Joomla Software solutions Template

Payday loan

Външната политика е общия курс на държавата в международните й отношения. Тя определя целите и задачите на държавата в отношенията й с други държави , народи и международни организации. По такъв начин външната политика представлява съвкупност от цели и средства за дейността на държавата в областта на отношенията й с други субекти . Най-важното средство на външната политика е дипломацията. В чл.24  на нашата Конституция е посочено , че външната политика на Република България се осъществява в съответствие с принципите и нормите на Международното Право. Посочени са и основните цели на външната политика: осигуряване на националната сигурност и независимост на страната, благоденствието и основните права и свободи на българските граждани и съдействие за установяване на справедлив международен ред.

Всичко, което може да измени дадена ситуация, да повлияе върху поведението на партньор, съперник или противник, да измени отношението на другите към него, т.н., предсавлява външнополитическо средство. Съчетанието на комплекс от средства за постигането на една и съща цел очертава начините за постигането й. Дипломацията е основно средство, официална дейност на държавата и на нейните органи във външнополитическата област в защита интересите на държавата и нейните граждани , по поддържане на добри междудържавни отношения и укрепване на мира. По своя обхват дипломацията е по-тясно понятие от външната политика, която включва и цялата съвкупност от методи и средства(в това число и дипломатическите) в дейността на субектите на международното право. Дипломацията се осъществява върху основите и в рамките на общоприетите принципи и норми на международното право. Ръководството на дипломатическата дейност на държавата е прерогатива на правителството, а непосредственото оперативно ръководство - на министъра на външните работи. 

1. ОБЩИ СВЕДЕНИЯ

На 12 юни 1990 г. Русия, първа от републиките на бившия СССР, обяви своя държавен суверенитет.

Руската федерация заема територия от 17 075 хил. кв. клм. Съгласно сегашното териториално деление в нея влизат 89 субекта, от които: 21 републики, 49 административни области, 6 края, 12 автономни окръга и една автономна област. Голяма част от субектите на Федерацията, сред които и Москва, са сключили с федералните власти договори за разграничаване на пълномощията.
С указ от 13 май 2000 г. на президента на РФ бяха създадени седем федерални окръга, всеки от които обединява по няколко субекта на Федерацията. Те са: Централен (с център Москва), Северозападен (с център Санкт-Петербург), Севернокавказки (с център Ростов на Дон), Приволжки (с център Нижни Новгород), Уралски (с център Екатеринбург) Сибирски (с център Новосибирск) и Далекоизточен (с център Хабаровск). Всеки един от тях се ръководи от пълномощен представител на президента на РФ.
Населението на Русия възлиза на 147,9 млн. души (към 21 септември 1999 г.). В страната живеят над сто националности и народности. 81,5% от населението са руснаци.
Традиционната религия е източното православие. Разпространение намират също така ислямът, будизмът, юдаизмът и други вероизповедания.
Национален празник е 12 юни - Ден на приемане на Декларацията за държавен суверенитет на Руската федерация. 

1. ДЪРЖАВНО УСТРОЙСТВО И УПРАВЛЕНИЕ

Русия е федеративна държава с републиканска форма на управление. Държавната власт се упражнява от: Президента, Федералното събрание и Правителството.

Президент на страната е Владимир Владимирович Путин. Той бе избран на 26 март 2000 г. с мнозинство от 53% още на първия тур. Владимир Путин встъпи в длъжност на 7 май 2000 г.
Федералното събрание е съставено от две камари - Съвет на федерацията и Държавна дума.
Председател на Съвета на федерацията е Егор Семьонович Строев (от 23 януари 1996 г.)
Председател на Държавната дума е Генадий Николаевич Селезньов (от 18 януари 2000 г.)
След парламентарните избори на 19 декември 1999 г. в Държавната дума бяха сформирани шест парламентарни фракции (на КПРФ - 94 депутати, "Единство" - 81, "Отечество-Цяла Русия" - 45, Съюз на десните сили - 33, "Яблоко" - 21 и ЛДПР - 17) и три депутатски групи ("Народен депутат" - 58 души, Регионите на Русия - Съюз на независимите депутати" - 40 и "Аграрно-промишлена група" - 36). Като независими останаха 16 депутати.
Председател на правителството е Михаил Михайлович Касянов (от 17 май 2000 г.)
Правителството на Русия има петима заместник-председатели. Министерствата са 24 на брой. В неговата структура влизат още 33 държавни комитети, федерални комисии и федерални служби и агенции.
Министър на външните работи е Игор Сергеевич Иванов (от 18 май 2000 г.).
Посланик на Руската федерация в България е Владимир Генадиевич Титов, връчил акредитивните си писма на 8.02.2000 г.

България установява дипломатически отношения с Русия на равнище дипломатически агентства на 7 юли 1879 г. С Руската федерация Република България установява дипломатически отношения на 23 октомври 1991 г.
От 24 февруари 2000 г. извънреден и пълномощен посланик на Република България в Руската федерация е Илиян Василев.
От 8 февруари 2000 г. извънреден и пълномощен посланик на Руската федерация в Република България е Владимир Титов.
България има генерално консулство в Санкт-Петербург, Руската федерация - във Варна и Русе.
България разглежда Русия като стратегически партньор в сферата на търговско-икономическите, социалните и културните отношения и в борбата с трансграничната престъпност. По въпроса за необходимостта от развитие на активно взаимноизгодно сътрудничество с Руската федерация има съгласие между основните политически сили в България. То намери израз в приетата на 24 октомври 1997 г. от Народното съблрание Декларация за развитие на равноправни и взаимноизгодни отношения с Руската федерация.
От средата на 1997 г. политическият диалог между България и Русия се разви интензивно. Важен момент в него бележи официалното посещение на президента на България Петър Стоянов в Русия от 27 до 29 август 1998 г. по покана на президента Б. Елцин. За по-нататъшното утвърждаване на новия климат в двустранните връзки допринесе и работното посещение в Москва на 6-8 юни 1999 г. на министър-председателя на България И. Костов. Премиерите на двете страни стигнаха до общото заключение, че в българо-руските отношения отсъстват политически проблеми, а нерешените въпроси в различни сфери нямат политическо измерение.
От октомври 1991 г. до юни 1999 г. са проведени общо седем срещи на равнище президент, от които две работни (Ж. Желев, 21-23 октомври 1991 г., П. Стоянов, 14-15 февруари 1999 г.) и едно официално (П. Стоянов, 27-29 август 1998 г.) посещение на български държавен глава в РФ, както и едно официално (Б. Елцин, 3-4 август 1992 г.) посещение на руския държавен глава в България.
В периода след 1991 г. са осъществени общо осем посещения на равнище председатели на парламентите на двете държави. Четири от тях са на председатели на Народното събрание в РФ (Ал. Йорданов, 25-28 февруари 1993 г., Бл. Сендов, 25-28 април 1995 г., Й. Соколов, 1-3 октомври 1998 г. - официални и Бл. Сендов, януари 1996 г. - неофициално) Осъществени са по две официални посещения в България на председателите на двете камари на Федералното събрание на РФ (И. Рибкин, 18-21 февруари 1994 г., Г. Селезньов, 25-27 март 1996 г., Вл. Шумейко, 12-14 юни 1994 г., Е. Строев, 2-4 март 1998 г.)
От август 1992 г. до юни 1999 г. са осъществени общо шест посещения на равнище ръководители на правителства, в т. ч. пет на български министър-председатели: 19-20 април (Л. Беров) и 14-15 март 1996 г. (Ж. Виденов) - официални; 18 септември 1995 г. (Ж. Виденов), 14-16 април 1997 г. (Ст. Софиянски) и 6-8 юни 1999 г. (И. Костов) - работни, и едно официално посещение в България на председател на правителството на РФ- 18-20 май 1995 г. (В. Черномирдин).
От м. юни 1992 г. досега са осъществени пет посещения на министри на външните работи. От тях три са делови посещения на български министри на външните работи в Руската федерация (Ст. Ганев - 30 юни-2 юли, Г. Пирински - 23-24 февруари 1996 г., Н. Михайлова - 1-2 декември 1997 г.) и две официални посещения на руски министри на външните работи в България (А. Козирев, 7-8 септември 1995 г. и И. Иванов, 2-3 февруари 1999 г.).
През периода от 1991 г. досега между България и Русия са подписани общо 62 междудържавни и междуправителствени документи, от които в политическата област - 6, в икономическата - 42, в хуманитарната област - 12.
На 27 април 1996 г. министрите на външните работи на България и Русия си размениха писма, с които бе официализиран прегледът по инвентаризацията на двустранните междудържавни и междуправителствени договори, сключени през периода 1945-1991 г.
Русия е важен външнотърговски партньор на България. Двете страни са потвърдили необходимостта от осъществяване на либерализация на търговията на взаимноизгодна основа, с отчитане на задълженията им, произтичащи от сключените от тях международни договори в съответствие с принципите на Световната търговска организация и действащите вътрешни законодателства. На 3 февруари 1999 г. руското правителство взе решение България да бъде включена в Националната схема за преференции на Русия. Въз основа на спогодба от август 1992 г. е създадена Междуправителствена българо-руска комисия за търговско-икономическо и научно-техническо сътрудничество. Досега тя е провела шест сесии, последната от които се състоя на 18-19 март 1999 г. в Москва. В процес на подготовка е седмата сесия на Комисията.
България поддържа контакти с 23 субекта на Руската федерация, сред които са Санкт-Петербург и Ленинградска област, Републиките Коми, Татарстан, Башкортостан, Чувашия, Марий Ел, Мордовия, Ярославска, Вологодска, Рязанска, Свердловска, Челябинска, Нижегородска, Саратовска и Астраханска области и Краснодарския край.

ІІІ.РУСКАТА ВЪНШНА ПОЛИТИКА

Да се контролира упадъкът на разлагаща се империя, е една от най-трудните дипломатически задачи. През XIX век външнополитическите маневри забавят рухването на Отоманската империя и избухването поради това на световна война; дипломацията на XX век се оказва безсилна да избегне последиците от разпадането на Австро-унгарската империя. Рухването на империите поражда два извора на напрежение: опити на съседите да се възползват от слабостта на имперското ядро и усилия на разпадащата се империя да възстанови авторитета си по периферията.

И двата процеса се развиват едновременно в държавите, наследили бившия Съветски съюз. Иран и Турция се опитват да играят все по-значителна роля в средноазиатските републики с предимно мюсюлманско население. Ала преобладава геополитическият опит на Русия да си възвърне влиянието във всички територии, контролирани някога от Москва. В името на опазването на мира Русия се опитва отново да установи някакъв вид попечителство, а Съединените щати, вторачени в добрата воля на „реформаторското" й правителство, и от нежелание да следват геополитическа програма, не противодействат. Те не са направили много, за да утвърдят международното признание на бившите републики, с изключение на прибалтийските. Редки са посещенията на висши американски служители в тях, оказваната помощ е минимална. Почти никакъв отпор не срещат действията и самото присъствие на руски войски на териториите им. Отношението към Москва де факто като към имперски център, за какъвто се възприема и тя самата.

Управляващите в Русия групи исторически смятат, че на държавата им е отредена „цивилизаторска" мисия; каквито и да са политическите им убеждения, огромното мнозинство руски ръководители отказват да приемат рухването на съветската империя или законността на новопоявилите се независими държави, особено на Украйна, люлката на руското православие. Дори Александър Солженицин, когато призовава Русия да се освободи от зложелателни чужденци, настоява да се запазят Украйна, Белорусия и половин Казахстан, тоест почти 90 % от бившата империя. На територията на бившия Съветски съюз не всеки антикомунист е демократ и не всеки демократ се противопоставя на руския империализъм.

Една реалистична политика не трябва да пренебрегва факта, че реформаторското руско правителство на Борис Елцин държи руски войски на територията на повечето бивши съветски републики, членуващи в ООН, често против ясно изразената воля на местните правителства. Тези военни части участват в няколко граждански войни из републиките. Руският външен министър често настоява за руски монопол върху опазването на мира в „близката чужбина", което си е опит да се възстанови господството на Москва. Дългосрочните перспективи за мир зависят от реформите в Русия, но краткосрочните зависят от това, дали руските войски могат да бъдат принудени да си стоят у дома. Ако отново се установят по границите на старата империя в Европа и в Близкия изток, между Русия и съседите й отново ще се порода исторически обусловеното от страх и взаимни подозрения напрежение .

Русия неизменно ще има особени интереси за сигурността си в онова, което нарича „близката чужбина" - републиките на бившия Съветски съюз, за разлика от .страните извън границите на някогашната империя. Ала световният мир изисква тези интереси да бъдат защитавани без военен натиск или едностранни военни намеси. Ключовият проблем е дали отношенията на Русия с новите републики ще се смятат за международен проблем, подчинен на възприетите правила на външната политика, или за едностранно зависими от руската воля, върху която Америка ще влияе - ако изобщо се опита - чрез призиви към добрата воля на руските ръководители. В някои области, например в заплашените от ислямски фундаментализъм средноазиатски републики, американските и руските национални интереси вероятно съвпадат заради общата съпротива срещу иранските фундаменталисти. Тук сътрудничеството би било напълно възможно.

На парламентарните избори в Русия през 1993 г. за комунистическата и националистическите партии бяха дадени почти 50 % от гласовете.

И най-добронамерените реформатори разглеждат традиционния руски национализъм като обединяваща сила за постигане на целите си. А в Русия национализмът исторически се възприема като мисионерски и имперски. Психоло­зите могат да спорят дали причината е в дълбоко вкорененото чувство за неси­гурност или във вродена агресивност.

Един курс към обосновани от външнополитически съображения действия трябва да се стреми да създаде противотежест на предвидимите тенденции и да не залага само на реформите в Русия. Необходимо е заедно с подкрепата за свободните пазари и демокрацията в Русия да се издигат пречки пред руската експанзия. Сериозен аргумент в тази насока е, че руските реформи ще тръгнат по-уверено, ако Русия бъде поощрена да се съсредоточи - за пръв път в историята си - върху развитието на собствената си територия, която обхваща 11 часови пояса от Санкт Петербург до Владивосток и едва ли предизвиква клаустрофобия.

След Студената война американската политика към посткомунистическа Русия залага всичко върху един вид социално инженерство, свързвано с отделни лидери. При Буш такъв лидер е Горбачов, при Клинтьн - Борис Елцин. Заради личния им ангажнмент към демокрацията те се приемат като самостойни гаранти за миролюбива руска външна политика и включването на Русия в международната общност. Американските лидери се въздържат да приложат традиционните дипломатически спирачки пред руската политика от опасения да не предизвикват предполагаемите националистически опоненти на Елцин (преди това на Горбачов).

Руско-американските отношения отчаяно се нуждаят от сериозен диалог по външнополитическите въпроси. Не е услуга за Русия да се смята тя за имунизирана срещу нормалните съображения на външната политика, защото накрая може да бъде принудена да плати по-висока цена, ако се полъже да поеме курс, от който няма връщане. Американските лидери не бива да се страхуват от откровено обсъждане на въпросите, по които американските и руските интереси съвпадат или се различават. Ветераните от вътрешните политически борби в Русия съвсем не са свенливи новаци, чието вътрешно равновесие ще се наруши от един реалистичен диалог. Те са напълно способни да оценят политика, основана върху взаимното зачитане на националните интереси. Всъщност вероятно много по-добре ще разберат такъв подход, отколкото призивите към абстрактен и откъснат от действителността утопизъм.

Приобщаването на Русия към международната общност е ключова задача в новопоявяващия се световен ред. Тя има две съставки, които трябва да се балансират: влияние върху руското поведение и участие а руските пресмятания. За да се облекчат тежестите на прехода, трябва да се предоставят щедра икономическа и техническа помощ и Русия трябва да бъде приета в институции, които допринасят за икономическото, културното и политическото сътрудничест­во, като Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа. Но реформите в Русия ще бъдат спънати, а не подпомогнати, ако се затварят очите за възраждане на историческите имперски претенции. Независимостта на новите, признати от ООН републики не бива да се подценява чрез безмълвно съгласие с присъствието на руски войски на териториите им.

Американската политика към Русия е построена   към постоянните интереси, а не към завоите на руската вътрешна политика. Ако американската външна политика превърне вътрешните работи на Русия в приоритет, ще стане жертва на неконтролируеми сили и ще изгуби критериите си за оценка. Трябва ли външната политика да се пренаглася според най-малката промяна в един революционен по същество процес?

Германия тръгва по обратен път и онези, които са разчитали на добронамереността й, внезапно се сблъскват с военния й потенциал.

Държавникът винаги може да се освободи от дилемите си, като направи възможно най-благоприятни прогнози за бъдещето; едно от изпитанията пред него е способността да вземе мерки срещу неблагоприятни и дори срещу непредвидими бъдещи събития.