Joomla Software solutions Template

Payday loan

Властта е отношение, макар че в естествените езици говорим за притежаване и натрупване на властта, за равенството или неравенството в разпределението на властта на личности или групи, като че ли тя е някаква вещ, която може да се притежава, или е свойство на личността или групата.

От край време думата власт е сред малкото слова, които са често използвани, на пръв поглед без особена необходимост да се осмислят. Свързана с господството и славата, властта е повод за върховната библейска възхвала на Бога и до ден днешен милиони хора всекидневно я отправят с молитвите си. Бертран Ръсел стига до идеята, че властта наред със славата си остават висшият стремеж на човечеството и най-голямото му възнаграждение[1].

Малко са онези, които при разговор не споменават властта. За президенти и премиер-министри се говори, че я притежават или не в необходимите размери. За други политици се смята, че увеличават властта си или я губят. За корпорации или профсъюзи се споделя, че са могъщи, а за могъществото на мултинационалните корпорации, че често дори е опасно.

Без съмнение повечето от хората наистина знаят това – но само до някъде. Дори Макс Вебер, немски социолог и политолог (1864 - 1920), дълбоко увлечен от сложността на темата, се задоволява с едно определение, близко до всекидневното: властта е “възможност за налагане на нечия воля върху поведението на други индивиди.”[2]

Това почти сигурно е общото схващане: някой или някаква група налага своята воля, цел или цели на други, включително и на онези, които не са съгласни или са враждебно настроени. Следователно колкото по-голяма е способността да се наложи подобна воля и да се постигне съответната цел, толкова по-голяма е властта. Тъкмо защото понятието власт има такова, съответстващо на здравия разум значение, то се използва толкова често и с толкова малка на пръв поглед потребност от тълкуване.

Почти във всички случаи на използване на понятието остава незасегнат крайно интересният въпрос за това, как се налага волята, как се постига принудителното подчиняване на другите. За тази цел трябва да обясним инструментите за упражняване на власт и източниците на правото тя да бъде упражнявана. Самите те по между си са свързани по сложен начин. В определени случаи използването на властта зависи от нейната прикритост – от неосъзнатото покорство на подчиняващите се. А и в съвременните индустриални общества бързо се променят както инструментите за подчиняване, така и източниците на възможността едни хора да се подчиняват на волята на други. Извлечено от опита на миналото, много от онова, което се знаеше за практиката на властта, днес е остаряло или постепенно остарява.

Въпреки всичко, както отбелязва Адолф Берл, въпросът за властта не е отвлечен или изотеричен. Никой не би трябвало да пристъпва към него с чувство, че това е тайна, в която могат да проникнат само просветените. Всички изводи за властта могат да се проверят в съпоставки с общоприетите наблюдения и некомплицирания здрав разум. Но така или иначе ще ни е от полза да имаме предвид основните аргументи на властта, да ги направим с ясното съзнание за същностния характер или анатомията на властта.

Към властта до голяма степен е приложим и принципът на триединството. Съществуват три инструмента за налагане и упражняване на власт. Три са и отличителните черти или задължителните атрибути, които предоставят право на нейното ползване, а именно – принуждаваща, компенсаторна и условна власт.

Принуждаващата власт печели подчинение чрез налагане на или заплашване със съответните неблагоприятни последствия. Компенсаторната власт, напротив, печели подчинение чрез прилагането на положително възнаграждение – чрез предоставянето на нещо ценно на подчиняващия се индивид. Различието между тези два вида власт е доста голямо, което се дължи на икономическото развитие на обществото. Компенсаторната принуда се счита за много по-цивилизована. В един по-ранен етап на икономическото развитие, както и до ден днешен в елементарните аграрни икономики компенсацията придобива разнообразни форми – включително и плащания в натура, на правото да се обработва парче земя или да се участва в поделянето на продуктите от имението. И както персоналното или публичното порицание е форма на принуждаваща власт, така и възнаграждението е форма на компенсаторна власт. При съвременните икономически условия най-значим израз на компенсаторната власт, разбира се е паричното възнаграждение – изплащането на пари за оказани услуги, или с други думи, за подчиняването на икономическите или личните цели на други хора.

Принуждаващата власт открай време е свързана с физическо насилие – с принудителното лишаване от свобода, при различни унизителни условия, с причиняването на болка. Това е реалност и във всички общества се признава неприятният характер на прекомерното принуждаващо наказание и лекотата, с която то може да се превърне в жестокост. Навсякъде съществуват закони, контролиращи или претендиращи да контролират използването на наказания. Известно е, че нищо не компрометира една страна или система така, както безразборното прибягване до наказания. Но използваният тук термин принуждаваща власт е с по-широко значение: той обхваща властта, упражнявана чрез каквато и да било форма на противопоставящо се действие и заплаха с него, включително чрез глобите и други имуществени санкции, чрез публичното разобличаване.

Както за принуждаващата, така и за компенсаторната власт е решаващо специфичното взаимоотношение между предлаганото възнаграждение или очакваното наказание и постигнатото подчинение. Работникът от монтажната линия няма да се задържи дълго на мястото си, ако не му се плаща. Няма да се отзове с готовност на молбата за наднормена работа, ако не му се плати за това. Потенциалният престъпник е възпрян от заплахата за наказание, което би могъл да получи.

Но във всички тези случаи, както и в много други присъства още един мотив за подчинение, свързан с общоприетата, порядъчната или престижната форма на поведение. Възрастните се трудят, защото така е прието. Според неписаните правила на организационното поведение от служителите в едно или друго бизнес-предприятие се очаква да отдават цялата си енергия на онова, което вършат.

Както и в други подобни случаи, проблемът за разбирането на властта се състои в отсъствието на типични, незасегнати от други влияния случаи. Тясно свързано с принудителното и компенсаторното е едно друго подчинение, което е резултат от вярата или придобитата увереност на индивида, че начинът, по който постъпва, е за него най-добрият от всички възможни. Това е подчинение, произтичащо от светогледната нагласа. Подобно подчинение става все по-значимо. Нарастващото доверие към използването на светогледното, обусловената власт е резултат от процесите на икономическо и социално развитие, аналогични на онези, които придвижиха обществото от наказателната физическа принуда към компенсаторното парично възнаграждение.

Общата черта както на принуждаващата, така и на компенсаторната власт е, че подчиняващият се индивид осъзнава своето подчинение – в единия случай принудително, а в другия – срещу възнаграждение. В сравнение с тях условната власт се упражнява чрез промяна на мисленето. Убеждението, образоваността или социалното обвързване с онова, което изглежда естествено, уместно или правилно, кара индивида да се подчинява на чуждата воля. Подчиняването отразява предпочитаната посока на поведение, а фактът на подчиняване не се осъзнава. Условната власт е характерна в по-голяма степен от принуждаващата и компенсаторната за функционирането на съвременната икономика както в капиталистическите, така и в социалистическите системи. Във всички познати позовавания на властта, свързани със семейството, религията, военното дело, политиката и икономиката – които ще ни откриват от смисъла на властта, колкото и скриват, - ролята на условната власт е голяма. Тя нараства, когато става дума за личностния аспект на сациалното развитие..

Съществува изкушението за по-голямата част от условното въздействие със съответното подчинение и свързаното с него упражняване на власт да се мисли като за нещо, което се постига чрез открити методи като образованието и масовата информация. Налице е сериозна нагласа първостепенната значимост да се приписва на онова, което може да се види и чуе. Но така или иначе, всички общества притежават и една друга, по-всестранна форма на социалнообуславящо въздействие. Тя е толкова неуловима и широко разпространена, че се възприема като естествена и интегрална част от самия живот; при това не съществува видимо или специфично усилие за спечелване на необходимата убеденост или подчиненост – например родителският авторитет, който е нещо нормално и всички деца го възприемат по рождение. Подобно е и отношението към авторитета на учителя и свещеника, и към лидерите на общността. Подобно скрито въздействие тегне всеобхватно, но субективно и незабелязано върху всеки индивид от раждането му. Не може да се сравни значимостта му с тази на откритото въздействие, но и не може да се съмняваме в неговата важност.

Зад тези три инструмента за упражняване на власт, които са описани по-горе откриваме трите източника на властта – атрибутите или установените структури, които разграничават онези, които упражняват властта, от другите, които й се подчиняват. Тези три източника са личността (индивидуалността), собствеността (която естествено включва текущия доход) и организацията.

Индивидуалността или качествата на водача са качества на ума, изказа, моралната убеденост, физиката и на другите личностни черти, които правят достъпни един или повече от инструментите за упражняване на власт. В разпространената употреба на думата лидер е скрита двусмисленост, която трябва да обясним тук. Лидерът може да бъде вещ в спечелване на необходимото му чуждо подчинение, но на практика той се оказва често само достатъчно опитен, за да се идентифицира с волевата нагласа на тълпата и да придаде съответно звучение на целите си, за да бъдат те приети от нея. В примитивните общества достъпът се е осигурявал посредством физическата сила и е водил до принуждаваща власт. Този източник на власт, в някои домакинства и младежки общности все още принадлежи на по-едрия и мускулест мъж. И все пак днес индивидуалността се асоциира предимно с условната власт – със способността да убеждаваш или да внушаваш доверие.

Съществува и съществена тенденция във всички съвременни политически коментари по повод преувеличаването на ролята на личността в упражняването на власт. Тази грешка е плод от стечението на много фактори. Първият е историческата високопоставеност на големите лидери, като Хитлер, Сталин, У. Чърчил и Ф. Д. Рузвелт. Техните личности са им давали разнообразен достъп до принуждаващата, компенсаторната и условната власт. Така онова, което по право би трябвало да се пада на организацията или собствеността, в чието лоно те съществуват, се приписва на тяхната личност.

Суетата също допринася за преувеличаване на ролята, която играе личността.

Онова което може да се нарече ефект на подлизурството, е другата причина за изтъкване на личността като източник на власт. Индивидът, който има достъп до инструментите за властване, е естествено привлекатаелен за онези, които желаят да споделят неговото влияние и да живеят в неговата сянка.

Тези и още много причини съществуват за преувеличаването на ролята на личността във властта.

Собствеността или богатството осигуряват влиятелно положение, сигурен успех, а това може да предразположи другите към условно подчинение. Тя е и най-прекия път за осъществяването на властта, тя подчинява нечия воля чрез пряко заплащане. Но собствеността съвсем очевидно се асоциира предимно с компенсаторната власт. Собствеността – доходът – осигурява необходимите средства за закупуване на подчинение.

Но така или иначе богатството само по себе си вече не дава автоматично достъп до условната власт. Богаташът, който днес се нуждае от подобно влияние, наема дадена рекламно-информационна агенция, за да спечели другите за своята кауза[3]. Закупеното по този начин социално въздействие е най-видната днешна проява на власт, произтичаща от притежаването на собственост.

Толкова са различни участниците, целите и степента на подчинение, обхващани от думата организация, че една от първите реакции е да запитаме какво точно означава тя. Всъщност идеята за организацията може да бъде обяснена с помощта на изненадващо обхватни и логични правила. Една организация може да има достъп до принуждаващата власт, а при нормалната си обвързаност с определена собственост тя има достъп и до компенсаторната власт, но за съвременната форма на организацията  преобладаващ е достъпът й до условната власт. Тъкмо с цел упражняване на условната власт възникват и повечето организации.

Организацията, най-същественият източник на власт в съвременните общества, е преди всичко свързана с  условната власт. Приема се за доказано, че осъществяването на желаното или необходимо властно действие е невъзможно без организацията. Следователно от самата организация произтичат задължителното в случая убеждение и свързаната с него подчиненост на целите на организацията. Но организацията, какъвто е случаят с държавата, има също така достъп до принуждаващата власт – до разнообразни форми на насилие. Организираните групи пък имат по-съществен или по-незначителен достъп до компенсаторната власт чрез собствеността, която владеят.

Съществуват три характеристики на организацията като източник на власт. Първата е бимодалната й симетрия, защото тя постига подчинение на целите си извън организацията само ако е постигнато подчинение вътре в нея. Силата и надежността на вътрешната й власт зависят от дълбочината и сигурността на вътрешното подчинение.

Не е за учудване, че властта на организацията е зависима от връзката й с другите източници на власт, от достъпа й до инструментите за принуда. Организацията всъщност е силна, когато има достъп и до трите средства за принуда – заслуженото наказание, компенсацията и въздействието на равнището на идеите. Тя е слаба, когато този достъп е по-малко резултатен или отсъства.

Най-сетне, съществува връзка между властта на една организация и броя и разнообразието на целите, в името на които една организация търси да наложи своята власт, толкова по-слаба ще бъде тя в постигането на търсеното подчинение.

Към всичко това можем да прибавим един допълнителен и завършващ щрих. Действителност са като първичната, но не изключителна връзка между всеки от трите инструмента за упражняване на власт и единият от източниците й, така и множеството комбинации между източниците и инструментите за власт. Индивидуалността, собствеността и организацията са съчетани чрез множество връзки. Оттук и променливите комбинации от инструменти за упражняване на власт. Задачата на разработката на Гълбрайт е да разграничи или да разкрие във всеки отделен случай на властно взаимоотношение, източниците и инструментите на власт, да прецени тяхната относително самостоятелна значимост и да разгледа промените на тази значимост, проявяваща се с течение на времето.

В периода на ранното християнство властта се появява заедно със завладяващата индивидуалност на Спасителя. Почти веднага се появява и организацията – апостолите, а с течение на времето църквата се превръща в една от най-влиятелните организации в света. Сред източниците на нейната власт не на последно място били собствеността и получаваните от нея доходи.

От съчетанието на индивидуалност (тази на Светия дух и на дългата поредица от религиозни лидери), собствеността и особено на единствената по рода си организация се поражда поддържаната при известни условия вяра, убедеността, облагите или компенсациите, както и заплахата от тежко наказание на този или на “онзи” свят. Всичко това заедно е залегнало в основите на религиозната власт.

Такъв е комплексът от фактори, включени в термина власт и до голяма степен покривани от него. Политическата, икономическата, корпоративната, военната власт и други подобни стандартни съчетания по сходен начин дълбоко прикриват една неизменно разнообразна взаимовръзка. Когато се отваря дума за тях, не се търси вътрешната им специфика[4].

Както много други неща, засягащи властта, така и намеренията, с които тя се преследва, се усещат от мнозина, но рядко се формулират ясно. Индивиди или групи се стремят към власт, за да защитят своите интереси и не на последно място – паричните си интереси. Властта им е необходима и за да наложат на други своите лични, религиозни и обществени ценности. А освен това – с цел да спечелят подкрепа за икономическите или други социални проекти за общото благо. Бизнесменът купува подчинението на работниците в услуга на икономическите си цели – печалба на средствата. Религиозният водач убеждава паството или радио-теливизионната си публика, защото се надява, че убежденията му ще станат и техни. Политикът търси подкрепата или, с други думи, подчинението на избирателите си, за да остане на власт. При всички тези случаи, можем да отбележим че, организацията – обединението на хора с аналогични интереси, ценности или разбирания – е съществена за спечелването на необходимото подчинение, за постигането на власт.

Често се коментират причините, поради които се преследва властта. Ако гонитбата на власт е подчинена на тесните интереси на даден индивид или група, отсъжда се че властта се преследва с егоистични цели; ако стремящите се към власт отразяват интересите на по-голям брой хора, те биват провъзгласявани за вдъхновени лидери или държавници.

Преценява се също така, че намеренията, с които се преследва власт, често биват многословно и умишлено скривани от изкусни лъжеизлияния. Политикът, който се домогва до властта в името на паричните интереси на богатите си привърженици, е особено красноречив, описвайки себе си като обществен благодетел и дори като усърден и верен защитник на бедните. Достатъчно образованият бизнесмен вече не наема работници, за да увеличи пачалбата си, неговото по-дълбоко намерение е да осигури работни места, да спомогне развитието на общественото благосъстояние, да осигури успеха на системата за свободно предприемачество.

Степента, в която цел на властта е самото властване, е много по-пренебрегвана[5].

Във всички общества, от най-примитивното до привидно най-цивилизованото, властването е предмет на дълбока наслада. Претенциозни ритуали, символизиращи почитание – възторжени тълпи, аплодирани речи, достъп до специален самолет, - ознаменуват притежаването на власт. Ситуацията на властване, както и самото упражнявяне на власт изпълват властващия със самочувствие за собствената му значимост. По думите на Уилиям Хазлит, нито един друг аспект от човешкото съществуване суетата е не толкова голямо изпитание: “Любовта към властта е любов към самите нас.” Следователно властта се преследва не само за прокарване на личните интереси, за реализиране на индивидуалните ценности и социалните схващания, но и заради самата нея, заради емоционалните и материалните изгоди, присъщи за притежаването и упражняването й.

Но оказва се от елементарно благоприличие би било скандално да се признае открито, че властта се преследва заради самата нея. Приема се, че индивидът може да търси власт, за да наложи своите морални ценности на други, да подкрепи дадено виждане за обществените добродетели, да печели пари. Допустимо е да се маскира едно намерение с друго – самооблагодетелстването може да бъде скрито зад привидното служене на обществото, нечистите политически подбуди – зад страстното и гръмогласно обявяване на своята посветеност на общественото благо. Не е допустимо да се стремиш към власт просто заради самото голямо удоволствие, източник на което е тя[6].

И въпреки че преследването на власт заради самата нея противоречи на неписаното благоприличие, действителността както винаги е част от общественото съзнание. Политиците често биват описвани като “жадни за власт”, при което очевидно се има предвид, че те търсят власт за удовлетворяване на някакво желание. Американските политици редовно жертват богатство, свободно време и много други неща заради високите изисквания на държавната служба. Повече от очевидно е, че неспецифичното упражняване на власт, както и достъпът до нейните ритуали са част от причината за тези жертви. Може би само за онези, които са удостоени с всичко това, удоволствията от властта заради самата нея си остават широко скривани.

За властта рядко се говори безпристрастно, малко са темите, които могат да предизвикат подобна положителна или най-често отрицателна реакция. Даден политик например в очите на едни бива влиятелен и деен, а за други е опасно безскрупулен.

Очевидно в случая много зависи от гледната точка – от различните реакции, възникващи в зависимост от това, чие покорство се преследва и чии интереси се засягат.

Но голяма част от успешно упражнявана власт зависи от манипулирането на общественото съзнание, при което е на лице опит за прикриването й. На младите например се внушава, че в една демокрация цялата власт принадлежи на народа; че в системата за свободна инициатива всички пълномощия принадлежат на суверенния потребител, управляващ чрез анонимния механизъм на пазара. По този начин се скрива социалното могъщество на организациите.

Въпреки всичко властта сама по себе си е съвсем неподходящ обект на възмущение. Упражняването на власт, подчиняването на едни на волята на други е неизбежно в съвременните общества, нищо не може да бъде осъществено без нея. Властта може да бъде социално зловредна, но тя е социална необходимост[7].

В книга “Анатомия на властта” на Гълбрайт, въпросът за тънкостите на властта не може да бъде изяснен с понятията на всекидневното съзнание, но той не е и отвлечен или езотеричен. Той не е тайна, в която могат да проникнат само просветените. Авторът ни предлага една форма на хуманитарни разсъждения, която не се стреми да изключи незнаещите, а да разшири нашите знания. Отстранената повърхностна тъкан разкрива пред погледа на читателя анатомията на властта и му дава усещането за една по-добра житейска ориентация.