Home Литература Изобличаването на нравствена политическа поквара в обществото във фейлетоните на Алеко Константинов

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Изобличаването на нравствена политическа поквара в обществото във фейлетоните на Алеко Константинов ПДФ Печат Е-мейл

Изобличаването на нравствена политическа поквара в обществото във фейлетоните на

Алеко Константинов

Най-голямата сила на Алеко Константинов е в чистотата на творческата му съвест. В морето от ужасяваща бездуховност писателят остава един от самотните острови на висока нравственост и човеколюбие. Няма сила , която може да отклони самотния рицар на честта от поетия труден житейски  и творчески път. Всеки текст, написан  от Щастливеца, се превръща в сигурен централен ориентир по несретните национални пътища, заличени от подлости, кариеризъм, политически боричкания, корупция и всякакви злоупотреби със словото и властта. На всички възлови места в държавата се е настанила войнстваща некомпетентност с нисък морал и страсти . Вирусът на Ориента, в съслужие с потисканата през робството страст към капитала на  Запада,   са поразили българската среда и са разградили българските добродетели  до зловещите им противоположности. Байганьовщината постепенно придобива очертанията на националното бедствие. Като по правило нейни са парите и властта, а високата нравственост и духовност са удостоени с място в периферните зони на общността. Българската социална организация достига до състояние, в което с отчайваща уместност звучат култовите Ботеви стихове от “Борба”:

Свестните у нас считат за луди,

глупецът редом всеки почита….

Изпитанията за националната ни съдба продължават. Един век след Алековото време  историята ни изправя пред същите предизвикателства, за да потърсим думите на мъдреца Радичков, че човекът е чернова на човека, върху която трябва да се работи с векове. Като личност и творец Алеко Константинов се изгражда във време, което бележи прехода от Възраждането към следосвобожденската епоха. Закономерни са очакванията при прогресивната промяна , настъпила в българския национален живот, и за промяна в мисловно-поведенческите прояви на обществото, свалило от раменете си веригите на робството. Но в национален контекст духовното преображение, очаквано в резултат на свободата, не се осъществява. Тъкмо обратното – стойности , характеризиращи  нравствения растеж, хуманността на един народ, се изкривяват и се свеждат до прагматичното си значение. Тяхното принизяване и цинично възползване от него определят най – точно духовния облик на новото време, чиито неизбежен свидетел е Алеко. Възмущението, отвращаването, провокирани от съвременната действителност, рефлектира в творчеството му, което в голямата си част е фейлетонно.

В Алековото творчество могат да се открият предизвестените обвързаности между:

Високата нравственост, отдаденост на природната чистота и хармония и страстта към пътешествия и откривателствата.

Всеки един от тези три основни акцента е събрал около себе си текстове, които общуват достъпно и непосредствено с читателската публика на следосвобожденските десетилетия. Използвана е силата на словото като активен обществен фактор. Жанровите форми са адекватни на изказаните послания . Избраният подход – убийствен хумор и сатира да се бичуват низките страсти, малките човечета и ширещата се бездуховност – прави художествената словесност атрактивна и въздействаща. Не са изключение и високите речи на възхвала , когато обект на описание е изумителната красота на природата навсякъде по света. Продължавайки една определена и добре защитена национална фейлетонна традиция  с такива видни представители , като  П. Славейков,Х. Ботев , Иван Вазов и Захари Стоянов. Алеко Константинов оформя вторият етап в развитието на българските фейлетони.

Динамичният и мобилен човек от началото на третото хилядолетие не познава добре лексиката на онова време, както конкретните поводи за сътвореното от Щастливеца, но безпогрешно може да се схване ангажираната и чистата позиция на писателя, от която всяка обществена система “животоспасяващо” се нуждае. Във всички исторически времена нравствеността не е имала на своя страна силата на властта и парите, но винаги е поддържала духовното горене , без което неминуемо настъпва ужасът на ценностния хаос. Моралът е по-слаб от узаконената престъпност, но всички победи на човечеството започват от него, защото той е истинското живеене на всяка общественост. Без него се сриват всички устои и настъпва апокалипсисът на кухите и измамени престижности .

Литературата в първите десетилетия след Освобождението има свой съществен принос в целия обществен  живот. Тя играе ролята на онзи нравствен коректив, който трябва да помогне на българския народ да изживее не само в икономическо , но и в психологическо отношение преход от робство към свобода. Той търси истината за себе си  и за нравствено-етичните стойности в новите социално-икономически условия в два аспекта. От една страна, самосъзнанието върви по линия “Ние-преди и сега”, а от друга – по линия “Ние и светът”. Драмата на обществото се корени в това, че утвърденият през вековете идеологически модел е стъпкан, а на негово място е издигната в култ материалната облага, борба за “келепира”, което формира и определен тип социални нагласи и поведение. Сложната и противоречива обществена атмосфера изтласква на преден план хората на грубия прагматизъм. Това абсурдно несъответствие между миналото и настояще и невъзможността на българския народ да овладее морално свободата ражда разочарованието на интелигенцията и реакцията и срещу социалните и духовни пороци на съвремието. Вазов променя своя нравствен- етнически критерий за героизъм и патриотизъм и издига призива, “че преди да бъдем българи и тигрове, сме человеци”.

Болезнено е изживян сблъсъкът с грозната действителност и от морално извисената и принципната личност на Алеко Константинов. Алеко издига нравствени идеали , критерии, които чрез хуманизма си коригират посоката на морална деградация на българина. Той противопоставя в творчеството си две философски виждания, които са крайно полюсни и се сблъскват на естетическа основа. В житейското измерение на този конфликт обикновено побеждава грозното , което е и социално обусловено от новите икономически условия, но в обърнатото огледало на Алековото творчество в духовен аспект тържествува доброто.

Тематичното богатство на Алековите фейлетони е родено от  изобличаването на  нравствената и политическа поквара в обществото, насилието , фалша по време на избори , корупцията, алчността, лакейството и цинизма. Писателят остро осъжда фарса на политическите избори, демаскира моралното влияние над избирателите представени във фейлетоните “По изборите в Свищов” , “У гасете свещите”. С гражданска смелост изважда на показ антинародната политика на монарха Фердинанд I във фейлетона “Миш-Маш”, чужд на душевността и стремежите на българския народ във фейлетона “Херострат II”. Осмива демагогията в буржоазното управление и раболепието на управляващите, които продават интересите на своя народ. За Алеко високият политически пост означава преди всичко служба на България и народа, пред  който той и с много любов се прекланя. За него българската интелигенция и народ са мъченици, които заслужават икономическо благоденствие и правдини. Идеалът на Алеко включва и представата за една благоустроена и цивилизована българска земя в хармония с живописта и красотата на природата.

Реалистичното изображение във фейлетоните на автора е подсилено от богатото чувство за хумор, от умението да открие тънкия детайл, който носи типичното  за явлението, и да пародира типа. Така комичното само подсилва обективното звучене на истината. Позицията на Щастливец, която си избира Алеко още във фейлетона “Страст”, предопределя и силата на онзи духовен аристократизъм , които може да надмогне пошлостта на обкръжаващата действителност само чрез хумора.

Красивите човешки помисли за щастие във фейлетона “Страст” на Алеко Константинов се срещат с грозно прикритата “страст” на обществото за погубване на тези желания. Така грозното и прекрасното – като две противоречиви лица на щастието – се оглеждат в кривото огледало на ироничния Алеков смях. Той е тъжен и горчив, но и нравствено извисен. Човекът и обществото влизат неусетно в конфликтното поле на спора. Но реален диалог няма. Той се превръща в монологизиран диспут. Авторът е свидетел на “страстния” спор между човек и общество. Той е посредник в странния “диалог” между тях. Твърде често заема ролята на говорител. Като художествен свидетел на две мнимо спорещи страни, Щастливеца открива неподплатената с нравственост претенция на грозното да изглежда прекрасно. И обратното – красивата духовност в нравствените пориви на човека към щастие да изглежда като грозна “глупава страст”. Родена е художествената диалектика на Алековия смях. Неговата представа за смешното обединява “спора” на човек и общество за щастие. Те взаимно се отричат, като “не чуват” доказателствените си доводи. Но и взаимно се привличат чрез интелектуалното превъзходство на Алековата ирония. Щастливецът е великодушен към грозната наглост на общественото безразличие към болката и страданието, но и състрадателно извинителен към човешката безпомощност за извоюване на реално истинско щастие. И все пак остава болката на Щастливеца от непостигната хармония между него и “глупавата страст” на обществото да измерва своята “щастлива “ грозота с недостигащите на Алеко четиридесет и пет стотинки за тютюн. Щастливият духовен лик на автора се оглежда в грозното тщеславие на произволно избрани лица от тълпата на благоденстващото българско общество пред деветдесетте години на деветнадесети век.

Щастливецът и българската действителност – като нравствен паралел и съпоставка–определят контрастните критерии за съизмерване нравствените величини на категорията щастие, иронично материализирана в особеното метафорично пространство на празния ,но чист като душата на
Алеко – “джеб” на жилетката му. Това е условното пространство на “вграден” нравствен дисонанс, който руши изконната традиционна представа за нравствено човешко почтение и обществен престиж. Въвежда дисхармоничния нравствен детайл, който гради широкото, свободно пространство на нова “страст” за защита интелектуалното превъзходство и човешко достойнство на личностният авторов АЗ: “Аз все пак гледах на света и хората тъй, като че ли милион Ротшилдовци  и Вандербилдовци могат да ги натъпча в джеба на жилетката си…..”

Страстта към красивата духовна величина на реално човешко щастие е особената, висока стойност на нравствено почитание и личностно достойнство, която Щастливеца през 1895 г. заплаща чрез горчивата ирония на смело очертания “кръг на бедността”, а през 1897 г. на 11 май и чрез смъртта си:  “А за мене светът не само че не знае подобни гадости, но всъщност ги няма у мен, па и не ги е имало, и уверен съм, няма и да ги има.”

Интелектуалното нравствено превъзходство на Алеко – като осъзнато човешко щастие – над грозния лик на българското общество създава реално художествено пространство в странния мълчалив диалог между грозното и прекрасното за активно включване гласа на автора. Той озвучава, материализира неказаното. Щастието се превръща в стимул за действие, но и конфликтна среща между заявеното достойнство и скритата непочтеност. Гласът на автора “страстно” защитава и двете позиции. Нравственият диспут за щастието се води в полето на безнравствеността. Странно изолиран, неадекватен на времето и епохата е Алеко със своята “страст” към открито заявените намерения, които не водят никъде другаде, освен в “кръга” на щастливата, почтена бедност. За обществото подобно поведение е не само глупаво, но и почти безнравствено. Между Алеко и света застава критерият за щастие. Той ги разделя или хармонизира. Условният диалог между автор и общество има две възможни проекции за развитие: конфликтът между спорещите  да се задълбочи ,превръщайки идеята за човешко обществено щастие в абстрактна, надреална цел или красивата мечта на Алеко за нравственост и почтение да стане реалност. Щастливецът не вярва в добрите намерения на обществото към човека и неговото щастие. Отнася се с недоверие и с неприкрита, задълбочаваща се ирония към войнстващата непочтеност  на бездуховното, недостойното и грозното. Това е реалният “щастлив” лик на обществото. Над него се издига Алековото разбиране за човешко щастие. То е в осъзнатото нравствено превъзходство на Щастливеца над грозното, пошлото и нелепото в поведението на обсебените от “страстта” на обществената антихуманност, убиваща човешкото в тях. Те се противопоставят на своята личностен Аз, губят себеуважението си. Алеко воюва за тези ограбени човешки ценности. Търси отново алтернативен принцип за изразяване нравствения кодекс на Щастливеца. За него знае цяла България, но онова, което не знаят предприемачът, висшият чиновник и министърът, е , че той – Щастливеца на България- “гледа на богатството почти с презрение – понеже знаеше, че не е плод на честен труд или щастлив случай, а рента на унижението и лакейството…”

Високата цена на това нравствено незнание заплаща България с трагичната човешка кончина на Щастливеца. Страстта към човека и човешкото на Алеко и пристрастието на обществото да не приема и да отрича “глупавата” Алекова страст към хуманното и нравствено духовното са грозното и прекрасното в бързо променящия се лик на щастието. Той у уловен за миг в художественото пространство на фейлетона “Страст” на Алеко Константинов. Изразява контрастите в нравствения лик на българската обществена действителност пред 90-те години на деветнадесети век. Автор и време се оказват противопоставени. Категорията щастие застава между тях.

Щастливецът все повече се отдалечава от деформирания образ на обществената реалност. Иронията е единственото оръжие на едно духовно щастливия срещу претенцията за щастие на непочтено общество и безнравствено време. Алековата ирония се задълбочава. Възмущението расте, отрицанието и недоволството откриват художествените средства на пародията. Чрез повторението на три еднакви текстови фрагмента авторът успява да изгради тристепенна скала на отрицание:… Това е всичко хубаво, ама тютюн все пак няма, да го вземе дяволът! Глупава страст!…

Третата, най – висока степен на авторова ирония изразява интелектуалното превъзходство на Щастливеца над глупавата “страст” на обществото към криворазбрано щастие. Нравствената “агония” на едно страдащо съзнание, което има гордостта да надскочи пароксима на болката, изразява авторът: “Успокоя се ……Но лъхва ветрец – навява миризмата на цигара…” Сякаш времето спира. Съзнанието “агонизира”. Мигът става безкраен. Иронията на Щастливеца достига своята кулминация. Тя е насочена към страдащото човешко достойнство, но и към грозната непочтеност на обществената реалност: “Чудна привичка!” Самоиронията е най-стилно изразената критика на “унижението и лакейството” на едно общество, което страда от липса на нравственост и  не осъзнава своето нещастие. ПРЕХОД ???

Своята честност Алеко опазва и когато сан се кандидатира за народен представител на изборите през 1894г. Пропадането на депутата Алеко е повод да се роди и първата публицистична творба “По “изборите” в Свищов”. Тя е насочена срещу изборите, които се реализират като политически фарс.

Фейлетона  е свързан с конкретно събитие – изборите за Осмото обикновено народно събрание през 1984 г. Алеко за пръв път се сблъсква пряко със “своите екземпляри от екзотични животни”, за пръв път изпитва облагите на демократичните избори. Затова не е случаен фактът, че той започва с политически фейлетони, в които изобразява галерия от образи, символ на моралната деградация и политическите безчинства. Божан Ангелов смята, че в този първи фейлетон Алеко “още не се е освободил от горчивото настроение на лично пострадал, пропаднал кандидат и не може да полети на крилата на своята гротескна фантазия”. Разбира се, това едва ли  е най-значимият в художествено отношение фейлетон на Алеко, но безспорно е мястото, от което тръгва не само един критик на обществените нрави, но и един майстор на словото.

Още самото начало показва диалогичната насоченост на текста, който ще бъде осъществен като антитетична провокация към обществения ред. Отговорът на писмото и последвалите обяснения на автора ни изправят пред конкретната ситуация, бавно и постепенно навлизаме в предизборната обстановка. Макар и пряк участник в събитията, Алеко се дистанцира от тях, наблюдава своите герои отстрани и ги оставя сами да се разкрият. В тези начални моменти на произведението Алеко, верен на своя нравствен идеализъм, търси противодействията на “моралното влияние” и ги открива в трезвото отношение на селяните, които се превръщат и в първите изобличители на фалша и лицемерието, в което са облечени властниците: “Е, хубаво, господин началник, ако правителството толкоз го иска, нека им пише по едно писмо да идат в София,  па да върши работа: защо ще ходим на избори?” Този духовит отговор е израз не само на народното недоверие , но и синтез на народопсихологията на българина, пряко изразена в това “да върши работа”. Българският селянин е научен  на позитивен и отговорен труд и не може да разбере спекулациите с избирателното право. Ясно е, че един императивен подход към избирателите не легитимира свободата и демократичността на изборите, но и открито показва нещо безсмислено за обществения интерес.

Неприложимостта на “моралната “ стратегия води до нови още по-страшни и гротескни картини. След като е показал отношението на хората към властимащите, Алеко прави заключение, че 9/10 от избирателите в Свищовска околия са на страната на независимите кандидати. Тази бележка само подготвя трагичната развръзка в деня на изборите. Картината е особено колоритна и емоционално сгъстена: “Тази тълпа от неокачествими страшилища нахлу в двора с викове, с грозни заплашвания и псувни нахълтаха в избирателната стая, окръжиха бюрото и почнаха да изблъскват през вратата и прозорците /два метра височина/ избирателите, след като им разкъсваха неугодните тям бюлетини.” До този момент Алеко се задоволява да съобщава фактите. Той не анализира, не критикува, защото самите картини са достатъчно убедителна картина на действията на едно правителство, което зад благовидните постановки разголва своята егоистична и антинародна същност.

Самите избори пародират законността, която се трансформира в политическа демагогия и произвол. Властта сама по себе си отрича своите институционализиращи функции, призвани да конституират и синхронизират обществото. Институционалните лица не отстояват демократичните права и свободи, а заедно със страховитата шайка от лумпени и маргинали хвърлят своите усилия в грубото им и безапелационно потъпкване. Призваните да гарантират националната легитимност и националното единство се превръщат в рушители на демократичния ред. Може би тази картина е най-показателна за нарушената връзка между народ и държава. Легитимността на държавата е оспорена от самите действия на управляващите и като че ли още тук са предусетили саркастичните и страшни думи на Гео Милев: “Прекрасно, но що е отечество?”.

Избрал си умишлено ролята на наблюдател, Алеко след като ни запознава с “ Пищното великолепие” на изборите, се включва директно със своята оценка за събитията. Но и сега творческото проникновение му помага да напусне арената на конкретните събития и да направи един колкото трагичен за националната ни памет, толкова и общозначим извод: “Пусни ле се веднъж властта по пътя на насилията и беззаконията, с нея не е лесно да се бориш. Това го опитахме цели осем години, това продължаваме да го изпитване и до днес….”

След като погледът ни не е пряко прикован към извършващите се безчинства, Алеко става директно агресивен, сатиричните акценти в творбата се засилват. Поставеният в началото на творбата текст на телеграма до окръжния управител провокира рецептивната готовност на читателя да съизмерва предписанията и фактите, сега тя е вече сатирично отрицание на съществуващия ред: “Ако това е строго придържание в границите на закона, какво ли ще бъде беззаконието? Ако това е моралното влияние, какво ли пък ще бъде неморалното влияние.” В този фейлетон авторът не бичува  конкретните образи, това той ще направи в много други фейлетони. Тук се акцентира върху невъзможността българското общество да се конституира според принципите на разбирателството и демокрацията.

В края на творбата Алеко отново възстановява емоционалното си равновесие и се връща към шеговито-ироничния тон. Този привидно лековат хумор търси да овладее острия емоционален резонанс, породен от конкретните събития. Виталната Алекова природа снема напрежението, без да отнема неговата критическа насоченост. Едва в края на фейлетона той отреагира на събитията като пряко засегнат и точно сега той не е “много начумерен”, а весел и самоироничен. Своето участие в изборите и отношението на управляващите той възприема като куриоз, който не уязвява неговото лично достойнство, а достойнството на нацията. Но дори тази трагична равносметка не нарушава Алековото желание да се смее: “Че като дигнахме един смях”. Смеейки се на себе си, изпатилите от моралното влияние се надсмиват над лицемерието и покварата в обществените нрави и по този начин достигат своето нравствено възмездие.  б

Изборите са ново явление в обществения живот, белег за демократичността на една страна, но у нас свободното право е опорочено и грубият интерес е отстояван с насилие и с “енергетически средства”. Фейлетонът “Смиррно! Рота-а, п’ли” много по-силно разкрива политическите машинации по време на избори и дълбокото отчуждаване на властта от народа. Тук авторът с привидно благовиден тон, под прикритието на “Един от “клуба на моралното влияние”,  се опитва да даде идеи на “почитаемото правителство”за по-сериозни мерки как “да обезпечи….. свободата на допълнителните избори”. Този подход вече дава на Алеко възможност да представи събитията “отвътре”. Удивително точен в народопсихологическите си оценки, авторът знае , че правителствените кандидати не могат да заблудят трезвото чувство у българския селянин “нашите българи тъй лесно не се подкупват”. Намекът “да се познае, че има власт”, не приканва към ред, а към насилие. Призивът към войската в края звучи още по-страшно, защото управляващите , под претекст, че защитават високите идеали на България, изправят армията срещу народа. На този фон цинично и остро саркастично звучи последният призив “Да живей България”. Алеко  изобличава унизителното социално раболепие, на общественото лакейство и безпринципността идейно тематично основана във фейлетона “Сеятели на рабски чувства”.

Във фейлетона “Сеятели на рабски чувства”, тръгвайки от конкретни поводи – забраната на военния министър офицерите да посещават салона на “Славянска беседа” и един репортаж за тържеството по случай 25-годишнината писателска дейност на Иван Вазов – авторът изобличава механизмите на всяване на страх и “рабски чувства”. Приемането на вмешателството на военния министър в културните предпочитания на офицерите Алеко определя като “мерзко раболепие” на “рабски натури”.

Множеството риторични въпроси във втората част на творбата говорят за недоумението на честния българин и писател за това как може да се пишат толкова жалки писания за творец като Иван Вазов. Алеко ги определя като “плод на бездънна глупост” или на “мерзко раболепие на една нещастна робска душа”. Това , което поражда истинската горчивина обаче е, че “подобни излияния” дават “духовна храна на неукрепналите в самосъзнание грамотни хорица, едва що изведени от робско иго”.

Духовната и нравствена деградация на обществото е обсебила всички сфери. Жаждата за отстояване на властта е изобретила и абсурдните мерки за охрана на заплашващите я. Посетителите на Черната джамия , където са затворени някой видни българи,трябва да минат през специален преглед за “освидетелствуване на зъбите”, който не се побира в никаква нормална логика. Лог. Преход.

Честният и неподкупен публицист Алеко не си спестява изобличението дори и на монарха. Повод за написване на фейлетона “Херострат II “е закана на Фердинанд да превърне светинята на славянофилите “Славянска беседа” в конюшня. Той е сравнен със самовлюбения герой от историята Херострат, подпалил храма на Артемида в Ефес , за да обезсмърти името си. Публицистът критикува и Народното събрание, което е “затворило очи” за действителните проблеми на обществото и за които то носи отговорност.

Протест срещу незаинтересоваността на монарха от съдбата на българския народ е изразен и във фейлетона “Миш-маш”, където косвено се апелира и за неговото детрониране. Тук идеите и формата на творбата достигат пълна хармоничност. Комичното е плод на непрестанното разминаване между видимо и същност. Провокира несъответствието между заглавието “Миш-маш”, взето от битовата сфера, и претенциите на подзаглавието, че текстът е “Икономическа студия”.

Комичното звучене се наслагва и от стиловото несъответствие още в началото на фейлетона. Преплитат се разговорен със строг научен стил и разказвачът си поставя “сериозната” задача да проследи ролята “в обществения и частния живот” на един толкова нищожни за всеки, но очевидно не и за света на творбата, неща като газените тенекета. Така се въвежда основната тема – за мизерията в битовия и духовен живот на българина. Под претекст, че българинът е практичен, авторът е представя удивителната всеупотреба на “уникалната вещ” – газеното тенеке. Тя запълва всичко липсващо в битовия живот на българина – покрив, прозорец. Но горчив е хуморът на разказвача, когато открива, че мизерията е обсебила и духовния живот на хората и не рядко “брадати дечица си докарват наслаждение” с газено тенеке, при това на гърба на някое нещастно куче. ЧЕСТИТА НОВА ГОДИНА>>>>

Прилагайки успешно пародията като сатиричен способ, Алеко налага и основната идея на фейлетона – предлага две изключително “полезни”, потенциални приложения на газеното тенеке – за заглушаване на опозицията и за прогонване на “ябанджийското псе” като по този начин се прави намек за монарха. Многостранното и обобщено изображение на неговите специфични характеристики Алеко постига и във фейлетона “Скромна лепта на общия жертвеник”

Написани под формата на писмо до редактор на вестник, във фейлетона “Скромна лепта на общия жертвеник” Алеко споделя в хумористичен вид своите идеи как да бъде представена България на Всемирното изложение в Париж. Оригиналната композиция на подреждане различните сфери от живота в павилион като на панаир, дава възможност на публициста да представи живота у нас цялостно. По идея на Алеко в програмата трябва да бъдат включени непременно изборите с участието на “чомагашите” , “патриотическите средства”за въздействие в полицейските участъци , българското правосъдие, демагогията в Народното събрание.

В трагично положение е и учебното дело. При неговото представяне ремарките в скоби говорят повече от основния текст . С тънка ирония Алеко намеква за изгнилата стълба в един пансион в Искрец,  което е алюзия както за изостаналостта, така и за това, че стълбата която води към образованието, не е здрава. Епизодът много успешно внушава , че отговорност за ниското равнище на образователната система, възпрепятстващо преодоляването на духовните граници с европейските страни, носят управляващите, които оставят без средства обучението.

С тънък хумор са изобличени и безпринципни и бездарни писатели, журналисти, музиканти и художници. В края и хуморът, и сатирата са изместени от болката и загрижеността на автора за съдбата на България и са изразени пряко в обръщението към нея.

Галерия от типове, които макар и в различна житейска позиция, имат сходна житейска философия, е може би най-зрелият фейлетон на Алеко “Разни хора, разни идеали”. Макар и четирите части на произведението да нямат сюжетна връзка, те се обединяват от заглавието . Героите са “разни хора” , но са разновидности на един тип – типа Бай Ганьо. Всички те имат един идеал – личната изгода, а средствата, чрез които, са го постигнали  безскрупулност,раболепие, нахалство, приспособенчество. Общ е и подходът при изображението на героите.

В самото начало на 1897 г. във в. “Знаме” в три почти поредни броя, излизат фейлетони под общо заглавие “Разни хора, разни идеали”. Познатият ни четвърти текст е намерен сред ръкописите на Алеко Константинов и публикуван непосредствено след смъртта му. Днес тези четири творби са известни като цикъла фейлетони “Разни хора, разни идеали”. Тази Алекова творба може да бъде разглеждана в няколко плана.

Като литературно-историческа фактология, тя е продължение на една практика от възрожденско време, установена с обединените под общото заглавие на рубриката “Знаеш ли ти кои сме?” фейлетони на Любен Каравелов и Христо Ботев.

В нормативно-естетически план цикълът има особено място в поредицата от фейлетони, писани от автора в периода 1894-1897 г.  Те бележат крайната точка по пътя на вътрешната еволюция на жанра при Алеко Константинов и оставят открит въпроса с какви точно свои особености правят възможно това.

По начина на предаване на посланието, творбите от “Разни хора, разни идеали” започват да изглеждат като разкази, при все че всъщност са фейлетони.

Четени критично неангажирано, те на пръв поглед изглеждат кратки белетристични творби, съставени от монолог на един персонаж – изглеждащ като главен герой, чиито думи създават усещане за контекст – ориентират във време, социална среда, морални принципи и пр. В четирите текста това са запомнящите се персонажи на помощник- регистратора, на мечтаещия за служба в Солунската митница и по-малко запомнящите  - на амнистирания политик и на даващия съвети за преуспял живот чичо.

Героите – персонажи в “Разни хора, разни идеали”, не са конструирани по класическото правило на художествения герой. Те не въплъщават “аз”.  Този “аз” не създава характер, а е само начертание, проект на тип. Персонажите в цикъла са герои – фигури, чиято тезисност е старателно камуфлажно покрита чрез изглед за конкретност.

Никога не обитавали полето на личното, те само фигуративно представят социално конкретен персонализъм. “Разните хора” са общност, представителни фигури от света на дребното чиновничество /помощник- регистраторът/, от света на падналата политическа върхушка / амнистирания политик/, от света на кандидатите за нова икономическа власт /кандидатът за Солунската митница/, от света на моралната хамелеонщина / напътстващият своя племенник чичо/. В този си вид те се явяват емблематични за конкретно-историческия български тип във времето и разкриват проявленията му в социалното, политическото, икономическото и моралното. Чрез техните настървени монолози се изговарят "разните идеали” на времето - Присвояването на роля, при това в най-външния й вид и най-повърхностен знак – “Зорът ми е да изтикам регистратора….” /заради звънеца на бюрото / ;Умението при всички обстоятелства и всички превратности да бъде печелившия – “Аз паднах, но пък съм изправен на краката си. Аз живях, ти страда. Аз пак живея, ти пак страдаш. Ти запази идеите си, аз запазих златото си.”; Циничното желание да се мине по най-прекия път към най-трайното лично облагодетелстване на принципа “след мен – и потоп”: “Ех да ти пипна аз тебе солунската митница и не ми трябва много: само две години, две годинки само да ме оставят управител или оценител на митницата, па ела хортувай ти сетне с мене….”; Вулгарната философия на практичното живеене – “Прави каквото правят хората”.

В номерацията може да  има нещо случайно, на ако я

приемем като ред, може да прозрем демонично разрастващия се уродлив образ на “единия човек” от времето на 90-те години. И точно този образ, изглеждащ твърде “художествен”, е всъщност саморазобличаващата се достоверност, злободневност, фактичност.

Говорейки за хората и идеалите не трябва да пропускаме и невидимите присъствия от фейлетоните. Монолозите на основните герои са силно полемично насочени, а това означава диалог, диалогизиране, обръщане към друга и различна гледна позиция, към която се определя позицията на говорещия. Монолозите  са обърнати към позицията на “ветрогонците”, “ветрогоните”, т. е. Тези, които “гонят вятъра”, вятъра, раздухващ и объркващ блатната застиналост на прослойковия климат.

И в четирите фейлетона се появява този образ. В първия групата на “ветрогоните” е абстрактно извикана и риторично представена:…Па да речеш, че аз съм от ония ветрогони, които бълнуват за някаква си правда и разни там, разбираш ли, дивотии – хайде де, а пък аз не съм от тях…”. Във втория – те вече имат ясно очертано социално и политически идейно лице: “ Е добре, драги борци – бих извикал аз на ветрогонците, - за какво беше вашата борба? Какво спечелихте вие? - ….Вятър! Законност и свобода, ха-ха-ха… Глупци!…” В третия фейлетон имат институционален образ: “Ето, туй се казва патриотизъм. Всичко друго е вятър!…Туй комети, туй дружества, организация, пропаганда- всичко е бошлаф! Добре прави почитаемото правителство, че ги презира тези нехранимайковци!” В последния – категорията е въплътена в реалното лице на племенника и чрез него тя трябва да бъде разгромена със смаляващите аргументи на бита и битовото реално съществуване: “Защо не се свестиш и ти един ден, па да издухаш този вятър от главата си, па да тръгнеш и ти наред с хората…”

Точно срещу тази хипотетична позиция на “вятърното” и “вятърничавото” израстват позициите на героите-фигури на “деня”. Контрапунктно на “вятъра” като идеал, в един друг ред израстват вариантите на “идеалите” на “завета”, които могат да бъдат сведени до личното “добруване”, разбирано като “наслаждение”.

За помощник –регистратора то е в звънеца от бюрото на регистратора: “ И виж ти каква справедливост: на неговата маса има електрически звънец, на мойта маса няма.”; За амнистирания политик то е власт, пари, имот, чрез които всичко може да се заличи, стореното да стане не сторено, безчестието да стане слава, а престъплението – чест: “Не нещастнико, хлябът си е хляб, а богатата трапеза е наслаждение, твоята стаичка е мрачна килия, а разкошният дом е наслаждение, твоите идеи са вятър, а моето злато е наслаждение. Разбра ли?…”; За мечтаещия Солунската митница то е безгрижен живот на брега на Охридското езеро: “Па сетне оттегли се на Охридското езеро, дигни си една вила, па си накриви калпака”; За чичото то е в представата за “живот като другите”:”..па да тръгнеш и ти наред с хората. Я погледай твоите връстници”.

Тези “идеали” са саркастично снизени от старателно размития пласт на “вятърничавото”. В четирите случая “вятърът” има различни имена: “някаква си правда”, “дивотии”, “законност и свобода”, пропаганда за Македонската свобода”, “опозиция”, “пуста борба” и “пуста критика”.

Прагматизмът на ежедневието е сменил високата патриотична житейска философия. Резултатът личи в промененото социално поведение и променения език. Социално валидно е поведението в което устойчиво място имат агресивната простащина, политическата безпардонност, подлостта, хитростното послушание, социалният и морален конформизъм:

“….никой път не съм бил опозиция”,… да напреднеш, ама трябва, да бъдеш кай, подлец? Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, ама где оня късмет!….”

“Чувай какво ще ти кажа аз тебе: покорна глава сабя я не сече,…….

Прави, каквото правят хората: свий си опашката, па си налягай парцалите….”, “Преструвай се, че нищо не виждаш, и кога да е, хората ще те оценят”.

Променена е и употребата на езика. Смисълът на “патриотизъм”, на “свобода”, на “правда”, на “справедливост” може и да съществува все още в съзнанието, но той е рецидив от отказано минало. Затова към момента на говореното от понятия и идеали те се превръщат в утилитарно функционални думи: “патриотизмът” е вече възможността лично да получиш “наслаждение”, а “справедливостта” и “правдата” съществуват само дотолкова, доколкото могат да опишат етични възможности за тебе самия.

Окозва се, че “разните” хора не са толкова “разни”, а “ разните” идеали са всъщност идеалът на безпроблемното съществуване, каквото и да значи това и на каквото и да е морална и друга цена да е постигнат. Героите – фигури все по-демонично израстват като фигури от едно общество, което все повече заприличва на добре отгледана джунгла. И стават толкова по-страшни, колкото по-ясно очертана става споделеността на тяхното етично разбиране и социално поведение. Алеко Константинов е майстор в изграждането на художествения образ , затова и в неговото фейлетонно творчество е налице многообразие от похвати, реализиращи авторовата идейна концепция за героя в съизмерима художествена форма – художественото достойнство , което Алеко постига с лекота. Предпочитанията му са към средствата с пластичен потенциал , позволяващи бърза и умела индивидуализация и типизация на образа. Във фейлетоните на Алеко с такива характеристики се открива главно речта , от чието многообразие авторът се възползва , внушавайки дори придружаващите я  движения , жестове , пози.

Усетът на Алеко към общественоопределящите процеси и явления, насочването на вниманието към актуалната и злободневна проблематика – идейно и творческо основание за превръщането на произведенията му в “огледало” на духа и нравствеността на епохата.

 

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG