Home Литература Железният светилник историята на рода и съдбата на отделния човек

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Железният светилник историята на рода и съдбата на отделния човек ПДФ Печат Е-мейл

“Железният светилник” – историята на рода и съдбата на отделния човек.

“Железният светилник” е първата книга от тетралогията на Димитър Талев, посветена на живота и борбите на българите от Македония за просвета, църковна и  национална свобода. Героите от романа сами осъзнават истината, ре родовото е част от общобългарското, което обединява всички, изповядващи една вяра, говорещи един език и имащи една култура. Писателят се обръща към миналото, защото според него историята, спомените са незаменими източници на вълнения, на естетически изживявания. От друга страна, в интереса си към Македония писателят е ръководен от непреодолима носталгия. Носталгичното чувство е основният двигател, който импулсира неговите творчески търсения и открития.

Романът е съставен от четири части. Първата, озаглавена “Хаджи Серафимовата внука” въвежда в епохата, в обстановката, запознава с главните герои Стоян Глаушев и Султана и тяхното  свързване в едно семейство. Тук вниманието е насочено върху субективното начало в историческия процес – върху отделните личности, чрез действията на които историята се самосътворява.

Втората част – “Тъмни времена” – измества повествованието от семейно- битовия план върху обществената действителност: борбите за съграждане на нова църква, за духовници и учители.

Третата част – “Народът се пробужда” – предава първите открити сблъсъци в една борба за духовно освобождение.

В последната част – “Корени и гранки” – социалният план е сменен от битово - семейния. Множи се многолюдното Стояново семейство. Един след друг се задомяват синове и дъщери. Раждат се внуци, семейството преживява и първата трагедия – смъртта на Катерина. Ния и Лазар свиват гнездо.

Животът в Преспа тече като река, дълбае нейното корито, преодолява препятствията или ги заобикаля, проправя нови пътища. И навсякъде в началото бавно и незабележимо, но неумолимо идва новото и се налага чрез борби и конфликти. Султана прегазва законите на родовата традиция и въпреки волята на вуйко си Тасо, въпреки съпротивата на преспанските чорбаджии се жени за селянина Стоян. Нейната постъпка отеква като истински гръм в тихия и еднообразен живот на града. Решително и твърдо Султана  брани правото си на лично щастие, на семйство и деца. Тя презира шушукането и подигравките, чорбаджийското високомерие, за да създаде свое семейство. В този момент тя се оказва над остарелите традиции. За Талев – художника, Султана е не само рушителка на една остаряла традиция, но в по-нататъшния ход на повествованието самата тя става пречка, задръжка на новото. На тази черта в нейния характер- властен и суров, плашещ околните - става жертва Катерина. Макар и да се обявява против традициите на рода, Султана ги носи дълбоко в себе си и ги отстоява с цената на престъплението. В образа й писателят открива раз рушителни сили и инстинкти, които водят началото си от родовата нравственост, от патриархалния морален кодекс. Ето защо престъплението на Султана е социално неизбежно. Защото, макар сама да въстава в родовата традиция, за да защити личното си право на щастие, тя я носи в своя нравствен свят. Драмата й се задълбочава от факта, че тя има ясно съзнание за престъплението си, защото е майка. И ако посяга на живота на своето дете, то тя го върши в името на честта и родовата традиция. Талев я моделира с черти, които на пръв поглед са несъвместими – Султана е сурова и властна, дори жестока- непреклонна в решенията си, а същевременно е нежна и любяща майка и съпруга, разумна и грижовна стопанка. В духовните лабиринти не нейния свят обаче тъмнината се разкъсва от железния светилник. Неговата светлина е все още слаба и треперлива  и в борбата с мрака на средновековието не винаги надделява. За победата на светлината Султана трябва да отгледа Лазар, а заради родовата чест на семейството трябва да прати на смърт дъщеря си.

След нейната смърт тя видимо се променя. Султана не е някакъв демон, който умъртвява децата си без угризения, без да изпитва страшната сила на греха. Тогава тя влиза в конфликт с най-близкия си, със снахата. Авторът противопоставя двете жени по един великолепен начин: срещу властната, сурова и непреклонна воля на възрастната жена се възправя с мекота и изящество красивата Ния. Стъпка по стъпка тя  ликвидира монопола на Султана и удържа победа. Нейните предложения са по-разумните, затова се подкрепят от всички. Като добър познавач на човешките души писателят никъде на прекъсва родовата  връзка между Султана и младите. Тя тъгува, тя се противи на новото, което иде, без да се съобразява с нейните планове за бъдещето на децата й. Времената са се променили, а тя е останала там, където е била, когато е срещнала Стоян. В тази нейна консервативност се оглежда стремежът да се съхрани българският бит, обичаи, вярвания, морал.

В образа на Ния писателят влага продължения на Султанината преданост към мъж и семейство, към рода и българщината. Тя е красива, с чувство за такт и собствено достойнство, разумна не на годините си. Принадлежи към хармоничните  натури, които природата сякаш е създала за утешение на останалите. В крайната цел на нейните стремежи и желания стои непобедимото влечение към красивото. Нейният образ е един от най-обаятелните женски образи в националната ни белетристика.

Чрез образът на Лазар авторът разсъждава за смисъла на историческото развитие на човешкия живот изобщо. Лазар е човек с обществена кройка. Той бавно зрее за собственото си предназначение. В постъпките му се отразява т историческите повели на епохата. Той съчетава в себе си типичните черти на народния водач от епохата на националното възраждане.

Всички образи в романа – главни и епизодични – взети заедно, създават неповторима атмосфера на автентичност и патриточтична  приповдигнатост. За този роман, а и за цялата  тетралогия, може да се говори много. Едно обаче е несъмнено: материалът на романа е попаднал в ръцете на майстор, в чиято душа носталгията е стигнала до предела на страданието, за да се преобрази в единствено възможната форма на художествено познание. Затова, след Вазов и Загорчинов, авторът на “Железният светилник” отбелязва нов момент в развитието на  българския исторически роман.

НРАВСТВЕНАТА ДЕГРАДАЦИЯ Н СВЕТА НА ПАРИТЕ В РОМАНА “ТЮТЮН”.

Романът “Тютюн” на Димитър Димов е художествено изображение на националния ни живот преди и по време на Втората  световна война. Подобно на много други български романи, и той започва като семеен роман, в който случващото се в рода и семейството винаги е на фона на големите събития – национални социални, политически. Романът завладява със стремежа на автора да прониква в най-разнообразни слоеве на българското общество – от тютюноработниците в малкия провинциален град до висшите сфери на финансовия капитал. Чрез образите на Ирина, Борис Морев, немеца фон Гайер писателят показва блестящо крушението и дехуманизацията на личността, когато тя се откъсне от своята среда.

Трагичната драма на личността, сложността на нейния път към света и към себе си особено силно се откроява в образа на Ирина. Противоречив  и сложен е нейният образ. Ирина – плахата и затворена гимназисткаІ Ирина – изживяваща първата си любов и първото си разочарование: Ирина- умната , целенасочена студентка: Ирина – влюбената жена, Ирина – студената, пресметлива и зла търговка, която трупа пари продавайки тялото си. Една сложна плетеница  от човечност, доброто, морални принципи и  безнравственост, студена пресметливост. Сложен и противоречив е пъпят на чистата девойка до пълната житейска и нравствена деградация.

В малкото градче, в което преминават младежките години на Ирина, единственото препитание на населението е отглеждането и преработката на тютюна. Тези малки листа определят живота на много хора. На един те носят немотия, глад, болести, а на други – големи печалби, охолен живот, развлечения. Но Ирина е далече от това – тя е обезпокоена- старият Чакъров е успял да спести пари, достатъчни, за да може дъщеря му да учи в София. А тя , затворената  между  четирите стени на своята стаичка, чете романи и мечтае за красивия живот на жените, описван в тях, за романтиката на лекарската професия, за красивата, възвишена любов. Ирина среща Борис Морев, мургавият си на Редингота със студените черни очи, които пронизват. Така се ражда любовта между тези толкова различни хора - мечтателната нежна Ирина и пресметливия , хитър и умен Борис, който без да се замисля, жертва любовта си, за да спечели богатство.Ирина за пръв път се сблюсква с огромната сила на парите, макар още несъзнателно се стреми към тях и властта, която носят. Примирената студентка, под въздействието на своя  практичен състудент, макар и отвратена от неговия цинизъм започва да се замисля за своето бъдеще. Срещата с Борис, болестта на Мария, стремежът към блясък и лек живот решават нейната съдба. Любовта й към Борис все още е много силна, под нейното въздействие тя забравя строгите морални принципи и норми, забравя мечтите за щастлив семеен живот и става любовница на Борис, мислейки повече за него, отколкото за себе си.

Размахът на търговските операции, неговият трезвен ум, влиянието, което той добива - всичко това кара Ирина да се отрече напълно от себе си и да подчини живота си изцяло на интересите на Борис. Дълбоко е отчуждението й от род и семейство.

В хода на действието все по-оссезаемо “Никотиана” като черна стена стои между нея и роднините й. Бавно, но сигурно тютюнът трови човешкото у нея Борис поставя на първо място “Никотиана” , печалбите, влиянието си върху немския концерн и умишлено я тласка в ръцете на фон Гайер Настъпва второто , най-страшното разочарование в живота на Ирина. Тя разбира, че живее сред хищници, готови да се разкъсат един друг, че печели този който пръв е забелязал слабостта на  другия. Страшно, но логично е решението й да излезе победителка от тази борба. Това решение е продиктувано от невъзможността й да се върне към стария живота, от сблъсака на два типа ценностни системи, които са несъвместими.

Още по-категорично е подчертано падението в света на “Никотиана” чрез образа на Борис. Той загубва всякакви нравствени  принципи. За него връзката със семейството е само досадно задължение. Презрението му към всякого и всичко става негов спътник. Той не е в състояние да изпита съжаление или състрадание към никого, защото знае, че правилата се диктуват от железен закон – не удариш ли, ще те ударят. Презира конкурентите си, работниците, всички и все пак ловко ги използва в името на целта, която си е поставил. А тя не е само парите. Те са само средство. За него богатството е преди всичко сигурност и възможност да налага волята си да властва над другите. Той отдавна е разбрал, че измежду всички  политически цветове само този на парите е несменяем. Следователно целта му е богатството да го направи абсолютно свободен. Развръзката на романа обаче показва  илюзорността на тази свобода. Борис умира състарен на тридесет и шест години, изоставен от всички и сам изоставил себе си. Постигнали богатство и власт, той е неспособен да бъде богат със себе си.

Героите на Димитър Димов имат своя фиксиея, завладени с а от мания, която става движеща сила вв живота им. Това  е страст, която превръща  личността в играчка, без да може да разчита на себе си. Затова в края на живота си повечето от тях достигат до дъното на разочарованието и осъзнават безсмислието на идеите и действията си. Всеки един от тях по своему  открива нищожеството си и самопреценката, която те си дават, е по-страшна от всичко друго.

СВЕТЪТ НА СЕЛЯНИНА В РАЗКАЗИТЕ НА ЕЛИН ПЕЛИН

Публикувал първия си  разказ едва осемнадесетгодишен Елин Пелин твори през целия си живота, но мястото си на класик в нашата литература той дължи на й-вече на творбите, създадени в периода 1885-1910 година. В тези разкази Елин Пелин е активният разказвач, неможещ да отмине  проблемите на българското село, на  трудовите хора, на новото време или  исторически обективно, сухо и  безпристрастно да бъде техен съдник. Роден и живял в бедно шопско селце, израснал с  мъките и тегобите на своя народ той винаги носи в сърцето си идеалите и морала на нацията , брани  с перото си светоусещането и манталитета на събратята си. В тези разкази присъства битът на шопите, активно участие вземат  природата и животните, в центъра си остава човекът – шоп, селянин, българин. Писателят  аналитично е проследил и  художествено разкрил лутанията му в новия обществен строй, опита му да намери  място и за себе си и да вмести остаряващите  патриархални разбирания за  задругата  и морала за селския колектив и личността. Тези патриархални разбирания са ограничавали личната свобода на човека. Според тях решенията се вземат от колектива, отговорността се носи от всички личността е претопена в масата. Новото време поставя нови правила на играта – свобода на личната инициатива, борба за място в новите условия на икономиката, навлизането на чужди стоки, които обезценяват българските занаятчийски произведения, властта  на една уж своя, но далечна държава, която само прибира данъци.

Романтиката на познатото от приказките и модерните от края на века идилии вече я няма. Далеч в миналото са останали китните селца, заобиколени от цветущи ниви и градини, радващият окото пасторален пейзаж. Трудното време е пречупило не само душите на хората, то е унищожило и природните красоти в очите на селяните. Защото красивото като естетика се улавя само от търсещото  наслада око, а в живота на българския селянин, на шопа, няма място и време за такава духовна насоченост. Затова и пейзажът обикновено е мрачен, а когато писателят описва природата в цъфтящата й свежест през пролетта и лятото, тази красота носи някаква заплаха, някакво усещане за лъжа и измама. Типичен пример е изживяването на все още младия калугер от “Пролетна измама”. Освен откритата самокритичност и присмеха към далия клетва, а неможещ да овладее страстите си монах, писателят прави своебразен анализ на душевната борба в разбиранията на един човек, взел решение да се откаже от човешкото, от личното, от красивото, от любовта.Затова и цялата прелест на пробуждащата се природа е лъжовна – нему не се пада дял от пролетната любов, той ще бъде отхвърлен и подигран от собственото си възприятие, от собствените си надежди и очаквания. Красивата природа в “По жътва” също носи своеобразно  предчувствие за нещастие и мъка. Кипи усилна жътва, “златни ниви се люлеят”, морни работници, от тъмни зори  прибират очакваната с толкова трепети реколта. Дал е бог жито, сита ще бъде годината. Но него тегне на душите на хората. Те сне вярват, че толкова добро ще е само за тях, очакват някакво нещастие да бъде отплата за това изобилие. И въпреки благодарните думи:"”ог ни помага! Нека работим, нека работим"” през песните и задявките  се носи мрачно предчуствие. Тежко и душно"” Трагедията на Пенка, примряла от жега, драмата на останалия сам левент Никола са част от мъката на народа. Селяните не са свикнали да имат да получават . Те са скептични към благодата към очакваното богатство, защото знаят -–винаги  и за всичко се плаща, много  често  и по-скъпо от колкото струва.

Тези родолюбиви и борбени хора са възприемани от държавния чиновник само като данъкоплатни, като финансови роби на държавата, които  трябва да бъдат ръководени с “руски камшик” . Едничка грижа вълнува властника - ако се пропият, те ще станат, неспособни данъкоплатци” и няма да бъдат стригани” успешно както досега. Психологията на ограниченото парвеню не му позволява да разбере, че всичко в тая държава, включително важният му пост, е плод на селския труд, на селската мъка Съдията говори на Андрешко покровителствено - презрително. Неговото групо и прострашко поведение намира словесен  израз в обръщенията към Андрешко: “Не дрънкай” “говедо” “лапацало”. Съдията е типичен представител на държавата, която е враг на свободолюбивите и инциативни хора, противник на всяко желание за  личностна изява, демагог. Елин Пелин съчувствува на потиснатите, открито разкрива образа на държавния представител – самоуверен грубиан, самозабравил се властник. От друга страна , писателят не идеализира  образа на младия селянин. Андрешко е простичък, но придно интелигентен и хитър човек, разбрал вече законите на живота, опитващ се  да запази чистата съвест и душата си. С уж наивни думи той поставя на място съдията, който , усетил жилото на иронията, се мъчи с простащина да възвърне господарската си позиция. Интересно е психологическото развитие на диалога между тия двама до вчера непознаващи се хора.Заедно пътуващи , но разделени от съсловни и граждански позици. Андрешко учтиво обяснява на спътника си къде се намират, колко път им остава. Съдията игнорира тази учтивост за да поеме след малко разговора в ръцете си с покровителствено господарското обръщение: “момче”. Без да познава водача без да е близък с него , той го обвинава от гледна точка на властника: /Хитрец си тии-и!Всички станахте такива! “Сипят се обиди и натяквания, сред които  и класическото: “Пиянстват като скотове….” Младежът тихо и философски обяснява на уж учения гражданин, че това пиянство не е причина, а следствие на бедността, че то е част от нещастията на народа, а не първооснова за тях. Разговорът продължава - след всяка  язвителна нападка на съдията следва хитроумен отговор – бодване от страна на Андрешко. В този диалог се откроява духовната нищета на уж културния властник и блъсва типичното селско остроумие и жизнен морал на бедняка. С лека ръка в нашия обществен живот беше въведено понятието “ Андрешковщина”, съдържащо с себе си бунта срещу властта, нежеланието да се изгражда държавност, омразата към всички властници. Това понятие има за цел до очерни симпатичния образ на младия човек дръзнак да се изправи срещу своеволията на държавата. Защото тя, в лицето на съдия изпълнителя не се вълнува от съдбата на данъкоплатеца и поданика Станой и семейството му, желае само да прибере определените от нея данъци, обявени за “законно притежание” и да ги разпредели според своите виждания и приоритети. Вярно, държавата е приела задължението да защитава този гражданин да му осигурява някои услуги да го представлява пред света, но Станой Андрешко и съселяните им не се интересуват от мястото си пред света. Услугите, които получават те заплащат скъпо и прескъпо, съдът се ръководи от чужди на народния морал закони. Андрешко знае, че не може да спаси житцето на Станой. Ако не утре, то по-късно ще дойде друг съдия, придружен от стражари и ще конфискува  вещите на хората. Младежът рискува да бъде сам съден за постъпката си, но неговият морал не му позволява да изостави другаря си, съселянина си. У него заговаря старото патриалхално съзнание. Така Андрешко защитава на първо място, правото на съселянина си сам да разполага с плодовете на своя труд. На второ място той го брани от посегателството на един груб властник. На трето място дава възможност на Станой сам да вземе решение и да поеме отговорността за него.

Станой за съжаление , няма пред себе си богат избор. И той е смазан от живота и властниците, и той ще намери разтуха в кръчмата при други такива нещастници.- дядо Матейко /”На оня свят”/, гордият Пелинко, непожелал да стане приведен зет на селския богаташ /”летен ден”/,бяднящите от “Задушница”.

Кръчмата е типична за бедното село – запусната, с оплюти от мухите маси , с дремещи пред чашките бедняци. Също така запуснато е селото. “Село Горно Ровнище е малко и грозно полско селце с ниски, олупени къщурки, неприветливи и неваросани, разхвърляни безразборно из  разградените и боклукчиви дворища. /”Летен ден”/.

За разказа  “Летен ден” ни напомнят описаната картина и породеното от нея настроение в “Кумови гости” – пукната черковна камбана, криви селски улички, изгнила кубилица на герана, разсипано училище. В рзказа “Село Неволя” “училището старо, смазано. В двора чепка по тръните сиво магаре с което учителят ходи по конференции.” А хората са “изпечени и погрознели от труд”., потънали в делничните грижи смазани от мъката и неволята. Външният им вид говори за безнадежност и немотия. Нане Стоичко /”Нане Стоичковата върба”/ е калчищена риза, а капата му е прогнила от пот и мазна като баница”. Станчо /”Задушница”/ е с мръсни оръфани ръкави на ризата чиширите му са вехти и покрити с кръпки. Дядо Матейко е облечен с дрипи, както сам казва. Липо е “бос, с тесни стражарски панталони, попукани от напора на едрите му бедра, по риза – кирлива, залепена като мушама на плещестата му потна снага, рошав и нечист, с оръфана сламена шапка на главата”, а баща му – “ прегърбен, грохнал и дрипав”.

Тази потискаща сиромашия погубва всякакъв дух у човека, всяко желание за напредък, за търсене на изход. Ето ги и красивите героини на Елин Пелин. Те почти всички са боси – “боса, гологлава”, “босонога и по ръкави”, “прецапа с босите си крака”, облечени във вехтички рокли и сукмани, уморени, смазани от труда, от липсата на перспектива пред тях и децата им. Колко жалостна и трагична е картината от разказа “Задушница”: “До зидовете на черквата, зад само капчуците седят като кошарища, клекнали върху босите си крака, бедни сирачета, облечени в широки стари дрехи, простират ръце и с нажалени очи чакат подаяние.” Тяхната съдба е вече предначертана – или безмилостен труд на ратаи по чужди ниви, или чирачета в далечния град, откъснати от познатото село, от познатия бит, или… по пътя на злото, на разбойничеството, проституцията(“Гост”, “Хитрец”, “Лудата”). За читателя е привлекателен образа на дребния крадец Петко Лисичката, хитроумно обезоръжил стражаря и побягнал. Той добре разбира, че това е временно, че все пак ще го заловят, но жаждата му за свобода го тласка към риска. В разговора си със стражаря, Петко Лисичката го разобличава като тесногръд, ограничен службаш, готов и брат си да бие, ако му заповяда началникът. Крадецът е малко него и философ. Забележките  му: “Ако остане на глупавите да крадат, тежко игорко на България”. “Аз се по чужди стъпки вървах, затова влязох във вашите ръце”. – показват, че той притежава природен интелект, разсъдлив е,  разбира положението и се стреми да се нагоди към него, доколкото му  позволява желанието да бъде свободен, неограничен от законите. Когато арестантът избягва, стражарят със сълзи на очи го моли да не прави това, жали, че той

 

WWW.POCHIVKA.ORG