Home Литература Художествения образ на родното слово

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Художествения образ на родното слово ПДФ Печат Е-мейл

ИВАН ВАЗОВ - „БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК”

ХУДОЖЕСТВЕНИЯТ ОБРАЗ НА РОДНОТО СЛОВО

СЪЧИНЕНИЕ-РАЗСЪЖДЕНИЕ

Болезнено чувствителен към всичко свърза­но с национално-историческата ни памет, с опазване на родовото ни самосъзнание, Иван Вазов откликва с характерната за творчеството си гражданска и родолюбива страст и на ня­кои недостойни хули по отношение на българ­ския език. Отрицателите на родното слово - апологети на модни езици у нас в края на ми­налия век или отчуждили се от националните ценности псевдоинтелигенти - изразяват съм­нение в творческите възможности на езика ни, обвиняват го в несъвършенство, в неспособ­ност да изрази сложните извивки на мисълта и чувството. Със силата и красотата на собстве­ното си поетично слово Вазов не само осъжда низостта на хулите и клеветите за родния език, но доказва и неговата съзидателна мощ.

Завладян от идеята за отношението към род­ното слово като ценност, чрез която се проя­вява съкровената същност на човека, поетът създава художествен образ, който разкрива светостта, естетичната мощ и значимостта на българския език. Но словото на дедите ни, на­товарено с висока мисия — да обединява през вековете, да изгражда духовното битие на един народ - сега е охулено. Увлечени в „ругателство ужасно, модно”, неговите отрица­тели са слепи за ,,чистий блясък” на българския език. Затова с чувство за дълг и отговорност на гражданин и поет, Вазов си поставя благород­ната задача да разкрие неговия прекрасен об­раз. Чрез въздействието на поетичното слово българският език се самодоказва, убеждавай­ки читателя, че крие в себе си неподозирана красота и изразителност, с което предизвиква възхищение и родолюбива почит.

Чрез родния език се изгражда духовната същ­ност на човека, съставена от ценностите, унаследени от предците му, от историческата па­мет на народа му. Майчиният език е средство, с което личността изгражда своето АЗ, открива света и своето място в него, затова е свят и изисква синовна почтителност и признание. Изисква грижи за опазването му от недобро-намерените и недобросъвестните към него.

Тези внушения за родното слово Вазов пос­тига като одухотворява образа му чрез прякото обръщение на лиричния говорител в начал­ните строфи. Създава се впечатление за жива връзка между поет и слово, за синовно прек­лонение пред изначално родното. Съзнанието за светостта на езика и за родовата принадлеж­ност на говорителя, която го ангажира към не­го, е подчертано чрез инверсията на опреде­лението - „език свещен на моите деди”. Дълбо­ко изстрадана е съдбата на родното слово през вековете („език на мъки, стонове вековни”), за­това посегателството към майчиния език е ко­щунствено, причинява „ядове отровни”. Анафоричното повторение на „език”, съпътствано с изрази, които внушават неговата святост, още в началото на творбата настоятелно предизвик­ва размисъл върху основния проблем - за дълга и отговорността към родното слово. Някол­ко стиха само са нужни на поета, за да възкре­си в националната ни памет не само истори­ческото ни битие, преминало в „стонове ве­ковни”, но и изстраданата история на езика ни, комуто е съдено да бъде отстояван с апостол­ска всеотдайност от светите братя и техните пос­ледователи, а сега - от поета. Език с такава въз-действена сила, с такава образна асоциативна мощ не може да бъде неизразителен - с него може да се засвидетелства религиозна почит и благоговение, да се отстояват собствената му красота и значимост.

В своя дълъг път на развитие българският език се утвърждава не само като нравствена, но и като естетична ценност.

С инверсията на епитета „прекрасен” поетът извиква представа за съвършенството на ези­ка, а съвършеното, прекрасното са синоними на божественото. Така авторът въвежда идея­та за творческата мощ на родния език, който сега е обруган и охулен. Чрез риториката във втора и трета строфа лиричният говорител очер­тава белезите на прекрасното - родната реч е мелодична, „гъвкава”, „звънлива”. Притежава съ­зидателна сила („какъв размах, и изразитост жи­ва”). Внушенията за родното слово се подсил­ват освен чрез образно-асоциативното въздейс­твие на Вазовата реч („звуци сладки”, „гъвкава, звънлива”, „руйни тонове”) и чрез звукописа, постигнат чрез съчетанията на съгласните „р”, „л” във втора и трета строфа. Но красотата на езика не е пощадена от „хули гадки”. Клеветни­ците остават глухи за неговата музика и изрази­телност. Така образът на родното слово се раз­крива чрез напрегнатия конфликт между него­вата свещена извисеност и омерзителното му отрицание.

В четвърта, пета и шеста строфа конфликтът се развива като обществена полемика, в която лиричният говорител с гражданска и публицис­тична страст поема защитата на българския език. Опетняването на словото се възприема като голяма беда, разпростряла се над родно­то — „и чуждите, и нашите във хор, /отрекоха те, о, език страдални!” Авторът съзнателно оварварява поетичното слово („груб брътвеж”) и съ­щевременно се дистанцира от клеветниците чрез преизказни глаголни форми, когато пред­ставя доводите им:

Не си можал да въплътиш във теб

създаньята на творческата мисъл!

и не за песен геният ти слеп —

за груб брътвеж те само бил орисал!

С подобен похват Вазов подчертава извисе­ността на лиричния говорител над низостта и омерзението, внушава представа за епичните измерения на словесната битка за възстановя­ване на достойнството на езика ни.

Значимостта на родното слово се очертава в борбата срещу духовното обезличаване на обществото. Без почит и уважение към майчи­ния език би настъпил упадък на нравствените ценности, би се обезличила родовата памет на хората.

Смесвайки времевите измерения на един човешки живот и продължилото с векове ис­торическо развитие на проблема, поетът под­чертава епичността на битката за духовност:

Туй слушам се, откак съм на света!

Се туй ругателство ужасно, модно,

се тоя отзив, низка клевета,

що слетя всичко мило нам и родно.

Враговете на българското слово не са назо­вани. Това би нарушило лиричния тон на твор­бата, но анафорично подчертаното „се"създа­ва представа за продължителността на проце­са за отстояване на българския език, на него­вата нравствена и естетична значимост.

Родният език воюва сам за себе си, когато служи на вдъхновения от високи цели поет. Ав­торът постепенно изгражда художествения об­раз на словото светлина, която засиява с цяла­та си божествена красота след „обрисването” от калта на клеветата. Със своя блясък то при­тежава силата на божествен гняв, с който наказва дръзналите да го охулят. В свят, в който се е обезценил майчиният език, в който той се приема за „груб брътвеж”, благородният по­рив на лиричния говорител да възстанови свет­лото му име придобива характер на апостолс­ка мисия. Двукратното възклицание „Ох, аз ще взема черния ти срам”, „ ох, аз ще те обриша от калта” са експресивен израз на готовността за активна съзидателна и просветителска дейност. Словото има вдъхновяваща сила за твореца, който в „светли звукове” ще го предаде на бъ­дещото „бодро поколение". Конфликтното нап­режение, породено от опозицията святост-омерзение, спада, за да излезе на преден план вярата на лиричния говорител във вечното би­тие на българския език, защото е убеден в не­говата способност да възпроизвежда и съхра­нява духовността. Пред читателя по образен път се осъществява изключителният акт на словотворчеството, чрез което се разкрива исти­ната за българския език, защото е убеден в не­говата способност да възпроизвежда и съхранява духовността. Антитезите: „черният ти срам” - „мойто вдъхновенье”; „черният - „светли звукове”; „калта” - „чистий блясък”, „красота”, чрез своето последователно натруп­ване създават усещане за постепенно усилва­ща се светлина до степен, която ослепява „хулниците”, в което се изразява и тяхното наказа­ние.

Чрез великолепно създадения образ на род­ния език, в стихотворението се изразява необходимостта от грижи за него, от родолюбиво и гражданско отношение, когато стане дума за съхраняването на майчиното слово, защото то е доказало през вековете способността си да бъде духовна, съзидателна и обновяваща сила. Вазовото слово убедително илюстрира тази сила на българския език.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG