Joomla Software solutions Template

Payday loan

Старобългарски език

1. Създаване на старобълг. кн. език. Възникването на старобълг. книж. ез. е свързано с дейността на солунските братя Константин- Кирил и Методий. Главен източник, от който черпим сведения за тази дейност са така нар. пространни или панонски жития на двамата братя, чийто автор не е оставил името си. Те съдържат минимален легендарен материал, характерен за съчинения от подобен род през средновековието. <Дейността на солунските братя Константин- Кирил и Методий протича през втората половина на IX в. - важен момент на обществен развой при славянските народи. Държавни славянски обединения съществуват по това време, както сред южните, така и сред западните и източните славяни. Необходимо условие за укрепването на тези държави е тяхното християнизиране, т.е. приобщаването им към християнската култура. <Според сведения от житията на светите братя Кирил и Методий през 862 г. в Цариград пристигат пратеници на княз Ростислав, които отправят от негово име молба до византийския императора да му бъдат изпратени учители, които да проповядват неговата християнска религия на славянски ез. За Византия това е възможност за разпространение на своето влияние и в Централна Европа. Начело на църковната мисия застават солунските братя Кирил и Методий. Ръководна е ролята на по- младия от тях, известен със своята ученост в цяла Византия и проявил вече блестящо качествата си на мисионер- дипломат във византийски религиозни пратеничества в източните страни. Но изборът е продиктуван от други съображения. Те са били родом от Солун и са познавали от ранно детство говора на българските славяни. Според данните на житията  Константин- Кирил веднага след като получил поръченията от византийския император съставил славянската азбука и превел на първо време най- необходимите богослужебни книги, на първо място т.нар. „изборно евангелие” - т.е. избрани четива от евангелието според установения ред на тяхното прочитане в христ. богосл. в течение на църковната година. <В Моравия братята прекарват три години. Това време те използват, за да подготвят свои ученици. Същевременно те продължават своята преводаческа дейност на старобълг. ез. След престоя си там братята се отправят заедно с учениците си към Рим, за да измолят от папата одобрение на славянската литургия и закрила на тяхното просветно дело от немското духовенство. По пътя си те се отбиват в княжество Панония, където обучават около 50 ученици, поверени им от панонския княз. В Рим те са приети от папата, който одобрява славянското богослужение. Там през 869 г. след като приема монашество, умира Кирил, а Методий се връща заедно с учениците си отначало в Панония, а после в Моравия. Но по това време политическата атмосфера се променя, княз Ростислав е заменен от своя племенник, който подчинява страната отново на немското влияние и взима отрицателна позиция към делото Солунските братя. Методий след периода на тежки борби с немското духовенство умира през 855 г. Със смъртта му се слага край на славянското просветно дело в Моравия. Група от по- видните Кирило- Методиеви ученици се отправят към България, където им се създават благоприятни условия  за книжовна дейност. Основаната от тях старобълг. книжнина преживява буен разцвет по времето на цар Симеон (893-927).

2. Народностна основа и наименования на най- старите славянски ръкописи. Днес ясно установено е, че основата (народностната) на Кирило- Методиевия език образува българският солунски диалект от втората половина на IX в. Доказателствата се откриват в редица фонетични особености на Кирило- Методиевия език, които са присъщи само на бълг. език. Най-важното между фонетичните доказателства е наличието на съгласковите групи шт и жд, които се явяват на мястото на първични съчетания *tj, *tj или на мястото на *gt *kt пред гласни групи. Съчетанията на шт и жд са типични само за бълг. ез. Така например праславянската форма *svět-ja се заменя в старобълг. книж. ез., а и в съвременния бълг. език със свштъ докато в руски имаме свега. <Важно фонетично доказателство представя и гласежът на гласната , който в старобълг. е бил широко е, отбелязвано във фонет. записване с ӓ или ê. Гласежът е клонял да се развие към ia, т.е. към а с мекост на предходната съгласна. Старинният старобълг. гласеж на  (ятова гласна) се среща все още в сърв. бълг. език например в шуменско, в Родопите, в Тракия. <Сред доказателствата за лексиката особено място заемат някои гръцки заемки, които в старобълг. паметници се явяват не в своята литерат. форма, а в нар. форма. Такъв е случаят с думата сбота, която съответства на народногръцкото ………………. <Из областта на синтаксиса има няколко факти, които остават типични за развоя на бълг. ез. 1) Употреба на дателен притежателен при лични местоимения и съществителни напр- братъ син; 2) Описателно бъдеще време с глагол хотти като помощен, например хошт, писати; 3) Употреба на компаративна форма мьнии  по- малък. < Кирило- Методиевият език представя бълг. диалект от втората половина на IX в. и напълно естествено е този език да се нарича старобългарски. <Всички старобълг. паметници произхождат от края на IX и от XI и са с век, век и половина по- млади от първоначалните Кирило- Методиеви преводи. Те отразяват особеностите на старобълг ез., който се е подлагал на малки промени и не отраз. с абсолютна точност Кирило- Методиевия език. В тези ръкописи има редица отклонения, които се дължат на влияние от разл. старобълг. диалекти в областите, на които са били преписвани. Никой от тези ръкописи и паметници не е бил датуван. Те се подреждат според азбуката, на която са написани  (глаголическа и кирилска)  Глаголическите ръкописи са повече на брой. По- голяма част от тях са писани в западнобългарски области и носят черти на западнобълг. диалекти. Езикът им се отличава с по- голяма архаичност. Кирилските старобълг. паметници произхождат от източнобългарски области и в езика си те съдържат доста нови черти.<Пример за глаголически ръкопис е Зографското евангелие. Той представлява четвероевангелие т.е. съдържа евангелските разкази на четиримата евангелисти в последователен ред. Писан е бил в западнобълг област в края на X век. Паметникът съдържа 304 листа. По- архаичен е във фонетично отношение, в морфологията на езика му има доста нови черти. През XII в  паметника са вмъкнати за запълване на загубени части от оригинала нови 17 листа, написани с по- ново глаголическо писмо. известно е, че по- новото глаголическо писмо е било написано върху изтрит глаголически евангелски тест от XI век. <Марийнското евангелие е глаголически писмен паметник. Той също е четвероевангелие. Езикът му е по- стар в областта на морфологията, а във фонетично отношение се наблюдава някои по- нови черти. <Асеманиевото евангелие представлява глаголически ръкопис. Той е изборно евангелие, в което евангелските разкази следват реда на прочит в богослужението. Паметникът е писан в западнобълг. област, където е развивала своята дейност Охридската просветна школа, той съдържа и месецослов, в който се споменава, в който се споменава името на Климент Охридски и годината на смъртта му (916 ). < Синайски молитвеник. Той съдържа 106 листа от някогашен много по- голям ръкопис. Съдържа молитви и наставления по черковния ритуал. <Синайски пластир. Ръкописът е ценен с редките си лексикални особености: издава близост до първоначалните Кирило- Методиеви преводи. < Клоцов сборник. Ръкописът представя откъси от голям сборник с църковни проповеди. <Други глаголически ръкописи: Рилски глаголически листове; Киевски листове- глаголически ръкопис (17 листа) от X век, който съдържа известен брой моравизми; по своето съдържание ръкописът представлява римокатолически служебник. <Кирилски ръкописи. Савина книга- кирилски ръкопис, който по съдържание е изборно евангелие. Писан е в източна България и е с източнобългарски езикови черти. < Супрасълски сборник. Това е най- обемният старобълг. ръкопис Съдържа жития на светци и поучителни слова. Езикът му се отличава с някои нови развили се по- късно в старобълг. език черти. <Енински апостол е ръкопис (кирилски), който съдъжа откъси от изборен апостол. В него са поместени литургични песни, календарни податки и указания за изпълняване на черковни служби. Произхожда от XI в.

3.Старобългарски азбуки- история и съвременно състояние на въпроса. Глаголицата е първата българска азбука. тя е била създадена от Константин- Кирил Философ през (855) 863. Тя е била използвана от него и неговите ученици при превода на богослужебните книги от гръцки на старобългарски. Кирилицата е създадена от книжовниците на Преславската книжовна школа, която представлява копие на гръцкото унициално (едро, уставно) писмо, получено с нови букви за предаване на ония старобългарски звукове, които не съществуват в гръцкия език (б, ж, ц, щ, ъ, ь, , , , Ϋ) В системата на двете азбуки личи голяма зависимост от гръцката азбука. така напр. гласна (у) както в кирилицата, така и в глаголицата се предава с две букви (оу) по подражание на гръцката азбука, в която същият звук се предава чрез две букви (ou). В глаголицата има три знака за гласната и, а в кирилицата два, което се дължи пак на влияние на гръцката азбука. <Между двете старобълг. азбуки съществуват и някои разлики. Глаголицата употребява един и същ знак () за предаване на  и на . При транслитерация на глаголическите текстове с кирилица, този знак се предава чрез  ко вместо ko, дтъ вместо датъ.. Глаголицата притежава специален знак за предаване на меко г’ в думи от гръцки произход. (в звуковата система на старобългарския език меко г’ не съществува) При транслитерация на глаголически текстове на кирилица този знак се предава чрез ………………………………… Глаголицата не притежава знак за йотувано (е) (в кирилицата е и , а най-ранният тип глаголическо не познава и йотуваното . С непълна последователност в старобългарското глаголическо писмо се отбелязва мекостта на съгласните със специален знак напр. л’, р’, н’ (само в Зографското евангелие и супрасълския сборник). Предавани в съкратен вид думи обикновено се отбелязват с дъгообразна или чертица отгоре, която носи гръцкото име титла, напр. гл̄а=(глагола), бъ̄=(богъ) и т.н. на мястото на изпадналите ерови гласни, много често се поставят апострофи -напр. д’ни (=дьни), зло (=зьло). <Както кирилските така и глаголическите букви  имат числена стойност. Докато при глаголическите букви обаче тя се определя от техния ред в азбуката (а=1, б=2, в=3 и т.н.), кирилските букви се водят по гръцката азбука, т.е. ония от тях, който нямат гръцки произход (напр. ж, ш, ч,   …) не изразяват числа. За образуване на някои числа в кирилицата се използват обаче гръцки букви, които в старобълг. кирилица се употребяват само при предаване на гръцки думи, защото изразяват типични гръцки звукове напр. ….=9… Когато се използват за означаване на числа, буквите се пишат с титла отгоре. напр. а̄=1, б̄=2.

4.Българският език и останалите балкански езици. Аналитизъм, членна форма и др. Както в българския език, така и в останалите балкански езици са започнали а се появяват еднакви развойни тенденции. Създалите се в следствие на продължително общуване общи развойни тенденции са се осъществявали във всеки отделен балкански език със собствени средства и по различен път. Но каквито и да са причините за приликите между балканските езици (новогръцки, албански, румънски), на балканска почва българският развива най- важните си особености в разрез с останалите славянски езици и в хармония с развоя на др. балкански езици. <Такава особеност е развоят към аналитизъм. Българският език е единственият в славянското ез. семейство, който се отличава с аналитичен строеж на именната си система. По пътя си към аналитичен строеж бълг. ез е отишъл много по- далеч от всички останал балкански езици, в които се пазят все още по няколко падежа. По- чувствителна загуба на падежни форми имаме в румънския език, където и до днес се пазят при имената от ж.р. две падежни форми- едната за именителен- винителен, а другата за родителен- дателен. В албанския език се употребяват четири падежа, а в гръцкия език- три (при имената от м.р. от о- основи). Българският ез., разположен в най- южната периферия на славянството, загубил своите падежи и в това отношение прилича не само на балк. ез., в които склонението на имената или е в упадък, или е изчезнало. <Развой на членна форма. Типичната за бълг. ез. членна форма е чужда на останалите славянски ез. В пътя на оформянето на членната форма се наблюдават големи различия в отделните балк. ез. По съществена прилика се наблюдава между българския, румънския и албанския език. И в трите езика имаме постпозиция на членната форма. Гръцкият език познава само предпоставен член. В албанския и румънския ез. членната форма стои във връзка с мястото на прилагателните, които следват съществителните, а в бълг. ез. постпозицията на членната форма се е наложила поради енклитичния характер на слабите показателни местоимения, превърнали се в членни форми, които се менят по род и число. В останалите балк. езици членната форма може да се мени и по падеж. Пример - рабътъ. <Изчезване на инфинитивната форма. Българският език е загубил старата инфинитивна форма, дати, която е типична и до днес за славянски езици. Изчезване на инфинитива е общо явление за във всички балкански езици. Смята се, че изчезването на инф. форма се дължи на гръцко влияние. Днес в бълг. ез. инфинититивната форма е заменена с т.н. „да”- конструкция -например: да ходя, да искам. Образуване на бъдеще време със спом. глагол „искам”. Още в старобълг. период се среща бъдеще време, образувано с глагола хошт като помощен глагол и с глагол с инфинитивна форма на спрегаемия глагол. В днешния бълг. ез. именно това време се образува с помощта частицата ще, която е остатък от стария глагол хошт и формата за сег. време на съотв. глагол- ще пиша. В това отношение съществува пълна прилика между бълг. ез. и останалите балк. ез., които също така изразяват бъдеще време с помощ. глагол, означавал - искам.< Обединяване на функциите на дат. и род. падеж. Още в старобълг. период дателният падеж започва да изпълнява и функцията на родителния падеж, който е имал за цел да изрази отношение на принадлежност. В течение на среднобълг. период дат. падеж напълно измества родителния (притежателен). Изразяването на старото родително отн. в новобълг. ез. с предлог „на” + име свидетелства за дателната основа на това съчетание. То е възникнало от старобълг. съчетания с предлог „на” и име , които са означавали цел, посока или предназначение, т.е имали са значение, близко до значението на дателния падеж. Подобна замяна на функциите на род. и дателен падеж се наблюдава и в останалите балкански езици. В албанския и румънския език род. падеж е изместен от дателен, а в гръцкия ез. род. падеж измества дателния. <Употребата на кратки енклитични местоименни дателни форми се наблюдава в нашия език - те имат притежателно значение - напр.: баща ми, книгата ти.<Удвояване на допълнението. За съвременния бълг. ез. е характерно изразяването на прякото и дателното допълнение независимо дали то е име или местоимение чрез допълнителна прибавка на енклитичните форми на личното местоимение във винит. и дателен падеж- напр.- аз я прочетох книгата; мен ме пуснаха и т.н. Най- ранни единични примери се срещат във влахо- българските грамоти. По- отчетливо процесът се проявява в ранните новобълг. паметници от XVII- XVIII в. Допълнително прибавените енклитични местоимения са целели да уточнят смисъла на изречението и да изтъкнат по-ясно прякото и дателно допълнение. това явление е балканизъм. Между балканските езици се създава в течение на времето общност във фразеологията. Типични за всички балкански езици са следните обрати, които днес срещаме: хвана ме болест, направих го на пух и прах, изяде ли парите, не го побира умът ми, ям бой, пратих го за зелен хайвер. <Съществуват важни исторически връзки от лексикален характер между бълг. и останалите балк. езици, но най- силно изразени са тези между бълг. и гръцкия ез.

5.Исторически развой на фонетичната система. Фонетичната система на старобългарски език претърпява развитие, което се характеризира чрез множество промени, извършили се след нейното установяване. <За тази система са били характерни 11 гласни а, о, ъ, Към тях причисляваме и две съгласни, които са могли да имат стойност на гласни и да образуват срички. Това са сричкотворните сонантични . Съгласните в старобълг ез. са били 19 на брой. Най- характерни за старобълг. ез. са гласните ъ,. Първите две са имали носов характер. Разликата между двете носовки е бивала спазвана, също такава разлика се е правела и между еровите гласни (ъ,), а така също и между  и . Гласната  е имала изговор на широко е, което се е доближавало до ‘а. С многообразните си промени в по-късния развой тези гласни образуват съществена част от проблемите на българската историческа фонетика. В областта на съгласните трябва да се изтъкне като най характерно за старобълг. ез. заместването на праславянските съчетания tj, tj с шт и жд, напр. свшта свштj. Типична особеност на тази фонетична система е съгласната S; характерно по-нататък става наличието на епентатично л напр. земл. Няма засвидетелствана квантитетна разлика между гласните, но за еровете с положителност е утвърдено, че са били ……. кратки и затова в науката са наричани редуцирани. Между съгласните в старобълг. ез. съществува разлика по отношение на мекостта. Меки са съгласните ж, ш, , получени чрез известни омекчителни процеси, а така също получените по същия начин съгласни з, с, ц. Чувствително омекчени са били съгласните л, н, р, когато са се намирали пред j. С мекост са се отличавали и съчетанията шт и жд. <Строгите спазвания на правилата на старобълг. фонетична система са характерни само за най- ранния период от старобългарската епоха. Още в старобълг. паметници намираме както диалектни отклонения, така и по- нови черти в развоя на гласните, най- вече при еровете. <В историческия развой на бълг. ез. се наблюдава намаляване на гласните: във фонетичната система на новобългарския книжовен ез. има само шест (а, ъ, о, у, е, и). Опростяването на българската вокална система се дължи до голяма степен на факта, че в развитието на езика се е създала тенденция към пълно сливане във фонетично отношение на такива двойки звукове, между които още на старобългарска почва е съществувала артикулационна близост. Така например двете ерови гласни, там, където не са се изяснили в различни гласни, се сближават в един еров звук. <Наблюдава се пълно сближаване и между  и и, чрез постоянно изместване на артикулацията на  в предната част на устата. За продължителен период от бълг. ез. история е характерно сближаването между двете носовки  и  в голяма част от българските диалекти, което се отразява категорично в т. нар. замяна на носовките в среднобългарски. Типична промяна за бълг. ез. е и заличаването на разликата между ръ и рь, лъ и ль. <Своя назален характер гласните  и  започват да губят постепенно от най- ранния среднобълг. период. В някои бълг. диалекти ограничаването на носовостта е започнало още от XI в., а във втората половина на XIII в. (с изключение на някои архаични говори) назализмът не е бил характерен за по- голямата част от бълг. ез. Най- рано той се е губел в отворени крайни срички. В резултат на тези промени в съврем. български говори са се получили различни заместници на носовите гласни. На мястото на голямата носовка се явяват гласните ъ, а, ô, ê, а на мястото на - е, ъ, о.. Към XIII- XIV в. най- характерно за развоя на носовките в бълг. ез. е тяхното превръщане в ерови гласни в по- голямата част от българските говори. Вторичната ерова гласна, получена от  в повечето български говори, а също така и в книжовния език, се пази и до днес. <Ятовата гласна () претърпява промени, които се движат в две посоки- или към по- голямо разширяване на основния и гласеж, или към неговото стеснение. При първия случай ятовата гласна е преминавала към редицата на а- гласни със запазена мекост на предходната съгласна. Пред срички, които са съдържали предна гласна,  е могла да се стесни в -е, също така и когато се е намирала вън от ударението. <Промените, които са ставали с еровите гласни още на старобългарска почва са няколко: -изчезване на слабите ерове (ерове, които са се намирали в края на думите или пред сричка съдържаща нормален в квантитетно отношение вокал). С изпадането на малкия ер се извършва промяна в структурата на българската дума: нарушава се законът за затворената сричка и се появяват затворени срички, особено в края на думата, напр. грх(ъ); получава се обеззвучаване на звучните съгласни в края на думата, напр. рот- родъ; Разширяване на асимилационните процеси между съгласните, например исходити от изходити; Проява на подвижни ъ и е (силен еров вокал при промяна в структурата на думата може да премине в слаб вокал- пр.: ден- дни, зъл- зли. <В края на старобългарската епоха еровете в силна позиция се изравняват в квантитетно отношение с останалите гласни: -преминаване на силните ерове в о и е; - преглас на еровете, т.е. преход на ъ в ь или обратно в зависимост от мекия или твърдия характер на следващата сричка. <В системата на съгласните в бълг. ез. не са се настанили промени в количествено отношение. Константната система на старобълг. ез. се отличава с изобилие на меки или омекчени съгласни. Меки по произход са били в старобълг. ез съгласните , ж, ш- ц-з, (S), с, получени като резултат от първата и втората палатализация на задноезичните съгласни к, г, х. Меки са били в старобълг. ез. и съчетанията шт, жд.. Силно омекчени са и съгласните л, р, н в положение пред j. <Но консонантната система претъпява и процес на затвърдяване- на затвърдяване е била подложена и съгласната р в именни и глаголни окончания. Доказателство за това ни дават двата кирилски старобълг. паметника от източнобълг. произход- Савина книга и Супрасълски сборник, напр. распра (Савина книга) и творста (Супрасълски сборник). Спорадичните замени в старобългарските паметници на ъ с ь в думи като нощтъ, нашъ свидетелстват ясно за заченки на затвърдяване при групите шт- жд и при шипящите съгласни. <Особен характер в бълг. ез. има съгл. л. В резултат на общата тенденция към затвърдяване бълг. съгл. л звучи значително по- твърдо, отколкото л в останалите славянски ез. и в голям брой европейски езици, където имаме така нар. средноевропейско л. <Наблюдава се явлението метатеза на ликвидните съгласни. Праславянските групи ор, ол, ер, ел. между съгласни в южнослав. езици се променят в ра, ла, р, л, напр. градъ от гордъ, бргъ от бергъ, млко от мелко. По времето, когато възникват първите бълг. езикови паметници, т.е. през IX в. метатезата на съгласните р и л е била вече прокарана в бълг. ез.

6.Исторически развой на съществителните имена. Докато всички славянски езици пазят сравнително добре старата склонитбена система на праславянския език, бълг. език загубва падежната флексия на имената и днес се отличава с аналитичен характер на именната си система. Загиването на падежните форми в бълг. ез става постепенно от X в. насам. <С настъпването на аналитичния начин за изразяване на синтактичните отношения в бълг. ез. съществителните запазват само 3 форми- за ед. ч., за мн. ч. и една звателна форма. При същ. имена от м. р. е оцеляла и една форма като остатък от старото двойствено число, която се употребява след числителни < Една от на- ярко очертаващите се промени в българското склонение през среднобълг. епоха е ограничаването на меките варианти в склонението на имената от о- и а- основи (влияние оказва прогресивното затвърдяване на бълг. консонантизъм). Освен това се образуват падежни форми за множествено число, за основа на които служи именителната форма на имената за множествено число, напр. градовомъ- градове (в много среднобългарски паметници). <Употреба на формата за местен падеж м.ч. като форма за родит. падеж мн. ч. под влияние на местоименното склонение, при което тези два падежа имат едно и също окончание, напр. продадох за ҇р. перперхъ (Еоп), „… разориш и дроугΫх великΫхь градохь…” (Александър Вехти). <Едни от най- важните промени, които са ставали с падежните форми на съществителните имена в историята на бълг. ез са следните: 1) Имена със стара о- основа- м.р.- при тях се наблюдава трайно влияние, упражнявано върху тях от страна на малобройните мъжки имена със стара кратка и- основа. Така постепенно се разпространяват сред имената със стара о- основа следните окончания: -ови за дат. п., ед. ч.; -ове за им. п., мн. ч.; -овъ за род. пад., мн. ч. Окончанията се срещат предимно при имена, които след изпадане на крайните ерови гласни са ставали едносрични. Пр: втрове, дарове („Манасиева хроника”), родовъ, цвтовъ („Манасиева хроника”); давΫдов, спасови („Болонски псалтир”). <Старата звателна форма на имената със стара о- основа м.р. се пази и до днес: роде, човече. <2)При имената със стара о- основа ср.р. се забелязва разпространението на окончанието- охъ за местен падеж. мн.ч.: мстохъ, лтохъ. <3) Значително се променят през среднобълг. период падежните форми на имената със стара jо основа м.р. Наблюдава се преход на творителното окончание за м. ч. -и в Ϋ под влияние на затвърдели съгласни напр. дъждΫ, младенцΫ. Имената със стара jо- основа, ср. р. също претърпяват промени, които засягат формите за множествено число. Тези промени се обясняват като влияние от страна на твърдите имена с о- основа, с което се подчертава тенденцията към ограничаване на склоненията от мек тип. Така през среднобълг.  период характерно става изместването на окончанието за творит. падеж ед. ч. и дат. падеж мн. ч. - емь и емъ от окончание -омъ. Примери: ……… <4) Имена на кратки и- основи. През среднобълг. епоха разлика между имената със стара и- основа и имената с основа на о вече не съществува. След изпадането на крайните ерови гласни имената на и- основи стават едносрични и затова споделят всички промени, които през този период настъпват при имената от м. р. от о- основи. <5) Имена със стара а- основа ж.р. В среднобългарските паметници се явяват случаи, когато при имената от а- основи вместо родителна форма се явява винителната; наблюдава се замяна на родителната, придружена с предлог. Пр. w правни слоуьб. <6) Имена със стара jа основа ж. р. Характерно в развоя на тези имена е техният постепенен преход към имената с твърда основа. В паметниците от XII в. нататък намираме доказателства, че изместването на окончание  от Ϋ е продължавало и през среднобълг. епоха. Пр. вместо птиц в Болонския псалтир срещаме вин. форма мн. ч. птицΫ. <Със своя самостоятелна форма за ед. ч. в днешния бълг. ез. са се запазили само ония имена от jа -основи, чиито корен е окончавал на л. р, н, м или на гласна- напр.- воля, буря, шия. <7) имена със стара основа на дълго и в среднобългарските паметници намираме примери, от които се вижда, че старата именителна форма на имената от тази категория, окончаваща на Ϋ, е започнала да се измества от винителната напр. любовъ вместо любΫ, црьквь вместо црьквΫ. Още през среднобългарския период под натиск на тенденцията за прегрупиране на имената съобразно граматическия им род тази именителна форма е получила допълнително окончание -а, с което имената със стара основа на дълго и, които са били от ж. р., се изравнявали с голямата група имена от а- основи. Така са се получили формите локва, брадва, делва. 8)<Имена на ен- основи. При имената от м.р. още в старобълг. епоха винителните форми камень, пламень, рамень изместват старинните именителни форми от типа камΫ, пламΫ. В късната старобълг. епоха в някои бълг. говори тези имена приемат наставка  Ϋкъ, икъ. От тези видоизменения на формата, за именителен падеж, ед. ч. се пазят следи в съвременния език. В книжовния език се употребяват само форми на ък, камък, пламък. При имената т ср. р. старата именително- винителна форма живее днес като форма за единствено число - напр. племе, семе.

7. Прилагателни имена. Старобългарският език е различавал откъм формална страна два вида прилагателни- прости и сложни, напр. ново- ново. Сложните форми са били получени чрез прибавянето на стари показателни местоимения (и, , ) към простите форми. Сложните форми на прилагателните имена са имали значение на определени форми, които по смисъл са били близки до днешните членувани прилагателни (новият, новата, новото). Простите прилагателни са се скланяли напълно както имената от твърди и меки о- основи и твърди и меки а- основи. Сложните прилагателни са имали свое специално склонение, окончанията на които са представлявали комбинация от именни и местоименни падежни форми. <Сложните прилагателни в развоя на бълг. език загубват доста рано значението си на определени форми. В среднобългарските паметници се наблюдава объркана употреба на сложните и простите прилагателни. Когато в българския език възникват новите определени форми при прилаг. и съществителните чрез прибавяне на показателни местоимения, старите сложни прилагателни все още са съществували в езика. За да се получи определена (членна) форма от нов тип от прилагателните, показателните местоимения са се прибавяли към техните стари сложни форми, което показва, че както в останалите славянски езици, така и в бълг. език сложните прилагателни са имали превес. Получавали са се форми като новΫ -тъ. Този ранен тип членуване може да се срещне в езика на Йоан Екзарх. <Новите членни форми за ж. и ср.р. са се подлагали на фонетични съкращения, които са протичали по следния начин: доброета, добройто- доброто. В своята средна фаза на развой тези форми се срещат и до днес в езика на банатските българи. По този начин в бълг. ез. са се получили два типа прилагателни- членувани и неопределени. <Преди да изчезнат по силата на процес, който е завършил към края на среднобълг. епоха, сложните прилагателни изживяват промени, които се наблюдават и в др. славянски езици. Това са промени, които настават в техните падежни окончания под влияние на местоименното склонение. Такива примери може да срещнем в езика на Троянска повест. Там родит. окончание -а(а)го бива изместено от окончанието- ого; златого, живого. <Сложни форми в днешния бълг. език могат да се срещнат само при прилагателните от м.р. Така например като звателна форма на прил. за м.р. днес се използва старата сложна форма: учителю скъпи. Често срещано днес е и явлението при прозвища на местни и собствени имена: Черни връх, Свети Петър. Освен изместването на сложните форми за развоя на прилагателните в бълг. ез. е характерна и пълната загуба на родовите окончания за множествено число. Вместо старите форми за мн. ч. добра (проста)- добри, добра (сложна) добрии в днешния език се употребява една форма за всички родове- добри. По- голямата част от наставките за образуване на прилагателни имена, които са ни известни от СТБЕ, са запазили своята продуктивност в бълг. език и до днес. Такива са например наставките -авъ, -атъ, -итъ, -ивъ, -ьвъ, -овъ, -инъ. В старобълг. ез. са съществували специални форми за изразяване на сравнителната степен на прилагателните, докато превъзходната степен е била изразявана описателно или по същия начин както и сравнителна степен. Описателните форми на степените за сравнение в бълг. език се образуват с помощта на частиците по и най. Най ранни примери от аналитично изразяване на сравнителна степен срещаме в бълг. паметници от XIV в. Доста на брой са аналитичните сравнителни форми в Троянската повест, напр. побогатъ, подобръ. В същата повест се срещат съчетания на частицата по със старата сравнителна степен на прилагателните полпша. <Намират се примери за аналитични форми за сравнителна степен и в ръкописи от XVI в., които представят преписи на съчинения, възникнали много по- рано.

8. Местоимения. Най- важната особеност в развоя на местоименията в бълг. ез. е, че те не са били засегнати изцяло от аналитизма, а са запазили специални форми за два косвени падежа- родително-винителна и дателна форма при личните местоимения, а отчасти и при останалите местоимения. Типична тяхна черта по-нататък е и загубата на специалните родови окончания за множествено число на родовите местоимения. <Лични местоимения. За 1 л. ед. ч. в българската писменост от старобългарската епоха до най- ново време неизменна форма аз (СТБЕ азъ, рядко зъ). Тя е характерна и за преобладаващия брой говори на СБЕ. Неизменна остава в течение на вековете и формата за 2 л. ед. ч. ти (СТБЕ тΫ), която също така в народни диалекти е могла да получи удължение тизе, тизека- недопускано нито в миналото, нито днес в лит. ез. Във формата за 1 л. мн. ч. настъпва промяна, която е много типична предвид обстоятелството, че не се среща в никой славянски ез. Касае се за промяната на мΫ в нΫ. През среднобълг. епоха употребата на новата форма си остава спорадична (в Добрейшовото евангелие- ибо и нΫ wставлемь). В новобългарския език се употребява форма ние, която представя удължение на старата форма нΫ.. Удължените форми мие и ние се срещат спорадично по паметниците от XIII в. нататък. Неизменна остава формата за 2 л. мн.ч. вΫ, вие- новобълг. ез. <За изразяване на старото дателно падежно отношение в днешния бълг. ез. надделяват предложни конструкции с родително- винителни форми: на мен, на теб. Среднобълг. паметници не ни дават ясна представа как се е разраствала употребата на кратките местоименни форми за дат. и вин. падеж ед. и мн. ч. (ми, ме, ти, те, ни, ви), но още тогава те са изместили пълните местоименни форми в пряка предглаголна позиция. Пълните форми са останали да се употребяват след предлози. Това състояние на местоименията е развито напълно в езика на влахо- българските грамоти. <Третолично местоимение и показателни местоимения. В служба на лично местоимение за 3 л. ед. и мн. ч. се употребяват стари показателни местоимения към категорията, на които е спадало и анафор. местоим., чиито форми за косвените падежи се използват също така като съответните форми на личното местоимение за 3 л. ед.ч. (в Кир.-М. преводи като лично местоимение за 3 л. ед. и мн. ч. се използва показат. местоим. онъ, она, оно, они). В тази си служба то се е запазило днес в по- голямата част от западните говори. В останалите говори то е било изместено от показат. местоим. тъ, та, то, което в най- старите паметници започва да се явява в удължени форми тъи, та, то. Съответно с двояката служба, която са имали като лични и показателни, тези форми с течение на времето придобиват различен вид. Формата тъи (променена в тои, вероятно под влияние на род. форма того) остава като лично местоимение за 3 л. ед. ч. м.р. В показателна служба започва да се употребява най- рано тоизи, а по- късно тоя. В показателна функция започва да се използва форма, разширена с частица -зи, именно тази. А тя, от старата форма та под влияние на среднобълг. форма сиа се образува тиа, а от нея новобългарското тя. < Личното местоим. за 3 л., ед. ч., ср.р. е гласяло то. В показателна служба се използва формата този, засвидетелствана в Троянската повест и употребявана днес в югозападните диалекти. Във формите за мн.ч. имаме пълно сливане на старите родови окончания в едно окончание. Голямо разпространение в бълг. ез. има общата форма т за мн. ч. за всички родове от показат. местоимение тъ. В показателна служба се явяват формите ти и тзи. <Дълги и кратки форми са съществували в СТБЕ и при личните възвратни местоим.- себя си, себе . От XVII в. при дългото винително местоим. започва да се явява кратка дателна, а не кратка винит. форма: нараних себе си. <Показателните мест. сь, си, се се подлагат на почти същите промени, както и показат. тъ … <Въпросителни местоим. Местоимението къто, което в среднобълг. може да се яви като хто, се пази като книж. до късно в бълг. ез. Като въпросително местоимение за лица в бълг. ез. остава сложната форма кΫи, която под влияние на косвените падежи и на формата за ср. род ко се променя в кои. Съответна промяна получава и формата за ж.р. ка, а днес коя. Новите форми вероятно са се развили в среднобълг. период (във Врачанското евангелие имаме форма някои). От формите на косвените падежи днес се пазят родително- винителната форма кого и дат. кому. Въпросителното мест. за предмети ьто рано се променя в що (от XII). Старите въпросителни местоим. за признаци какъ, кака са получили наставка -ъв и днес гласят какъв, каква, какви. <Относителните местоим. Най- широко употребявано в СТБ паметници е относит. местоим. иже, же, же започва да се губи в бълг. език доста рано  (още в късната старобълг. епоха). От късната старобълг. епоха нататък много чести са случаите, когато формата за ср. р. же се използва като относително местоим. за всички родове и всички числа. ( във Врачанското евангелие, в Троянска повест). На мястото на изчезналото относит. местоим. иже, же, же в бълг. ез. започват да се използват въпросит. местоим., които за тази цел обикновено получават допълнителна частица -то. Нови форми от типа кои-то се срещат в Троянската повест. Относителните местоим. в бълг. ез. са се образували предимно от въпросителното местоимение кои, ко, ко. <Притежателни местоимения. Именителните форми на местоим. мои, твои, нашь, вашь се пазят непроменени в бълг. ез.; 3 л. в СТБЕ се използват формите на анафоричното местоим. за родит. падеж его (м. и ср. р.). В среднобълг. вече има нови притежателни местоим. за 3 л. ед. ч.: еговъ или неговъ, тоговъ, оноговъ. <Обобщителни местоимения. Обобщит. местоим в СТБЕ е било вьскъ, вьска, вьско, което с допълнително прибавена наставка -ьскъ е могло да получи изглед вьсьскъ. Формата за м.р. ед. ч. днес е всеки, която е наследство от старата сложна форма вьскΫи

п�5��� P�ване на влияние

1 принцип на контрас-та – ако 2ят предмет силно се различава от 1ят ние сме по склон-ни да преувеличим различията. Пример: ако в една група да-ден човек е рязък, недрожулюбив нелю-безен с партньорите си а в същата тази група груг член е ми-ролюбив общителен членовете на групата са по склонни да об-щуват с него откол-кото с другия. Прин-цип на взаимния об-мен – хората се ста-раят да се отблаго-дарят за свършената услуга, ако не го нап-равят те се страхуват да не станат в очите на другите като алчни използвачи а ние оби-кновенно не желаем това. Професионалис-тите знаят, че  когато окажем в подходящ момент внимание, ко-гато помогнеш или са-мо кажеш добра дума без това да е користно жестът един ден ще се върне. Принцип на социалното доказа-телство – съгласно този принцип хората, за да решат как да действат в дадена ситуация се ориенти-рат по поведението на другите хора в същата ситуация. 95% от хо-рата са имитатори и 5% са инициатори. То-зи принцип е действен при наличие на 2 ус-ловия 1 неувереност  - когато хората се съм-няват когато ситуаци-ята ги плаши и са склонни да обърнат внимание на поведе-нието на др.хора ко-ито са проспрерир-ащи. 2 сходството – хората винаги са склонни да следват примера на себепо-добни. Принцип на благоразположеността – с желание се съг-ласяваме да напра-вим нещо приятели и хора които харесваме. Ф-те които влиаят за това са 1физ. прив-лекателност – дока-зано е че сме склонни да препишем + черти на човек с привелка-телна външност. 2 сходство – доказано е че харесваме хора ко-ито приличат на нас. 3 асоциациите с нещо добро или лошо – ако сме честни спрямо се-бе си си собств чувст-ва ще си признаем че не се отнасяме добре към човек които ни съ-общава лоши вести. Принцип на авторите-та – да се почдиня-ваме на авторитетите открай време е прин-цип к се приема за правилен. Наистина изпълнявайки предпи-санията на авторите-тни хора ние получа-ваме реални практи-чески предимства.

13 Основни х-ки на деловото общуванеОт деловото обуване до голяма степен зависи успеха или неуспеха на започнатото дело.Убеждаващото говорене и правилното делово общуване са важни за хората от всички стъпала в служ.йерархия.

Регламентираност т.е – подчиняване на ус-тановени  правила и ограничения. Тези правила се

определят от вида на деловто общуване от степента на нег. официалност от целите и задачите. Регламентираността предполага спазване на протокола. Прото-колът е съвкупоност от правила условнос-ти и традиции к. регу-лират реда при извър-шване на опр. делови актове. Дел. етикет се състои от правила за приветстване и предс-тавяне, регламентира поведението по време на презентации, прие-ми, делови обеди. Го-лямо внимание в ети-кета се отделя и на външния вид. Регла-ментираността на де-ловия контакт във времето е част от регламента. 2 Учас-тниците  строго спаз-ват своето ролево амплоа в разл. ситуа-ции на деловия човек му се налага да бъде и началник, и подчи-нен и колега. 3 Пови-шена отговорност – на участниците за него-вия резултат – успеш-ното делово взаимо-действие в голяма степен зависи от из-браната стратегия и тактика на общуване. Ако деловото общува-не неефективно то губи делото като цяло. В процеса на делово общуване особена значимост имат таки-ва качества и способ-ности като отговор-ност, организираност, спазване на етични форми. 4 Изискано отношение към из-ползване от участни-ците езикови изразни ср-ва към стила или ум на говорене  и пи-сане – деловото общуване е сфера, в к. не се допуска из-ползване на простор-ечни и жаргонни думи. Тъй като деловото об-щуване е  свързано с определена професи-он. дейност, участни-ците в процеса преди всичко добре трябва да владеят езика на своята специалност.Съществуват различни форми на делово общуване :делови беседи,преговори,съвещания,събрания,пресконференции,брифинги,тел.разговори, и др. При всички форми на делово общ.се обособяват няколко етапа-установяване на контакт-ориентиране в ситуацията-обсъждане на въпроси-вземане на решения-постигане на целите-излизане от контактната сфера.