Home Литература Емилиан Станев - Крадецът на праскови

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Емилиан Станев - Крадецът на праскови ПДФ Печат Е-мейл

Любов и омраза в художествения свят на “Крадецът на праскови”

Да погледнем резултатите от петгодишната опустошителна за живота война в живота на всички – руини и пустота, неслучили се патриотични идеали, безсмислени жертви, морален упадък, нищета и помръкнал стопански живот. Въобще, пропаднали човешки и общнастни съдби, разруха, болести, смърт – все изпитания за човека и измъчената му душа. Светът е грозно разделен на наши и врагове, на бивши съюзници и затова предатели, животът е разсечен от фронтовата линия надве, разделил света на две враждуващи общности.

Така изпитанието на войната  увлича във водоврата на войната човешките съдби, за да ги накисне в грозното изпитание на насилието и смъртта, на унижението и омразата. Точно омразата е станала основно човешко отношение, насаждана от пропагандата и от страха за оцеляване. Ненавист владее срещу врагове, пленници и предатели, докато  хората са забравили, че може да се живее и по друг начин, с нормите и радостите на обикновени хора от обикновения ден. Затова сред океана настръхнала човешка вражда островчетата човешка взаимност са рядкост и дори странна и невъзможна красота на поривите за обикновено живеене. Бунт, отчаян опит, самоубийство е драматичното искане да се смени окаляния в престъпления и омраза живот; невъзможност и поради това красив жест  е островчето човешка любов в мизерията на войната. Заради две неща – заради мизерията на всяка военолюбива кауза и заради забравения дълг да се живее смислено и плодотворно. Именно  и само красотата на отчаяния любовен жест може да осмисли принизеното и потънало в упадък човешко  преживяване.

Интересно е развитието на двете чувства с развитието на сюжета :

-                                  като начало – улегнала и примирена с живота офицеска съпруга, приела неслучилити се мечти на младостта като плод на обикновеното живеене по дребнобуржоазния калъп

-                                  всичко е сиво и монотонно в брака, но на фона на войната (а това е омраза към враговете и бившите съюзници) се провиждат и островчета “щастие” – полковникът, живи здрав, па макар и ранен си е у дома, а не на фронта, имат покрив и храна,  здрави са сред сеещата смърт заразна болест; Какво повече му трябва на човека, когато другите умират? Така екзистенциалното начало е заличило всички други значими норми, и ги е подчинило на упадъчното омерзение (омърсяване) от войната

-                                  но в живота на Лиза нахлува случайността като предизвикателство  и като жест на хуманност, за да разбули полека-лека истината за безплодието на човешкия и семейния  живот… Тя забравя безразличната улегналост и почва да трупа вътрешно недоволство, любовта отваря сетивата й за личното щастие и кара да намрази властолюбивия си съпруг – мрънкащ инвалид, неизживял героизма на офицерския подвиг.  Сега сигурното битуване е добило отблъскващ вид, семейството и морала са затвор и пречка пред красотата на любовната взаимност. Обратно, чисто женската й състрадателност  и нереализирания майчински потенциал  към всички страдащи – пленници,  български войници - полека прерастват  до невъзможната лудост  да  се живее в любов и красива взаимност.

-                                  Така героинята започва да мрази всичко, което я препятства пред земното щастие – мърморещ болнав съпруг, оковите на предразсъдъците и брака, безумната човешка разделеност на  врагове и наши, досадния ординарец и безсмислието на дребнобуржоазното доволство. Всички огради и разделения пред нейната любов са трагична бездна, и затова не и позволяват да нормализира (?)  живеенето, да приеме случилото се като сладка авантюра, а раздялата като неизбежна… Защото и е невъзможно да заживее без любовта и да остане при омразните рефлекси на съхранения безплоден живот – две капки йод и накисване на краката, старчески капризи и настанила се междуличностна пустота.

-                                  Затова героинята ще защити със самоубийствен жест правото да се  живее красиво и заради любовта, без огради и звънци срещу крадците на щастие, все живеене, основано не на омразата и изтреблението, а на взаимността и любовта-.

Образът на Елисавета в повестта “Крадецът на праскови”

Елисавета е незабравим образ в Емелиан-Станевата повест, тя е гръбнакът на основната идея за безсмислието на  която и да е война и за красотата да се живее с любов. Особен  хуманистичен  привкус в героинята внасят не толкова  съчувствените прояви към страдащите, колкото пробуждането на сетивата и мисълта за човешкото щастие въобще. И не само трагичната развръзка на  бликналата отведнъж любов е повод за размишление, но и неизбежното внушение за невъзможността да се случи човешката хармония. Затова не би било пресилено, ако  изтълкуваме  за невъзможно сливането на любовта и добротата, но пък, от друга страна, красив е бунтът и смъртта да постигнеш този идеал.

-Елисавета е продукт на своята дребнобуржоазна среда, на втвърдени консервативни норми в продължение на поколения; животът й се е променил рязко и завинаги след омъжването, направил я  е офицерша, като й е дарил сигурността на оцеляването след нещастното раняване на мъжа й;

-                                  но същевременно героинята е лишена от смислите на човешката ползотворност – тя няма деца, отдавна сее отделила от работата си на учителка – чувства се безплодна и празна откъм съществуване ;  в лодката на оцеляването през безумните петгодишни войни островчето на нейната сигурност би се сторило дори за завиждане – съпругът и е жив, имат продоволствие, опазват се от смъртоносния тиф…

-                                  така сиво и притиснато от безсмислието на войната и на живота въобще би изтекло времето на Елисавета във формалните норми на общоприетото, така както се е случило с много други преди нея…

-                                  затова чувството за безплодна малоценност я кара да бъде добра и съчувствена ,щедра в помислите си и в чувствата си. ..

затова  избликът на красива взаимност е крачка в разчупването на традиционното мислене и питане, търсене, борба за пълноценност и щастие в опустошеното откъм човечност време… така след  катастрофата  на всички ценности – национални, общностни,  семейно-лични идва тревожното бунтуване за търсенето на кръгче своя красота и човешка хармония…

ето и стъпките в буреносното развитие на  трагичната обреченост – Лиза има скромен произход и твърди като нрави сурови морални гледища,  все насочени към традиционното усреднено

живеене…

--някъде в младостта си е забелязана и харесана на един офицерски бал и това й носи състоянието до края на живота на офицерша, на прилепена и унизително зависима принадлежност

--през войната при всичкото благоприятно стечение у героинята вилнеят  пустота и  тревога за смърт приживе сред хаоса и деградиралите ценности на времето…

n                               спасителните жестове на човешкото съчувствие – дарения обяд, ботушите, плодовете – осмислят разделения на две свят на наши и врагове и му придават цветовете на простите човешки неща – младост, здраве и сила, красота и любовен магнетизъм…

n                               героинята отчайващо се бори и надмогва притегателните сили на традиционното живеене в лудостта и сляпото щастие да се случи невъзможната човешка хармония…

n                               трагизмът набира скорост и тревожна обреченост именно заради желанието да се заживее трайно и открито, бедно и с неясно бъдеще, но с усмивка и взаимно щастие… точно такъв тип идеал животът не допуска в месомелачката на човешките съдби, откъдето излиза сива и безсмислена маса…

n                               затова и героинята слага край на зависимото живеене, след като е усетила красивия прилив на любовта – защото при нея то не е телесна авантюра и  тайна история, а бунт за пропилян човешки живот и желанието да се строшат веригите на безплодното човешко живеене в празни думи и действия…

n                               Обобщение – Образът на Елисавета е не  само ярко красив в своя драматичен порив за красота и любов, но той е значим човеколюбив жест, който надмогва предразсъдъците и нормите на уседналото живеене и крещи, че човекът има право на щастие и на плодотворна значимост.

Ситуациите на разказване в  повестта “ Крадецът на праскови”

В повестта са сложно преплетени трите различни типа разказване, от което се е получил ефектът на многооценъчност върху непроста човешка проблематика в  далечните за нас времена на 1948 година. Сред разрухата на две национални катастрофи, на пропаднали национални идеали  и рухнали исторически ценности, подир исторически обрати и революции се оказва, че в личностен план има далеч по-значими ценности. Сложният възел от три гледни точки не натрапва три  различни мирогледа, но намеква най-малко за различна оценъчност, както и за превратността на човешките норми. И нека признаем още нещо, повестта отстоява идеята за върховенство на човешките ценности – хуманизъм, обич, красота, любовна взаимност, сред безславно сменящите се картини на идеологически и исторически доктрини  в последните сто години на България.

Гледната точка на младия Кольо – той е външният наблюател, след втората война е дошъл да продава бащин имот и пази детските, романтичните спомени за някогашното “добро” време на подредени стойности . Светът е драматично променен през очите му, къщите и дворовете са остарели и запуснати както човешките съдби, а дългото му отссъствие от града  дистанцира историята от битовите й подробности, за да осмисли трагичните й резултати през погледа на момче, което някога всичко и всички са учили – неслучайно вторият разказвач е неговият учител – съседът по лозе. Така натрапчиво се внушава идеята за сгрешените уроци – и по историческа проницателност и заради сбъркана нравственост.

Вторият поглед е на учителя съсед – той е свидетел и оценъчен ориентир, но също е обременен от социални и епохални предразсъдъци – затова неговата оценка е изпълнена с поразената изненада на случилото се. Леко обидената му нагласа на народен интелигент е потисната от властолюбивото високомерие на полковника, но и да признаем, на учителя не му достига проницателност за смисъла на любовния бунт, преминал отвъд границите на традиционното живеене. Все пак не може да не отбележим хуманнистичната  му настройка, добродушната симпатия към пленника колега, но  това прави още по-забележима позицията му на неспособен пасивен свидетел.

Третият разказвач е максимално лишен от външните белези на социална и историческа принадлежност, той не е обременен с произход  и оттам произтича  закономерно силата на повествователните внушения. За щастие, художествените сполуки идват от разказаното, а не от заявен  нравствен модел.  И това прави внушенията устойчиви  на исторически и идеологически,  и на нравствени промени, защото в центъра на  художествените изображения е човекът – с безкрайния си порив да отстоява взаимното щастие въпреки струпаните безсмислия пак от самия него. Така безумието на любовния порив е единствено спасителен за съхранението на човешкото сред разместените от войната ценности. Затова третият разказвач, най-близо до авторската хуманистична визия, има и най-влиятелното си присъствие – заради драматичната увлекателност на Елизаветиния порив и смисъла му над всичко останало.

В заключение ще прибавим, че художествените внушения имат и друго присъствие в културния контекст на България – това е затрогващият, според оценките на нашите родители, баби и дядовци, киноразказ на режисьора Въло Радев с голямата българска актриса Невена Коканова. На нея до голяма степен се дължат оживелият образ на Лиза и трайно съхраненият художествен порив за красота и щастие, вън от рамките на всякакви идеологически и социални предразсъдъци. Точно колкото сложен е и животът.

 

WWW.POCHIVKA.ORG