Home Литература Анализ “Една българка” Ив. Взов

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Анализ “Една българка” Ив. Взов ПДФ Печат Е-мейл

Анализ “Една българка” Ив. Взов

Встъпление -      Със своето подзаглавие “Исторически епизод” творбата посочва своята нехудожественост, своята неизмисленост  и поставя ударението върху истинността си. Авторът смесва две истории – едната е част от героичната история на нацията, а другата – историята на една жена от Челопек. Цитатът от народната песен съобщава едно предварително признание за стореното от нея и възпява постъпката и. Така разказът е един вид връщане към темата за истински героичното.

Първи епизод – Датата въвежда конкретният исторически момент – разбиването на Ботевата чета. Епизодът започва с описание на разминаването между значимостта на събитието и безразличието на селяните. Живеещи в своето делнично време, завладяни от страха, неотърсили се от робската психика, мъжете са се скрили, а жените покорно отстъпват пред забраната на Хасан ага да преминат Искъра. Сред тях се откроява баба Илийца– дръзка, настойчива, упорита. Тя преглъща клетвите, обидите и униженията и дори благославя агата, за да спаси детето си. Нещо повече – провокира бащините му чувства, готова е да се помоли на своя бог за него, за да го убеди да я пусне на отсрещния бряг.

Втори епизод – Делничното време, в което живее баба Илийца се слива с историческото. На преден план е представен животът на героинята, а след това Вазов ретроспективно уточнява срещата и с бунтовника. Изживяла лична трагедия, тя е сполетяна от нова беда – внучето и е болно. Единствената и надежда е да се помоли на Света Богородица. Но за да получи добро, тя самата трябва да стори добро, като спаси бунтовника, тръгнал “за християнска вяра, курбан да става”. Спасението му тя вижда в неговото преобличане. Махането на чудатите дрехи ще го изравни с обикновените хора, ще премахне неговата необикновеност. Четникът изглежда напълно безпомощен и е готов на това преобразяване – от историческото  време да премине в делничното. В думите: “Ще те чакам, бабо; върви, бабо, благодаря” се крие надеждата му за спасение. Диалогът между тях е силно развълнуван, драматичен, напрегнат. Кратките, често непълни и недовършени изречения изразяват състоянието им. Мислите на баба Илийца са ту изречени на глас, ту предадени като вътршна реч. Вазов описва емоционалната реакция на героинята и откроява мотивите и да поеме големия риск: “българин е, тръгнало е за християнска вяра, курбан да става” и “ние сме христиени”. Тя поема риск за своя живот, защото са и присъщи човешко милосърдие, вяра в бога, българско самосъзнание и чувство за родова принадлежност. Темата за съчувствието и помощта става важна, защото се откроява на фона на общото равнодушие сред обикновените българи към саможертвата на Ботевата чета.

Трети епизод – На път за манастира тайнствената природа дошълва внушенията на Вазов за неизвестността. Чувствата на безпокойство идват и от мътната река, от канарите, от спящия манастир. Блъскането на портата увенчава пристигането на баба Илийца пред манастира, който я посреща “глух и пустинен”. Над него властва страхът. Получила само хляб, като начин по – скоро да се отървът от нея, тя не намира духовна опора в светата обител и се озовава отново сама в страшната нощ.

Четвътри епизод – Той е най - описателен. В него няма срещи и разговори, а само едно действащо лице, изправено пред най – голямото изпитание на волята и духа. Сама в зловещата нощ , “много смутена”, изпълнена с тревога и безпокойство, баба Илийца се чувства за момент безпомощна. Но само в тъмнината на нощта тя може да помогне. За нея това е време на изпитания.

Пети епизод – Тук е истинската среща между старата жена и бунтовника след майчините и грижи – да го нахрани и облече – у нея надделява  любопитството да проумее защо е тръгнал срещу царщината. В съзнанието и редом с желанието да направи добро се поражда и желанието да прозре смисъла на борбата. Решението и да го заведе у дома е продиктувано не само от милосърдие, но и от съпричастност към делото. Угрижен за своята съдба, той не забелязва личното и нещастие. Чувайки отчаяния и вик, тръгва из гората “потресен, безнадежден”. Те се разделят всеки сам със своята мъка. И тогава неочаквано гласът на баба Илийца го настига и обнадеждава “Довечера – пак тук, та да те намеря”.

Шести епизод – Той започва с различна природна картина.  Изчезнала е зловещата тайнственост на нощта. Настъпило е дългоочакваното просветление. Бунтовникът е приел самоубийството като единствено възможно решение. Така той остава в историческото време, в което открива истинското спасение на духа си като човек, верен на борбата за свобода. Преминаването му в делничното време с помощта на баба Илийца за него би означавало физическо спасение, но и снемане на ореола му на герой.

Старшното време, страхът и свободата

Чрез разказа “Една българка” патриархът на българската литература ни пренася в неспокойното бунтовно време, изпълнено с малодушие и страх, но и с героизъм и саможертва. Отразявайки духа на времето, преплитайки част от герочната история на нацията с тази на една обикновена жена от Челопек авторът откроява темата за истински герочното.

На фона на страшното време, робската психика и страха, сковал обикновения човек от народа, родолюбецът Вазов разкрива величието на своята героиня, дръзнала да изпълни своя християнски дълг. В ужасяващата робска действителност, когато страхът е сковал населението на Челопек, Б.И. надмогва личната си болка, преодолява мисълта за собствения си живот и поема риска да спаси един народен син, обрекъл се на свободата на поробената си родина.

Със своето подзаглавие – “исторически епизод” – разказът поставя ударението върху своята истинност. Датата 20 май 1876г въвежда конкретно очертаната откъм време и място на действието, напрегната, тревожна обстановка. Типична за робството е картината в експозицията на творбата. И ако тук драматичната атмосфера е само очертана, то в развръзката на действието жестокостта на турците е най-силно пресъздадена. В тази своеобразна рамка на робската действителност още по-силно се открояват постъпките на Б.И. и на Ботевия четник. Този факт носи авторовото послание за свободолюбивия дух на българина, който не се подчинява на насилието и робството.

Епизодът започва с разминаването между значимостта на събитието и безразличието на селяните в Челопек. Живеещи в своето делнично време, завладяни от старха, неотърсили се от робската психика мъжете са се скрили, а жените покорно отстъпват пред забраната на Хасан ага да преминат Искъра. Гневни и груби са думите на поробителя към беззащитната рая. В това страшно време “мъжкото население” е нащрек, а жените безропотно се подчиняват.

Но “една селянка”, “висока, кокалеста, мъжка на вид” се оказва различна от останалите “куп жени”. Дръзка, настойчива, упорита тя не се страхува да заговори озлобените турци, да моли, да настоява, да преглъща клетвите, обидите и униженията. В опита си да провокира бащинските чувства на Хасан ага тя е готова дори да благослови поробителя, за да го убеди да я пусне да премине реката. Това е първата и победа, първата крачка по пътя към доброто, на спасението на младия бунтовник.

Ретроспективния момент – завръзка  с разказа – е срешата на Б.И с ботевия четник. На преден план Вазов представя живота на геринята, сполетяна от лична беда. Единственият начин да помогне на болното си внуче тя вижда в молитвата си към Света Богородица. Но за да получи добро, тя самата трябва да стори добро като спаси този “чудат момък”, изпречил се на пътя и към манастира. Решението и Вазов мотивира с вътрешната и реч: “българин е … тръгнал е за християнска вяра курбан да става” и чрез твърдо изреченото “ Ние сме христиени”. От този момент историята на героинята напуска делничното. Темата за съчувствието и помощта става важна, защото се откроява на фона на общото равнодушие на обикновените българи към саможертвата на Ботевата чета.

Епизодът в манастира е потвърждение на истината, която Вазов внушава: страхът по време на робство ражда родоотстъпници. Опасното време е изплашило и служителите в манастира – “глух и пустинен” е той. Двата епитета дообогатяват представата за страшното време на робството. Изображенито на природната картина е образ на страха, който владее душата на героинята. Но това е страх не за собствения и живот, а за това дали ще може да изпълни обещанието си. В същото време  природното описание  показва куража и да измине сама страшния път в тъмната нощ. Авторът оценява смелостта на своята героня и ни потготвя за срещата с едно жалко и страхливо същество в лицето на отец Ефтимий.

Разменените реплики между калугера и ратая са изпълнани с напрежение и неприкрито насочват към страха, който панически е обзел тези божи служители – страх от турци и от бунтовници. Отец Ефтимий е забравил призванието и вярата си в бога. У него говори страхът за собствения живот, чувството му за самосъхранение.

Получила само хлаб – като начин по-скоро да се отърват от нея – с “тревога и безпокойство” Б.И напуска манастира и се отправя отнова сама по пътя на доброто. Тя преодолява естествения си човешки страх от зловещата нощ и препятствията, защото е майка и христоянка, решена да помогне на един родолюбив българин.  Поведението и в следващите епизоди е просто човешки дълг, дадено обещание, взето решение. В това смутно, “лошо” време, надмогнала болката от смъртта на внучето си, тя намира сили не само да изрече: “Довечера пак тук, та да те намеря”, но и да изпълни обещанието си. Последвалото самоубийство не ни изненадва, защото за бунтовника то е единствено възможно решение. Така той остава в историческото време, в което открива истинското спасение на духа си като човек, верен на борбата за свобода. Преминаването му в делнично време чрез помощта на Б.И за него би означавало физическо спасение, но и снемане ореола му на герой.

Така робското време, страхът, жестокостта на турците и смъртта се преплитат на финала на разказа с порива са свобода и саможертва. Над цялата картина, над всичко разказано и преживяно Вазов извисява копнежа за свобода и българския дух – непреклонен и непречупен от страха на робското време.

Баба Илийца пред най-голямото изпитание

на /пред/ духа и волята.

В четвърта глава на разказа “Една българка” Иван Вазов разкрива образа на Б.И – смела българка, която изправена пред тъмните води на Искъра, пред безсилието и отчаянието, успява да подтисне страха си в името на спасението на един човешки живот.

По пътя и към доброто, към изпълнението на благородното дело се изпречват препятствия, които поставят на изпитание духа и волята на тази обикновена жена. Озовала се сама в тъмната нощ пред  заключената за кола ладия и придошлия Искър, тя проявява твърдост и решителност, смелост и борбеност в желанието си да помогне, да изпълни своя човешки и християнски дълг, да победи страха у себе си.

Вазовата героиня тръгва сама в тъмната нощ по пътя към Искъра, за да се срещне с бунтовника и изпълни клетвеното си обещание. Душата и е тревожна и смутена от малодушното поведение на калугера, пред който не е могла да разкрие тайната за един човешки живот. с болка в сърцето си тя е разбрала, че това е човек , който от страх за себе си  е забравил и род и родина. Душевното състояние на героинята е в унисон с нощния пейзаж, внушаващ самота и ужас. Дрезгавата нощ навява страх с тайнствената си застрашителност и дебнещи опасности.  От пейзажа лъхат пустота, самота и горест. Дълбоко драматичен, изпълнен с враждебност, той ни съприкосновява  с безпокойството и естествения човешки страх, обзел душата на възрастната жена. Сърцето и прелива от трвога и безпокойство. Фактът, че сяда на земята да си почине показва бързината, с която се е движела, за да стигне по-бързо до бунтовника. Поразяват ни силата на характера и, нейната човечност и доброта. Желанието да спаси един човешки живот диктува всяка нейна стъпка.

За да провери силата, волята и духа на своята героня авторът я поставя пред непредвидено препятствие: ладията не е завързана, а заключена за кола. “Втрещена”, тя разбира, че и ладиярят го няма. Явно е, че се е страхувал да пренощува тук в това опасно и размирно време. Вазов внушава мисълта, че страхът, завладял душите на местното население е превъзмогнат от тази единствена, храбра, милостива и вярна на дълга си българка. Изпаднала в безумно отчаяние тя се пита: “що да чини?”. Страшният шум на Искъра всява ужас в измъчената и душа. Б.И се бори с безсилието и страха си. Не може да се върне, защото пред очите и още стои измахнатото лице на момъка. Примрял от глад, страх и безпокойство  той я чака в гората с надежда и упование. Като майка и българка тя не може да го изостави. Майката в нея иска да помогне на един страдащ син, а българката - да спаси един родолюбец.

Усещането за безсилие и страх постепенно отстъпва пред най-големите изпитания. С неимоверни усилия и упоритост героинята се заема да измъкне забития в земята кол. Този момент е кулминационната точка в разказа и е доказателство  за изпитанието на волята, силата и добротата на Б.И. Желанието и да стори добро и дава сили да изтръгне кола. В този момент тя сякаш съвсем е забравила детето си, оставила го е на милостта на Бог. Картината е динамична и напрегната. Натрупването на глаголите придава свръх напрежение на момента. Причастните форми “запъхтяна” и “уморена” разкриват волята и желанието и да победи. Подтекстово се долавя мисълта на писателя за душевната сила на тази жена. А тя идва от убедеността и, че на доброто трябва да се отговори с добро, на жертвоготовността – с жертвоготовност.

Картината на преодоляното препятствие се превръща в символ на човешката саможертва в името на доброто, на героичния, но мълчалив подвиг на българката.

Цялостния епизод на брега на Искъра се възприема като победа на единството между силата, духа и волята на една българка. Тя разкрива вечните измерения на българското съзнание – преданност към род и вяра, човечност и състрадателност, добродетелност и свободолюбие.

Духовната сила и красотата на баба Илийца

Разказът “Една българка” ни пренася в тевожното, трагично и жертвено време на национално – освободителните борби. Верен на своя художествен похват – да отразява реалистично действителността, Вазов откроява с изключителна поетична сила нравствения облик, духовната сила и красота на една обикновена жена от народа, издигнала се с поведението си до героичното в епохата на погром, малодушие и предателство.

Съчетала в себе си милосърдната всеодайност на майката, твърдостта и родолюбието на българката, Б.И ни покорява със със своята духовна сила и красота. А те се излъчват от непреходните човешки добродетели – родолюбие, отзивчивост, честност, доброта и милосърдие. Големият разказвач разкрива образа на геронята си като нравствено извисена жена, изпълнена с неподправено родолюбие и милосърдие.

Духовната сила на Б.И се разкрива на фона на срещата с бунтовника и премеждията и по пътя към доброто. Въвеждайки героинята си още чрез заглавието Вазов подсказва чрез нарицателното “българка” своята представа за най-същественото в характера и душевността и. На фона на “куп жени” авторът откроява своята героиня. Смелост, упоритост, надмогване на робската психика, дързост, умение да провокира бащинското чувство у Хасан ага – това са качествата, които отличават Илийца от останалите жени. Зад тях се крие желанието да спаси два човешки живота. Първата среща с бунтовника провокира нейното съзнание на българка и християнка и поражда решението да направи добро. Човечна, състрадателна и отзивчива тя обещава да помогне. Изцяло подчинено на това желание поведението и разкрива духовната сила на тази колкото обикновена, толкова и необикновена жена.

Епизодът в манастира затвърждава усещането за духовната сила и красота на Б.И. Той  е доказателство за страха и малодушието на калугера, но и за подвига, за саможертвата на тази обикновена жена. Чрез контраста в поведението им Вазов поставя въпроса за това що е нравствено и безнравствено в миговете на върховни исторически и духовни изпитания. Писателят отрича бездушната, егоистична философия на божия служител и утвърждава силата и красотата на своята героиня. Не срещнала подкрепа в светата обител тя не се колебае да я напусне и да се озове отново сама в нощта, а зад нея глухо отекват гласът на Ефтимий “Ти си луда!” и захлопването на манастирската порта.

Кратката, но драматична 4-та част хвърля нова светлина върху качествата на Б.И . Напрегнатите мигове , които изживява, пътят и през “планинските самотии”, “страховитата” битка с кола разкриват драмата на майката, която с всички сили се бори за един човешки живот.

Човечност, топлота, състрадателност – целият ореол от значения, с които обграждаме думата “майка” - засияват около образа на Илийца в 5-та част. Тук тя извършва най – големия си подвиг, когато заслепена от личната си болка потвърждава, че не се е отказала да помогне на бунтовника. Какво по –голямо доказателство за духовната сила и красота на тази обикновена жена от народа.

Прекланяйки се пред образа на Илийца, въплътил непреходните национални добродетели, Вазов ни показва какви са измеренията на изконно българското – те са в желанието да помогнеш, в способността да надживееш собствения си страх и страдание и да мислиш за другия, за ближния.

Трудният път на баба Илийца към доброто.

 

Чрез разказа “Една българка” патриархът на българската литература И.В. ни пренася в неспокойното, бунтовно време, изпълнено с малодушие и страх, но и с героизъм и саможертва. Преплитайки част от героичната история на нацията ни с този на една обикновена жена от Челопек, авторът откроява темата за добротворчеството, което граничи с истински героичното.

На фона на страшното време, робската психика и страхът , сковал обикновения човек от народа, родолюбецът Вазов извежда образа на Б.И и проследява нейния труден път към доброто.

За да внуши духовната сила и красота на своята героиня, авторът я поставя пред не едно изпитание. И тя ги преодолява, защото стремежът към добротворчество и е вътрешно присъщ. Той е обоснован от майчината и обич, от християнското и родолюбивото и самосъзнание. Старата жена надмогва личната си болка, преодолява мисълта за собствения си живот и поема риска да спаси един народен син, обрекъл се на свободата на пробената си родина. “Да направи такова добро … клетнику” – тази мисъл окриля бедната жена по пътя и към манстира. Като майка и християнка тя усеща, че за да получи добро и изцеление за болното си внуче, тя самата трябва да стори добро като спаси бунтовника. Та нали самият той е тръгнал “ за християнска вяра курбан да става”.

Разказът започва с описание на разминаването между значимостта на събитието – разбиването на Ботевата чета – и безразличието  на селяните в Челопек. Завладяни от страха, мъжете са се скрили, а жените покорно отстъпват пред забраната на Хасан ага да преминат Искъра.

Но “една селянка” се оказва различна от останалите “куп жени”. Дръзка, настойчива, упорита тя не се страхува да заговори озлобените турци, да моли, да настоява, да преглъща клетвите, обидите и униженията. Б.И моли за милост немилостивия, провокира бащините чувства в закоравялата душа на турчина, мъчи се да пробуди доброто у човека. Срещата с Хасан ага е първото изпитание по пътя към доброто, което Илийца надмогва с добро. Тя е готова дори да благослови поробителя, за да го убеди да я пусне да премине реката. Това е и първата и победа, първата крачка по пътя на добротворчеството.

Ретроспективния момент – завръзка  с разказа – е срешата на Б.И с ботевия четник. На преден план Вазов представя живота на геринята, сполетяна от лична беда. Единственият начин да помогне на болното си внуче тя вижда в молитвата си към Света Богородица. Но за да получи добро, тя самата трябва да стори добро като спаси този “чудат момък”, изпречил се на пътя и към манастира. Решението и Вазов мотивира с вътрешната и реч: “българин е … тръгнал е за християнска вяра курбан да става” и чрез твърдо изреченото “ Ние сме христиени”. От този момент историята на героинята напуска делничното. Темата за съчувствието и помощта става важна, защото се откроява на фона на общото равнодушие на обикновените българи към саможертвата на Ботевата чета.

Разбрала, че няма да получи помощ, с “тревога и безпокойство” Б.И се отправя отново сама по пътя на доброто. Тя преодолява естествения си страх от зловещата нощ и препятствията, които следват, защото е майка и християнка, решена да помогне. Поведението и в следващите епизоди е просто човешки дълг, дадено обещание, взето решение. То диктува всяко нейно действие в 4-ти епизод. Кулминационен за разказа, той е доказателство за изпитанието на волята, силата, човещината и добротата на героинята. Желанието и да помогне, да спаси, да стори добро на четника и дават сила да изтръгне забития в земята кол.

Картината на преодоляното препятствие се превръща в символ на човешка саможертва в името на доброто, на героичния, но мълчалив подвиг на героинята. Надмогнала болката от смъртта на внучето си, тя намира сили не само да изрече думите “Довечера пак тук, та да те намеря”, но и да изпълни обещанието си, укривайки бунтовника в дома си.

Илийца не успява да спаси бунтовника. Спасението “в дома” се оказва невъзможно. Неговото истинско спасение е саможертвената смърт. Тя връща героичния ореол и идеята за духовната победа. А над всичко Вазов утвърждава стремежът на една българска майка и християнка към добротворчество.

Житейските позиции, които Вазов разкрива

в трета глава на разказа “Една българка”

Чрез разказа “Е.Б.” патриотът Вазов откликва по своеобразен начин на действителността. Пренесъл ни в неспокойното бунтовно време, изпълнено с героизъм и малодушие. Със саможертва и страх, авторът умело свързва конкретно – историческото с житейското, за да отрази духа на времето.

Чрез образа на главната героиня Б.И, Вазов припомня забравени идеали, утвърждава ценности и житейската позиция, в която вярва.

Челопеченката носи идеала на автора. Вътрешната доброта, християнско милосърдие и благочестие, способността да преодолее страха за собствения си живот, готовността да помогне на нуждаещия се – това са опорните точки в житейската позиция на героинята. На смелостта и духовното извисяване на Б. И Вазов противопоставя в 3-та глава страха и малодушието на божия служител. Колко различни са житейската позиция и човешкото поведение на божия служител! Чрез контраста в поведението им Вазов поставя въпроса за това що е нравствено и безнравствено в мигове на върховни исторически изпитания.

Ехото на бунтовното събитие е прескочило манастирските зидове и нощният скитник в лицето на Б.И внася смут в заключения покой на онези, които стоят далече от тревогите на времето. Цялото внимание на автора се съсредоточава върху отец Ефтимий. Егоистичният стремеж да запази живота и спокойствието си, да се освободи от отговорност, държи калугера далеч от борбата на народа. Бездушен към тревогата на старата жена, дошла да търси помощ в светата обител, той я посреща с неприсъщи за благочестив божи служител ругатни и проклятия. Последвалия диалог ни убеждава в разбирането на Б.И за християнски дълг и в малодушието на калугера. Затворил се зад портите на манастира, треперещ единствено за собствения си живот, той е чужд на патриотизма. Самата мисъл, че бунтовниците биха потърсили спасение в светата обител, го хвърля в тревога. За тях той говори дори без да ги назове, наричайки ги “ония”. Колкото повече расте страхът му, толкова по – ярко изпъква неговата низост. Но сякаш най-подчертана е тя в признанието му: “Нищо тука нямам. Нищо тука не оставям да припари.”. Жалък страхливец, той трепери за дребнавото си съществуване във време, когато “ония” умират за неговата свобода. С ругатни посреща измъчената жена. Не го трогват нито горещите и молби, нито вида на болноте дете. Равнодушно подмята, че то е умряло, нетърпеливо и небрежно изчита молитвата. Единственото му желание е по-скоро да я отпрати. А тя наивно смята, че всеки българин би постъпил като нея и би помогнал.

В кратките реплики между Илийца икалугера прозира напрегнатата борба межди всеотдайност и бездушие. Така Вазов разкрива две коренно различни житейски позиции. Поведението на божия служител показва, че не е способен на милосърдие. Егоистичната му душа е изпълнена от себелюбие и страх. Използвайки контраст, авторът противопоставя два типа българи: калугерът – малодушен, безучастен към човешкото страдание, към народните тегла и беди – и Б.И – истинска християнка, благочестива, човечна, родолюбива българка.

Думите и “Нали сме христиени…” разкриват разбирането и за християнски дълг и определят желанието и  – да служи на човека, на народа си. За нея християнската вяра е синоним на българщината. Успоредно с нейната жизнена позиция Вазов разкрива тази на калугера, а тя се характеризира с бездушие, предателство и страх за собствения живот.

Решението на Илийца да си тръгне изумява не само калугера, а и самия читател. За втори път той я нарича “луда”. Но това, което за него е лудост, за нея е съвсем естествен, патриотичен дълг. Слабохарактерният отец захлопва портата и заключва манастира. Напълно бездушен е той към останалата сама в нощта бедна жена, към всичко, което е извън манастира. Вазов откроява коренно разллични характери. Те имат различни жизнени позиции и нравственост: егоистичното съществуване е противопоставено на живота, изпълнен с великодушие, благородство и всеотдайно родолюбие.

Прекланяйки се пред духовната сила на Б.И, пред образа и, въплатил непреходните национални добродетели, Вазов ни показва в трета глава какви са измеренията на изконно българското. Те са в желанието да помогнеш, в способността да надживееш собствения си страх и страдание и да мислиш за другия, за ближния. Това е и житейската позиция, която патриотът на българската литература утвърждава по неоспорим начин чрез образа на баба Илийца.

“Бабо, благодаря ти, ти си добра жена”

Разказа на Ив. Вазов “Е.Б.” ни пренася в тревожното,трагично и жертвено време на национално-освободителните борби. Чрез него авторът откроява нравствения облик на една обикновена жена от народа, издигнала се с поведението си до героичното в епохата на погром, малодушие и предателство.

Съчетала в себе си всеотдайността на майката и родолюбието на българката, Б.И покорява със своето добротворство, отзивчивост и милосърдие. Тези човешки инициативни добродетели намират израз в думите на бунтовника: “Бабо, благодаря ти, ти си добра жена”.

Изречени с една завладяваща простота и искреност, тези думи изразяват благодарността на клетия момък към жената, която е готова да му помогне с риск за живота си. Макар и спонтанни, те са резултат от неслучайно вътрешно осмисляне. Отношението на бунтовника къ Б.И се разкрива постепенно в разказа, разгръща се, задълбочава  се в миговете на техните две кратки срещи, както и в дългите мигове на очакването.

При втората им среща, разбрал каква силна и честна жена е тя, младият момък и доверява болката си: “Къде ще се дяна, бабо, сега?”. Изумен, той дочува нейните простичко изречени, но силни думи: “Как къде? Ами у дома”, които съдържат и упрек и учудване. Изхождайки от положението си на българка, тя смята, че няма нищо по-естествено от това да го приеме у дома си. Макар да осъзнава опасността, тя разбира, че не може да го остави без подкрепа, когато той няма друга опора и друга надежда за спасение освен нея. Решението и да го приюти е естествено за страта жена. А той, изпълнен с благодарност, трогнат скланя глава и целува напуканата старческа ръка. Думите му : “Бабо, ти си добра жена” са израз  на уважение , синовна обич, признателност и почитание, а спонтанно породеният красноречив жест на бунтовника е израз на постепенното натрупване на чувства на благодарност  към една силна жена – българка.

Видът на тази отрудена жена вдъхва първата искрица на доверие у четника и той решава да се покаже пред непознатата. Реакцията и да му даде последните корички хляб поражда чувство на благодарност пред милостивата жена. Младият бунтовник оценява и искреността и, когато го предупреждава, че в Челопек е “огън”, че не може да го подслони там.  Гледайки го загрижено, старата жена заяавява: “Не може, синко, не може”. Той разбира, че тя е не само добра и сърдечна, но и честна, пряма и доблестна.  Неговата вяра в честността и прозира и във факта, че той остава да я чака в гората, както тя простичко му нарежда, за да му донесе хляб и дрехи като добавя  “Ние сме христиени” т.е. българи. Той, изпълнен с доверие, не търси друг начин за своето спасение, убеден е, че ше се върне.

Бунтовникът няма представа за трудностите, които Б.И среща и преодолява. Вижда я призори запъхтяна, уморена, с болното дете на ръце и не може да не оцени жертвата, не може да не изпита преклонение пред силата и. Вижда, че му носи хляб и дрехи – видно е, че е мислила за него, погрижила се е. У бунтовника се затвърждава чувството за синовна почит и и доверява болката си, че няма къде да отиде.

Чувайки отговора и, спонтанно обзет от доведените до връхната си точка чувства на преклонение, почит и благодарност целува синовно напуканата ръка на Б.И, а думите му “Бабо,….”са убедително доказателство, че в нея той открива своя майка, своя спасител, своето провидение.

Ролята на пейзажа в “Една българка”

Присъщо за творческия почерк на Вазов е да вплете в повествуванието за събитията, описание на мястото на действие. В своите живописни пейзажи авторът влага емоционалното си отношение към изобразяваните събития и герой, участва в тях. Така той постига драматизъм и правдивост на изображението, внушава мисълта за пълния унисон между описанията и преживяванията на героите.

Пейзажът в разказа “Една българка” присъства много силно и е от значение за вникването в смисъла на творбата. Откриваме го почти във всички части на произведението. След като представя с документална точност историческия фона на събитията Вазов изобразява придошлия от дъждовете Искър по залез. Макар и пестелив този пейзаж има богат метафоричен смисъл. От една страна описанието създава усещане за спокойствието на една майска привечер, което съответства на преживяванията на героинята след първата и победа по пътя на доброто. От друга страна в картината има и детайли, които загатват за предстоящото напрежение и драматизъм. Тревожните предчувствия се пораждат и от придошлата река, от надвисналите облаци и настъпващия мрак.

Първите изречения на трета част  потготвят читателя чрез ново описание. Денят е отстъпил своето място на нощта. Под нейното тъмно було главната героиня ще преживее тревоги и страх, ще преодолее трудности, ще се превърне обикновена жена в “една българка”, различна от всички останали. С географска точност Вазов очертава планинския пейзаж заедно със сгушения между скалите манастир. Картината …………………………………………………………, приютили орлите. Нощта, небето,………………….…….шумящата река и нейния глух тътен, мрачни и намусени скали, глух и пуст манастир навеждат към размисъл за мрака, тегнещ над робската земя. Пейзажът създава подтискащо настроение, което е в унисон с преживяванията на баба Илийца. Понесла  грижата за два човешки живота, тя е изпълнена с безпокойство, но и с надежда, че поривът и към добротворчество ще бъде окрилен от Бог и Богородица. Неслучаен е факта, че манастира е покрит с тъмното було на нощта, като че спи “глух и пустинен”. Това е своеобразно предсказание за срещата на героинята с духовната глухота, с егоизма и безнравствеността.

Планинския пейзаж оживява и в началото на 4-та част. Отново чуваме монотонния шум на реката. Картината изглежда още по-подтискаща. Това се дължи на метафоричните определения като “………….………………………………………………………………………………..

В съответствие с преживяванията на баба Илийца е и описанието на Искъра. След като вече е подчертал, че всичко има зловещ вид за Илийцината душа, Вазов изобразява Искъра и отблясъка на тъмните му талази, като не пропуска отново да съпостави с този детайл и преживяванията на бедната жена.

Страховита изглежда реката в началото на 5-та част, баба Илийца трябва да превъзмогне стихийната сила на водата – нова преграда по пътя и, начертан от порива към добротворство. Поредно изпитание за нея е приближаването на деня. Светлината на утрото не и носи облекчение, защото денят в робската земя е по-страшен от нощта.

За да подчертае това Вазов ни прави свидетели на гибелта на бунтовника, на фона на огряната от майското слънце природа. Само високите навъсени скали предизвестяват появата на турците и драматичната развръзка на събитията.

Така пейзажът в разказа “Една българка” провокира читателя към преoсмисляне на заложените в него авторски послания.

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG