Home Литература Николай Хайтов - Дервишово семе

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Николай Хайтов - Дервишово семе ПДФ Печат Е-мейл

НИКОЛАЙ  ХАЙТОВ  -  “ДЕРВИШОВО  СЕМЕ”

Разказът на Николай Хайтов “Дервишово семе” е написан в аз-форма. Изповедта веднага приковава вниманието на читателя. В произведението липсва „равното време”. Няма предисловия. Още първите думи от текста въвеждат към „авантюрното време”, към художествено пространство, наситено с конфликти. Това създава динамика на действието, експлозивност, задъханост на изказа. Събитията се развиват бързо и ескалират, за да завържат сложния възел на може би неразрешима криза.

Възникват въпросите:

  • Коя криза е неразрешима?
  • Има ли неразрешими кризи?
  • Кои са измеренията на кризата в разказа?
  • Как се задълбочава кризата?
  • Кои са факторите, които я предизвикват?
  • Кои са факторите, които я задълбочават?
  • Има ли фактори, които способстват за разрешаването й?
  • Постига ли се някаква хармония в края на разказа? (Или както още бихме могли да го изкажем: постига ли се „равното разказно време”?)

Отговорите на тези въпроси ще разкрият само някои от гледните точки към разказа на Николай Хайтов “Дервишово семе”. Желанието ни е в процеса на това  „подреждане” на тълкувания да бъде постигнат и ефектът на себепознанието за младия читател. Иначе всяка интерпретация губи смисъла си.

И така: кои са факторите, предизвикващи кризата?

Предпоставка за житейската усложненост и за личностната дисхармония е моралът и устройството на патриархалната общност. Правилата в този свят поставят добруването на рода над човешкото добруване. Има нещо абсурдно, нещо антиприродно, в избора на брачния партньор от по-възрастните (обикновено родителите). Този избор дори е тяхно задължение, защото се предполага, че те биха взели по-доброто решение. Родът в тези случаи залага на защитните механизми на разума, трезвостта и житейския опит. Според родовите канони е опасно младите да направят този избор, защото те са във водовъртежа на чувствата, подвластни са на емоциите и могат да ослепеят за реалностите. Ако изборът е неправилен, ще страда родът, ще бъде поставено петно върху неговото име и върху изграждания с векове авторитет. Този модел, осигуряващ добруването на рода, е заложил множество драми и трагедии. Много от тях остават завинаги затворени в личностните пространства на човека. Това е едно доживотно опитомяване на чувствата, едно жертвоприношение на истинската любов пред олтара на родовите ценности.

Основно родово задължение е продължението на рода, създаването на потомство, запазването на името от мъжката рожба. Това са неща, които в патриархалния свят имат смисъла на докосване до вечността, те осигуряват спокойните старини и създават усещането за изпълнен дълг към рода и родовата памет. Всяко нарушаване на тези повели довежда до родова дисхармония, обезсмисля живеенето, появява се проблемът за абсолютния край, който не бива да се допуска. “Тогава дедо се уплаши. Не за мене, а за Дервишовото семе”.

Трагичното стечение на обстоятелствата (ранната смърт на майката и бащата и поетите от дядото и бабата родителски задължения за единствения наследник) e първото отваряне на кризата. Това е първата предпоставка за заплитането на споменатия в началото на разказа възел. Той се завързва дълго време и по възможно най-сложния начин. Образът на възела може да се възприеме като ключов за целия разказ. Всеки от художествените факти е елемент от заплитането или от опитите за разплитане.

Необходимо е уточнение и във връзка с понятието хармония. Разказът е убедителен пример за различните смисли на хармонията. Според родовите ценности хармонията е постигната. Има потомство, родът няма да загине. Проблемът идва от нарушената вследствие на това личностна хармония. Страшна е раната в душата на героя, може би завинаги е отворена тя, животът си отива, а човекът не е постигнал съкровените си желания, страданието остава и ще го изгаря до самия край на живота.

Важен фактор за кризата е недостигът на време. Бързането нарушава естествения ход на събитията. Човекът е натоварен с отговорности преди съзряването си, в момент, когато все още не може да ги понесе с цялата отговорност, характерна за физическата и духовна зрелост. Нарушен е и естественият ход на живота. Бързането довежда до деформации, до размяна на местата в сложния пъзел на многоликия живот. Женитбата е преди любовта, идеята за създаване на потомство е наложена преди нейното осъзнаване от героя и преди моженето, тежките удари, които животът нанася, са изпреварили способността за противопоставяне. Така, вследствие на тези деформации, се стига до ужасяващата житейска ситуация, при която всяко възможно действие е погрешно. Безпощадното време не дава възможности за корекции. Всичко отминава и връщане назад няма. Стига се до абсурдно поведение при абсурдно изживяване: “Грея и топля тоя, дето четиресет години ме е държал ту в огън, ту в лед. А не мога да спра. Спра ли, Силвина трябва да сече”.

В разказа може да се открие и своеобразната интерпретация на проблема за играта. Животът не прощава играта на живот. Играта на семейство е прегрешение пред неумолимите закони на рода. С нощна игра и с кръв от носа не може да се създаде поколение. Това е родов грях и той бива наказан с вечното горене в треската на последвалата го голяма любов. Това е друга последица от изпреварващите действия. Срамът и мъжкото въздържание са предопределени от възрастта на момчето. А на тази възраст Рамаданчо е оженен заради бързането и своеобразния житейски цайтнот, предизвикан от липсващото поколение на родителите. В името на родовите ценности трябва да го има и да просъществува Дервишовото семе. Трудно е в този лабиринт от причини и следствия да се определи вината на момчето и вината на възрастните. Лабиринтът неумолимо придобива формата на омагьосан кръг. Истинска в него е любовта, щом предизвиква треска и толкова страсти. Детското и чистото е в основата на тази любов. Децата, чрез играта и „измамата”, сами спечелват своето време за физическо и духовно съзряване.

И тук е второто заплитане на възела, втората груба намеса на съдбата – кражбата на Силвина от нейните братя заради пръчовете и чановете. Ако правим по-големи обобщения, можем да твърдим, че това е убийство на духовност от груб материализъм. А в малките очертания на разказа можем да го определим като поредното врязване на дисхармония в движението на събитията към нормалност. Тук в ценност се превръща девствеността на момичето (отново задължително условие в патриархалния свят). Иначе не биха й посегнали и не биха могли за втори път да я продадат.

Паралелно с образа на възела в разказа стои и образът на сърцето. Това са образи – маркери на различните светове. Възелът се заплита в реалностите около човека, а сърцето, с топлите си удари, дава сила на духовните пространства, които всеки носи в себе си. Ето кои са фазите на “сърдечната аритмия” в “Дервишово семе”:

“Докато се развивахме със Силвина и повивахме, докато сме се смяли и играли, то, сърцето, се навивало, навивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.”

“Сетне каквото се случи, мина ей оттука, през сърцето го прекарах. Като с губерка.”

“Докато светеше лампата, сърцето ми се топеше като свещ! Как се не свърши, та оставаше и за другата, и за по-другата вечер?”

“А джигера и сърцето ти – у касапина Руфат, свива ги както си ще!”

И вследствие на това, колкото и парадоксално да звучи, остава съхранена любовта - жилавата, устойчивата, трудно обяснимата любов:

“И слугувам, инак всичко ляга на Силвина.”

По интересен начин е решен проблемът за доброто и злото. Поставен е въпросът дали може човешкият живот да се крепи само на злото, само на стоплящата мисъл за предстоящото отмъщение.  Вседържецът живот опровергава подобни човешки нагласи. Никак не е парадоксално според логиката на художествените факти и внушения, че мислейки зло, човекът в крайна сметка сътворява добро.

И накрая – внимание заслужава и един от художествените детайли в разказа – заниманието на Руфат. Това, че той е касапин може да предизвика размисли за аналогията между неговото ежедневие и последиците в житейски план. Разсичането и кълцането на сърцето от представите за занаята на касапина се пренася към духовните рани, които нанася на Рамадан.

Кризата в разказа “Дервишово семе” е факт, налице са измеренията й и факторите, които я предизвикват. Налага се усещането за неразрешимост на създалата се ситуация. Съзерцанието, съчувствието, предлагането на решения са част от възможните реакции на читателя. Но най-полезно е връщането на лентата назад (читателят, за разлика от героя, има тази възможност), откриването и анализирането на кризисните ситуации, проекцията на художествените факти към реални или възможни житейски ситуации и готовността за адекватни действия.

Всяка литературна творба е чудесна възможност за общуване с приятелите, с близките хора, със самия себе си и в този смисъл добра възможност за акумулиране на така необходимия за човека опит. В безкрайния диалог с художествената словесност се преговарят “знанията” за устойчивите ценности, които са призвани да крепят крехките и променящи се форми на живота в несигурния и динамичен свят.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG