Home Литература Лирическият герой в поезията на Д. Дебелянов

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Лирическият герой в поезията на Д. Дебелянов ПДФ Печат Е-мейл

ЛИРИЧЕСКИЯТ ГЕРОЙ В ПОЕЗИЯТА НА Д. ДЕБЕЛЯНОВ

В началото на двадесетия век, разочарованието от социалната и политическа поквара в новата действителност в България и загубата на вяра във възможностите за възкресяване на възрожденските идеали за осъществяване на национално обединение и социална справедливост кара редица български интелектуалци (не без влиянието на съвременните тенденции в Европейската култура върху тях) да насочат вниманието си към вътрешния свят на човека, независим от изчезващото патриархално наследство и обществени социални и политически движения. Още от своето детство Димчо Дебелянов трябвада понася жестоките удари на съдбата. Ранната смърт на баща му, тежката раздяла с "тихия двор с белоцветните вишни" и установяването в големия, но чужд нему град се редят безпощадно в житейския опит на чувствителния младеж. Контрастът на патриархално-нравствените взаимоотношения между близките му, познати от детството му и света, в който се чувства самотен и нежелан се изостря от материалните несгоди, от двуличието на всекидневния живот.

В поезията на Димчо Дебелянов, отчуждението приема много по-широки очертания, защото в този "грешен и позорен свят", поетът съзира опасност за общуването между хората, за духовното оцеляване на човека от бездушието и трезвия житейски прагматизъм:

“... Престани да вярваш и да дириш-забранен е

на любовта плодът - и в зли страни

мечтите ти навек ще бъдат пленни.

"Пловдив “

Присъдата е сурова, но в никакъв случаи- унизителна. Разпъван между греха и разкаянието, лиричния “Аз" осъзнава своята слабост и има възможност да избира. Понякога той потъва в нощта на "поруганите скрижали", остава в ограничените предели на самотата и отчаянието- стихотворенията "Далеч", "На злото", "Миг", друг път настойчиво отправя мъчителни въпроси съм жестоката съдба.

“Кому бе нужна моята съблазън?

Защо съм обнищен, защо наказан...”

"Слънчогледи”

Но болезнените викове на съвестта не могат лесно да бъдат заглушени. В един момент лирическия персонаж приема духовната капитулация като спасение от "спомените зли" и търси най-силната отрова, за да ги изгони от своя свят. Греховните съблазни го отвеждат в тьмни "вертепи", "сред паднали девици". Толкова страшни са терзанията на лирическия герой, че той изисква помощ от порока, от "рухналий живот":

“Играйте си със мен - о хидри и змеици??

и влейте в моя дух очаквана забрава.”

Много често в изповедите си лирически късове Дебелянов се връща към този сблъсък и той винаги извиква у него безброй "сълзи спотаени", така че заглушава изявата на някаква евентуална ответна реакция:

“И толкоз черни мисли ми тежат,

че аз не искам нищо да си спомна.”

Така действителността се опитва да унищожи последната надежда в доброто и красотата, да заличи светлите блянове за "вихрени победи" и "жар на всерадостта на любовта". Безсилието и обезверението пред "праховете на силний град" поставят лирическия герой в положението на лесно уязвим, безпомощен човек. След първоначалното опиянение идва изтрезняването, носещо неизмеримо страдание и безмилостна самокритичност:

“Живота бездушен ме люто измами, крилата ми светли скова

и с клетви и вопли сред проспани ями, наведох аз горда глава...”

("Разяжда гърдите ми кървава рана")

В разочарованието си лирическия герой не се занимава толкова с конкретните виновници за своята скръб, а анализира собствените си психологически терзания. Трагичното осмисляне на смирението му дава основания да приеме положението като предателство спрямо себе си. Оттук идват и угризенията на съвестта, които свидетелстват за превъзмогнато честолюбие и достигната духовна зрелост.

Прелом на настроенията настъпва в стихотворението "Ледните крила на скръб и самота", в което младият човек губи вяра в жизнените си сили. Светлите страни на живота си отиват и отстьпват място на "черната умора", "безтушните тъми", "прилепите в мрака", "крилата на смъртта". Тези определения изразяват не само отрицанието на Дебелянов към злото в околния свят, но и показват неговите вътрешни преживявания.

За разлика от първите стихотворения на Димчо Дебелянов "Утро", "Лъч", "Писмо", в които лирическия герой е показан в радостно очарование на първата любов и опиянен от живота, то в "Черна песен" творецът разкрива мъчителното себепостигане на личността, трагичната безпомощност на младия човек да открие своята истинска същност, усеща се мисълта за обречеността на човешкия живот.

Драматизмът на Дебелянов добива осезаеми очертания, когато разкрива разрушената хармония между личността и света. Животът "мрачен затвор" - не позволява реализирането на мечтите по "неизгрели слънца", но и похищава, осквернява и в крайна сметка похабява човешката душа:

“О, неволя - да крееш на неволите раб,

да възпламваш и тлееш - ту всесилен, ту слаб.”

"В тъмницата"

Чрез това свое стихотворение, поетьт бичува безсилието и примирението на този, който е призван ла възпява нравствените победи на скърбящите и носи надежда на отчаяните. Убеждението за обречеността на човешкото битие намира израз и във взаимоотношенията човек - Бог, в които вече не съществува необходимата хармония, което се дължи и на двете страни:

“От вас навеки взор отвръща бог, идете в безнадеждните идоли

и в мрачни окаянства и неволи, узнайте неговия гняв жесток.”

"През векове"

Проклятието на цялата човешка общност и изстрадано чрез личната съдба на поета,и причините за угризенията на съвестта трябва де се търсят в жестокото разминаване между настоящето от една страна и идеализираното минало и очакванията за светло бъдеще от друга. Този проблем е засегнат и в по-късните творби на поета, в които удивително е скътал спомен и блян, минало и бъдеще. В тях Дебелянов оценява постъпките и действията си в живота, като се осланя на нещо по-възвишено и по-съвършено. Такива за него са обикновеният, мирен човек. За Дебелянов не е трудно да проникне в неговата психология, защото тя е станала лично страдание на поета, защото пред лицето на смъртта, няма богоизбрани и простосмъртни:

“И сля се радост и тъга,

сроди се малък и велик.”

На абсурдната несъстоятелност на войната, поетът противопоставя вярата си в творческото, съзидателно начало у човека, в неговата победа над разрушителната мощ на войната. За да бъде победена жестокостта е необходимо човек да съхрани обичта си съм ближния, да успее да види (въпреки плътната завеса от пушечен дим, бясната пропаганда и насаждана омраза) "в един убит" войник от противниковия лагер не враг, а човешко същество със свой живот, със свой свят. "Мъртвия вече не ни е враг" -възкликва поетът, без да може да заглуши в себе си болката от факта, че животът на човека е вече отнет.

Израз на своето презрение към войната, превъзмогване на всички трудности, несгоди и нещастия, философска равносметка на изминалия си живот Димчо Дебелянов прави в предсмъртното си стихотворение "Сиротна песен", в което предугажда близката смърт:

“Ще си отида от света - тъй както съм дошъл, бездомен,

спокоен като песента, навяваща ненужен спомен.”

Ненужният спомен обаче, остава за да напомня на живота за непреходните човешки стойности и богатства. Неспокойният, вечно неудовлетворен и търсещ дух на Димчо Дебелянов успява и днес да докосва съдбите и духовния свят на хората, докоснали се до неговото творчество.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG