Home Литература Потомка на Елисавета Багряна )

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Потомка на Елисавета Багряна ) ПДФ Печат Е-мейл

Потомственият глас но волността

( съчинение разсъждение върху стихотворението

Потомка” на Елисавета Багряна )

Стихотворението „Потомка” е едно от стихотворенията от стихосбирката „Вечната и святата” на Елисавета Багряна. Тя е първата жена поетеса, която набляга на свободата и любовта на жената. Багряна показва тази особеност в стихотворението „Потомка”.

След миражните безплътни видения на символизма, облъхнати от предчувствие за обреченост, вина и пустота, стихотворението вдъхва топлия дъх на живота, копнежа по новото и духовна разкрепостеност. В строго личния свят на любов и мечти по новото се изгражда мотивът за родината и потомството – гласа на волята. Заглавието „Потомка” поставя основния проблем на творбата – потомството като наследяване на устойчиви черти. Родът е ценност, защото той е белег на човешката нравственост, а потомството, потомственият глас е гласа на сърцето, защото той е пръв помощник при намирането но ориент към бъдещето.

Творбата започва с отрицание, паметта на героинята не е съхранила никакви „… прародителски портрети, ни фамилна книга … завети …”. Още първите две строфи карат читателя да почувства бунтарското настроение. Един контраст създава представата за нетрадиционните нравствени ценности в нейния духовен живот. Този контраст получава най – ясен израз в противопоставянето на глаголите „ … знам …” и „ … усещам …”, защото героинята не знае своето минало, тя го усеща. Творбата представя два много различни начина за разбиране на света и мястото на човека в него. Първият вид е рационален и хладен, защото той зависи от реалността на съществуващите вещи, видени с око, документи и спомени. Вторият вид може да бъде начин проникновение, защото той не зависи от външния им вид. Той е знание на душата, която единствено може да проникне отвъд предметите и да види дори онова, което не е оставило следи в материалния свят. Едновременно с глагола „ … усещам …” се появява образа на „ … непокорна кръв.”. Кръвта е определена като „ … древна, скитническа и непокорна.”, защото чрез нея се изгражда представата за едно странно родство, което не може  да се  вписва в архиви и документи. Кръвта е „древна”, защото се предава от поколение но поколение. Кръвта е „скитническа”, защото скита немило – недраго, тя е „непокорна”, защото не се покорява на никого и на нищо. В българската литература нахлува и образът на вечната жена.

Багряна представя лирическата героиня като дръзка и смела в мечтите си. Тя обича да опознава нови земи и хора, да среща непознатото дори опасното в своя път, защото тя е много различна от кротката, уседнала българка, затворена в своя дом в тесния кръг на семейството, което бе типичен образ в нашата литература преди Багряна. Поетесата избира приказно – легендарната форма „Може би прабаба тъмноока … е избягала … с някой чуждестранен, светъл хан.”. Поетическата видение ни показва как през някаква безлунна и тъмна нощ, една непокорна – непозната жена е осъществила правото си на свобода. Споменът в нея, предаван единствено в тайнството на кръвта, кара героинята – потомка да се буди в подобни тъмни нощи, за да усети как тропотът на конски копита отеква в сърцето й. тъмнооката баба е избягала, за да последва своята забранена любов. Авторката ни въвежда в един друг свят на силни страсти и емоции, свят на живота и любовта. Конят, полята и вятърът стават основните черти в живота на всеки човек. Защото „конят” символизира – свободата , волността, както птицата, „полята” – широки свети и чисти като душата на героинята, а „вятърът” – е волен и непокорен, вее където си иска като всеки човек. За да постигне човек щастието, тай трябва да премине през много изпитания и по този начин да опази силата на чувствата.

Финалът на стихотворението отново въвежда представата за кръв и кръвна обвързаност. Но тук вече героинята е открила по – конкретни измерения, на тази непреодолима и силна връзка; тя е в близостта между майка и дъщеря. Само че тази майка е необичайна от майката на всеки определен човек – „земя”. Лирическата героиня е нейна „… щерка …вярна”;но тя не е сама в своята преданост към нея. Образът на земята е по – обобщен, защото героинята представя всички жени и дъщери, които носят в кръвта трепетите на порив към любовта и свободата. Самата героиня от стихотворението на Багряна е чужда за желанието да се разкрасява и да се представи в идеализирана светлина. Тя признава открито:

„Може би съм грешна и коварна,

Може би сред път ще се сломя …”

Но всяка жена носи грешната и коварна кръв, но и всеки път си спомня участта на „майката – земя” – да ражда и да храни децата, да обича и да бъде обичана и да надживее с търпение всичко добро и зло. Защото нито коварството, нито грешките, нито свободата и любовта може да я раздели от нейната втора „… кръвна майчице - земя …”

Свободната и волна жена е „вечна и свята”, защото тя успява да преодолява всички препятствия на своя път, защото тя пее своята песен с потомствениея тлас на волността.

 

WWW.POCHIVKA.ORG