Образа на борецът за свобода в поезията на Ботев

Ботев като изключителна личност е бил от хората с постоянно тревожни души, от онези люде, които не могат да се задоволят с обикновеното, за които се казва, че са “родени бунтовници”, които все мечтаят, все дирят и все се стремят. Неговите искания знаят само крайностите. Но тъкмо за този неспокоен дух, за човека със силна борческа воля е имал стойност само един идеал - свободата.Този образ се появява заедно с образа на родината, на планините и героите й. Той омагьосва душата.

Пет века българският народ е страдал под робство. Появавали са се борци, хайдути. Но положението не се е променило. Проливана е кръв, проявено е мъжество. Но народът не е могъл да отклони жестокия код на своите робски дни. Сурови тирани са се наричали народни защитници и доброжелатели, за да може човешкото сърце, копнеещо за щастие, да гледа спокойно на тая действителност и да забравя човешкото си предназначение. И ето в изповедта към близките зазвучава топла и искрена човешка молба:

Не плачи, майко, не тъжи,

че станах ази хайдутин,

хайдутин, майко, бунтовник,

та тебе клета оставих ...

Тук няма повелителна поза, няма гръмогласни лозунги – има благоговейна обич към майката и изповед на страдащо сърце. То се “раздвоява” в своите копнения; то съчувства искрено на майката, но я отправя по нов път – към прозрението в участта на народа.

В “На прощаване” поетът е изразил преживяванията на патриотично настроената емиграция, развълнувана в очакване на близката борба. Героят на произведението е и индивидуален герой, и събирателен образ. Той носи и нещо лично, и типични изживявания на  въодушевената за борба емиграция. Героят е бунтовник, защото има сърце “мъжко, юнашко”, защото не може да търпи насилията и издевателствата над бащин дом. Защото чувства и спомени го влекат към родния край на жертвено удовлетворение, наградено с преценката на народа:

Но...стига ми тая награда –

да каже нявга народът:

умря, сиромах, за правда,

за правда и за свобода...

Ботев не само се оплаква, не само се бунтува и гневи срещу бремето на робството, но той и мечтае. Мечтае за свое героично дело, за онзи велик час, когато народът ще въстане, за да търси исторически права. Мечтата напира с голяма сила в неговото най-ранно стихотворение “Хайдути”. То е откъс от замислена, но незавършена поема. То е свидетелство за вътрешна сложност на поетовите изживявания. В него той е изваял чудния легендарен образ на хайдутина - закрилник на народа и е заговорил за съдбата и битието на “сиромасите”. В увода звучи прослава на старозаветната хайдушка доблест. Поетът говори с препълнено сърце, с гордост за героизма на българина, за дръзката му смелост, за патриотичното му самочувствие:

Какви е деца раждала,

раждала, ражда и сега

българска майка юнашка...

И следва обобщението, характеризиращо героя на поемата с “юнакът тегло не търпи”:

Блазе му, който умее

за чест и воля да мъсти –

доброму добро да прави,

лошия с ножа по главата...

Ботев е възхитен от хайдутина, у когото патриотизмът е    претопен във всеотдайност и упорство, силата – в душевно благородство и красота. Той възхвалява личните качества на българина: физическа хубост, разумът и смелостта са негов идеал. Не без гордост говори и за себе си: “Аз нося сърце юнашко,/ глас имам меден загорски”, подчертавайки и в своята личност две ценни черти: смелостта, мъжеството и певческата артистична дарба. В творбата доста ясно проличава широката социална основа на поетовото творчество. В нея се долавя склонноста му да утвърждава националното величие на героя си и да изтъква социалната му устременост.

Чрез образа на хайдутина, Ботев свързва съвременността с миналото. И той като народа идеализира бореца. Рисува го с топло чувство, с  преклонение пред героиката му и иска образът му да покори и да увлече към подвиг съвременника. Хайдутинът носи най-моралните и най-съкровените черти. Простият българин, тръгнал по планините да отмъщава е за поета най-хубавият представител на народа.

Идеята за сливането на бореца-революционер с народ и родина е изказана и в “Хаджи Димитър”. Представите за бащин дом, за майка, съчувстваща на героя, са изместени от дивната картина на земята ни и на Балкана. Балканът сега е милата родина. Той е побратим, той предлага нежност, която биха могли да дадат майката, либето, близкият човек. От неговите дебри излизат вълкът, орелът, самодивите, за да приласкаят ранения или да усилят болката му. Балканът е величав символ на родното. В съзнанието на поета планината е легендарен свидетел на надежди и борби. Тя възнася с песен подвига на падналия за свободата. Природата обединява националния героичен дух с общочовешкото:

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и любов, звяр и природа

и певци песни за него пеят...

Балканът въплътява в себе си скъпото, близкото на народа, той е неговата съдба, негов ласкав закрилник. От недостъпната си висота пет века състрадава на силата му.

“Обесването на Васил Левски”, посветено също на гибелта на революцинера, е изцяло елегично. Елегия, в която стене и скърби цялата родна земя. В първите три куплета стихотвоението е диалогично: авторът се обръща към родината и разговаря с нея. В диалога е включен и гарванът – грозната и зловеща птица, символ на нещастие и беди. Втората част на стихотворението възсъздава пейзажа, картината на народното преживяване, сляна с авторовото изживяване.

В пространството на самота, родова скръб и майчина тъга е вписана апостолската смърт на човека, избрал пръв свободата на родината, заплатена с жертвения оброк на живота:

О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

.......

Плачи! Там близо край град София

стърчи, аз видях, черно бесило,

и твой един син, Българийо,

виси на него със страшна сила.

Ботев създава не само произведения, в които използва типичното, традиционното в народната песен, а и такива, в които изявява своя бунтовен дух чрез образа на природата, както това постига в “Обесването на Васил Левски”. Поетът се увлича в нейния могъщ свят, рисува я подробно и проникновено, със замах, конкретност и пълнота. Изпълнена с напрегнат живот, често пъти съвсем косвено подчинен на основната идея, природата изразява и вярата му в бъдещето на народа и човечеството, и болките и разочарованията му пред тъмните сили на живота, погубили най-верния син – водач на народа.

В своя полет идеалът за човека и човешкото стига висини, които зашеметяват. Не могат да се посочат много творци в световната литература, сродни на Ботев не само по “темперамент”, а и по идеи. В поезията му недоволството се съпровожда от вяра в тържеството на идеала. Химнът на свободата достига своя висок тон не само с вика на недоволството, а и с вярата в борбата, която звучи през горчилката на болката, през съзнанието за трагичността на подвига.