Home Литература Николай Хайтов - Дервишово семе - Трафициите на рода и тяхното съхраняване

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Николай Хайтов - Дервишово семе - Трафициите на рода и тяхното съхраняване ПДФ Печат Е-мейл

НИКОЛАЙ ХАЙТОВ - „ДЕРВИШОВО СЕМЕ

ТРАДИЦИИТЕ НА РОДА И ЦЕНАТА НА ТЯХНОТО СЪХРАНЯВАНЕ

Родът, родовите ценности, тяхното отстоява­не и съхраняване са основни мотиви в разказа „Дервишово семе” от Николай Хайтов. Авто­рът ни потапя в един свят на патриархална стро­гост и йерархичност, които определят нравите и подредеността на битието. Зад житейската съдба на героя се пресъздава драматизмът на едно общество, противоречията в един свят, където личността е подчинена изцяло на общ­ността, но в същото време търси своята инди­видуалност и си задава сложните, трудно раз­решими въпроси на съществованието.

Темата за рода и разколебаното родово съз­нание се открива в съдбата на главните герои - Рамадан и Силвина. Подвластни на времето и на обстоятелствата, те са принудени да се подчиняват на родовите закони. Но чули зова на сърцата си, те съхраняват любовта си, коя­то ги прави личности. Тяхната съдба е силно драматична, защото през целия си живот се оказват раздвоени и разкъсвани между патри­архалните норми на живот и повелята на сър­цата си, неспособни да извървят пътя докрай и да вземат еднозначно решение. Житейската им участ отразява двузначността на налагащите се изводи - съхраняването на традицията во­ди до потискане на личността и потъпкване на личното щастие.

Разказът разкрива света на патриархалното семейство, в който традициите се предават от поколение на поколение и се спазват от всич­ки. Този свят е прост и изначален, със строги закони, подреден веднъж завинаги. Новото трудно си пробива път, защото интересите на рода диктуват наложения порядък. В патриар­халното общество отделният човек е без зна­чение. Той не живее със съзнанието за лично присъствие, а е частица от рода и се подчиня­ва на неговите повели. Този ред изцяло опре­деля съдбата на главния герой - Рамадан. Ед­ва четиринадесетгодишен, той трябва да бъде оженен, за да продължи Дервишовия род. В този свят са без значение личните чувства и преживявания. Главното е родът, неговото съх­раняване и продължение. Вторият мотив за ре­шаване на личната съдба на героя е свързана отново с рода: „...на баба дясната й ръка се вдърви, та нямаше кой къщната работа да вър­ши и дядо спря очите си в мене да ме жени.” Трудът има първостепенна роля в живота на родовата общност. Никой не пита Рамадан ис­ка ли да се жени и дори не смятат за нужно да му кажат коя ще е булката: „Мене не попита­ха. За такива работи тогава не питаха дето се женеха, ами старите си го правеха сами.” Мла­дежът не е съзрял за женитба, но е длъжен да се подчини на родовите традиции. Дори и за миг не мисли, че може да постъпи по друг на­чин. Единственото, което подсказва присъст­вието на индивидуалността, е интересът към невестата. Два пъти повторените в разказа въп­роси: „Коя?Каква? ”, вече подсказват, че човекът има свое мнение и желае да докаже, че има право на собствен избор. За щастие, де­войката отговаря напълно на духовния свят на Рамадан - „момиче като пеперудка, бяло като мляко, със замиглени очета, ей такива! ” Щас­тие е, че родовите и личните интереси в случая съвпадат. Рамадан и Силвина изграждат свой свят, който ги изпълва с радост и трепетно очак­ване. Те копнеят за духовното общуване по­между си, а животът им става по-светъл и лъче­зарен. Това усещане за хармония е предаде­но от автора с думи и изрази, означаващи свет­лина: „старата ни къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха гредите й..." Неусетно между двамата се ражда най-хубавото чувство - лю­бовта: „Докато се развивахме със Силвина и побивахме, докато сме се смяли и играли, то, сърцето, се набивало, набивало... ” Но така как­то родовите закони ги събират заедно, така съ­щите закони ги разделят и отнемат щастието им. Драматична е съдбата на двамата. Човек не може сам да изгражда живота си. Поради неконсумирания брак братята отвличат Сил­вина и я продават на друг. Това е допустимо в патриархалния свят и никой не се противопос­тавя на грубостта и жестокостта, на потъпка­ната лична воля. Зла ирония е, че Силвина е продадена за два „брадати пръчове, с два голе­ми чана на вратовете им”. Нито Рамадан, нито Силвина са способни да се борят за своето щастие, защото те са част от рода и безуслов­но се подчиняват на родовите традиции. По­казателно е, че „бубайко” не мисли да върне обратно откраднатата невеста, а търси нова булка за Рамадан, защото единственото, което е от значение, е продължаването на рода. Дя­дото не разрешава и отмъщение по същите причини: „Тука искам на Асан Дервишов внук да писне, а че тогава ходи да се трепеш, където искаш. ” Рамадан страда, но никой не се инте­ресува от това. Страданието не засяга интере­сите на общността, значи е без значение. То мъчи душата на човека, която, въпреки тради­цията, има свои потребности. Едва когато се разболява, старейшината се плаши. „Не за ме­не, а за Дервишовото семе” - подчертава раз­казвачът, за да напомни отново, че интересите на рода са от първостепенно значение, а не чувствата и преживяванията на личността.

