Home Литература На прощаване - Хр.Ботев

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
На прощаване - Хр.Ботев ПДФ Печат Е-мейл

"НА ПРОЩАВАНЕ" - АНАЛИЗ ЗА VII КЛАС

УВОД: Ботевата творба "На прощаване" е колкото типична възрожденска изповед на бунтовника, страдащ за бащино огнище и родна земя, толкова и завещание, нетипично за епохата като дълбочина на идеите. Стихотворението е един от първите поетически изрази на непреклонната готовност да се отдаде животът за всенародната свобода. Героят е усетил и осмислил своето най-висше призвание - да жертва себе си за благородната кауза .

РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА СМИСЪЛА НА ЗАГЛАВИЕТО: На творбата може да се погледне като на писмо на сина до майката. В него важен момент е моментът на изповедта и молитвата за прошка. Заглавието на стихотворението визира един от основните проблеми -това не е обикновено сбогуване между майка и син, а желание за прошка. Неслучайно лексемата "прощаване" присъства в най-различни варианти в текста. Тя би трябвало да се разчита като раздяла, но и като извинение, молба за прошка, дори за благословия по избрания вече път. В композицията на творбата условно могат да се обособят следните части: лирически увод, визии /представи/ за бъдещето, епилог.

I ЧАСТ: ЛИРИЧЕСКИ УВОД

  1. „На прощаване", както подсказва и самото заглавие на творбата, е стихотворение, в което лирическият говорител изповядва най-съкровеното в своята душа пред най-близкото същество за всеки човек - майката. Усещането за диалог се създава от умението на поета да улавя вярно емоционалните настроения в тяхната последователност: синовна обич, решителност, презрение към робството, радост от взетото решение.
  2. Първата част въвежда в същността на конфликтите. "Диалогът" има двойствен характер - изгражда се представата, че "говори" синът, а майката "мълчи". С нейния образ се свързва почерненият от робската неволя роден свят - свят сякаш на мълчанието. В съзнанието на ЛГ /лирическия герой/ той не е ням, огласява го майчината жалба, "глас народен". Гласът на сина бунтовник придобива могъщата сила да преодолява пространства. Той моли, жадува да бъде разбран, повелява да се изпълни заветното му слово.

3. Молбата на лирическия герой е настоятелна "Прости ме и веч прощавай!...". Тя носи нюансите на повелителност. Това е желание за опрощаване завинаги - дори и след раздялата, до смъртта.

4.  Няколко са причините за прошката. Най-напред за неизпълнения свят синовен дълг - "та тебе клета оставих за първо чедо да жалиш”. На ЛГ като на първороден син се пада задължението да се грижи за старите си родители и невръстните си братя. Но домът вече не е мястото, където волята на човек може да има някакво значение, защото в него властват злите сили. ЛГ е приел скиталчеството в "таз тежка чужбина", защото не "трае" да гледа "турчин, че бесней/над бащино ми огнище". Той заклеймява "таз турска черна прокуда" и мотивира пред майката своя избор. Синовен дълг е да обясни причините за взетото категорично решение, да внуши, че избраният път е неизбежен, че е жребий, съдба.

5. Посвещавайки се на борбата, ЛГ от пазител на родния дом, от приемник на патриархалните ценности, от продължител на рода се превръща в "хайдутин" и "бунтовник". Той е възпитан "със сърце мъжко, юнашко" и в български дух. На тях дължи неспокойната си жажда за свобода. За него пътят към личното щастие преминава през щастието на целия народ. Бунтовникът свързва мисълта за отечеството с най-близките за него хора. Извисеното му чувство за човешко достойнство, предадено чрез многократни повторения, не позволява да приеме робството. Силната омраза към поробителя е мотивираният подтик към революционна борба за национална свобода. Тя е вярно пресъздадена чрез еднокоренни синоними:"кълни", "проклинай", "черни", "чернеят" и епитети, подредени в градация:"немили, клети, недраги". Лирическият герой има свят идеал, който свързва с дълга към родината:"Аз вече пушка нарамих / и на глас тичам народен / срещу врагът си безверни".

6. Изпълнител на свещения дълг към отечеството, ЛГ дълбоко съпреживява драмата на родната си майка, но е убеден, че причината за клетническата й съдба е злото на робството, а не синовната  вина.

7. Връзката между майката  и сина е не само родствена и кръвна, тя е преди всичко духовна. ЛГ знае, че е мил на жената, която го е дарила с живот, но именно тя го е родила "със сърце мъжко, юнашко", а и тя самата е "майка юнашка". Чрез първото мляко той е закърмен с любов към  всичко българско. Героят призовава майката да му стане съмишленица, да се присъедини към справедливия му гняв с клетвеното си слово: "Но кълни, майко, проклинай..."

8. Световете на майката и сина са сложно раздвоени. В тях се противопоставят родно и чуждо, робство и свобода. Непокорният син е избрал изгнаничеството като път към освобождението. Трагичната участ е внушена от тавтологичния  израз - заемка от народните песни: "...да  ходим,  да се скитаме   /   немили, клети,  недраги!".

9. ЛГ трябва да изпита неудобствата на изгнаничеството, за да съзрее духовно преди завръщането. Опоетизираната граница между " таз тежка чужбина'*  и  отечеството е  ,.тиха бяла Дунава". Тя разделя делника на изгнанието от празника на битките за свобода. Преминалият през реката отново се превръща в "свой", превръща се в юнак. Бялата река е границата между   смъртта  и  безсмъртието.

10. Пътят на ЛГ преминава през раздялата с родния дом, с майката и отечеството, върви през изпитанията на изгнаничеството и мъчителното съзряване. Завръщането в родината за героичен подвиг е истинското осъществяване на бунтовника – бранител на отечеството, народа, вярата си. Негова религия е свободата, идеал   -  саможертвата.  Жертвайки   себе си, той защитава юнашката чест, изпълнява патриотичния си дълг.

11. Споменът за родния дом, предизвиква едновременното изживяване на любов и ненавист, на гняв и гордост, на нежност и скръб. Образът на дома е означен с цветовете бяло и черно, символизиращи възвишеното и трагичното. Съкровеният смисъл на това пространство изразява синекдохата "бащино ми огнище”. Неговото оскверняване е внушено чрез съчетанието на метонимия, метафора и хипербола /"турчин, че бесней"/.

II ЧАСТ - КАРТИНАТА НА СМЪРТТА

1. За ЛГ в поемата "На прощаване" борбата има две коренно противоположни, крайни алтернативи: победа или загуба, живот или смърт. По-страшната, постоянно очакваната от юнака, е гибелта. Тя е част от естествения ход на борбата, част от бунтовническите правила.

2.Направил своя избор, устремен към своя светъл идеал - свободата на българския народ, бунтовникът е реалисти отчита, че по-вероятно е да загине, отколкото да се завърне като победител.

3. Жестоката робска действителност мотивира като по-правдоподобна драматичната картина на смъртта. В композицията на поемата Ботев я поставя на преден план, преди картината на възможната победа. На тази картина се отделя по-значително място не само в композиционно , но и в идейно отношение.

4. Самото внушение на картината на гибелта е много по-силно, а драматизмът идва от представата за смъртта като жестока, сурова реалност и неизбежна необходимост.

5. Картината на гибелта следва естествено емоцията на лирическия герой, който преди това очертава външните мотиви за борбата, коренящи се в тежкото робство, както и дълбоко вътрешните, изразяващи се в невъзможността на  свободолюбивия човек да понася теглото. След гениалното прозрение за необходимостта от саможертва, могъщото Ботево въображение вае картината на евентуалната гибел.

6. Най-свидния и близък човек — майката-изповедница първа узнава злокобната вест за смъртта на сина си. От мълвата сърцето й се свива. И колкото по-драматична е саможертвата, толкова по-силно е желанието на ЛГ майката да намери вътрешни сили и да потуши болката, с достойнство да преглътне горчивите сълзи. Молбата на бунтовника към майката, изразена чрез повелително наклонение, затрогва читателя. Мъжеството, накърненото достойнство повеляват на най-скъпата за сърцето жена да превъзмогне болката: "ти излез,майко, питай ги..."нехрани-майка излезе"! Майката трябва да намери сили да преодолее естествената майчина горест от загубата на първо чедо, да загърби хорските думи, но и с благородна гордост и достойнство да предаде революционния идеал -завет на "братята невръстни".

7.Духовна опора и единствена утеха за своя син, майката трябва да докаже на братята смисъла на саможертвата, да им помогне да осмислят идеала за национална, социална и духовна свобода: " да помнят и те да знаят..!'

8. Особено силна, натуралистично предадена и будеща тръпки на страхопочитание и възторг е самата смърт. Ботевото въображение пресъздава съвсем реална детайлно-предметна картина  на жертвеността в борбата. Смъртта е опоетизирана. Болката и скръбта на близките за загиналия са предадени чрез реакцията на майката и либето:

То га се сберат момите

пред назе, майко, на хоро

Тъжно щеш, майко, да гледаш

И две щат сълзи да капнат

на стари гърди и млади...

9. Чрез характерния за Ботев контраст психологически въздействащо е изобразена сцената, в която веселото хоро се противопоставя по   смисъл  на тихата, но дълбока скръб на близките.

10.           Център на лирическото изживяване във втората смислова част на творбата са саможертвата на личността и нейният смисъл за другите. Ботев изгражда една наистина удивително силна картина на юнашката смърт:

Кажи им, майко, да помнят,

да помнят, мене да търсят;

бяло ми месо по скали,

по скали и по орляци,

черни ми кърви в земята,

в  земята, майко, черната!

11. Тази картина е позната от българските хайдушки песни. Ботев използва и типични за тях образи - черни кърви, черна земя. Черният цвят в тези съчетания има символно значение. Не само за българина, но и за човека европеец     черното е символ на безутешната скръб, на смъртта, на страшното. Визията на смъртта в Ботевите стихове обаче противопоставя на черния цвят бялото в необичайното съчетание "бяло ми месо". Белият цвят също е траен символ - на надеждата, на радостта, на красотата, на живота. В картината на юнашката смърт пространството е представено в твърде широк диапазон – между скалите и орляците, т. е. високото, и черната земя - т. е. ниското. Освен чрез контраста, цветовете са и пространствено противопоставени. Така чрез контраста бяло-черно и антитезата "долу -горе" Ботев внушава мисълта, че смъртта на бунтовника ще бъде за него както за всички хора край на живота му, но белият цвят разкрива една красива, извисена смърт, която води_до_един друг живот, наречен безсмъртие, защото е подвиг.3рителните представи за бяло и черно, за високо и ниско съдържат в своето съчетаване, основано на контраста, осмислянето на саможертвената смърт като събитие едновременно трагично, страдалческо, защото слага край на човешкия живот, но и като събитие красиво, желано, защото има своя дълбок смисъл и за личността, и за другите.

12.Смъртта има смисъл само тогава, когато борбата продължи, когато делото намери последователи. Затова ЛГ иска от майка си вместо да слуша горчивите одумки на хората, да подготви и другите си синове за смъртта в името на свободата:

но иди, майко, у  дома

и с сърце сичко разкажи

на мойте братя невръстни,

да помнят и те да знаят,

че и те брат   са   имали,

но брат  им  падна,  загина...

13. Тъкмо майката трябва да разкрие дълбокия смисъл на святата саможертва пред невръстните братя , да подготви и тях за мисълта, че смъртта на един никога не е достатъчна, за да се постигне мечтаната свобода.

14. Бунтовникът е убеден, че народното движение за свобода няма да спре с неговата юнашка гибел. Той се надява, че ще има кой да отмъсти. Вярата на бунтовника в постигането на върховната цел на борбата по пътя на приемствеността в нея прозвучава и в завета към невръстните му братя. Наред с пожеланието за кърваво отмъщение, съдържащо се в метафоричните изрази " и дето срещнат душманин, / със куршум да го поздравят, /а пък със сабя помилват...", е даден израз   и   на увереността му:  “като брата си ще станат-/ силно да любят и мразят...”

15. Делото на борбата е свято и не търпи компромиси. Ботевият лирически аз знае, че примерът може да впечатли, но това не е достатъчно. Братята трябва да се възпитат в дух на непреклонност, на юнашка всеотдайност. Затова ЛГ завещава примера си, оръжието си, идеалите си. В трагичната картина на гибелта израстват хълмовете на вярата.

16. Започнал с утехата и признанията, утвърдил майката като продължител на делото, а братята като приемници на идеала, героят е изпълнен с трагичен оптимизъм.

17.Закърмен с юнашки и хайдушки песни, младият човек разбира, че чрез тях се осъществява духовното безсмъртие на героите. Той е уверен, че народният поетически гений ще сътвори "песен юнашка" и за неговия подвиг. Той дори си представя съдържанието й:

защо и как  съм загинал

и какви думи издумал

пред смъртта и пред дружина...

II ЧАСТ - КАРТИНА НА ПОБЕДНОТО ЗАВРЪЩАНЕ

1.Втората смислова част на „На прощаване" представя и другата алтернатива за бунтовника - да се завърне като победител живи здрав в родния край. Една наистина опияняваща радост е емоцията, която завладява лирическия герой при мисълта за това завръщане.

2. Многоцветно, раздвижено, в контраст с предходните картини, издържани в бяло и черно, е изображението на едно друго мислено завръщане на бунтовника с дружината.

3. Като компенсация на мрака и безнадеждността, описанието на тази  картина започва с типично народни ритуали на посрещането. Това е една необикновена среща на красотата и героизма на юнаците с упованието и преклонението на народа пред подвига им.

4. Друга е емоционалната гама, други чувства владеят ЛГ , когато „вижда" цялата дружина и себе си. Ликуване и радост прозвучават в анафоричното повторение "жив и здрав", в гордото представяне на четата от "лични юнаци":

напети в дрехи войнишки,

с левове златни на чело,

с иглянки пушки на рамо

и с саби-змии на кръстът...

Възторженото въображение е уловило всички детайли на красивото, за да внуши представата за чистотата и светостта на делото.

5.Описанието на юнаците, на посрещаните е една богата на цветове картина, в която поетът разчита на детайли, подчертаващи празничното настроение. Акцентът в описанието пада върху онези атрибути, които символизират героичното в националната представа на българите за борците за свобода - байряка, златните лъвове, които светят на челата
на бунтовниците, пушките, сабите.

6.Образът на дружината е изграден в духа на хайдушката романтика. Емблема на мъжество и сила са "левове златни на чело". Оръжията на бунтовниците са опоетизирани според традициите на народната песен-използвани са скрито  сравнение "саби-змии", инверсия  "дрехи войнишки", пластичният образ "иглянки пушки".

7.     В тази фантазия за победното завръщане лирическият аз се любува на юначната чета, на героичния си образ и изразява възторга си чрез реторическите обръщения и възклицания:

... о, тогаз, майко юнашка!

О, либе, мило, хубаво!

8.   Портретното описание се сменя от динамичната картина на празничното народно веселие, в което се открояват образите на юнаците, майката и либето. Ритуалът на посрещането е образно пресътворен чрез динамични по характера си изразни средства -
наблюдава се натрупване на глаголи в повелително наклонение: "берете", "късайте”, "плетете".

9.     Героизмът на юнаците се възнаграждава от всенародната почит и уважение, славата се увековечава по типично български обичай - лавровият венец е изплетен с най-българските цветя - бръшлян и здравец - символи на здраве и дълголетие.

10. Венец от бръшлян и китка от здравец - това е, което ЛГ иска от майката като благословия и признателност за поетия от дружината и от него самия път.

И тогаз с венец и китка

ти, майко, ела при мене,

ела ме, майко, прегърни

и в красно чело целуни —

красно, с две думи заветни:

свобода и смърт юнашка!

11.Героят жадува да бъде приет от майката с ритуална прегръдка и
целувка по челото. Те символизират прошка и благослов. Само опростен и пречистен от майчината благословия, уверен, че либето няма да го забрави, юнакът може да продължи по този „страшен, но славен" път до самия му край.

12. Мечтата на ЛГ е толкова силна и красива, че той сякаш в момента преживява драматичната среща с любимите същества - майката и либето. В тази част на творбата читателят  открива една изпълнена с голямо психологическо напрежение любовна среща, в която сълзите на дългите тревоги и очакването преливат в сълзи на щастие. Право на майката е да посрещне първа завърналия се син. А той мечтае да сподели радостта си и с любимата. Но дори в миговете на върховно щастие не го напуска мисълта за смъртта. Нейният знак се явява в любовния блян:

А аз ще либе прегърна

с кървава ръка през рамо...

13.Епитетът - метафора "кървава" навява драматични асоциации.И в най-радостния миг се крие смътното очакване за гибел, фаталното предчувствие за раздяла.

14.Любовната сцена е рязко прекъсната. След краткото въображаемо присъствие в родното лоно, отново пътят "страшен, но славен" призовава героя. Той се разделя с майка и либе, изричайки най-съкровените думи. В стихотворението лайтмотивът "на прощаване" прозвучава за последен път:

Пък тогаз... майко, прощавай!

Ти, либе, не ме забравяй!

ЕПИЛОГ

1. Финалните стихове на творбата имат смисъла на лирически епилог - прозрение за същността на избрания път. "Страшен, но славен", той преминава през отделянето от дома, прощаването с близките, страданието на изгнаничеството, посвещаването на борбата. Това е пътят на духовното съзряване за делото, на героичното завръщане чрез подвига и славата. Стиховете звучат като епитафия за трагичната участ на бунтовника, но и на всеки, посветил се на Идеята - Свобода:

.. .умря сиромах за правда,

за правда и за свобода...

2. Финалът на творбата е и апотеоз на героя, отправил своя завет към бъдещето, изразил жаждата си за живот след смъртта.

Верую на бунтуващия се човек е, че смъртта подвиг се вгражда в народната памет, претворява се в словото и песента. В тях е вечната слава на всеки паднал в битките за свободата.

АПОТЕОЗ – прослава, възхваляване, възхвала.

 

 

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG