Joomla Software solutions Template

Payday loan

Нравственото израстване на българина в романа “Под игото”

Летописец на националните съдбини, в цялото си творчество Иван Вазов е “жива история” и “отзвук на духа народни”, с многостранната и богата интерпретация на българския бит и душевност.

След Освобождението големият творец непрекъснато се връща към “наш’то недавно”, стреми се да изгради мост между минало и настояще, да припомни величавата и трагична епоха на подвизите и самопожертвуванията.

Вазов създава първия български роман извън пределите на своето отечество, което винаги носи в сърцето си. “Много мъки, много скръб изпитах по изгубеното отечество. Умът ми, сърцето, душата ми непрекъснато летяха към него, но ето, че дойде вдъхновението да напиша този роман – и ето – аз задишах пак въздуха на България” – пише авторът в изгнание. Закономерно явление в развойните процеси на българската литература, “Под игото” е и завършек на възрожденската ни белетристика.

Подзаглавието на романа – “Из живота на българите в предвечерието на Освобождението”, насочва към жанровите особености на голямото епическо повествование за родово-семейното българско битие.

Романът обхваща една година от националния ни бит, но текстът внушава убеждението за епоха, за големи исторически сътресения, изразени с пределна лаконичност в двустишието от “Епопеята”:

И в няколко дена, тайно и

полека

Народът порасте на няколко

века.

Романът предоставя възможност да разчетем кода на голямата духовна еволюция, която сякаш изменя посоката на времето и прекроява пространството на националния живот.

В своите три части “Под игото” представя поредица значими събития, свързани с пробуждането и духовното израстване на българина. Романът съдържа кървавата дстоверност на събитията и еволюцията на идеята за национална свобода.

Композиционната рамка се определя от проникването на новото във всекидневното битие на Бяла черква. Появата на Бойчо Огнянов бележи нов момент, отваря нова страница, защото носи идеята за бунта и е свързан с подготовката на въстанието, с прелюдията на една величава борба, обречена на крах.

Но романът не е исторически, защото Вазов не си е поставял за цел да обхване Априлското възстание в неговите общонационални мащаби. Художествената си задача авторът формулира с думите: “да изобразя живота на българите в последните дни на робството и революционния дух на епохата на Априлското въстание”.

Вниманието на автора е насочено към вълненията и настроенията, обхванали българите в навечерието на въстанието. Силата на романа е в единството между бит и национални борби. Независимо от заглавието “Под игото”., робството не е вцентъра на изображението. Неговата картина е само фон, върху който се проектира духовното израстване на народа.

Епизодите, сочещи зверствата на пороителите, доказват историческата необходимост от борба. Авторът ни въвежда в атмосфера, характерна за последните години на робството. Богатият жизнен материал, непосредствените наблюдения и преживявания определят дълбокия реализъм на повествованието.

Съвременник на тази епоха, Вазов успява да долови и пресъздаде най-същественото – порива към свободата и да го внуши по художествен път.

По време на изпита неволната грешка на малката Събка предизвиква всеобщо одобрение и вълнение. След представлението на “Многострадална Геновева”, в присъствието на бея един глас запява “Къде си вярна, ти любов народна?” Искрата възпламенява всички. Чинтуловта революционна песен е подхваната от трупата, а после от цялата зала. Песента “сбра всичките души в едно, сля сцената със залата и се издигна в небето като молитва” – пише Вазов.

По широтата на изображението творбата се превръща в епопея, обхващаща значими страници от народното битие, от бунта като “пиянство на един народ”. За Вазов е важно да наблегне на прелюдията, на подготовката на назряващия бунт, на онова въодушевление, което прониква навсякъде, променя дори детските игри, изпълва стари и млади с вярва в близкото избавление от робството. Ганковото кафене се превръща в “един малък парламен”, в който се обсъждат новините от външния свят  и се свързват с назряващите у нас събития.

Чорбаджи Марко, който се придържа към строгата почтеност и трезва умереност във всичко, се терзае при мисълта за жертвите, които ще вземе тази борба, защото “ентусиазмът е плява, която бързо пламва и угасва”, но благославя бунта на лудите глави и пред иконостаса мълви своята молитва за България.

В главата “Пиянство на един народ” авторът сравнява цяла Западна Тракия с “един вулкан, който издаваше глух тътен, предвестник на избухването. Рояк апостоли и проповедници кръстосваха планини и полета и организираха борбата.”

Революционният дух е сравнен с “невидим Крали Марко, който местеше планини”.

Според възгледите на романиста, от особено значение за историята е прелюдията “на борбата, защото само тя е поразителна и мерило за силата на една велика идея...”