Joomla Software solutions Template

Payday loan

ПРЕВОДЪТ

Преводът е наука и същевременно – изкуство. Дори ще добавя: ако е наука, тя е една от най-трудните, ако е изкуство – едно от най-възвишените.

Нашият труд е каторжен и прекрасен. Нашият труд е мъченически. Нашият труд е кръводарителски. Преводачът дарява кръвта си на оригинала.

Когато преводачът желае да преведе нещо от друг език, за него това означава: досега за оригинала съм знаел само аз, а искам да узнаят всички мои сънародници, аз трябва да споделя с тях моята радост.

Преводачът по природа не може да бъде егоист. Той трябва да споделя радостта си, знанията си. Той не може и не иска да ги има само за себе си.

В крайна сметка преводът е разбиране, вникване. Разбиране и вникване в друга творческа личност, в друга литература, в друг народ. Без майсторството на вникване и разбиране няма майсторство на словопревъплъщаването.

Няма да сбъркаме, ако сравним преводача с най-забележителния детектив на всички времена. Не е съвсем ясно само кой от кого трябва да взема уроци по наблюдателност и прозорливост. Сър Шерлок Холмс все пак напредва в разследванията си благодарение на повече или по-малко сигурни улики, докато Преводачът може да разчита единствено на личните си качества, на умението си да “надушва” всички подмолни богатства в чуждата художествена мисъл. Разликата между неопитния детектив и онзи, който разкри тайната на Баскервилското куче, не е в недостига на искрено желание. Посветиш ли се от все сърце на една работа, ясно е, че тя ти е по вкуса, че си готов да преодолееш всички препятствия, за да я доведеш до благополучен край. Но в “занаята” на детектива и на преводача доброто намерение само по себе си не струва кой знае колко: дори много често се оказва вредно, когато не е подкрепено с ония качества, за които имаме намерение да започнем разговор. Всеки втори човек у нас е любител на криминалното четиво и следователно си въобразява, че притежава потенциалните способности на вещия детектив. Нещо подобно може да се каже и за отношението на мнозинството читатели към преводите от руски. Всички ние, българите, още от училищната скамейка живеем с убеждението, че руският ни е втори матерен език. Конфузните положения при срещи с руснаци не ни помагат да отрезвеем – говорим уверено, нищо че падежите са грешни, че точната руска дума най-често никак не прилича на българската, че и ритъмът на фразата, и акцентите са специфични. Получава се и обратното: някои руски думи (не винаги най-поетичните) така здраво са се прикрепили към уж родния ни “речников фонд”, че въобще не можем да ги изгоним от всекидневните си разговори и което е най-неприятно – от страниците на книгите и списанията.

Дилетантите детективи, пардон – преводачи на руска литература, преди години бяха истинска напаст за изнемогващите пред нахалната им самоувереност издателства. Подобен феномен не ни е познат в рецепцията на други чужди литератури.

Още в първите години след Освобождението жадният за знания български читател иска да навакса всичко пропуснато, но малцина са людете с полиглотска дарба. Най-значителна и най-примамлива е възможността пропуснатото да се възприема чрез посредничеството на руския език и руската културна традиция. Стотици преводи на световни класически творби са направени от руски източници. Още тогава д-р Кръстев се опитва да отдели най-доброто сред множеството български преводи. Ето какво казва той още през 1891: “Първата длъжност на един преводач е да разбере всяка дума и мисъл в онова произведение, което иска да преведе. Втората му длъжност е да проникне в произведението, да улови неговия дух, за да може творчески да го възпроизведе на един друг език.”

Кои са най-големите врагове на преводача от руски на български език: недостатъчното познаване на руския език, недостатъчното познаване на българския език, на двете лингвостранознания, и накрая – буквализмите.

Там, където е проявена “буквална” вярност към оригинала, българският текст се получава направо измъчен. Веднага започвам с примери:

“Торопился к Соне, неся за пазухой серебряный слиток, а в сердце – серебряное чувство братства, любви, второго обретения друга” – в превод звучи така: “Бързаше да отиде при Соня, да й отнесе сребърния слитък в пазвата си, а в сърцето си – сребърното чувство на братството и любовта, на повторното намиране на приятеля.” Разбира се, “слиток” на български е “кюлче”, а и граматически и логически това изречение е неправилно. Героят носи не на нея, а просто в пазвата си сребърното кюлче. Тогава вече нещата могат да дойдат по местата си: “Бързаше към Соня (“да отиде при” е излишно удължаване на фразата), носеше в пазвата си сребърно кюлче, а в сърцето си – сребърно чувство (неприятното повторение е наложено от автора) на братство, любов, повторно намиране на приятеля.” На друго място авторът ни казва, че “директор института чмокал розовыми молодыми губами”. Преводачът иска да ни убеди, че той “цъкаше с розовите си пухкави устни”. Ясно е, че “цъкам” и “мляскам” не е едно и също, но защо “молодыми” е станало “пухкави” (по-добре, ако не са “млади”, да бъдат “свежи”, но “пухкави” вече е в областта на фантазията.

Друг пример: “Гурты вырывались из тесных, зловонных вагонов, слепо ломились вперед, как толпы провинциалов к кассам, торопясь закомпостировать билет на продолжение пути, – наводнить на сутки столицу, запрудить магазины, обвешаться кулями с покупками, поглазеть на Останкино, на золоченый фонтан и вырваться в общих вагонах в родную провинцию.” Тук ненавистта към провинциалистите си е за сметка на автора, но ние сме длъжни да му останем верни. Преводът гласи: “Добичетата се измъкваха от тесните, вонящи вагони, слепешката се втурваха напред като тълпа провинциалисти, които бързат към касите да си осигурят билет за продължаване на пътя, да задръстят, магазините, да се накачулят с покупки, да погледат Останкино със златния му фонтан и да потеглят в общите вагони за родната провинция.” Дяволска работа – уж всичко е точно, а разминаванията не са едно и две. Първо, сравнението между тълпите провинциалисти и добичетата не е точно, от вагоните излизат групи добичета. Значи равнището на противопоставянето е “стадо” – “тълпа”, “втурвам се” също е слаба дума, тълпите “нахлуват”. Второ, операцията около касите в оригинала и в превода е различна. Провинциалистите нямат нужда да си осигуряват билети за продължение на пътя, те са си купили от началната гара билети с престой и сега просто трябва да ги презаверят за връщане; може да се каже, че “задръстват” магазините, макар че тук глаголът “запрудить” е използван не случайно – те направо ще “заприщят” тези магазини. Неточно попадение е също глаголът “да се накачулят” за словосъчетанието “обвешаться кулями”. Човек може да се накачули с пръстени, бижута и пр., но когато става дума за покупки, той “нарамва чували” (тук глаголът “обвешаться” е подвел преводачката). И “поглазеть”  не е “да погледам” , а “да позяпам”. Но най-съществената грешка е тази за “Останкино със златния му фонтан”. Смесването на телевизионната кула с фонтана във ВДНХ е недопустимо.

Да, всичко уж е премислено, а не е вярно. Всяко изречение, и най-простото може да те подведе, особено ако прекалено залагаш на знанието на езика и работата с речника. Търсенето на най-точното в конкретния случай значение на определена дума, непрекъснатото следене за логическия синхрон между понятията и най-после – изобретателността при използването на възможностите на родния език са задължителни условия при разчитането на текста. При това е важно не само да се разчете изречението, а и да се открие неговият дълбок смисъл, онова, което е скрито “отвъд думите”.

Още един пример: “Бывает, в середине зимы после недельных нудных морозов народится вольный день.” Преведено е от мастит преводач така: “Посред зима, след дългите седмици тягостни студове, понякога възниква ведър ден.” От пръв поглед се вижда, че между глаголите “възниква” и “народится” съществува отрицателно напрежение. Може би тук е необходима повече смелост, за да се употреби хубавата народна дума, абсолютно точна спрямо оригинала – “пръква се”.

А сега ще продължим пътуването си, но по друг път. Нека се преобразим в обикновени читатели, които са взели новата книга и предвкусват удоволствието от срещата с непознатия свят на автора. Тези читатели нямат възможност да следят сложната игра на тълкувания на една или друга дума, на разните там словосъчетания, за тях истина е само минаващото през съзнанието им българско слово. И когато нещо им прозвучи фалшиво, то е най-вече заради грапавините в извиращата пред очите им българска реч. Не случайно много теоретици на превода смятат, че най-верен на автора е онзи преводач, който блестящо владее и употребява богатствата на своя роден език, и то без да е “вързан” за руския оригинал, тоест без да допуска русизми. Лоши примери: “Мой скъпи посланик” вм. “Скъпи ми посланико”; “Махнах за довиждане с ръка” пише една преводачка и те хваща яд, че заради едно дребно разместване на думите (“махнах с ръка за довиждане”) трябва да си разваляш настроението. В друг превод дама не желае да вечеря и се оправдава: “О, не, кълна ви се, ние с Гена бяхме в кафене!”, тоест не са гладни, вечеряли са. Вие се досещате, че тук употребяваната в руския език по определен начин международна дума “кафе” е взела поредната си жертва. Ние можем да я преведем като “закусвалня”, “гостилница”, дори “ресторант”, ако разбира се сме обърнали внимание на контекста!

Още една характерна грешка. От опит твърдя, че българските преводачи или по-голямата част от тях, забравиха онази мъничка, но далеч не ненужна частица “ли” във въпросителните изречения. Героят задава въпрос: “А… към кого е трябвало да се обърна? Към Върховния съд?” Благодатната за българския език частица “ли”, която ни освобождава от необходимостта да правим интонационни усилия, е изпусната!

“Те регистрираха брака си” – типичен русизъм, вместо “разписаха се в гражданското”. Още по-типичен: “вземи се в ръце” вм. “стегни се, овладей се”.

Много често българските преводачи, пък и просто достатъчно образовани българи, без да са преводачи, употребяват думи, които не знаят и съответно ги употребяват не на място: “без друго” масово се употребява като “и без това”, докато смисълът й е “несъмнено, непременно” (Иван Костов).

Без много да му мислят, в почти всички медии слушаме и четем “разбирам” вместо “научавам, чувам”. (“Ти разбра ли, че Иван се оженил?”). Тук се проявява характерната напоследък небрежност към родния ни език, от която през презрението към пълния член (толкова необходим!) може да стигнем и до отричане на кирилицата, най-ценното, което имаме!