Home Литература Идеята за родното - лирика на Вазов

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Идеята за родното - лирика на Вазов ПДФ Печат Е-мейл

ИДЕЯТА ЗА РОДНОТО В ЛИРИКАТА НА ВАЗОВ

Александър Кьосев

Обикновено се смята, че литературата е вторична по отношение на културата, че литературните светове се надстройват над съществуващи социокултурни смисли и ценности, че използуват техните дадености и възможности, за да създадат нови, художествени смисли и ценностни изживявания. По отношенпе на една създаваща се, консолидираща се национална култура, каквато е културата на Българското възраждане, подобен вьзглед е най-малкото неточен. Защото през Възраждането художествената литература (въпреки недостатъчната си, незавършила диференциация по отношение на другите, нелитературни книжовни жанрове) изпълнява силна културосъздаваща роля. Свръхценностите на тази най-българска епоха — родина, вяра, свобода, борба — се осъзнават като такива в най-високите пластове на възрожденската култура — в патетичното, приповдигнато публицистично-художествено слово: Именно във „високите" художествени и публицистични жанрове се създават символичните форми, в които се мисли България — един емблемен, нагледен образ с ударна национално-идеологическа функция. Там се създава условно конкретизираният, опредметен или персонифициран образ на отечеството: родината е земя и майка, тя е мила, скъпа и заедно с това свещена. В литературио-публицистичните текстове се изработват и другите традиционни езиково-образни форми, чрез които се осмисля родното — обединяващото име „България", което акумулира в себе си огромно афективно напрежение и обикновено се изрича като възклицание, хералдическите образи — герб, знаме, емоционален ореол около царската титла, емблемните географски и исторически имена, в които традиционно се въплъщава България — Балкана, Рила, Пирин, Дунав, Марица. Симеон, Крум, Шишман. В литературната дейност на Неофит Бозвели, Раковски, Чинтулов, Петко Славейков, Ботев и други възрожденци се създават и някои от традиционните български „митове" — сюжетни ядра с възлово място в националното съзнание. Ако ги наименувам условно, такива "митове" са "плачът-оплакване на многострадална България", „България и един неин героичен син", „юнакът и националната митологична вселена", „конфликтът между България на будните и България на заспалите", „България в нощта на робството пред зората на освобождението-възкресение" и т. н.

Участвува ли лириката на Вазов в това „строителство" на националното съзнание и култура? Различни ли са националните и социалните функции на отделните дялове от неговото огромно, разпростряно върху половин век, лирическо творчество? Ето въпросите, на които трябва да си отговорим.

В ранните стихосбирки на Вазов начинът, по който се мисли родината, е традиционно-възрожденски. В „Пряпорец и гусла" (1876) тя е „земля ни родна, с хубост покрита / и тез балкани чудни, зелени...", по която обаче „няма свобода", „дрънчат окови", братята „влачат хомота". Аналогично на Ботевата образна представа за България, в нея има роби, нещастни братя, но има и юнаци, които не могат вече да тьрпят и чиято „кръв млада с ярост / за бой закипя", има страдни жалещи майки. Очевидна е близостта на Вазовата представа до лирическия образ на България, който са създали Раковски, Чинтулов, Ботев. А за стихотворението "Де е България" може да се твърди, че е възможно най-изчистената, типична реализация на възрожденския символичен модел, по който се осмисля България. То има отчетливи структурни, жанрови, тематични и езиково-образни сходства със стихотворенията на Теодосий Икономов „Де й родът ми", на Атанас Шопов „Де съм ся родил", на Петко Славейков „Татковина" и на още редица други възрожденски автори. В „Де е България" на Иван Вазов сякаш се синтезират всички мотиви, образни представи, реторически похвати — с една дума целият арсенал от символични форми, чрез които съществува възрожденският образ на България: стихотворението има традиционна композиционна структура, напомняща гатанка — в отговора прозвучава като възклицание-обръщение името „България", описателното движение към отговора-назоваване позволява да се изброят традиционните, идеализирани в красотата си географски обекти („белий Дунав", „горда Стара планина", „тиха Марица", „мътен Вардар"), да се спомене за „преминалата слава" на Преслав и Търново. Финалът е екзалтиран славослов от страна на лирическия „аз" към земята майка „що най любя на света", в който се намесва и страстно пожелание за светло и свободно бъдеще. Мисля, че не е необходимо да се коментира надълго каква национално-консолидираща функция може да има една творба, която носи в себе си отговори на най-важните въпроси за едно създаващо се национално самосъзнание: въпросите „Що е България?" и „Къде е България?" — идентификацията й във времето и пространството, създаването на страстно емоционално напрежение около образа на Родината, обединяването на нейното минало с актуалните задачи на настоящето и със светлите надежди за бъдещо национално щастие.

Българската литературноисторическа наука е доказала, че хронологически литературните промени не съвпадат напълно с огромната национална историческа промяна — Освобождението от турско робство през 1878 г. Вътрешната логика на културния и литературния процес диктува закъснение от около 15 години, след което възрожденският тип литература е окончателно заменен от ново литературно съзнание и литературни групировки — критическия реализъм, социалистическата литература, литературата около кръга и списанието „Мисъл". Но въпреки това Освобождението има и пряко, съвсем непосредствено влияние върху литературата — тъй като възрожденската литература съществува във и чрез социокултурната си и национална функция, промененият фон на социалните и националните потребности непосредствено след Освобождението неминуемо налага и някои структурни промени в поетиката — да кажем, в структурата на художественото време, в променените формални и ценностни отношения между минало, настояще и бъдеще — миналото поема в себе си национално-митологични събития, Априлското въстание и Освободителната война, а това диктува особен тип дистанция спрямо настоящето и променена, значително деидеализирана в сравнение с възрожденската представа за бъдещето. Така в рамките на възрожденския литературен модел се извършват все пак значителни промени в поетиката (особено в жанровата система). Казаното дотук определено важи и за символичните форми, в които се мисли и централната ценност на епохата — Родината. Именно в лириката на Вазов, без да се разрушават възрожденските образно-творчески принципи, ще се създадат нови форми за национална идентификация на България. През 1881 г. в стихосбирката „Гусла" и през 1884 г. в стихосбирката „Поля и гори" Вазов публикува цикъла „Епопея на забравените" — 12 оди, за които се наемам да твърдя, че по отношение на начина, по който повечето българи мислят за новата история на България, са оказали по-голямо влияние отколкото академичните трудове по история. В тях присъствува общата структура на възрожденския образ на България — историческа и географска определеност, героично-трагическото единство и същевременно противопоставяне между родината-майка и един неин син, веригата от светли имена и т. н. Но образът на Родината е получил нова концептуална интерпретация чрез контраста между имплицитно присъствуващото настояще (време на забравата) и митологизираното велико минало, персонифицирано във възрожденските герои. Миналото, това блестящо и светло национално време, не е дадено в хронологическата си последователност, а в едновременното съществуване на върховите си стойности — личности и събития. Цикълът оди има структура, която ми се иска да нарека „пантеонна" — той не подрежда националните герои, а ги съпоставя — да си припомним и странния стил: „... лъвът Бенковски (туй смешение странно на Левски с Раковски)". И докато, образно казано, между отделните оди времето не тече (изключение прави финалът на стихосбирката — стихотворенията „1876", „Волов" „Опълченците на Шипка", за които ще стане дума след малко) вътре във всяка ода времето се движи едновременно в своите конкретни, битови измерения и заедно с това в огромни националноисторически мащаби. Всяка от одите е избрала живота на конкретен герой или протичането на конкретни събития („Бенковски", „Защитата на Перущица", „Братя Жекови", „Волов", „Опълченците на Шипка"), но този конкретен момент е интерпретиран като концентрация на историческа енергия, като свиване на огромни исторически периоди в един миг. Това е исторически скок на нацията:

И в няколко дена, тайно и полека

народьт порасте на няколко века!

Конкретното събитие, конкретният герой, конкретният момент са изобразени като националноисторическото себеосъществяване на България, като разкъсване черупките на битовото, дребнавото, робското, тъмното и скок в света на идеалните световноисторически ценности, където Левски престава да бъде „одеве търговец, сега просяк дрипав", а се нарежда в пантеона на света до Исус Христос, Сократ, Ян Хус, Христофор Колумб, тъмният и непознат хилендарски монах се превръща в „древен библейски пророк", Перущица, събрана в задимения и кървав храм, се изправя внезапно до Прага, Сарагоса, Спарта, Картаген. Националното време, а и националното пространство са организирани чрез романтическите контрасти — те се раздвояват между реалното и идеалното, между грозното и величественото, между конкретното и абстрактното, сетивното и обобщено-символното. Нацията е видяна в момент, в който се сливат крайностите на нейното съществуване или по-скоро едновременно реалноисторическото и чудодейно превръщение на отрицателните стойности (робство, позор, кръв, смърт, малодушна апатия, страх, „синила от бича, следи от теглото") в положителни (слава, сияйност, жертви, блясък, геройска смърт). Във връзка с това особено важно значение има едно важно Вазовско противопоставяне, което, както бе посочено от Никола Георгиев, е концептуално ядро на „Епопея на забравените", Става дума за смисловата двойка „геройство и срам" (и за нейните варианти „срам и блясък", „срам и слава" и т. н.). Срамът и геройството са не само сблъскани в открит, напрегнат контраст:

Епопея тъмна, непозната нам,

епопея пълна с геройство и срам!

но представляват смислови полюси, между които се развива лироепическият сюжет на някои оди („Левски", "Кочо", „Братя Жекови", „1876", „Опълченците на Шипка"). Самата композиция на целия цикъл също е движение от срама към славата, от единайсет героични и трагични поражения на роба (първите единайсет оди) към победата, която „смива срамът и на клеветата строшава зъбът" („Опълченците на Шипка"). По този начин историческото битие на България е показано не само като скок на нацията от мизерното робско съществуване в друга величествена и идеална модалност на световноисторическото битие; моралният патос на националния исторически живот е в надмогването, преодоляването на робството, позора и тъмното минало. И това грандиозно морално и историческо усилие, тази способност на българската нация да надмогне миналото си и да сътвори подвизи, светли имена, да даде нещо на света е не само онова, което „малките прави с великите равни", но е и българската свръхценност, която в известен смисъл надвишава световните: бесилото на Левски не само е равно на Христовия кръст; българският апостол е „готов сто пъти да умре на кръста Христов"; Перущица не само застава редом със славата на Прага и Сарагоса, но тя „Картаген надмина, Спарта засрами".

Виждането на България в състояние на особено историческо себеосъществяване, в нейния скок от робското в идеалното и великото, способността за надмогване на миналия позор и превръщането му в „слава безкрайна", концентрирането на националната история в пантеон от светли и героични имена — ето ядрото на националния идентификационен модел, който създава „Епопеята". Очевидни са както връзките му с възрожденския образ на България, така и разликите — нова концепция за националното време, за същностната морална стойност на България, нови емблемни образи и имена (бесилото, Перущица, Батак, Шипка). Очевидни са и новите функции на този образ на България в живота на нацията и на новосъздалата се държава: докато възрожденският модел на Родината има за социална задача просто да я утвърди като напрегната, емоционално преживявана свръхценност, то „Епопеята" създава в мисленето на българина представата за специфичност и уникалност на националния исторически ход и съдба, за особената, специфична морална стойност на българското историческо битие, за това, че изтълкуваната по такъв начин национална същност не само полемично може да се приравни с голямото, великото и световното, но и парадоксално да го надвиши. За съществуващата в новосъздадената държава нация е особено важно да има своя велика и уникална история, свои специфични стойности, чрез които да отстоява себе си в полето на световните ценности.

Заедно с начина, по който е видяна България в „Епопеята", още в стихосбирките „Гусла", „Поля и гори", но особено в стихосбирките „Звукове" (1893 г.) и „Скитнишки песни" (1899 г.) в лириката на Вазов започва да се създава нов образен вариант на родината. Идеализацията на красотите на родната природа е традиционен начин за осмисляне на родното още от Възраждането насам; още в „Де е България" природните красоти са за Вазов същностен национален символ;

Любя твоите балкани,

твоите реки, гори,

твоите весели поляни,

де бог всичко наспори...

Новата символична форма, в която се мисли България, има приемственост от възрожденската традиция, но заедно с това е същностно различна. През Възраждането природата — балкани, кичести гори, тучни ливади, весели поляни — е именно родна природа, тя е репрезентативна по отношение на отечеството и е повод за национална гордост; отношението към нея се колебае между естетическото възхищение и практическо задоволство от нейното плодородие, богатство, пищност. В новия поетически образ на България, видяна през природните красоти, лирическото възприемане и преживяване на природата се раздвоява в друга посока: от една страна, това е именно българската природа, видяна в своята тясно регионална детайлизирана конкретност (заглавието на цикъла „В лоното на Рила" и подзаглавието на „Скитнишки песни" — „Впечатления и усещания в Малата и Голяма Стара планина", са съвсем показателни). Родината и нейната природа са видени по своеобразен „туристически" начин — като сбор от прекрасни кътчета и неподозирани красоти (такъв начин на осмисляне на родното определено кореспондира с Алеко-Константиновия девиз „Опознай родината, за да я обикнеш"). Националното, което и в „Епопеята" беше интерпретирано от гледна точка на своята уникална историчност и националноспецифични морални стоиности, тук е изтеглено към своята географска и пейзажна определеност — родната атмосфера се създава от конкретни пейзажни картини, от имена като Амбарица, Кадиин аръх, Мусала, Илина река, Друшлявица, Бабини плазове и т. н.

От друга страна обаче, възприемането и преживяването на природата има и съвсем друга, на пръв поглед несъвместима с първата посока — конкретните кътчета от българската природа (понякога назовани с не съвсем красиви имена) са част от божествената поема на бога; те са само повод за философско-лирически медитации, за насочване към последните въпроси на битието или за свободен романтически полет на духа из царството на величието и красотата.

Това парадоксално раздвояване на природата като национална, конкретна и като наднационална, божествена, величествено безкрайна личи съвсем ясно в начина, по който се редуват отделните стихотворения в подредбата на стихосбирката „Поля и гори" — до „Отечество любезно, как хубаво си ти!" и „По райските долини", в които се изобразява и преживява родната природа, сбираща „на Изтокът светлика, на Югът аромата" са поставени стихотворения като „Пак из тебе ходя, о, природо свята..." и „Към природата", в които лирическият сюжет се разгръща във формата на религиозно и философско преживяване или размишление за същностга на природата, за проявлението на бога „във всякое листо" и в които е немислимо природните картини да се видят като национално-репрезентантни, тъй като са свързани с безкрайните категории на света, бога, мирозданието, хаоса, човешкия дух. В повечето от творбите от тези стихосбирки тези несъвместими на пръв поглед представи — конкретните кътчета от родната природа, в тяхната национална определеност и разтвореността на природата към безкрайността на космоса и битието — все пак са съчетани — например в стихотворението „На Ком" от стихосбирката „Гусла" географските картини и националноисторическите визии („... при Крума стои Ботев, при слепия Иваца е Левски... Гурко със Самуила там ведно летят") стоят редом до следните стихове:

Оттук окото волно прегради не намира.

Вселената пред мене покорно се простира.

Душата гордо диша...

... и пълна с упоенье забравя за светът.

В творби като „На Ком" и „Родопите" онова, което е под върха, се осмисля ту като национално пространство, изпълнено с трагични и сюблимни исторически събития, ту като „борбище шумно на страсти и омрази", „долен свят", от който свободно реещият се дух трябва да избяга, за да разбере „на времето вървежа, на хаоса гласът / неуловимий смисъл на тайните загадки". Понякога двата символични модела „родна природа" и „божествена, космическа природа" дори се сливат — противоположно на възрожденската представа за обозримия, сякаш пространствено свит образ на родината се появява представата за безкрайната и безгранична България:

— Защо ми искаш тайните? —

— каза гигантът стария, —

изглеждам аз безкрайните

граници на България!

(„Мусала")

Родината и родната природа са „разширени" не само пространствено — и в полето на стойностите: българската природа е изтълкувана като „класична" заедно с имената на Купена и Амбарица в един лирически сюжет могат да се появят образите на сфинксове и гиганти, на Еленин връх лирическият герой се чувствува като „скандинавски бог с мъгли обвит", Рила е поема, за която е възможно да бъде написана от Гьоте, Данте, Омира...

И така — родината се мисли чрез гордостта от българската природа: тази природа обаче се разтваря в наднационални, вселенски и класични пространства, лирическият „аз" се откъсва от националните конкретности и се носи в „хаоса лазурний, де пъплят световете".

Каква социална и национална функция би могъл да има образът на природата, така странно раздвоен между националност и наднационалност?

За патоса на „опознаването" на родината в нейните географски детайли (за разлика от възрожденското усилие да се обхване географско-историческата и природната цялост на България) говорих по-горе. Другият символичен модел — национално неопределената (или слабо определената) природа, която се разтваря към божествените и космическите предели, безспорно е във връзка с настъпващата през края на 80-те и 90-те години възлова национална, социална и културна промяна — отделянето и еманципирането на фигурата на интелигента-индивидуалист, чийто културен и философски хоризонт не се затваря вече с националните стойности и който като индивидуалност се чувствува пред лицето на света, бога, вечните въпроси, огромните космически мащаби. „Космично-божественият" художествен образ на природата му позволява да изживее именно своята необвързаност, свободния романтически полет във всемира, изправянето сам срещу световните същности — т. е. да се изживее като единица, която сама създава и постулира своите ценности в личен, неопосредствуван от националната традиция контакт със света. За представата ни за Вазов това звучи доста странно, но един малко по-детайлен поглед върху творчеството му би показал, че в някои творби подобна позиция на „аз"-а е изразена съвсем пряко:

Отечество! Любов! Тез думи

за мен са сенки или глуми...

Аз търся нови идеали.

(„Поет и вдъхновение")

Честит певецът, кой не сляза

от своита ясна висота...

... аз търся ширини по-ясно,

аз тьрся други светове,

де мисълта се волно дига.

Не може гордия поет

да носи общата верига

в стремителната си мечта.

Той фърка, лута се, блуждае

един със своята мечта...

(„Общество и певец")

Казано накратко, „космично-божественият" образ на природата не е национален, а е индивидуален идентификационен модел — символична форма, в която обособената и еманципирана от социума индивидуалност изживява своята свобода. А това значи, че в тези Вазови стихотворения ценностите са декоординирани, родината и „аз"-ьт са в борба и конкуренция.

Има обаче един „вазовски парадокс", който допълнително усложнява нещата. Най-добре би го пояснила една аналогия с Възраждането — епоха, в която самото писане на стихове вече е патриотичен акт, защото независимо от темата то доказва, че е възможно да се създава изкусна поетическа реч на българския език (характерно е стихотворението на Стефан Изворски „Не ставало стихове на българский язик"). Между пейзажните стихотворения в „Поля и гори", доста от които са реализация на „космично-божествения" образ на природата, се намира и известното стихотворение „Българският език", в което полемично се отговаря на нападките срещу българското слово. Една от тези нападки е:

Не си можал да въплътиш във теб

създаньята на творческата мисьл!

И не за песен геният ти слеп —

за груб брътвеж те само бил орисал!

В светлината на тази Вазова амбиция — да се въплътят в българско поетическо слово и най-високите полети на творческия дух (и в светлината на такива метатекстови творби като стихотворението „Българският език", които тълкуват всички останали Вазови стихотворения като български стихотворения), и най-абстрактното сливане на „аз"-а с всемира се разкрива като проява на българския гений, като постигане от българин на онази духовна висота и свобода, която е достояние само на великите световни поети. Т. е. и в тази част от лириката на Вазов дълбинно присъства моделът на българското достигане на световните ценности

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG