Joomla Software solutions Template

Payday loan

КАК ВАЗОВ ОБЕЗСМЪРТЯВА ПОДВИГА НА ОПЪЛЧЕНЦИТЕ?

Одата „Опълченците на Шипка” е патетична въз­хвала на безпримерния героизъм на българите в дните на борбата ни за национално освобождение. Авторът сътворява ода, защото особеностите на този поетичен вид дават възможност за тържест­вено и величаво разкриване на значим момент от нашата история. Чрез пряко описание на бит­ката с помощта на ярки сравнения и епитети, Вазов дава. представа за смелостта на опълченците. Мъжественото им себеотрицание звучи във вът­решния монолог, както и в патриотичния призив на Столетов. Пряката характеристика и смелото сравнение с „шъпа спартанци” също доприна­сят за възвеличаване на делото им. С огненото си слово авторът прехвърля мост през епохите, за да докаже, че саможертвата им ще остане като светла страница в нашата история.

В увода към одата поетът проследява тъмните моменти в историческото ни развитие от „Беласица стара” до „новий Батак”. Стиховете са пропити с болка, породена от нерадостната участ на народа ни. Редом с мъжествено преглътнатите обиди звучи гордото съзнание, че в „нашето недаВно, свети нещо ново, има нещо славно”. Като силен емоционален взрив избухва възклица­нието „0, Шипка! ”, което отприщва новата емо­ционална струя, насочваща към нещо героично.

Описанието на битката започва с пряк сблъсък между противоборстващите страни. От едната стра­на са младите дружини, а от другата - гъстите орди. Авторът последователно насочва погледа си тук към защитниците, ту към нападателите, като по то­зи начин създава представа за драматизма и раз­гара на битката. Тя зазвучава и във виковете на двете враждуващи страни, като мощното „ура” се противопоставя на фанатичното „Аллах”. С по­мощта на контраста авторът е внушил нравстве­ната сила на българите. Те „пушкат и отблъск­ват”, „бранят” прохода, докато срещу тях „орди лазят по урвата дива и тела я стелят”. Образните глаголи подсилват представата за отча­яната готовност на бранителите да защитят прохода, докато турците участват по команда, липсва им устремът. Патриотизмът на опълченците придава нови сили на атаките им. . Вазов използва и пространствените измерения, за да възвеличи подвига им. Защитниците са горди, те са „върхът”, който отговаря с „ура”. Сякаш са се слели с величествената снага на Балкана. В своя свободолюбив устрем те са противопоставени на ниското, където ордите лазят като тъмна, безлична маса. Устойчивостта на борческия им дух естест­вено се сравнява с царството на орлите. Те са „като скали твърди”, а на тяхната непоколеби­мост е противопоставен врагът, който приижда: „идат като тигри, бягат като овци”.

С помощта на ярко сравнение поетът е разк­рил смелостта на защитниците: „кат лъвове ти­чат по страшний редут”. Находчивото споме­наване на лъва - цар напомня за хайдушките знамена, на които е извезан девизът: „Свобода или смърт! ”. Епитетите: „горди”, „юнашки”, „ младите”, „геройски” допринасят за уточняването на авторовата позиция. Вазов се прекла­ня пред смелостта и жертвоготовността на дов­черашните роби. Българите имат „млади дружи­ни”, които не могат да се мерят с изградената от години и добре обучена турска армия. Във вихъ­ра на битката нашите неопитни воини „пушкат и отблъскват без сигнал, без ред, всякой гледа само да бъде напред и гърди геройски на смърт да изложи...”

С възторг поетът величае делото на шепата смелчаци, които не познават страха, вдъхновени от своя естествен порив към свободата. Мислите, които ги вълнуват, не са насочени към опазване на живота им, а към представата за важността на мисията, с която са натоварени. Чувството им за отговорност ги кара да осъзнаят, че „България цяла сега нази гледа!” Думите са родени от сър­цето им. С усет Вазов е вмъкнал разговорна лек­сика с привкус на диалект: „нази”, „ако би бегали”. Простите слова явно контрастират на висо­кото поетично слово на одата, но са единствени­ят художествен похват, чрез който се предават непосредствено силните, затрогващи чувства на довчерашните мирни селяни. Вътрешният моно­лог разкрива патриотичните им подбуди. Чрез него Вазов категорично доказва, че те умират с мисълта за България, че са решени да платят най-високата цена, но да не познаят мисълта за бягството.

Чрез призива на генерала, гордо назован „на­ший”, Вазов отново насочва мисълта ни към бла­городните мотиви, които окрилят българите в та­зи кървава сеч: „На Вашата сила царят повери прохода, войната и себе дори”. Доверието на известния генерал е показателно за неговото лич­но отношение към повереното му опълчение. Той е оценил тяхната издръжливост, с опитно око е усетил къде е най-чувствителната струна в душите им. Словата му са едновременно и похвала, и на­дежда, че те ще оправдаят оказаното им доверие. Чрез краткото обръщение на Столетов Вазов дава непряк отговор на всички онези, които смятат, че „таз свобода” ни е „дар”. Поетът категорично посочва важната роля, която играе българското опълчение във войната.

Мъжествената защита на прохода е предадена сгъстено във втората част на одата. С увеличава­нето на напрежението се изменя словоредът, ре­дуват се по модела на синтактичния паралелизъм еднакви по строеж изречения, които създават за­бързан ритъм:

Всяко дърво - меч е, всякой камък - бомба, всяко нещо - удар, всяка душа - плам, камънье и дърВе изчезнаха там.

Необичайните оръжия на защитниците не пре­дизвикват иронична усмивка. Напротив те са до­казателство за желанието им да устоят докрай. Обез-оръжеността на опълченците е сетивен израз на борбата между свободолюбивия дух и безумната маса на насилието. Духовното излъчване на геро­ите е така силно, че дърветата и камъните оживя­ват в ръцете им. Метафората „железни гърди” е средство да се разкрие несломимия дух на бранителите, който става оръжие срещу насоче­ните щикове.

Кулминационният момент най-драматично пред­ставя юнашкия порив към победата. „Грабвайте телата!” - това е призив, който от поетичния свят реално е преминал върху страниците на исто­рията. Смъртта като че ли се връща към живота, мъртвите се вдигат на крак под напора на подвига „катурят, струпалят като живи пак”. Защитниците на прохода хвърлят срещу врага последното, което им е останало - своята смърт. И тази страховита картина поражда суеверен трепет в душите на поробителите. Неочакваното реше­ние на опълченците разкрива за сетен път патри­отичния им порив. Вазов предизвиква гордост у читателите си, че са потомци на такива самоотвер­жени борци.

Делото им е причина поетът да ги сравни с „шъпа спартанци под сганта на Ксеркса”. Позова­ването на имена от историята, покрити със слава възвеличава подвига на българските юнаци. Сходството между трагичната гибел на спартанците и жертвоготовността на защитниците на Орлово гнездо не е символично. То има своите корени не само в числовото превъзходство на противни­ка, но и в патриотичния устрем, с който се защи­тава родната земя. Вазов иска да докаже на всички, че и нашата малка страна има своите храбреци, които с безпримерния си подвиг „смиват сра­мът и на клеветата строшават зъбът”.

Заключителните акорди на одата мощно разна­сят ека на битката. Тържествено звучат стиховете, в които, посредством употребата на звука „р”, продължава да се носи гръмкото „ура” от „тоз ден бурен”. Вазов е уверен, че славата му ще се носи „от век на век”, защото не може прахът на забравата да падне върху оня връх, „покрит с бели кости и със кървав мъх”, защото народът винаги ще се връща към миговете на национално­то си величие, за да черпи от тях сила и самочув­ствие.

В одата си „Опълченците на Шипка” народният поет е дал израз на най-светлите чувства, които вълнуват душата му - възторг, преклонение, гордост. Художествената неповторимост на твор­бата е подчинена на една цел - да създаде поети­чен паметник на опълченците, над който времето да няма власт.