Joomla Software solutions Template

Payday loan

НИКОЛА ВАПЦАРОВ - „ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА”

ЛИРИЧЕСКИЯТ АЗ - УЧАСТНИК В „СПОРА” МЕЖДУ ЧОВЕК И ВРЕМЕ

Вапцаровата лирика е съкровена пое­тична изповед на интимно преживяна човешка драма. Тя е дълбоко лична, но ви­наги е споделена с поета и с неговия пое­тичен АЗ. Той присъства активно във всеки диспут за човека и човешкото в него. Ин­тимната изповед преминава в диалог. Прис­трастието на Вапцаров към темата за голе­мия „спор" между човека и времето, в ко­ето той живее, определя позициите и личната ангажираност на участниците в проблемния диспут, интерпретиран със средствата на прекия диалог, в поемата „Песен за човека”:

Ние спориме

двама със дама

на тема: „Човекът във новото време”.

Лирическият АЗ на поета присъства ин­тимно неназован в спора. Той е част от по­етичното, множествено НИЕ. Идентифи­цира се с всяка човешка личност, общест­вено пристрастна и ангажирана с нравст­вените стойности на поставения проблем. Лирическият АЗ заема позиция в поетичния диалог. Защитава хуманни принципи, при­същи на всяко време и епоха. Без тях жи­вотът губи своя нравствен смисъл. В усло­вен план сякаш самият човек участва в спо­ра и защитава себе си. Така е очертан конфликтът между индивидуалност и общест­во. Човешката личност отстоява хуманни­те си ценности и водещи нравствени прин­ципи от посегателствата на времето. А то винаги има свои представители и защит­ници. Те заемат позицията на дехуманизиращото се общество. Стават опоненти на човека и лирическия АЗ във Вапцаровата творба „Песен за човека”.

Конкретните измерения на времето, в ко­ето живее личността, активно обвързана с проблемите на живота, са винаги в контраст с нейните нравствени приоритети. Затова и диспутът е неизбежен. Той е част от ес­тествената, органична връзка между човек и време. Те са постоянни участници във вечен „диалог". Взаимоотношенията им не се определят от лични емоционални настроения, а от различните критерии за оценка на нравствения им облик. Негатив­на е позицията на обществото към хуман­ната ценностна система на човека. Крайна в отрицанието на човешката природа е и дамата - опонент на лирическия АЗ в пое­тичния диалог.

- Почакайте - казвам, - почакайте,

нека... -

Но тя ме прекъсва сърдито: - Ах, моля, запрете!

Аз мразя човека. Не струва той вашта защита.

Човекът е обвинен в най-тежкото прес­тъпление - убийство. Пролята е братска кръв. Омразата „убива” вярата в човека. Всеки глас в негова защита е излишен, зазвучава твърде неубедително пред силата на обвинителните факти:

Аз четох как някой

насякъл с секира, насякъл сам брат си, човека.

Измил се, на черква отишел

подире

и... после му станало леко.

Доказателствените аргументи са неоспо­рими. Но Вапцаровият лирически АЗ вяр­ва в човека и търси причините за страшно­то престъпление, извършено от него. Пое­тичният диалог неусетно преминава в „раз­каз” за вътрешния размисъл на „престъп­ника”, който открива човека в себе си в ми­говете на искрена, затрогваща със силата на прозренията изповед. Това е драмата на човека „ във новото време”:

„Брей, как се обърках и ето ти тебе

бесило. Не стига ти хлеба,

залитнеш

от мъка

и стъпиш в погрешност на гнило. И чакаш така като скот

в скотобойна, въртиш се, в очите ти -

ножа. Ех, лошо,

ех, лошо

светът е устроен! А може, по-иначе може..."

Присъдата над „човека и времето” е про­изнесена от самия човек. Те са „съучастни­ци” в престъплението. Загубеният смисъл на живота „осъжда” на смърт човека. Той е в „плен” на времето. Обречен е на страда­ние. Злото е единственото средство за за­щита. Но то ражда омраза в душата, която води към престъпление. Убива човека, „стъ­пил” „от мъка" „в погрешност на гнило”. Личната човешка драма прераства в уни­версална трагедия за света и неговата нрав­ственост: „ ... ех, лошо/светът е устроен!/ А може, по-иначе може...” Скрита надежда за друг, по-различен свят носи недоизказаният размисъл на осъдения. Той е открил истината за своя живот. Докоснал се е до неговия смисъл, така обикновен, но толко­ва красив и желан, че го чувства като песен в душата си:

Тогава запявал той своята песен,

запявал я бавно и тихо.

Пред него живота

изплаввал чудесен -и после

заспивал

усмихнат...

Смъртното наказание предстои, но човекът е в хармония със себе си. Намери, покой за изтерзаната си душа. Тя „сънува” своето щастие, разделя се със света на зло­то. Но той е действителност, която грубо прекъсва „съня” и отнема мечтата за щас­тие:

Някой полека вратата отворил. -Хора. Зад тях часовой. Някой от групата, плахо и глухо, казал му:

„Хайде, стани."

Човекът се изправя пред страшната ис­тина на своето време. Всички са осъдени от неговата престъпна същност: и извър­шилият убийство, и изпълнителите на смър­тната му присъда. Хората участват в общ престъпен акт. Действията им са следствие - „продукт” на времето, в което живеят. А то е враждебно и антихуманно. Човекът изправя срещу човешкото в себе си. Чувст­во на осъзната вина изпълва душите. Потриса съзнанието:

Гледали хората

тъпо и кухо сивите, влажни стени. Онзи в леглото

разбрал, че живота е свършен за него, и в миг

скочил, избърсал потта от челото и гледал с див поглед

на бик.

Отнемането на човешки живот е наказа­ние не само за осъдения на смърт, но и страшно възмездие за душите на екзекути­ращите го. Това е тяхното нравствено прес­тъпление, за което единствен виновник е времето, в което живеят. Времето е безнравствено и враждебно настроено към човека. Неговият живот е безсмислен сред жестоките реалности на действителността. Това е агония за духа, бав­на и мъчителна „смърт” на хуманното у чове­ка. Осъзнал тази страшна истина за себе си и за света, в който живее, нравствена сила изпълва душата на осъдения:

И някак в душата му

станало светло.

- Да тръгнем ли?— казал.

-Добре.

Той приема спокойно смъртта, тръгва към нея, но това е всъщност дългият път на мъчителна раздяла с живота. Всички я из­живяват болезнено. Стъпките отекват в мра­ка. Отмерват последните удари на сърцето. Вината расте. Тя ги сближава и разделя:

Гой тръгнал. След него

те тръгнали също

и чувствали някакъв хлад.

Войникът си казал:

„Веднъж да се свърши...

Загазил си здравата, брат.”

Диалогът между участниците в страшната раздяла с живота, която е драма и на самия Вапцаров, изживяна предварително в усло­вен художествен план, е израз на интимна човешка съпричастност. Тя е вътрешно със­тояние, отношение, позиция към трагедия­та, сполетяла човека. Намерен е най-точни­ят художествен израз на душевното вълне­ние, което е общо: „и чувствали някакъв хлад”. Студенината и враждебността, идва­щи отвън, от света на обществените реал­ности, са уловени от хората като „позиция" на времето в „спора” с човека. Душите пот­ръпват от неизбежната трагичност на живо­та. Съчувствието е излишно, защото болка­та от безнадеждната човешка участ остава, но все пак е изразено топлото „братско” от­ношение към осъдения. Думите са тихо проронени. Те са вътрешен горчив размисъл, прозвучал в общата тягостна атмосфера на очакване. Тишината е „натежала” от мъка. Дори и мракът в ъглите „скърби” за човека. „Отдръпва” се, за да се открои болката по живота. Тя расте заедно с нахлуващата свет­лина на зората:

Във коридора

тихо говорят.

Мрак се в ъглите таи.

Слезнали после на двора,

а горе

вече зората блести.

Започва новият ден, който ще е последен за осъдения на смърт. Идва равносметката. Животът, макар тежък и жесток, е особено примамлив, скъп и желан в тихата утрин при зазоряване. Денят идва, а заедно с него „пристъпва” смъртта. Животът е вече спо­мен, който изгрява в обречената душа като звезда, къпеща се в блясъка на небосклона. Болката е овладяна. Внушена е с лаконизма на поетичния размисъл, пронизан от неп­рикрита тъга:

Човекът погледнал зората,

в която

се къпела с блясък звезда, и мислел за своята тежка, човешка,

жестока,

безока

съдба.

Поетичната графика при изписване на сти­ховете: „тежка”, „човешка”, „жестока”, „бе­зока”, „съдба”, очертава „скалата” на дина­мичен вътрешен размисъл. Всичко отдавна е премислено, преживяно и обобщено. Крайните изводи се свеждат до точни, ед­нозначни определения-характеристики на индивидуалното в живота—човешката съд­ба. Най-високата степен на обобщеност в „скалата” на вътрешния размисъл е опреде­лението „безока”. То е кулминацията в минорната гама на драматичните изживявания. Събрало е цялата болка от трагичното проз­рение на човека за неосъзнатата сила на съд­бата. Тя е трагична, безсмислено воюваща с човека, но и той с нея. Тежък и труден е пътят до осъзнаването на тази жестока ис­тина. Понякога това става мигове преди да настъпи смъртта:

„Тя-моята-свърши...

Ще висна обесен. Но белким се свършва

със мен? Животът ще дойде по-хубав

от песен,

по-хубав от пролетен ден..."

Болката от осъзнатата трагичност е толко­ва голяма, че се ражда романтичната мечта за нов живот. Тя е като песен, а блянът за човешко щастие-„по-хубав”„от пролетен ден”. Смъртта е близо и всяка минута живот е последна възможност за преживяване на спомена, но и на романтичната мечта за щастливо бъдеще. Човекът обединява ми­нало и мечта, за да създаде странно „праз­нично” уединение на душата. Това е миг на радост- последен и съкровен. Всичко притихва. Душата „изпява” прощалната песен на човека с живота:

Споменал за песен

и нещо се сетил.

В очите му пламък цъфтял.

Усмихнал се топло, широко и

светло,

отдръпнал се, после запял.

Романтичният трагизъм на поетичните послания одухотворява хиперболата като художествено средство за надмогване на болката и преодоляване на естествения страх от смъртта. Но Вапцаров вярва в чове­ка и в неговата духовна сила да приеме спокойно смъртта. Самият той посреща разст­рела, отнел живота му, с песен. Пряката диалогичност на стиховете, изразяваща пози­цията на Вапцаров в „спора” за „човека в новото време”, звучи убедително и в катего­ричната поетична възхвала на духовната си­ла на осъдения:

Как мислите, може би

тука се крие

един истеричен комплекс?

Мислете тъй, както си щете,

но вие

грешите, приятелко, днес. Човекът спокойно, тъп- дума

след дума

и твърдо редил песента.

Това е художественото поетично сбогу­ване с живота. Духът се отдалечава от реал­ността. Търси вътрешната сила за достойна среща с инобитието. Намерена е поетична­та философия за раздяла с живота и за сре­ща със смъртта. Тя е в образа на песента:

Онези го гледали

с поглед безумен,

онези го гледали с страх.

Дори и затвора треперел позорно,

и мрака ударил на бег.

Усмихнати чули звездите отгоре и викнали:

„Браво, човек!”

Човешкият живот е песен за преживяната мъка. Тя го извисява над болката и смъртта. Времето „спори” с човека, оказал се смисъл и цел на живота. Песента е поетичен сим­вол на хуманното у човека в поемата „Пе­сен за човека” на Никола Вапцаров:

Той пеел човека. - Това е прекрасно, нали?