Joomla Software solutions Template

Payday loan

Социалната поезия на Христо Смирненски изобразява действителност, в която властват злото, насилието и отчуждението. В нея има много болка и страдание, но и съпричастност, и стремление към един по-добър и справедлив свят. В ценностната система, която утвърждават стиховете на Смирненски, главно място имат светлината и пътят към нея. Човекът е окован от силите на мрака, но идва ден, в който той ще счупи тези окови и ще се извоюва светлината. По този начин характерният за символистите мотив за окования човек получава в поезията на Смирненски една нова трактовка.

Ключово място в стиховете на поета заема опозицията човек-град, изразена чрез характерните за символизма поетика, образи, представи и внушения, които обаче придобиват реалистична конкретност. Мрачни, диаболистични олицетворения характеризират отблъскващата картина на града с неговите улици и площади, с бедните къщи и мрачното, погрозняло небе. Галерията от човешки образи и съдби дава престава за нелицеприятната истина за същността на големия град.

Градът в поезията на Смирненски напомня двуликия бог Янус. От една страна се охолството и лукса на шумния градски център, бляскавите витрини и луксозните заведения. Но зад тази измамна лъскава фасада се крие другата страна на града – грозното лице на бедността, мизерията и глада в крайните квартали, където са хиляди страдащи хора – мъже, жени, деца.
В цикъла “Зимни вечери” образите са реалистични и предметни. Без да се отказва от изразителните и многозначни послания на символите, тук Смирненски конкретизира и визуализира истинския, зловещ и натуралистичен образ на града. Той е сравнен с “черна гробница”, потънала в мрак и пустота.

Зловещата зимна картина на падащата нощ в бедняшкия квартал внушава безнадеждност и злокобност. Поетът оприличава сградите на зловещи чудовища с “жълти, стъклени очи”, заскрежената топола прилича на “призрак”, а тънкият сърп на луната “гасне” от скръб. Непрогледната мъгла превръща крайния квартал в нереален свят – свят на призрачни видения, на мъртви предмети и човешки сенки. “Изопнатите жици” са струните, на които вятърът свири реквием на човешката надежда ”.  Странна, неестествена, злокобна тишина тегне над това прокълнато място. Дори шумът от стъпките на закъснелите му жители съответстват на призрачната атмосфера – снегът “хрупка с вопъл зъл и глух”. Наоколо властват непрогледна мъгла, скръб и пустота.

Лирическият увод на цикъла задава настроението и атмосферата, които пораждат у читателя усещането за обреченост, за отнет житейски избор. Следват картини, изобразяващи в подобни мрачни краски угнетени и окаяни хора. Такова е бедното семейство, при което бащата за пореден път се е върнал “безхлебен” и пиян. Осъзнал непотребността на живота си и безконечното си нещастие, той е готов да излее своята безпомощност върху най-близките си. Ругателните пиянски слова, грубите закани за насилие още по-силно нагнетяват мъчителната атмосфера. Мъката е чест гост в дома на това семейство, където осигуряването на насъщния е всекидневна жизнена драма. Майстор на детайла, Смирненски представя тази стъписваща картина чрез запомнящи се епитети и глаголи. Завесата на прозореца е “мръсна, продрана”, децата “пищят и се молят”, майката “проридава едва”.

Лиричният епизод, чиито главни герои са “старите цигани”, са символна алтернатива на обстановката на мрак, студ и тегнеща безперспективност. И тук бедността присъства в “бараката сгушена”. Но нейната смазваща сила е смекчена от динамичната, трескава работа, от ритмичните удари на ковашките чукове: Появяват се, макар и плахо символите на светлината – разкъсаният и блед пламък от наковалните, жълтите и алени искри. Студът отстъпва пред топлината на издигащия се дим. Ледените рисунки по прозорците се стопяват сред звъна на цигулката и песните в дома. Трудът в този дом е не само начин за прехрана, а упование в едно по-радостно бъдеще, в утрешния ден.

Но навън тегнат гъстата мъгла, черният мрак и безкрайното страдание. Двойката герои                             слепият старик и придружаващото дете, е неповторимо релефна, сякаш скулптурна композиция, близка по визия и внушение с персонажа от ,,Стария музикант ’’. Потапянето им, изчезването им в хаоса и мъглата на небитието внушава чувството за мрачна безнадеждност. От детството до старостта, от люлката до гроба бедните хора са обречени на безрадостно съществуване. Страданието така е прилепнало към тях, че сякаш ще ги съпроводи и в мрака на задгробния свят. Израз на съпричастие и болка от страна на лирическия ‘’аз” са стиховете:

Братя мои, бедни мои братя –

пленници на орис вечна, зле –

ледно тегне и души мъглата –

на живота сивата мъгла…

Кулминационна точка в апокалиптиката на крайния градски квартал е сцената с момичето в ковчег, плачещата старица и молещото се дете. Смъртта е отнела не просто близък и любим човек, това е гибелта на младостта и красотата в един несправедлив свят, в който властва страданието. Атмосферата на безвъзвратна загуба, на безнадеждна траурна скръб се подсилва от ридаещата пред ковчега старица. Особено трогателна, разтърсваща е сцената с молещото се пред иконостаса дрипаво дете. Неговата изстрадана молба и отчаяният му вопъл ще останат без отклик. Защото по суровите закони на реалността момичето завинаги ще остане в мрачния свят на леденото безмълвие, далеч от житейските грижи и неволи.