Рамадан се оженва отново и всичко върви по закон и ред - така, както повелява патри­архалният морал: „И се понесе животът, ден след ден, година след година. Ако не бяха порас­нали децата ми, ако не бяха се оженили и наро­дили свои, нямаше и да зная колко са години минали. ” Равно и неусетно се ниже времето в патриархалния свят, където правилата са ус­тановени от векове и като че ли за векове.

Но въпреки потискането на индивидуално­то, личността напира да заяви своето присъст­вие. Рамадан и Силвина нито за миг не се от­казват от любовта си. Те са принудени да я стаят дълбоко в сърцата си, защото моралът не им разрешава да се водят от чувствата си. Те се примиряват с участта си, приемат житейс­ката си съдба, но в душите им гори пламъкът, който ги тегли един към друг и подклажда през всичките дълги години искрените им чувства. Рамадан страда, а от страданието му често се ражда ярост. Още в първия момент, когато му отнемат Силвина, той усеща сърцето си „отмаляло като мъртво" и постепенно то се изпълва със жалба и зло: „когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спася­ва". Героят измисля различни, все по-страшни

страдания за своя враг, но те остават само в съзнанието му. Рамадан не е способен да из­върши зло, защото душата му е подвластна на нравствените добродетели, формирани и съх­ранени в патриархалния свят. С цената на ог­ромното си духовно страдание героят изграж­да външно спокойния свят на своя дом. Бунтът му към всичко, което пречи на щастието му, се изразява в усамотяването в плевнята, откъ­дето всеки ден наблюдава Силвина - смисъла на живота му. Крепи го надеждата, че ще дой­де време, когато двамата ще бъдат заедно: „ Искам под една черга да легна с нея като мъже жена, а че тогава да става каквото ще..."

Рамадан и Силвина не постигат личното си щастие. Оказва се, че то е невъзможно в свят, подвластен на строгите родови закони, свят, в който всеки изпълнява предопределената му роля. И двамата са частица от този свят и не са в състояние да се опълчат срещу реда в него. Те заплащат принадлежността си към общност­та с цената на личното си щастие. И двамата таят в душите си любовта и тя им помага да оцелеят в ежедневието, лишено от радост, но тяхна същност става търпението. Те не могат да осъществят любовта си, защото дългът и ро­довата воля са против нея. Рамадан с мъка наблюдава страданието на Силвина през го­дините: „... очите й не можеше да видя, но главата й висеше все като прекършена...” И Силви­на я крепи единствено надеждата: „очите й често се извъртаха, мене търсеха да видят”.

Героите дотолкова са подчинени на родови­те повели и носят патриархалния морал като своя същност, че Рамадан е принуден да се грижи за най-големия си враг, Руфат, в края на дните му. Той трябва да надмогне озлоблението, мъката, обидата за пропиления си без щастие живот, да наблюдава догарящия жи­вот на Руфат и отново търпеливо да чака, да се надява, че някога ще осъществи щастието си. Разбитият личен живот е цената, която запла­щат героите за принадлежността си към патри­архалната общност. Парадоксално е, че тряб­ва да се грижи за най-омразния си човек, но това е част от родовото чувство за дълг, фор­мирано от този морал.

Героят от „Дервишово семе” не е спо­собен да скъса нишката на родовата тра­диция. Но дълбокият му размисъл за лич­ната съдба, за извървения път и безгласно поставените въпроси за смисъла на битие­то, за правилността на решенията и при­мирението със съдбата са вече знак, че лич­ността търси своя самостоятелен път извън нормите на рода, че се е родило съмнение в изконността на родовите повели, а чове­кът има право на щастие или най-малкото - сам да прави своя избор. В изповедта на Рамадан се усеща разколебаването във веч­ността и правилността на родовите кано­ни, защото спазването им не му е донесло щастие или удовлетворение от живота.

Трагизмът на героя е в неговото постоян­но лутане между ценностите на рода и лич­ността, в невъзможността да избере меж­ду отмъщението и прошката, да разграничи доброто от злото. Оказва се, че това, което е добро за общността, е зло за лич­ността. Духовното страдание, което става същност на Рамадан през годините, го от­далечава от рода и го прави индивидуална личност. Той постига мъдростта и смире­нието с времето, но остават въпросите, ко­ито мъчат и разпъват душата му. С идеята за неразрешимостта на сложната житейс­ка ситуация започва и завършва разказът: „Тоя възел, да ти кажа, много отдалече се забърза.” Възелът на съдбата събира в едно представите за добро и зло, за дълг и щас­тие, за любов и омраза. Родовият свят е прост и еднозначен, строго подреден и не­изменен, но светът на личността е изтъкан от противоречия и съмнения. Разколеба­ната вяра на човека в правилността на ро­довата традиция ражда конфликт в душата на Рамадан, който го мъчи до края: „На това кръстопътче тъпча и не виждам накъде да хвана.” Вечното дирене поражда страданието, неувереността и усещането за про­пилян живот. Героят е достигнал несъзна­телно до главното - за пълнотата на човеш­кото съществуване е важно постигането на личното щастие и съхраняването на любов­та.

В разказа „Дервишово семе”, както и в целия цикъл „Диви разкази”, Николай Хайтов поставя непреходните теми за драма­тичното търсене на правилния път в живота, за обвързаността между лична съдба и родова традиция, за силата на любовта и съхраняване на духовните ценности. В све­та на патриархалната нравственост е нео­съществимо индивидуалното щастие, но в съзнанието на читателя остава завинаги кар­тината на един далечен свят на силни лич­ности, в който съществуват в едно нравст­вена чистота, романтика, духовна сила и извисеност, чувство за дълг, любов и омра­за.

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG