Home Литература отев-Живот,любов и смърт в поезията му

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
отев-Живот,любов и смърт в поезията му ПДФ Печат Е-мейл

1.             Ботев-Живот,любов и смърт в поезията, Анализ

Моята българска земя. Земята на Ботев – вековна, многострадална и … скъпа.

А отвъд голямата река е чужбината – студена, мрачна и зла. Окови и полет. В малкото отечество на чуждата земя, в най-студения месец, когато дърво и камък се пукат, съдбата събира двама българи – Ботев и Левски. И зазвучава огненодишащата българска молитва:

Подкрепи и мен ръката,

Та кога въстане робът,

В редовете на борбата,

Да си найда и аз гробът!

Земята на Ботев. Тази робска земя ражда най-свободния български син. Защото не може роденият със свободен и непокорен дух да търпи насилието, деспотизма.

И Ботевата молитва!

Защото всеки син избира своя бог. Има различни богове. На премиренчеството, на невежеството, на малодушието.

Родолюбец е Ботев. В сърцето му е любовта към отечеството – безгранична и всеотдайна. И от нея е родена молитвата му.

Гласът на словото и знакът на бунта – сабята, ще събудят народа, ще му напомнят, че има и друг начин да живееш – сам да определяш посоката си, към зло или добро.

И ние имаме днес своята чужбина – Гърция, Кипър, Испания, Америка. В древната земя на Омир нашите майки са берачки на портокали и маслини. Сили не им остават по дългите редове под жарещото слънце. Душата им, скитаща, вечер е при своите деца. ”Още ли е зима там?”

И скитащата душа на Ботев е в тежката чужбина. И днес майчината обич и ”тихата усмивка” са най-сигурната защита срещу хорските одумки.

”Нехрани майка излезе” е еснафският коментар, но дребнавостта е част от ежедневието.

Еднакво ли отиват в не*итието герой и безродник, васал и раболепник? Картината и днес е толкова мрачна, ”в гърдите не трепти ни любов, ни капка вяра”. Това е само временно. Братята българи на са GSM-и на повикване, за обслужване на чужди интереси. Макар че ни наричат васали, слуги. Васал е елитът ни, политическият?!

Хората по земята на Ботев са други, защото живеят на най-хубавата земя. ”Там, дето пее гората, за чийто глас копнее душата”. Тази земя, която виждаме в сънищата си, където и да се скитаме ”немили, клети, недраги”.

Защото всеки човек има своя шанс. Дори раждането му е шанс. Но шансът да бъдеш човек, избираш сам. И този избор не е само миг, а едно дълго пътуване към самия себе си.

Моята българска мечта е да се осъществя като човек тук, на родната си земя, защото бащиното огнище не трябва само да се защитава, но и да се обитава.

Моят свят е населен с най-близките ми същества майка, баща, брат. Бързам да се прибера при тях всеки ден, за да ме посрещне ласкавата усмивка на мама, мъдрият и топъл поглед на татко, закачките на батко. Защитен съм в своя дом.

Но навън съм смутен и объркан. Реалността, през която пътувам всеки ден, е жестока и зла, студена и бездушна. Отминават ме загрижените лица на хората, лъскавите коли, а аз подминавам лъскавите офиси и фалшивия блясък на витрините. И понякога ми се иска да избягам от този свят. Като прелетните птици да презимувам студа някъде другаде в топлите страни. Имах богат избор къде да презимувам – в Испания, Германия, а най-вече в Америка. Ще има ли топлина там? Или както е казал Вазов за хъшовете: ”Бяха сред обществото, но бяха в пустиня…”

Милостиня за емигранта?

Не искам да съм гражданин на света, искам да бъда гражданин на моята страна.

А пътят към Европа?

От географската карта знам, че малка България е част от нея. И мъдрата учителка Историята казва така.

Тогава защо трябва да има път? И защо по този път трябва да се разрушават мостовете с бомби и смърт? Недоумявам: ”Мостовете трябва да свързват, а не да разделят”.

Живея до военно поделение. Всеки ден виждам войниците, строени под националния флаг, слушам националния химн. Странен ми е този само мъжки свят. И си мисля, че там няма зима на безразличие. Те, войниците, стават мъже, защото са се заклели да защитават и обитават своето малко отечество.

Аз няма да избягам от зимата на родната реалност. Ще опитам да я променя. Как – все още не знам, но съм сигурен, че тя трябва да бъде светла и добра. И всеки от нас да осъзнае, че е част от една малка земя, която е майка на всички. И да помни, че родът български трябва да продължи, за да ни има.

И през зимата се раждат деца… И не искам да ни търси някъде по света майчината сълза, за да ни стопли. Защото винаги домът ще ни очаква и на прага му винаги ще е онази, дето ни е родила.

 

WWW.POCHIVKA.ORG