Home Литература Живот и смърт в Ботевия поетически свят

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Живот и смърт в Ботевия поетически свят ПДФ Печат Е-мейл

Живот и смърт в Ботевия поетически свят

В ге­ни­ал­но­то твор­чес­тво на Хрис­то Бо­тев виж­да­ме проз­ре­ния и об­ра­зи, кои­то въл­ну­ват, по­кър­тват съз­на­ни­е­то, бу­дят съ­вес­ти­те. Те са на­со­че­ни към ге­роич­ни­те и бор­чес­ки по­ри­ви, към прек­рас­но­то и въз­ви­ше­но­то в стре­ме­жи­те за сво­бо­да и учас­тие на на­ро­да. Два­де­сет сти­хот­во­ре­ния, вся­ко от ко­и­то е би­сер, взрив, сплав от кра­со­та и мощ. Ду­ми­те на по­е­та имат си­ла­та на оръ­жие. “Хад­жи Ди­ми­тър”, “Бор­ба”, “Хай­ду­ти”, “На про­ща­ва­не”, “До мо­е­то пър­во ли­бе”, “Обес­ва­не­то на Ва­сил Лев­ски”, “Мо­я­та мо­лит­ва” – вся­ка от те­зи твор­би е един ма­лък свят с ори­ги­нал­ни об­ра­зи и ви­де­ния, с бор­чес­ки им­пул­си и въз­ви­ше­ни идеи, с въл­шеб­ства на ези­ка и сти­ха.

Ге­ро­ич­ни­ят под­виг на Бо­тев за­сил­ва оча­ро­ва­ни­е­то на те­зи прек­рас­ни твор­би. Ця­ло­то твор­чес­тво на по­е­та е коп­неж към бор­чес­ка са­мо­жер­тва ка­то висш из­раз и до­ка­за­тел­ство на пат­ри­о­тич­ни и ху­ман­ни стре­ме­жи. Осъ­щес­тве­на е мо­но­лит­на, ес­те­ти­чес­ка и жиз­не­на изя­ва при пъл­но сли­ва­не на твор­чес­тво­то с де­ла­та. Са­мо­жер­тва­та на по­е­та е тра­гич­на и въз­ви­ше­на. Ге­ро­ич­но­то в Бо­те­ва­та по­е­зия не би­ва да се иде­а­ли­зи­ра. То е тре­вож­но дра­ма­тич­но, съз­на­тел­но тра­гич­но, съд­бов­но теж­ко.

Ка­то ве­ли­ки­те по­е­ти от ми­на­ло­то, ко­и­то с жи­вот и меч­ти обоб­ща­ват най-ха­рак­тер­но­то за вре­ме­то, Бо­тев е из­ра­зил сво­е­то от­но­ше­ние към веч­ни­те чо­веш­ки проб­ле­ми – смър­тта, лю­бов­та, коп­не­жа по чо­веш­ко­то щас­тие. Го­ле­ми­ят тво­рец се въл­ну­ва сил­но от проб­ле­ма за сми­съ­ла на чо­веш­ко­то би­тие , за за­вър­ше­ка на чо­веш­кия жи­вот, увен­чан с под­виг или с обик­но­ве­ни де­ла. В твор­би ка­то “Мо­я­та мо­лит­ва”, “Хад­жи Ди­ми­тър”, “До мо­е­то пър­во ли­бе”, “На про­ща­ва­не” е из­ра­зе­но прек­ло­не­ние пред под­ви­га и жер­тве­нос­тта на ге­роя. Ми­съл­та, за­лег­на­ла в те­зи твор­би е нас­той­чи­ва: кра­со­та­та на чо­ве­ка се крие в мо­рал­на­та му спо­соб­ност да се про­ти­во­пос­та­ви на дреб­но­то; във во­ля­та му да за­ги­не за прав­да­та и за сво­бо­да­та. Смър­тта е под­виг, удов­лет­во­ре­ние на лич­нос­тта, на­ме­ри­ла мяс­то­то си в бор­ба­та.

Иде­я­та си за под­ви­га-са­мо­жер­тва по­е­тът ос­вет­ля­ва по раз­ли­чен на­чин – ту ка­то ри­су­ва съв­ре­мен­нос­тта, ту ка­то се вглеж­да в ми­на­ло­то. При­ме­рът на ге­ро­и­те в ми­на­ло­то вдъх­но­вя­ва бор­ци­те на съв­ре­мен­нос­тта, доп­ри­на­ся за тъл­ку­ва­не­то на тях­на­та ду­шев­ност.

По­е­зи­я­та на Бо­тев в го­ля­ма­та си част е “ав­то­би­ог­ра­фич­на”. По­ве­че­то от твор­би­те са свър­за­ни с не­пос­ред­стве­ни мо­мен­ти от лич­на­та жи­тей­ска участ на ав­то­ра и от­ра­зя­ват как­то от­дел­ни­те ета­пи в съз­ря­ва­не­то на на­ци­о­нал­но­то съз­на­ние, та­ка и идей­на­та ево­лю­ция на са­мия по­ет.

Сти­хот­во­ре­ни­е­то “Май­це си” е оно­ва най-ран­но по­е­ти­чес­ко сви­де­тел­ство, ко­е­то из­граж­да пър­ва­та ни пред­ста­ва за ду­хов­но пси­хо­ло­ги­чес­кия и емо­ци­о­на­лен свят на Бо­те­вия ли­ри­чес­ки ге­рой. Адре­си­ра­но към май­ка­та ка­то пос­лед­на и най-вис­ша стой­ност в жи­во­та, то от­ра­зя­ва тре­вож­но­то и мъ­чи­тел­но лу­та­не на лич­ността меж­ду по­ри­ва за пъл­но­це­нен и смис­лен жи­вот, меж­ду же­ла­ни­е­то за се­бе- изя­ва и усе­ща­не­то за мрач­на без­пер­спек­тив­ност, за не­из­беж­но по­ги­ва­не. Пре­къс­на­та е връз­ка­та с ро­да и се­мей­ство­то и пос­лед­ни­те му же­ла­ния от­ра­зя­ват нрав­стве­но-етич­на­та цен­нос­тна сис­те­ма на пат­ри­о­тич­но­то мис­ле­не.

 

Ба­ща  и  сес­тра  и  бра­тя  ми­ли

аз да пре­гър­на ис­кам без зло­ба,

пък то­газ не­ка из­мръз­нат жи­ли,

пък то­газ не­ка из­гния в гро­ба!

 

Ли­ри­чес­ки­ят ге­рой в сво­е­то мис­ле­не още не е дос­тиг­нал до иде­я­та за ге­ро­ич­на­та смърт ка­то най-зна­чи­мо из­пи­та­ние в чо­веш­кия жи­вот, ка­то ес­тес­твен за­вър­шек на един дос­той­но из­жи­вян жи­вот.

По­е­тът спо­де­ля сво­я­та нап­рег­на­тост и тра­гич­на обез­ве­ре­ност и в сти­хот­во­ре­ни­е­то “Към бра­та си”, но и за­я­вя­ва от по­зи­ци­и­те на ед­но но­во пат­ри­о­тич­но ан­га­жи­ра­но мис­ле­не /“Оте­чес­тво ми­ло лю­бя,/ не­го­ви­ят за­вет па­зя…/”. Лю­бов­та към ро­ди­на­та, бол­ка­та и съп­ри­час­тнос­тта към на­род­но­то стра­да­ние са не­из­мен­ни ха­рак­те­рис­ти­ки в съз­на­ни­е­то и ду­шев­нос­тта  на Бо­те­вия ли­ри­чес­ки ге­рой.

В “До мо­е­то пър­во ли­бе” ге­ро­ят е го­тов на вис­ше се­бе­от­ри­ца­ние, на са­мо­жер­твен от­каз от всич­ко, ко­е­то не е свър­за­но с на­род­на­та съд­ба:

Чуйш ли как пла­чат си­ро­ма­си?

За тоз глас ми коп­ней ду­ша­та,

и там тег­ли сър­це ра­не­но

там де е се с кър­ви об­ле­но!

 

Ро­ман­тич­но иде­а­ли­зи­ра­на, опо­е­ти­зи­ра­на и ес­те­ти­зи­ра­на е пред­ста­ва­та за смър­тта в съз­на­ни­е­то на ли­ри­чес­кия ге­рой:

 

Там … там бу­ря кър­ши кло­но­ве,

а саб­ля ги сви­ва на ве­нец;

зи­на­ли са страш­ни до­ло­ве

и пи­щи в тях зър­но от сви­нец,

и смър­тта й там ми­ла ус­мив­ка,

а хла­ден гроб слад­ка по­чив­ка!

 

И то­ва е на­пъл­но ес­тес­тве­но, за­що­то въз­при­е­ма­не­то на бор­ба­та ка­то мо­гъ­ща и раз­ру­ши­тел­на сти­хий­на си­ла, по­ми­та­ща стра­да­ни­е­то и роб­ство­то, при­да­ва  осо­бен, ге­ро­ич­но ве­ли­чав и об­щес­тве­но зна­чим сми­съл на лич­на­та са­мо­жер­тва.

За Бо­те­ви­те ге­рои бор­ба­та се прев­ръ­ща не са­мо във висш чо­веш­ки и патрио­­ти­чен дълг, но и във вър­хов­на фор­ма на лич­но самоусъвършенстване. И от та­зи глед­на точ­ка, на­пъл­но раз­би­ра­е­ма и ло­ги­чес­ки ес­тестве­на е го­ре­ща­та мо­лит­ва в сти­хот­во­ре­ни­е­то “Мо­я­та мо­лит­ва”:

Под­кре­пи и мен ръ­ка­та,

та ко­га въс­та­не ро­бът,

в ре­до­ве­те на бор­ба­та

да си най­да и аз гро­бът!

 

Изстра­да­на в до­се­га с жи­тей­ска­та нес­пра­вед­ли­вост, съз­ря­ла в ре­зул­тат от не­съ­вър­шен­ство­то и ан­ти­ху­ман­но ус­трой­ство на све­та, та­зи мо­лит­ва е под­чи­не­на на ис­кре­но­то със­тра­да­ние към хо­ра­та, ро­де­на е от ак­тив­но­то, трез­во­мис­ле­що ду­хов­но на­ча­ло и от неп­ри­ми­ри­ма­та чо­веш­ка при­ро­да. Утвър­жда­ва­ща без­ко­рис­тна­та и все­от­дай­на са­мо­жер­тве­ност, тя е от­прав­на­та точ­ка на пъ­тя към под­ви­га, към тра­гич­ния, но ве­ли­чав лич­нос­тен ге­ро­и­зъм. Един­стве­но­то рав­нос­той­но приз­на­ние мо­же да бъ­де са­мо ду­хов­но­то без­смър­тие.

На­ци­о­нал­но пред­чув­ствие за лич­на смърт и по­е­тич­но проз­ре­ние за ви­сок бъл­гар­ски из­бор: “Сво­бо­да или смърт!” но­сят фи­нал­ни­те сти­хо­ве на Бо­те­ва­та твор­ба “На про­ща­ва­не”:

 

аз мо­же млад да за­ги­на…

Но… сти­га ми тая наг­ра­да –

да ка­же няв­га на­ро­дът:

ум­ря си­ро­мах за прав­да,

за прав­да и за сво­бо­да…

 

Ка­то най-ви­сок жер­твен връх в лич­на­та съд­ба на по­ет и ге­рой е то­зи тол­ко­ва мъ­чи­те­лен за май­ка­та и та­ка ле­ген­дар­но кра­сив из­бор за Бъл­га­рия. Без­ко­рис­тна­та и все­от­дай­на са­мо­жер­тве­ност е не­из­мен­но при­съ­ща на Бо­те­ви­те ге­рои. Проз­ре­ли ис­ти­на­та за тра­гич­на­та ве­ли­ча­вост на бор­ба­та, про­ник­на­ли в същ­нос­тта на “страш­ния но сла­вен” бун­тов­ни­чес­ки път, осъз­на­ли, че пос­ти­га­не­то на сво­бо­да­та е обек­тив­но не­въз­мож­но без жер­тви, те хлад­нок­ръв­но при­е­мат пер­спек­ти­ва­та на смър­тта и съз­на­тел­но се стре­мят към нея. Ми­съл­та неп­ре­къс­на­то ле­ти към иде­я­та за ге­ро­ич­но­то би­тие, към го­ля­ма­та за­вет­на цел – бор­ба­та или смър­тта – ка­то пос­лед­на про­я­ва на из­пъл­нен пред на­ро­да дълг ”да ка­же няв­га …” Та­ка жер­тве­ността пре­рас­тва във вис­ше бла­го, прев­ръ­ща се в щас­тие, в сък­ро­ве­на чо­веш­ка меч­та, а приз­на­ни­е­то е ду­хов­но без­смър­тие.

Под­ви­гът и са­мо­жер­тва­та в име­то на об­що­чо­веш­ки­те или на­ци­о­нал­ни иде­а­ли са веч­но жи­ви стой­нос­ти в па­мет­та на хо­ра­та. Оцен­ка­та на чо­веш­кия под­виг по­е­тът раз­кри­ва не са­мо чрез все­на­род­но­то приз­на­ние, но и вну­ша­ва чрез съп­ри­час­тнос­тта и съп­ре­жи­вя­ва­не­то на при­ро­да­та – “Обес­ва­не­то на Ва­сил Лев­ски”. Бо­тев е на­пи­сал сво­я­та без­смър­тна твор­ба та­ка, ся­каш кръв е ка­пе­ла от сър­це­то му. Вся­ка ду­ма в то­зи рек­ви­ем е по­ро­де­на от чер­на мъ­ка и пред­став­ля­ва стон на по­то­пе­на в скръб ду­ша. Май­ка­та – ро­ди­на е “чер­на ро­би­ня”, “гар­ва­нът гра­чи гроз­но, зло­ве­що”, “псе­та и въл­ци ви­ят в по­ля­та”, “зи­ма­та пее свой­та зла пе­сен”. Мрач­на е кар­ти­на­та на жер­тве­на­та смърт, ко­я­то не е она­зи “ми­ла ус­мив­ка” от ран­ни­те твор­би на Бо­тев:

 

… стър­чи, аз ви­дях, чер­но бе­си­ло,

и твой един син Бъл­га­ри­йо,

ви­си на не­го със страш­на си­ла.

 

Бе­си­ло­то е ка­то раз­пя­тие. Жер­тве­на­та смърт на ге­роя но­во­пок­ръс­тва и на­зо­ва­ва род­на­та зе­мя ка­то един­стве­но свя­то мяс­то за лю­бов­та, но и за смър­тта на бъл­га­ри­на.

Бо­тев из­ви­ся­ва ду­хов­нос­тта на бъл­га­ри­на, прев­ръ­ща Бал­ка­на в на­ци­о­на­лен жер­тве­ник на ге­ро­ич­ност и без­смър­тие в ба­ла­да­та “Хад­жи Ди­ми­тър”, ед­но от най-съ­вър­ше­ни­те му по­е­тич­ни дос­ти­же­ния. Съз­да­де­на ка­то вдъх­но­ве­на въз­хва­ла на чо­веш­ка­та са­мо­по­жер­тву­ва­тел­на фи­ло­со­фия и бор­бе­на ети­ка, ка­то апо­те­оз на ге­ро­ич­но­то ве­ли­чие и тра­гич­ния под­виг, тя ут­вър­жда­ва иде­я­та за на­род­но­то приз­на­ние и чо­веш­ко­то прек­ло­не­ние ка­то същ­ност на ду­хов­на­та веч­ност. Раз­гър­нал ма­щаб­на­та кар­ти­на, в ко­я­то не са­мо хо­ра­та, но и при­ро­да­та с ней­ни­те об­ра­зи от кос­ми­чен, ве­чен ха­рак­тер (не­бе, слън­це зе­мя, ме­сец, звез­ди, сво­да не­бе­сен, го­ра­та, вя­тъ­рът), и ми­тич­ни­те съ­щес­тва, и са­ма­та все­ле­на съп­ре­жи­вя­ват чо­веш­ка­та бол­ка и се прек­ла­нят пред  ду­хов­ния сто­и­ци­зъм.

Бо­тев фор­му­ли­ра про­ро­чес­ко­то проз­ре­ние, че:

 

Тоз, кой­то пад­не в бой за сво­бо­да,

той не уми­ра: не­го жа­ле­ят

зе­мя и не­бо, звяр и при­ро­да,

и пев­ци пес­ни за не­го пе­ят…

Чрез клю­чо­ва­та об­раз­ност на “пе­е­ща­та все­ле­на” се ут­вър­жда­ва пред­ста­ва­та за неп­ре­сек­ва­щия жи­вот, за пос­тиг­на­та­та ду­хов­на веч­ност на лич­нос­тта.

Убе­ди­тел­но до­ка­за­тел­ство за ис­то­ри­чес­ка­та прав­ди­вост на из­ка­за­но­то в “Хад­жи Ди­ми­тър” проз­ре­ние е не са­мо спо­ме­нът за хи­ля­ди­те на­ци­о­нал­ни ге­рои, съх­ра­ни­ли при­със­тви­е­то си в па­мет­та на по­ко­ле­ни­я­та, но и лич­нос­тна­та и твор­чес­ка неп­ре­ход­ност на по­е­та. Пре­ди Бо­тев ни­кой не е опи­сал та­ка под­ви­га и смър­тта – са­мо­жер­тва. Ни­кой не е пос­ве­тил тол­ко­ва про­из­ве­де­ния на за­ги­ва­щия в бор­ба­та за на­ро­да и чо­ве­чес­тво­то. Пес­ни­те му за смър­тта – за­вър­шек на ге­ро­и­чен под­виг, пес­ни­те – пред­чув­ствие за лич­на жиз­не­на съд­ба но­сят в се­бе си не­го­ви­те об­що­чо­веш­ки иде­а­ли за бор­ба и сво­бо­да. Ста­на­ло е въз­мож­но чуд­но­то про­ро­чес­тво: пред­виж­да­не­то от по­е­та на своя край:

Под­кре­пи и мен ръ­ка­та,

та ко­га въс­та­не ро­бът,

в ре­до­ве­те на бор­ба­та

да си най­да и аз гро­бът…

 

WWW.POCHIVKA.ORG