Joomla Software solutions Template

Payday loan

П.П. Славейков- Образът на Ралица

Големите поети са ярки творчески индивидуалности.Но в своята самобитност имат нещо общо -те израстват на основата на традицията ,като я надмогват ,зареждат я с ново художествено виждане ,с непознати етически търсения.Традицията носи в себе си натрупаното през годините ,установеното в естетическото съзнание на нацията.Тя е начин на национално мислене.П.П.Славейков е явление ,в чието творчеотво можем да намерим отговор на този общ за литературата проблем.Това е творецът ,който наследява художествените ценности от традицията и в същото време съзначтелно и активно и противоречи ,търсейки нов път за развитието на българската литература.

От познатите във фолклора битови поеми ,той създава нов жанр -битийни поеми ,чрез които не просто описва бита на народа ,а прониква дълбоко в човешкото битие ,стреми се да осмисли философски човешкия живот.Славейков изгражда образа на Ралица с дълбок психологизъм вниквайки в духовния и свят.Необикновената физическа красота на героинята /девойката/ е предетавена от поета по подобие на народните песни чрез сравнение:

"Като оназ вечерница в небето,

една бе в село Ралица девойка.

.....................................................

Той беше строен явор столоват

тя тънка ,вита ,кършена лоза....”

Сравненията са взети от народния бит ,близки до народното светоусещане /като вечерница ,като мъгла е западнгл на всички погледът и/.Новото ,индивидуалното при Славейкове ,че успява да надмогне постоянните епитети /черни очи ,снага топола/ ,характерни за народната песен.Той използва друг подход за внушение на необикновената и хубост -чрез психологическото въздействие на героинята в/у другите:

"Че модрият и поглед бе западнал,

като мъгла на всички на душата

и мислите им все около нея

се виеха ,кат сърмений колан

о кръшната и тънка половина...”

Момците ,пленени от хубосшта и ,се надпреварват да и напият вода ,да се хванат до нея на хорото.Образът на Ралица е изцяло потопен в поетичната атмосфера на народния бит.Пасторалните картини -хорото ,кладенеца ,сватбата -сьздават онзи колорит ,в който се разтварят едновременно и психологическото състояние на героинята ,и драматичната и съдба.Насочвайки се към човешката душа ,Славейков открива нравствени ценности и добродетели с е ететическа стойност -открива своята мяра за човешка красота ,Ралица е носителка на изконно български добродетели; тя е обобщен образ на българска та жена през вековете ,потвърждение на вечните ,непреходни ценности в българския национален характер.

Тя е бедно момиче ,"сиротно чедо" ,но не ламти за богатство -оженва се не за заможния Стоичко Влаха ,а за бедния ,но с добро сърце Иво.Житейската и философия е проста ,но мъдра ,народностна ,основана на ярата ,че щастието се гради не на богатството ,а на обичта м/у хората.0т обра за на Ралица струи човешка доброта и простосърдечност; героинята е естествена ,с открит характер ,с всички споделя радостта си и "всички тя посрещаше засмяна...”.Възлов момент в сюжетното развитие на поемата е срещата м/у Стоичко Влаха и Ралица на Бешбунар.Героинята отстоява правото сина личен избор в любовта  ,свободата си да обича ,убеждението в типично народностен дух/ ,че любовта е единствена ,неповторима:

"-Пусни!.. .Сърцето силом се не взема.

Не е то пита ,то не се ломи!"

Осъзнатото достойнство и готовността на Ралица да брани чувствата и щастието си разкркват извисения и духовен облик ,нравствената и сила. Нейната неподкупност и твърдост в любовта напомнят моралната несломимост на Петко-Славейковата Гергана.Двата образа са обединени от идеята за красотата и величието на българката която гордо защитава човешката си индивидуалност.

Битовите семейни сцени в поемата носят внушението за съпружеската нежност и вярност на Ралица.По психологически път е предадена здравата връзка ,единството м/у Ралица и Иво -неясният ек ,докоснал сърцето на героинята като ехо от предсмъртния стон на съпруга й.Изключително е умението на Славейков да прониква в сложните душевни състояния на героите и да разкрива психологическите им изживявания.Тревогата на Ралица и свекърва и е предадена чрез външните изяви на вътрешното напрежение -мълчанието ,бездействието край огнището ,разменените лаконични реплики.Финалът на творбата е силен ,с богато идейно -художествено внушение -своеобразен апотеоз на удивителната сила на героинята да се бори с нещастието ,на жизнения и дух ,стоицизма ,нравствената и красота -типични черти за българката и за българския национален характер.

На преден план в поемата е поставен проблемът за страданието -обикнат ,близък ,автобиографичен за Славейков.Страданието се утвърждава като изпитание за силата на човешкия дух ,като критерий за морално -етична извисеност.Победата на Ралица ,която остава "ненадломена -с несломено сърце" и запазва хубавата си усмивка ,е тържество на човешката индивидуалност над живота ,над съдбата.Така и проблемът ,разработен от позицията на отделната личност ,/а не като колективно страдание ,както при възрожденските творци/ ,придобива нова и оригинална интерпретация -чисто Славейковско звучене.

Мотивът за преодоляното страдание е свързан с нравствения максимализъм на Ралица.Тя се отказва от любов ,родост ,младост ,за да се отдава на майчиното си чувство и на своята единствена обич.Поведението е равностойно на човешки подвиг.Затова тя според Славейков е прекрасна ,т.е. нравственият максимализъм за него е критерий за значимостта на човешката личност ,за нейната красота.Красотата в творчеството на П.П.Славейков е осъзната като нравствено -етична и естетическа категория.Поетът не конкретизира красивото ,а търси неговите духовни измерения ,вътрешния му смисъл. Ралица ,Райка ,Галина /"Неразделни"/ ,Петкана /"Чумави"/ -това е типът женска нравственост с иконостасна пречистеност.Издигнати до нивото на ренесансови мадони ,те са символ на българката от онова далечно патриархално време. Нещо повече -отъждествява своята представа за висока нравственост и красота с етичните норми на народа.Това нетрадиционно отношение към красотат е отправната точка в новаторските постижения на Славейков.