Полифонично, многогласно прозвучава мотивът за неизбежното страдание на онеправданите. Хората угасват, но неволята, беднотата и мизерията остават вечни спътници на тези, които са живи. Техният живот се превръща в безрадостно пътуване през мъглата на живота към брега на надеждата. Но този мечтан бряг носи очертанията на неосъществим мираж. Братя по съдба на малките гаврошовци от знаменитото стихотворение на Смирненски са двете момчета във финала на ‘’Зимни вечери”. Вместо да се радват на безгрижно детство, те са принудени отрано да работят. Помъкнали тежките чували, те се опитват да помогнат за прехраната на семейството си. Трудът за тях не е радост, а необходимост и тегоба, начин за оцеляване. Мечтите им за детски радости и по-добро бъдеще угасват безвъзвратно, така както снежинките, олицетворяващи душевната им чистота, се стопяват в ‘’ калта ’’  на живота. Този поетичен образ кореспондира с този на ледените цветя с краткотрайна красота, които са на прозореца на починалото момиче.

Смирненски не спестява детайлите, ужасяващите символи на бедността, житейската безизходица и смъртта в големия град. Но творецът не извежда докрай символите внушения на безнадеждността. Галерията от страдащи хора е жестока реалност, но авторът отказва да превърне страданието в идейно-естетическо обобщение на своите стихове. За него и обитателите на бедняшкия квартал надеждата е жива. Нейно упование са вярата в мечтаното  по-добро бъдеще и по-достоен живот. А средствата за постигане на този живот са жизнената устойчивост на страдащите хора и благодатният труд, който ще ги изведе от света на тъмнината.

Друга жертва на големия град поетът представя в стихотворението ‘’ Цветарка ’’. Нежност и стаена болка има в лирическото начало, в което основно място заема одухотвореният образ на загадъчната и нежна Витоша, изобразена и чрез характерното за поетиката на символизма сравнение ‘’като теменужен  остров в лунносребърни води”. Но веднага във втората строфа и е противопоставен образът на града, олицетворен и представен като живо същество – ‘’ и грамаден. и задъхан, /скрил в гранитната си пазва/ хиляди души разбити”. Животът в него е ‘’всекидневен маскарад”. Неоновите гирлянди, ослепителните светлини и леещата се високо музика внушават лекомислено доволство и разкош.

За съжаление тези удоволствия на града са достъпни за малцина. Малката цветарка е гостенка в този свят на разгулни пирове и удоволствия. Тя желае просто да си осигури насъщния хляб. Със своята кошничка с цветя и притеснена усмивка момичето обикаля масите. Детайлите в портрета и (погледът ‘’смутен и влажен”, усмивката ‘’смирена” ) говорят за нейната невинност и чистота. Свързаните с образа и епитети ‘’златожълти”, ‘’рубинени” и ‘’цветна” са в контраст със сравнението ‘’като черни пипала”, изобразяващо двусмислените погледи на пируващите господа. Ироничните усмивки, зад които е скрита ‘’мисъл неприветна” ( ” че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет ”) са знаци за един друг морал, който няма нищо общо с нейната чистота и невинност. Това е циничният, вулгарен морал на тези, които се радват на охолство в големия град. В техния свят красотата и любовтавинност. Това е циничният, вулгарен морал на тези, кои се продават и купуват. Затова в студената пазва на града са скрити ‘’ хиляди души разбити” – метафоричен образ на много неосъществени надежди за щастие.

В ‘’ Цветарка ’’  градът е изобразен като дебнещо, зловещо и хищно чудовище, което не само ограбва духовно, но и отнема жизнените сили на своите невинни жертви.

Трагизъм и безнадеждност изпълват и стихотворението ”Уличната жена”. Докато ‘’Цветарка” разказва за невинността и чистотата, които предстои да бъдат погубени, тук е представена една вече състояла се трагедия. Чистото и красивото са погубени. Това внушават стиховете, изобразяващи героинята – ‘’Закичила гърди с увехнали циклами,/ сама посърнал цвят”. Животът и е опустошен (‘’отдавна без душа си ти!”).

,,Старият музикант” е извисена и трогателна ,,симфония на безнадеждността”, на угасения творчески пламък и дух. Поетът умело свързва познатия типаж от градската улица с рефрена за безкрайността на страданието, който заема основно място в неговата социална поезия. Героят е безпомощен пред мизерията на делника, музиката му е изпълнена с горест и мъка. Песимистичният ореол на стария музикант е засилен от метафоричните образи и олицетворения, на чийто фон е представен героят – падащият ,,траурен здрач”, неизбежната черна ,,старческа мъка” и кървавата и ‘’многоръка” Смърт, която свири на старата цигулка последната, прощална мелодия на един нерад живот.

В стихотворението ,,Ний” , което има характер на лирически монолог, с метафоричен език поетът рисува мрачната и безрадостна действителност, несретата на милионите онеправдани хора. Родените за слънце, живот и светлина ,,деца на майката земя” са поробени от силите на мрака. В този свят страданието властват ,,печал” и ,,нищета”, безпощадният ,,закон на жълтия метал”, ‘’черните крила на дебнещата смърт”. На безрадостната, апокалиптична действителност в ,, Ний ” творецът противопоставя огромния потенциал на масите, техните творчески и човешки пориви, носещи символиката на светлината. Стремежите на онеправданите са сравнени с ,,огнени вълни”, мечтите им с ,,величествен керван към светли висоти”. Бунтовното надигане на тълпите ,, в боен ред” е закономерният изход към светлината на свободния живот. Слетите в един изблик ,,омраза и любов’’ носят неудържимата мощ на стихията. Вулканичният, свещен гняв на онеправданите ще освободи майката-земя и самите тях от ,,срама” и „греха”, от несправедливостта и нищетата.

Символите на светлината и мрака са противопоставени и в стихотворението ,,Да бъде ден!’’. Първата половина на творбата е белязана от градация на тъмната образност. Нощта е характеризирана с епитетите ‘’черна и зловеща” и сравнението ‘’ледна като смърт”. В този свят на мрака изникват апокалиптични образи – разкъсаната земна гръд, от която струи кръв; димящите развалини; безокият демон на войната; злокобният силует на кръста. Асоциативната връзка на тези поетически образи със земния ад е непосредствена и въздействаща. Остро и болезнено е поставен проблемът за робството и за липсата на светлината за тълпите онеправдани хора. Градацията на мрака достига върха си в стиховете: ”И мрака става по-дълбок,/ тълпите нижат се едвам”.

На черната нощ, мрака и страданието са противопоставени светлината, оптимизмът и вярата. Не пожелателно , а безалтернативно зазвучава призивът, разбуненият вик на милионите: ,,Да бъде ден!”. Светлината е потребност, необходимост (‘’За въздух жадни са гърдите, очите молят светлина”). Във финала на стихотворението копнежът по нея и слънцето са съчетани с надеждата и вярата в настъпващия изгрев, в идващия ден.

Докато ‘’Да бъде ден!’’ има характер на манифест, творби като ‘’Йохан”, ‘’Бурята в Берлин”, ‘’Северния Спартак” и ‘’Руския Прометей’’ представят конкретни, реални стъпки по пътя към отвоюване на светлината от силите на мрака. Бунтът на робите в мащабната визия на лириката на Смирненски е всеобхватен.

Стихотворението ‘’Йохан” е посветено на кърпавата и злополучна комунистическа  революция в Берлин. Поетът възпява бунта на масите, надигането на нищите. Йохан без колебание прави съдбоносната стъпка, прекрачва ,,малките врата” на своята ,,бедна хижа”, за да отиде на барикадите. Ридаещата му жена с дете на ръце не може да го разколебае в  избора му – да води битка на живот и смърт за по-достойно бъдеще. На барикадата героят остава ,, непознат”, един от всички сред братята си по съдба, жертвоготовност и решителност. Той е само един от хилядите чеда на града, надигнали се в безумния си, но извисяващ устрем за постигане на справедливост.

С еуфоричен трепет поетът описва стихията на революцията. За него тя се олицетворява от очистителния блясък на огъня, от нестихващия екот на гърмежите, от огнения ,,лик” на картечните откоси. Избухналите ,,дим и плам” са диаметрално противопоставени на снежния здрач, нощната тъма, властващите над Берлин ,,мъгла и скреж’’. Смирненски е приемник и продължител на романтико-героичния култ към борбата за свобода. По Ботевски творецът възпява огнената ,,буря” на боя, естетизира плисналите реки от кръв, прострения килим от трупове. За него революцията наподобява огнено Чистилище, в което градът трябва да се освободи от мрака на ретроградното, за да се роди нов живот и нова реалност.

Йохан загива на барикадата, но с гордо вдигнато чело, без молба за прошка пред дулата на пияните хусари. Упованието идва от фанатичната вяра в бъдещето, от увереността в историческата промяна на обществото и вечното кредо за борба до смърт за обновлението на света:

Безумци! Всяка капка кръв пред вас

ще бликне нови хиляди борци!

Веч бий дванайсетият кобен час

и ще сразим престъпната ви власт!

,,Йохан” е тържествен химн за революцията и смъртта, за поражението и надеждата, за безсмъртието на вярата в идващата човешка и световна справедливост.

Стиховете на Христо Смирненски далеч не са продукт на отминала епоха, в тях няма овехтели идейни и естетически внушения. Те са изключително съвременни и днес, когато около нас също има недоимък и бедност. Монументалният образ на града – мегаполис, който разбива човешки съдби, е неизменен топос от заобикалящата ни действителност. Героите страдалци от стиховете на поета, ‘’бедните братя” и борбата им за по-човешки живот са част и от нашето всекидневие.