Joomla Software solutions Template

Payday loan

УЧАСТТА ЧОВЕШКА У ЕМИЛИЯН СТАНЕВ

ТОНЧО ЖЕЧЕВ

Между ранните, особено характерни за Емилиян Станев разкази има един, който се казва „Несполука”. След като го прочете, човек се пита: за чия несполука се отнася той? На заека ли, който в мразовития ден е ранен в окото? На човека ли, който не може да го намери, след! като го е ранил? На кучката ли, която, след като цял ден го преследвала, загубва дирите му тъкмо когато, обезумял от страх, заекът лежи край нея? Всички са еднакво, неуспели, пред всички животът се разкрива като еднаква несполука! В малкия и уютен заешки свят човекът се появява с дрипава качулка, кисело настроение, със зло и сухо лице, дребничък и подъл и още с въвеждането му, сред хладната хармония на зимната утрин повява мизантропичен вятър. Но след несполучливия безкраен ден и за заека, и за кучката, и за човека - привечер, когато всеки от тях е зает с равносметки, Емилиян Станев забелязва в очите на човека тежка грижа, някакво връхлитащо го страдание, от което се ражда мисъл, страдание,) силно и осезаемо, колкото болката на заека и пъхтенето на каталясалото куче. И сякаш изведнъж, спонтанно и дълбоко, избликва ново, първозданно като родилен вик, непознато дотогава в нашата литература чувство, което, излиза от рамките на строго адресираното съчувствие, в което се усеща живо и ясно хладното дихание на вечността и вселената, за които всички са еднакво мили и затова еднакво чужди. Край теб сякаш е минал на козите си крака, полубог полуживотно, великият, игрив и невесел  Пан ...

„Природата е майка на всички” - в това твърдение на Емилиян Станев е изразено най-кратко цялото му световъзприемане, особеният и неповторим начин на едно усещане за света, липсата на обичайния антропоцентризъм в неговото творчество, а на по-ранните степени на неговото формиране - очевидната отчужденост и тъмно недоверие

към чисто човешкото, появяващо се като неестествено и дисхармонично в световния порядък. Непрекъснатото, Вътрешно неспокойно развитие на Емилиян Станев, което ние понякога се отказваме да следим и разбираме, в което той винаги е твърде много зает със себе си и необикновено за български писател, отчужден от простите социални вълнения, става всякога на основата на това световъзприемане. Това е движение от природата към човека, задълбочаване и разширяване на погледа, sub specia naturae, от гледище на природата, майка на всички.

В ранните разкази на Емилиян Станев, които ние дълго време лековерно приемахме за ловджийски, в неговите провинциални истории човекът е най-несполучливото творение на бога, противно на естеството на природата, ни тяхната хармония и целесъобразност. Той издебва при­родния, животински и детски свят в тяхната свободна и преизпълнена със сила игра, в техния разгул и опиянение,в тяхната хармония и тишина, за да въведе накрая някой  си Таке или Тумпанов, с увиснали мустаци, грозен и нелеп, скучен жител на земята, заслепен от нелепа страст, за да се чуе в това царствено великолепие убийствен гръм и се разнесе мирис на барут и цигарен дим. С цървула си Таке стъпква околната хубост, земната красота. Зад при­шитата неутралност и епическо спокойствие в тези раз­кази не липсват младежки, жестоки и отмъстителни инто­нации, дори романтично сгъстяване на боите. Със сгърчено от ловна страст лице и проядена от провинциални разпри душа неговият Тумпанов върти раненото крило на птицата, за да докаже на детето, че „птиците нямат нерви”. Разярен от нарастващото съчувствие и болка на детето към птичката, той я стъпква с тежкия ток на обувката си. Тогава над полето се разнася дивият и страдалчески вик ни момчето: „Звяр, звяр си... ти си звяр!” Човекът е   осъден пак от природата, не от гледището на морала, за­щото какво е детето все още, ако не природата като птичката и смълчаната вечер, която не случайно заплаква след негo.  Парадоксът е налице и колкото по-парадоксално, толкова по-вярно в случая е заключението: хуманистич­ни  струя, хуманистичният патос на тези разкази обгръщат животните, децата и природата, напълно противопоставени на човека в облика му на скучен, слабосилен,недодялан и нелеп жител земен.

В случая нас не ни интересуват интимните и автобиографични подтици за този необичаен и силно отдалечен от традиционния хуманизъм поглед върху света и човека. В един разговор Емилиян Станев казваше: „Имам чувството, че съм израснал на камък”, „Не се чувствам свързан с родителите си” и т. н. Така или иначе, пред нас с дивните и неповторими в световната литература разказ за животните и природата, където сякаш самата природа разказва за себе си и своя живот; откъснат е

сквернословният език на човека и сякаш самата природа проговаря за простите си радости и могъщи импулси – величествено, красиво и трогателно. Тя е откраднала от човека най-силното му божествено оръжие - словото, - за да го спаси от опошляване и издребняване. Цялата тъмна, неодухотворена и аморална природа се пробужда, заживява одухотворен живот, някакво ясно слънце огрява душата й, тя придобива всичко красиво човешко, докато човекът остава на тъмното дъно на природното и неодухотвореното.

Някога Христо Ботев постави човека в неговата героична еманация в центъра на вселената, събра около смъртното му ложе орлица, вълк и сокол, звяр и природа, пророчески видя човека като слънце, около което се върти всичко живо и от което чака спасение всичко живо. Видимото изражение на човешките нрави в буржоазното общество, усложняването на националния живот, принизяването му в много слоеве и сфери, буржоазното издребняване, „мъртвите сезони” в историята и т. н. доведох до друг феномен в националната литература. В анимализма на Емилиян Станев целебната сила за човека идва от природата и животните. Този анимализъм е също химн на човешкото начало, но човекът в познатата на Емилиян Станев среда става недостоен негов носител и изразител, то се пренася да живее и говори в природата и животните,? в противоположното, в „нечовешкото”. В този анимализъм няма нищо от ласкавото елин пелиновско или йовковско; одухотворяване и очовечаване на животните, тези приятели на хората. У него всичко красиво е противопоставено на човека, безпощадно реквизирано от него и с презрение, и умисъл предадено на неговата противоположност. Този анимализъм бележи един от най-важните и съществени етапи в процеса на развитието на националната култура, на откъсването от природата, един от важните етапи на търсене участта и мястото на човека в националния жи­вот.

Като истински син на природата Емилиян Станев, като Пушкин, Гьоте, Толстой, Елин Пелин, е сякаш мъдър по рождение, органично близък на „вечните” въпроси на човека, който се стреми да се превърне от тъмно творение на природата в ясно създание на самия себе си, на своя разум. Доколкото може да се съди от слабите автобиогра­фични мотиви в това творчество, както и трябва да се очаква при плодовитост, наподобяваща естествената родовитост на природата, все пак при него има една важна особеност. Ако се съди по духовната биография на Кольо Рачика, Емилиян Станев познава колкото бурен, толкова и незрял период на „бунт на разума” (Рачика говори за пълен банкрут на разума”) срещу природата и естестве­ните закони на живота. В хаоса на следвоенната идейна и естетическа мътилка, на декадентския идеализъм той е преживял пълното и мъчително противопоставяне при­родата на духа, човека на вселената, мисълта на делото. И един от изворите на неговия анимализъм е тъкмо в това жестоко, безкомпромисно, а понякога и незряло противопоставяне, иначе чуждо както на самата природа на нещата, така и на самата природа на неговия мъдър дар. Във всеки случай развитието на Емилиян Станев по-късно тръгна и продължи тъкмо линията на снизхождение към човешката участ от олимпийските студени простори на природата, към по-мъдро разбиране на човека и неговите стремежи, при запазване преживяната юношеска острота на проблема човек-природа като интимна, детска потребност на духа. Може би тук решаваща роля изигра Девети септември, особената атмосфера на първите следреволюционни години. Във всеки случай това е така. За­щото всеки непредубеден наблюдател ще открие нови страни у Емилиян Станев в „Крадецът на праскови” и „В тиха вечер”. В знаменитата първа повест дори има ня­какво тържествуващо човешко начало сред разрухата, пойните, дивите нрави, една все подобна плътска човешка любов, която най-после хармонира на разкошните летни градини и лозя край Търново и на най-прекрасния плод па нашия умерен юг. Във втората повест дори Емилиян Станев идейно, мирогледно избързва пред цялото си иначе установено и консервативно светоусещане и вижда в чове­ка, в героя, подобие на криле на птица, възможност на

човешкия характер и дух да се издигнат високо и да стигнат далеко.

Навремето мнозина се изненадаха, че такъв всепризнат изящен миниатюрист като Емилиян Станев изведнъж се е заловил да пише роман, и то не какъв да е роман, а роман-епопея. Не бяха малцина и тия, които смятаха, че предприятието е предварително обречено, осъдено на неуспех. Това беше следствие изобщо от твърде повърхностното и в много отношения вече преодоляно неразбиран творчеството на Емилиян Станев от нашата критика, очите на която той беше тъкмо това, което не е –

закъснял русоист, който ни умилява с природните си картини. Всъщност цялото дотогавашно творчество на Ем. Станев в подтекста си беше заредено с най-проклетите въпроси на живота и човека, с философия без философстване, отличаваше се с непринудената близост на изкуството до метафизичните проблеми на човека. Първият роман на Ем. Станев „Иван Кондарев” извади подтекста на всичките му разкази и повести направо в текста, като остави във втория план Мистериозния и вълнуващ въпрос за живота и метаморфозите на природата. В романа тъкмо темата на човешката участ във всичките възможни степени на съществование - като природно битие, жестоко заплетено социалните отношения (Костадин Джупуна), като самонадеяна единица, прекройваща по свой образ и подобие естествените закони на живота (Христакиев), най-после като „бунтуващ се човек”, който с разума си трябва да с извиси до разбирането на природната и обществената необходимост  (Кондарев) - с водеща тема, вълнуващ борба на характери и класови интереси. При това, както обикновено, Емилиян Станев е чужд на абстрактни пост роения, на схеми и тезиси, колкото и като романист вече да усеща глада по тях, по мисловна и философска оригиналност, по идея за човека и живота. Човешката проблематика в романа е ярко национално определена, предели локализирана във времето, наситена с местен колорит. нещо повече, за сетивното му пластично въображение най-сложната и абстрактна проблематика на човека оживява толкова по-ясно и силно, колкото повече характерите обстоятелствата са родово, семейно, национално, езиково определени, колкото повече природна сила и енергия излъчват. Има едно непреодоляно (навярно и непреодолимо); противоречие в романите на Емилиян Станев. Философски по замисъл и постройка, моралистични по насока, в тях истински и оригинално живее природата, кипят страстите, бушува човешкото естество, а в идеите има умозрителност, понякога и безжизненост. Насочил се със страст и всепоглъщащ ентусиазъм към човешката участ в най-новата българска история, Емилиян Станев усеща пре­димно живота на човешката природа в историята и само hi in производно - живота на човешките идеи. У него характерът и природното предразположение на човека определят човешката участ, дори идеята, която ще бъде прегърната. Всичките му герои в романа имат някакъв напечен и нетърсен аналог от животинското царство. Джу­пуна  напомня породист кон, Христакиев свиреп вълк, Кондарев самотен орел и т. н., и т. н. В романа се разказва за любов, но тя е само плътска, непреодолимо вле­чение, игра на природата, воля за продължаване на рода. Сестрата на Корфонозов е взета не като сестра, в това отношение тя е безинтересна и бледа, а като любовница, Прагът на Костадин не е брат, а съперник за имота, Иван не обича майка си, в съперничеството на Коста и Иван за Христина нещата са предрешени от тъмното влечение, т. е. тук няма   другата   любов - братската,   приятелската, сестринската, синовната и майчината, в това си преображение тя е извън творческите интереси на Емилиян Ста­мен. Тъкмо за това романът, в който има толкова много любовни истории, е сякаш роман без любов. От героите все нещо хладно и заплашително, монументално, студено. Бих казал, нещо подобно има в „романа” на Емилиян ( Станев с нашата публика и критика - напълно заслужен възторг, признание, дълбоко, искрено уважение, респект. По нещо липсва - „романът” е без любов.

И все пак в развитието на Емилиян Станев неговият пръв роман „Иван Кондарев” беше голям скок към со­циалното, историческото и нравственото третиране на човека и неговата участ. Тук ние виждаме писателя във върховно пренапрежение, понякога изменящ на собстве­ните си склонности, преизпълнен с енергия да надскочи  сянката си, но да види своите герои и тяхната съдба като определени от историческите събития, от националната и социалната среда; да види пътя им предопределен от идея­та, на която са се обрекли. В края на краищата по зами­съл участта на Кондарев сега се определя предимно от неговите идейни търсения, от преодоляването на бесов­сконечаевското и ориентирането към ленинската стратегия  и  тактика  в революционната борба.  Природните склонности на Христакиев са по замисъл основа, само основа за създаване теорията и кървавата практика на българския фашизъм, а синът на природата и българската патриархалност Коста Джупуна става жертва на социалната и идейната борба на времето. Още тук движението на Емилиян Станев от природното към специфично човешкото историческото и социалното, идейното и моралното, най-общо казано - към душевното като антипод на природното, прави решителна крачка, за да стане основа на друг род проблеми и търсения.

Надявам се, че е твърде рано за окончателни равносметки, но като съдя по „Антихрист”, виждам, че Емилия Станев ще извърви докрай пътя към същия патетичен, тържествен и ритуален химн на човешкия дух, както за почна с неповторим и постоянно звучащ в ушите ни химна на природата. Иска ми се да вярвам, че това е закон, норма, неотменно правило на естественото, органично развитие на един необикновен пластичен дар в нашата социалистическа литература. Защото за него е естествено в младостта, в първия изблик на сили да пее песни и слави безподобния разгул, опиянението на „равнодушната природа”; в зрелост да търси нейната хармония с безкрайните човешки амбиции и стремежи; след това да усети човешкия дух като венец и най-скъпо цвете на мирозданието, природата и живота. Мъдростта на органичния дар, всичките негови предразположения и симпатии, целият тежък и унизителен опит на съществованието не могат да не отведат дотам и толкова повече, колкото виталността се стопява и разпилява по неизповяданите човешки пътища.

Но както трябваше и да се очаква, неговите химни в чест на човешкия дух са отначало докрай езически. Те дори произлизат, извират от едно пределно, крайно усещане за живота на природата, което съпреживява нейното бавно и мъчително движение към светлината и духовното

озарение, от пределното „разбиране” тъмнината и ужаса на непросветлено телесното, материално начало. Те са самото движение на природата към духа, към високо човешкото като венец на творението. В късния Емилиян Станев оста­на живо езическото противопоставяне природата на духа но отношението в сравнение с ранните му работи е обър­нато. Ако някога с юношеска разпаленост и отмъстителност той надаряваше с всичко красиво човешко само при­родата, децата и животните, сега в „Антихрист” неизмен­ни „низки”, „персть земная” са тъкмо природното, животинското, инстинктивното у човека. Високото „Горния Йерусалим”,  неземната  „Таворска светлина”  са истинското призвание и участ на човека и човечеството. От „Анти­христ” повява дори някакъв несвойствен на пръв поглед за Емилиян Станев платонизъм, има нещо от духа на бо­жествения Платон. Но това е необикновено само на пръв поглед, само на повърхностния слой. Иначе това трябваше и се очаква, защото Платон и платонизмът са естестве­ният, пределен, краен израз на езическото противопоставяне духа на тялото, на езическия срам за душата, обитаваща в тяло, в телесен „затвор”. Подобно и по-мъчително движение на езическото светоусещане към духа и духов­ността познаваме от историята на Лев Толстой.

Сега за Емилиян Станев няма нищо по-важно и инте­ресно от човешкото стремление да се превърне от тъмно творение на природата в ясно творение на своя дух и разум, от стремежа към „Таворската” и „Горния Йерусалим”, Който, както винаги при него, са отделени трагично, с непроходима бездна от телесното, материалното, земно-човешкото. В „Антихрист” ние виждаме цялото това мятане на човека между двете страни на своята природа, между небето и земята, между ниските подземни и висо­тите, надземни страни на своята двойствена природа. И тъкмо целият този душевен хаос у героя Еньо-Теофил (не случайно с двойно, „ниско” и „високо” име) е самият страшен Антихрист, който предварително е подготвил за­робването.

Накрая може би заслужава да се отбележи като извънредно симптоматична, важна и актуална една тенден­ция при разглеждане съдбата на човека в този роман на Емилиян Станев. В същността си „Антихрист” е насочен срещу тъмната и разрушителна стихия в националния характер, проследяват се силата на техните източници и авторите на анархията и слободията, които основателно са противопоставени на свободата, творчеството и разум­ното строителство. Емилиян Станев търси причината за на­шето национално поробване, а заедно с това и на робския ко­мплекс въобще. И я открива в душевния хаос на „бунтуващия се” средновековен човек, в разрушителните, не­обуздани от вяра и разум инстинкти, в безпрепятственото разпространение на всякакви ереси, в липсата на вътрешен закон у човека и за човека. Това е изграденият вече антихристовски ад, който осъществява пришествието си, създава робски души още преди формалното външно поробване. Своеволието е подготвило погиването на свободата, която отново трябва да се изстрада и заслужи от човека. От тази мисъл започва и просветлението към края на романа - предстоят страдания, които ще изкупят бесовщината, разгула на плътта, антихристовското, за да станат начална точка към по-високо и по-мъчително пътуване към свободата. „Сами рушихме нашата скиния, а никой не виждаше, че подготвя ново робство  от чужди” - казва се в края на романа.

Започнал с „нечовешки” химн на природата и животните, Емилиян Станев издига все по-високо глас в името на човешкия дух и свободното човешко творчество, в името на светлото, градивно начало в човешката участ.