмисляне на духовните завети на борците за национално освобождение. България вече е самостоятелна държава, но това не означава, че ценностната й система е вече изградена и функционираща. Напротив, тепърва започват да излизат трудните въпроси за “грешните кумири” – златния   телец, службогонството, моралният хаос, забравата. Как да се съхрани светият възрожденски дух и той да бъде впрегнат в една също така свята борба за изграждане на нова България? Въпрос, вълнувал не един от духовните водачи на нацията.

Тук идва и проблемът за съпоставката на българското общество с модерните и развити европейски общества. Свалянето на агарянския ямурлук и надяването на белгийската мантия (намек за това, че в много отношения институциите и дори конституцията на новата държава са били изкопирани от Белгия) не означават още, че сме се превърнали в европейци – както по отношение на всекидневното си поведение, така и като морална ценностна система. И докато едни се прекланят пред подвига на възрожденските светци, други викат: “България за нас”, а тихичко, на себе си: “Констентуция, идеали! Бошлаф!” Все тежки нравствени въпроси, но с пряко отношение към изграждането на ценностната система на националната общност.

И в същото време новото поколение духовни водачи вече започва да недоволства от опълченския патос на предците. Дали поставянето на общностния интерес е най-важната задача пред българската култура и литература? Няма ли други въпроси, свързани с моралната отговорност на личността, с универсалните човешки ценности, които да са по-важни и необходими на обществото в този момент? Още в края на деветнадесети век започват все по-звучно да отекват гласовете на младите литератори, които заявяват, че задачата на художника е да работи за изграждане на един нов тип човек, чиято висока нравственост няма да му позволи да нарушава моралните повели на обществото. Така възниква индивидуалната утопия в развитието на българската литература и духовност. Нейните най-ярки застъпници са литературният критик д-р Кръстьо Кръстев и синът на възрожденеца Петко Славейков, европейският поет и мислител Пенчо Славейков. В статията си “Социалната наука и нашите естетически идеали” д-р Кръстев прави анализ на всички обществени учения, проповядващи нравствена хармония чрез социални борби, и им противопоставя тезата, че класовата борба, означаваща противопоставяне между хората, неминуемо води до още по-големи проблеми, затова е по-разумно да се тръгне по пътя на индивидуалното усъвършенстване на човека, на изграждане на неговата морална ценностна система така, че в един момент да не е в състояние да постъпва безнравствено. За нас, преживелите последиците на класовата борба, пророчествата на д-р Кръстев са болезнено ясни, както обаче са ясни и утопичните елементи на неговата рецепта. Това обаче не прави усилията на младите индивидуалисти по-малко значими и по-малко героични, защото какво по-героично от обреченото усилие да проповядваш в “парцал махлеси”, по израза на един наш изследовател, нравствените закони на европейската морална и философска мисъл.

Същевременно с развитието на модерното общество все по-болезнени започват да стават моралните въпроси, свързани с разпадането на родовото устройство. Този процес започва още през седемнадесети и осемнадесети век, когато във фолклора се появяват народните балади, изпълнени с ужасни конфликти на разкъсани родови отношения – еничарин насилва девойка, която се оказва негова сестра, мъж се появява на сватбата на жена си, брат убива брат си за имот, брат дава сестра си за снаха твърде далече и за наказание чумата изтребва цялото семейство и т. н. Проблемите пред разпадането на родовия космос се проявяват и във възрожденската литература – “Маминото детенце” на Любен Каравелов, “Нещастна фамилия” на Васил Друмев. После, през 80-те години, писатели като Михалаки Георгиев и Тодор Влайков се стремят да утвърдят родовите ценности с идилични творби, изграждащи един илюзорно щастлив свят – “Рада” на М. Георгиев и “Дядовата Славчова унука” на Влайков. Но процесът вече е набрал сила и скоро нравствените въпроси, свързани с разпадането на рода, стават водеща тема на литературата от края на ХІХ-ти и началото на ХХ-ти век и най-вече в прозата на Елин Пелин.

Също по това време започва и проникването на конфликти, свързани със социалните проблеми – голямата бедност, неразбирателството между народ и държава, пролетаризиране на все повече хора. Още в творбите на Ботев и Вазов социалната тема изпъква ясно, за да стане водеща при младия Яворов, при Антон Страшимиров и Елин Пелин и постепенно да премине в утопията за равенство, проповядвана от пролетарската литература.

Така някъде към началото на двадесети век в българската литература се обособяват четири отчетливи линии на развитие – изграждането на национална общност, разпадането на родовия свят, социалните конфликти и търсенето на индивидуални и универсални човешки ценности. Тези линии определят  развитието на бъларския литературен процес за много десетилетия напред и очертават ясно различими взаимодействия като връзката Ботев – Вазов – Захари Стоянов – Алеко Константинов – Антон Страшимиров – Яворов – историческата белетристика на 30-те години – Димитър Талев – Емилиян Станев – Вера Мутафчиева и др., разработващи проблема за националното. От друга страна, разпадането на родовия космос преминава от фолклора през Каравелов, Ботев, М. Георгиев, Т. Влайков, Елин Пелин, А. Страшимиров, Георги Караславов, Димитър Димов, за да стигне до “Хайка за вълци” на Ивайло Петров. Социалната тема започва от Ботев, преминава през Вазов, А. Константинов, Яворов, Елин Пелин, пролетарските поети от началото на ХХ век, Смирненски, Вапцаров и пролетарската поезия на 40-те години и т. н. А проблемът за търсене на индивидуални и универсални човешки ценности започва от авторите на кръга “Мисъл” – П. П. Славейков, Яворов,П. Ю. Тодоров, Н. Лилиев, Д. Дебелянов, Й. Йовков, Й. Радичков, Е. Станев,П. Вежинов и пр., за да достигне до нашите съвременници Борис Христов и Виктор Пасков.

Тези четири линии се развиват паралелно, което обаче не означава, че между тях няма преплитане, диалог или дори конфликти. Напротив, общото движение на литературния процес се определя именно от напрегнатите, на моменти дори враждебни отношения между тези четири литературноисторически сюжета, всеки от които определя своите приоритети и конфликтни точки. Достатъчно е да споменем възгласа на Гео Милев – “Прекрасно, но що е Отечество?”, за да очертаем един от най-ярките моменти на противопоставяне в търсенето на верния път пред българското общество.

Друго важно явление, дошло с процеса на модернизация на българската литература, е новата роля на писателя в механизма на художественото въздействие. По време на Възраждането писателят е преди всичко общественик и литературната му дейност има второстепенен и приложен характер. Но с еманципирането на литературата ролята му се променя. За да придобие авторитет неговото слово, той трябва да заеме позата на особен духовен водач на нацията и обществото, фигура, символично напомняща на древните жреци и пророци. Едва ли бихме разбрали добре творчеството на поети като Ботев и Вазов, ако не видим зад редовете на техните произведения фигурата на духовния водач, посочващ верния път. Същевременно тази фигура е изпълнена с вътрешно страдание и конфликти – ролята, която “народният поет” изпълнява, го отдалечава от нормалното човешко битие и това е цената, която трябва да плати за правото си да изпълнява високата си обществена мисия. Същият модел се наблюдава и при първите поети индивидуалисти – жреческите пози на Пенчо Славейков и саможертвеното обричане на Яворов са само най-ярките доказателства за тяхната особена културна роля. По-късно това явление получава наименованието литературен персонализъм, защото особеният образ на твореца, който се създава в общественото пространство, е изключително важно условие за нормалното функциониране на литературната творба.

Едва с появата на второто поколение модерни поети – символистите – литературната личност на твореца отстъпва водещата си роля, за да излязат на преден план смисълът и въздействието на самия литературен текст. Но утвърденият персоналистичен модел продължава да действа и дори символистите, чиято поезия не предполага такъв тип възприемане и въздействие, също попадат под неговата сянка. Само така можем да си обясним особената серафичност и морална чистота, която Лилиев култивира около себе си, страдалческия образ на Димчо Дебелянов, месианството на Теодор Траянов. Едва след края на Първата световна война литературата успява да се освободи окончателно от персонализма и в центъра на литературното развитие да застане художествената творба.

И последният момент от дългия път на модернизиране на българската литература е развитието на нейния специфичен художествен език. Възраждането се характеризира с едно подчертано влияние на фолклорната поетика или, напротив, оттласкването от нея чрез обръщане към изразните средства на реториката. Едва от Ботев насетне художественият език започва да се изгражда преди всичко на базата на художествената условност. Това се отразява и на развитието на жанровата система на литературата. На мястото на полуфолклорните жанрове като идилията, баладата, повестта с бродещи сюжети идват стихотворението, одата, елегията, романът, късият разказ, драмата. На мястото на реториката – интимната изповед и принципът “музиката преди всичко”. На мястото на обществено-политическата лексика – високите полети на “поетическия” стил. С това дългият път на модернизиране на българската литература вече е извървян.

БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

ДО ОСВОБОЖДЕНИЕТО

БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА ДО ОСВОБОЖДЕНИЕТО –

ПРОБЛЕМИ,  СЮЖЕТИ,  ГЕРОИ

В годините непосредствено преди Освобождението в българския обществен и културен живот се наблюдава съществен подем. Идеята за национална свобода завладява все повече умове и сърца. Погледът към вестниците на букурещката емиграция например ще ни покаже огромното нетърпение за решителна битка, патосната непримиримост на словото, публицистичната призивност. Битките в Босна и Херцеговина, ходовете на европейската дипломация, руската политика – всичко се следи с внимание и се тълкува като предизвестие за скорошното падане на “болния човек” – Османската империя. Българската интелигенция е ключовият фактор в тези процеси – въпреки идейните си противоречия и колебания тя очертава нови хоризонти за българската участ. Ако трябва да обобщим, ще кажем, че народната “свяст” е вече събудена – будителите са свършили своето дело, остава и целият народ да свърши своята работа и да заслужи свободата си. Въстанието през април 1876 г. става истинска героична и жертвена кулминация на тези процеси. Отзивите за него поставят “източния въпрос” в центъра на европейското обществено и политическо внимание. Бележити политици, публицисти, поети застават на страната на българската кауза, потресени от свидетелствата за разигралата се трагедия при потушаване на въстанието. Достатъчно е да споменем имената на У. Гладстон, Дж. Макгахан, В. Юго, Л. Толстой и др. Както казва американският публицист Дженерариъс Макгахан – “кръвта крещи” и очаква справедливост. Руско-турската война от 1877 – 1878 г. донася чаканото възмездие и открива пътя на самостоятелната българска държава, на един нов национален градеж.

В десети клас вече се запознахте в най-общ план с характеристиките на Българското възраждане и с главните представители на възрожденската ни литература. Нека да припомним, че основните черти на Възраждането са свързани с утвърждаването на националната идея и с формирането на нов тип личност. Именно общността и личността, светското и гражданското начало стават определящи за начините, по които  се преживява светът. Усилията на будителите са насочени към това да събудят у хората съзнанието, че принадлежат към една по-голяма общност – общността на българите. Осъзнаването на този факт е свързано и с разпадането на остарелите норми на живот, с изграждане на нови междучовешки отношения. През ХІХ в. уседналият в котловините и в планинските си градчета българин започва много повече да пътува, да се среща с “широкия свят”. Училището, църквата, читалището стават онези пространства, където новите връзки и отношения намират своя естествен израз. Развитието на книжовното дело също се вписва в обновителните процеси – събеседвайки с книгата, човекът се изправя с разгарящо се любопитство пред многообразието на света.

От “събуждането” произтичат и много важни нравствени следствия. Когато се събудиш от “съня дълбок” и отвориш очите си, ти вече проглеждаш за трагичната съдба на своите братя. Вече не си само “домовладиката” на своята къща, не си само жителят на собственото си село или град – ти се изправяш пред голямата кауза на националното и ставаш човек на дълга. Многократно са описвани и преповтаряни икономическите, обществените и политическите фактори на Българското възраждане. Но трябва добре да се осъзнае и нравственият фактор като ускорител на протичащите процеси. Без този фактор е немислимо и разбирането на литературата ни от този период.

За да открием по-добре неговата значимост, ще се обърнем към така парливия проблем за свободата. Безспорно свободата е издигната като върховната ценност през този драматичен период. Неслучайно на знамената на непокорните са написани решителните слова “Свобода или смърт”. “Уравнението” на знамената носи ясно послание – свободата е равна на живота и смисъла, докато робството е равно на смъртта. Струва си да зададем един съвсем прост въпрос, който има много готови и лесни въпроси: “Коя е свободата, която застава срещу смъртта?” Да припомним готовите отговори. Това е преди всичко националната свобода, политическата независимост от империята, към която са се устремили българите. На второ място – това е свободата като социална справедливост, стремежът да се освободят бедните от гнета и силата на богатите. На трето място – това е личната свобода, възможността да правиш избор и да имаш свободната воля да го отстояваш.

Нека сега се опитаме да съберем всички тези “свободи” в едно общо обяснение. Националната свобода става възможна тогава, когато хората осъзнаят своята българска принадлежност като нравствен дълг и решат, че трябва да я отстояват с цената на всичко. Отделният индивид започва да живее с каузата на нацията, тя е онова по-голямо нещо, което дава смисъл на съществуването му. Не е достатъчно да знаеш, че си българин, трябва емоционално да преживяваш този факт, да си изпълнен с гордост от него. Затова нравственият дълг обикновено се изрича чрез образите на позора и славата – трябва да се избере едното или другото. Невъзможно е да бъдеш “раб”, когато си примамен от блясъка на славата – това се опитва да внуши революционната поезия през този период. Христо Ботев го е изразил най-добре в стиховете си – неговият герой не може вече да гледа турчина да “бесней” над бащиното огнище. Ето тази непоносимост на личния поглед проправя пътя към свободата. Националната свобода на всички българи на всички българи е зададена от литературата ни като морален проблем на всеки отделен човек. Свободата, която застава срещу смъртта, е самата човешка гордост, способността за саможертва в името на честта.

Как изглежда в тематично и жанрово отношение българската литература в периода преди Освобождението? Тематичната доминанта за свободата и робството предопределя до голяма степен нейния облик. Юнакът, който вече “тегло не търпи”, е основна фигура – това е героят на общата грижа, смел защитник на жертвите, изправен срещу вековните насилници. Той трябва да победи злото и да възцари един нов справедлив ред в българските земи. Особено притегателен е този образ за поезията – тонът на творбите обикновено е приповдигнат, патетичен, призивен. В белетристичните жанрове образът на героя спасител също присъства – и там многострадални и “злочести” герои очакват своето избавление. Обръщането към историческото минало отново е символично свързване на българския свят с гордостта и славата. В историческите драми на Войников и Друмев например миналото се разгръща най-вече чрез романтично изградените фигури на българските царе. В изграждането на сюжетите и при композирането на лирическите мотиви от особена важност е драматичният момент. За да може спасителят да развие своя героичен или трагичен потенциал, ценността трябва да бъде застрашена, поставена на изпитание. Именно тази съдбовна застрашеност на ценностите – живота, свободата, родния дом, честта… - оформя  конфликтната ситуация, която търси своето разрешение.

Светът обаче се състои не само от горди юнаци, които са готови да скокнат при първия зов на тръбата и да пролеят своята кръв, както ги призовава поезията на Добри Чинтулов. Миналото също не е само светъл пантеон на славните царе, а е изпълнено с противоречиви и често тъмни страсти, с позорни деяния. Така се откроява друга основна фигура на възложденската ни литература – героят на частната грижа, неспособен да разбере големия залог на свободата и гордостта. Лъжепатриоти, радеещи само за собствената си кесия, обикновени страхливци и лентяи, готови да продадат и съвестта си, примирени робски души, потънали в “сън дълбок”, заслепени поклонници на чуждите моди – това също е българският свят. Отношението към тези представители на егоистичния частен интерес е остро критично, осмиващо. Това определя и засиленото присъствие на сатиричните жанрове. Петко Славейков, Хр. Ботев, Л. Каравелов, Д. Войников и др. не спестяват обвиненията към подобни “герои” на времето. Заклеймяването и осмиването целят не просто да изобличат един или друг тип обществено поведение, а да актуализират за пореден път конфликта между истинските и фалшивите ценности.

За да се очертаят още по-релефно ролите на истинските и фалшивите патриоти, съществено значение имат и жертвените образи. В един свят на насилието и смъртта жертвата естествено ще има централно място. Отношението към нея се движи в сравнително тесен и еднозначен емоционален регистър. Състрадание, оплакване, решимост за спасение, така можем да опишем този регистър. Жертвата прави видими и болезнено реални несправедливодстите на света и жестокостта на тираните. Тя призовава за спасение и дава висши морални основания за героичните подвизи на спасителя. Врагът трябва да бъде унищожен, защото е разрушил самите устои на живота, “откраднал” е щастието и радостта като естествени права и емоционални състояния на човека. Да подчертаем това – сантиментализмът не е само повишена емоционалност, а е обръщане на човешките емоции спрямо някаква върховна нравствена инстанция, която отсъжда за доброто и злото в света.

И още една фигура заслужава нашето внимание в този кратък преглед на основните деятели във възрожденската ни литература. Става дума за доста по-сложно моделирания образ на обществения деятел. Жестовете на юнака са ясни – той влиза в битката, за да срещне победата или смъртта, но винаги да завоюва честта и славата. Общественият деятел не се изчерпва с тези жестове, той е предизвикан от делото, но е отдаден и на размисъла. Проблемите на обществото не са нито толкова лесни за разрешаване, нито се изчерпват с фиксиране образа на врага. В своите усилия този герой много често се сблъсква с неразбиране, връхлитан е от съмнания и колебания. Общественият идеал далеч не изчерпва сложния свят на преживяванията му. Сред тях значимо място заемат съкровените душевни вълнения. Много често той се изправя и пред по-общите философски въпроси за суетата на света, за преходността на делата човешки. Творчеството на Петко Славейков и на Ботев очертава с особена релефност тази проблематика. Тези поети познават съмнанието, колебанието, отчаянието. Захвърлянето на лирата при Славейков е оня символичен жест, който указва за драматичната раздвоеност на преживяванията. Защото и най-вярващият деец, и най-патосният творец се нуждаят от разбиране, от споделяне, от вяра, че не са сами. Неслучайно любовта и свободата толкова често са литературно преплитани – защото и двете копнеят да бъдат споделяни.

Освен лирическите и повествователните жанрове предосвобожденската епоха се характеризира и с разцвет на публицистиката. В разгорелия се обществен дебат за пътищата на България това изглежда съвсем естествено. Вестниците, които излизат в Цариград и Румъния, предлагат различни гледни точки и различни решения за излаз от ситуацията. Това предполага и търсене на по-силни аргументи, на емоционално ефективното слово. Славейков, Каравелов, Ботев оставят блестящи образци на публицистична проза. Те знаят много добре, че доводите се нуждаят от подкрепата на разума, но че са безсилни без подкрепата на сърцето. Именно разумът и сърцето са “авторите” на най-добрите публицистични страници през Възраждането.

Като обобщение. Българският свят в годините преди Освобождението се характеризира с повишена чувствителност към обществената проблематика. Формирани са различни идейни позиции, чийто изразител най-често става литературата. Това я прави изключително важен инструмент при формиране на новия тип самосъзнание. Литературата на Възраждането ни казва, че “събуденият” човек търси своето място и своето достойнство в историята. А пътят в историята, както знаем, минава през дълга и води към самопознанието.

На нас ни предстои да проследим перипетиите, които се случват по този път.

ЛИТЕРАТУРА ЗА 11 КЛАС, изд. “Анубис”

* * * * * * *

БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА В ПЕРИОДА

НА НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНИТЕ БОРБИ

В последните две десетилетия преди Освобождението развитието на възрожденската ни литература достига своята кулминация. Това е времето, когато твори така нареченото второ литературно поколение, чиито най-ярки представители са Любен Каравелов и Христо Ботев. В края на периода излизат и първите стихосбирки на иван Вазов, за да поставят началото на едно впечатляващо присъствие в духовния живот на нацията.

Литературата на високото Възраждане в България е белязана със знаците на времето, чиято художествена рефлексия е. това е епоха, в която народът ни вече се чувства консолидиран [от консолидирам – затвърдявам, закрепвам], утвърдил националната си идентичност, познал себе си и своите стойности, своите ясни ориентири в историческия си път (националния идеал, националния език, националната история). Домогнал се до познанието за националното, българинът все по-целенасочено и активно мисли и работи за своето освобождение. Последните две десетилетия на ХІХ век са времето на организираното революционно движение, на националноосвободителните борби. Време славно, но и страшно. Време на действено свободолюбие и жертвоготовно обричане пред олтара на Свободата, но също така и на жестокост, насилие и робски страх (напр. Априлското въстание). Във вихъра на този революционен кипеж, на тези борчески настроения се откроява Ботевото творчество (поезия и публицистика), което е във, но и извън своето време като всяко гениално проявление на човешкия дух.

Ботевите публицистични текстове пряко обслужват идеите на епохата, водят страстен „диалог” по болезнено актуалните й теми. Лириката му също се вписва в този дух на прозрения за смисъла на робството и свободата, борбата и жертвеността. Стиховете на Ботев наследяват възрожденската традиция, но в същото време разширяват неимоверно въздействащата сила на словото. Те надмогват пряката връзка с конкретните реалии и тежнеят към художественото обобщение, към ярко изявената фикционалност. В тях националната идея е само отправната точка, от която тръгват общочовешките послания и философските питания за съдбата на човека.

В лириката на Ботев тържествува свободната воля и титаничната духовна енергия на една изключителна личност. Ботевият лирически човек надхвърля границите на своето време и пророчески възвестява истината за достойния избор на човека, за неговото героично и трагично, но винаги обезсмъртяващо пътуване към Свободата. Този човек е дистанциран от дребнавото, баналното, битовото. Той е романтично извисен, одухотворен, прогледнал за високите смисли на битието. Затова е безкрайно самотен, различен, неразбран.

Нравствен максималист, той поставя високи изисквания и пред себе си, и пред другите, което го обрича на конфликт със света, в който живее. Така се и ражда парадоксът – от една страна, Ботевият лирически герой е изразител на социалната устременост на времето, а от друга – самотник, прозрял в бъдещето, но неразбран в настоящето, един изключително богат дух, осъзнал себе си като двигател на епохата, страдащ дълбоко за несъвършенството и пасивността на света.

В последните години преди Освобождението се появяват и първите стихосбирки на Иван Вазов – „Пряпорец и гусла” (1876), „Тъгите на България” (1877) и „Избавление” (1878) – възрожденски по своя дух, откликващи на драматичните събития на епохата. В тях поетът декларира новото си верую – всеотдайното служене на народ и родина. В творчеството на Вазов националната идея достига своя апгей. Още първите му стихосбирки открояват ключовите понятия на цялата възрожденска литература – история, род, език – и ги издигат в ранг на етически и естетически категории, сакрализират ги. За поета родното във всички негови измерения е свръхстойност, пред която той не престава да се прекланя. Още ранните му стихове заявяват този пиетет и го превръщат в отличителен белег на вазовското: 

Днес на дългът си аз съм послушен:

ази ще пея песни свободни.

(„Новонагласената гусла”)

Нека мрем, както нявга сме мрели,

да живейм волни, как сме живели!

(„Панагюрските въстаници”) 

Българийо, драга, мила,

земля пълна с добрини,

земля, що си ме кърмила,

моят поклон приеми!

(„Де е България?”)

Предметът на тази поезия е обективно-епическото, а патосът й е национално-колективистичен. Тя търси българина в човека и издига над всичко идеалите на общността, патриотичният дълг.

Така в творчеството на Ботев и Вазов възрожденският културен модел кристализира в най-значимите си и въздействащи художествени феномени. В това творчество намират проявление ренесансови, просветителски, романтични идеи – целият този пъстър спектър от елементи на различни културни епохи, обединени в своеобразния компедиум, наречен литература на Българското национално възраждане. Приета или отричана в по-късните, модерни времена, възрожденската традиция и нейните най-ярки проявления ще останат в съзнанието на българина като знак на националната му идентичност, като синоним на неговия национален космос, като опора на националната му гордост.