Home Литература “Свобода и смърт” – Ботевите идеи за свободата, изразени в стихотворението “На прощаване в 1868г.”

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
“Свобода и смърт” – Ботевите идеи за свободата, изразени в стихотворението “На прощаване в 1868г.” ПДФ Печат Е-мейл

“Свобода и смърт” – Ботевите идеи за свободата, изразени в стихотворението “На прощаване в 1868г.”

(интерпретативно съчинение или есе)

„На прощаване в 1868г.” е едно от първите стихотворения на Христо Ботев, което той написва по повод записването си в четата на Жельо Войвода. Подобно на текстовете от възрожденската литература, поемата засяга проблемите за робството, свободата и смъртта. За разлика от своите съвременници,обаче Ботев създава различна, нова представа за свободата. Въпреки ранната си възраст поетът изхожда от позицията на осъзнатата личност, за която свободата има други нюанси освен преодоляването на робството. Личностната свобода, която се изразява във вътрешната освободеност от правилата и нормите на бита, е възприета като идеал и крайна цел в пътуването на лирическия герой. В този смисъл, според лирическия говорител, смъртта е неизбежна, тя е единственият начин индивида да бъде напълно свободен.

Поемата „На прощаване в 1868г.” е най-популярната Ботева творба преди освобождението, защото идеите й са най-близки до тези на възрожденските поети. Формата на диалог, често използвана във фолклора, е правилно избрана от Ботев и илюстрира стремежа му да бъде чут и по-лесно възприет от слушателите. Резултат от същия стремеж е изборът на основния проблем, борбата за свобода от поробителя, обсъждан в стихотворението, който също е централен за епохата на Възраждането. Поетите през средата на 19в. определят турците като „змия”, „неверници”, „тирани”. По подобен начин Ботев използва изключително отрицателни епитети, когато адресира поробителя: „черна прокуда”, „душманин”, „безверни”. Употребените глаголи, който се свързват с първичното, тираничното: „бесней”, „пропъди”,  също разкриват ненавистта, която проповядва стихотворението, към турците. Посланието на Ботев е сходно с посланието на всички възрожденски творби:

„…че клетник не трая

пред турци глава да скланя,

сиромашко тегло да гледа.”

Следвайки възрожденската идеология Ботев призовава народът на открита борба. Идеологемите, „бащино огнище”, „пушка”, „сабя”, „глас народен”, имат целта да пробудят българите и да ги накарат да извоюват свободата си. Повелителната форма на глагола „проклинай” изгражда образът на непреклонния българин, който не може и не трябва да търпи робството. Именно това е образът, който кара обикновения човек по времето на Възраждането да се идентифицира с лирическия герой от поемата.

Начинът, по който Ботев описва момента на раздялата, любим през това бурно време, напомня възрожденската идеология. Домът, чиято основна значимост по времето на робството е да предоставя сигурност, е центърът на патриархалния свят. Поради тази причина, в поемата отделянето на човек от бащиното огнище е представено като труден избор:

„Аз зная, майко, мил съм ти,

че може млад да загина…”

Моментът на прощаването е избран от поета защото, е момент на равносметка, когато човек изповядва най-съкровените си мисли. Като „хайдутин” Ботевият лирически герой не само сам тръгва на борба, а верен на своята идеология, той насърчава българите да го последват. Заветът към братята му е своеобразен начин да подтикне целия народ към бунт:

„…и дето срещнат душманин

със куршум да го поздравят,

а пък със сабя помилват…”

Ботев използва Възрожденската идеология, за да призове българите към борба за свобода от поробителя, затова „На прощаване в 1868г.” звучи познато и е лесно за възприемане от обикновения човек, чиято съдба е сходна с тази на лирическия герой.

Ботевото разбиране за свободата не се изчерпва само със стремеж към свобода от поробителя, той е първият български поет, който през епохата на Възраждането поставя въпроса за личностната свобода. В поемата „На прощаване в 1868г.” това е вторият пласт на разбирането за свобода, където домът и пътят са противопоставени не само като сигурност и борба, а като убежище на примиряващия се човек и осъзнатата личност, която има високи очаквания от живота. В този смисъл домът е отхвърлен от лирическия герой:

„… та сърце, майко, не трае

да гледа турчин, че бесней

над бащино ми огнище…”

Последните стихове представят несигурността на бащиното огнище, което е поругано и осквернено от поробителя. Непримирението на лирическия герой го кара да направи активния, но по-труден избор да не прекрачи прага на дома:

„Ах, мале-майко юнашка!

Прости ме и веч прощавай!

Аз вече пушка нарамих…”

След като домът е отхвърлен, приет е пътят, който символизира промяната, динамиката. Пътят е страшен, защото означава борба, но е славен, защото води до идеала. С това свое решение лирическият герой всъщност избира да бъде различен, да се откъсне от застоялостта и статиката, да служи на своя висш идеал – личностната свобода.

Благодарение на избора си, героят извървява пътят от роб до индивид, чиято най-висша ценност е свободата. Силата на словото го прави доминиращ в поемата. Лирическият герой определя и оценява света и другите спрямо себе си, затова те изглеждат нищожни, а света не може да за да задоволи изискванията му. За разлика от лирическият герой другите възклицават: „смърт или свобода”, докато за него смъртта и свободата са равнопоставени:

„… с две думи заветни:

свобода и смърт юнашка!”

Съчинителният съюз „И” е от изключително значение за възприемането и разкриването на личността на лирическия герой. Именно съюзът показва, че свободата не е еднократна цел, тя е ценност, идеал. Следователно пътят за Ботевия герой не свършва с освобождението, както приемат останалите през Възраждането, за него той продължава докато идеалната цел, личностната свобода от бита и нормите, не е постигната. Затова дори и при щастливото си завръщане, героят не прекрачва прага на дома, а продължава по славния път: „Пък тогаз… майко, прощавай!” Краят на пътя не е точно назован, но се подразбира, че той означава абсолютната свобода, свободата да бъдеш себе си, уникален и необезпокояван от човешките разбирания и ограничения. Смъртта се приема като абсолютната мяра на свободата, защото само в момента на настъпването на смъртта човек не е подчинен на никого и нищо освен на собствената си воля. По тази причина може да се приеме, че крайната цел на лирическия герой е смъртта, а тя ще бъде юнашка, защото е в името на идеала. Тук си проличава и големият „скок” на Ботевите разбирания сравнени с тези на неговите съвременници. Лирическият герой от „На прощаване в 1868г.” е нещо повече от бунтовник, той е личност. И така заслуга на Ботев е, че говори за личния ангажимент на всеки българин към свободата и по този начин надскача проблемите на своето време.

„На прощаване в 1868г.” е една от ранните творби в Ботевото творчество. Въпреки това той успява да изгради своя лирически герой по неповторим и непознат през Възраждането начин. Освен типичните за епохата идеи за свободата от робството и ненавистта към поробителя, Ботев съумява да въплъти своите разбирания за личността и идеала в поемата си. По-дълбокият прочит на творбата позволява на читателя да открие новите схващания на поета за осъзнатата личност, чиято единствена и крайна цел е постигането на идеала. Пътят който трябва да измине лирическият герой е труден, защото свободата не се ограничава само до освобождението от поробителя, но и до освобождението от бита. В този смисъл абсолютната свобода, към която той е устремен, е съизмерима само със смъртта.

 

WWW.POCHIVKA.ORG