Home Педагогика Играта- апотеоз на уникалността

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Играта- апотеоз на уникалността ПДФ Печат Е-мейл

ИГРАТА.

1.1. АПОТЕОЗ НА УНИКАЛНОСТТА

Играта е уникална човешка дейност.Тази уникалност има много аспекти.Те имат своите основания, първо - в генезиса й в предисторията на човечеството, второ - в ролята й в процеса на самото формиране на рода Хомо Сапиенс, трето - в многоликото - понякога дори неочаквано : смайващо и магично - обективно присъствие на играта в живота на човека в социума, и, четвърто - в множеството възможни гледни точки при нейното тълкуване.

И оттук следват известните недоразумения, с които се среща и изследователя на феномена, и всеки, който иска да я използва за някакви други цели.

Изследователите са много и са подхождали от най- различни позиции: на философията, социологията, културологията и естетиката, психологията и педагогиката, зоопсихологията и етологията, математиката.Проявленията на играта са обсъждани на нивото на метатеоретични дисциплини: синергетиката, кибернетиката и теориите на системите, информацията и управлението, в рамките на междудисциплинарни изследвания, както и в рамките на зараждащата се обща теория на играта.

Ползвателите на играта - като обяснителен модел, като метод, форма и средство - са не по-малко и пак толкова различни: от очакваните дейци на образованието /в рамките на нормалното и граничното, при чуждоезиковото обучение и професионалната подготовка/, зоо- и социалните психолози и представителите на подпомагащите професии и терапевтите до военните, юристите, информатиците, мениджърите и висшия управленски персонал.

Дори това бегло и неизчерпателно изброяване съвсем ясно подчертава: играта е една тотална реалност, с действително неизброими превъплащения; феномен, винаги надхвърлящ представите на всеки специалист и притежаващ още нещо - при който и да е анализ на нейната същност, разновидности и начин на въздействие.

Прибавете към това и всепроникващото й присъствие в моя и вашия живот, в живота на всеки човек, на всяка общност - и може би ще усетите благоговението пред великото тайнство. За него мога да използвам аналогиите /метафорите/, съдържащи се в едно изказване на Нютон, сравняващ себе си с дете, играещо с камъчета на брега - докато разстилащият се пред него океан на истината остава неизследван, и в известното “парадоксално” твърдение, че изследването на атома е детска игра в сравнение с изследването на детската игра /приписвано на Айнщайн - след като Пиаже му е разказал малко за това/.

Могат да се приведат още много такива твърдения: като това на Платон, че трябва да се живее, играейки; на Шилер: че човек е наистина и напълно човек, само когато играе; всеобщото усещане, изразено най-ярко от Шекспир, Калдерон и Расин, че светът е една сцена, където всеки играе своята роля; тезата на Ж.-П.Сартр: или играеш, или си никой; или философския роман на Х.Хесе: “Игра на стъклени перли” - все категорично сочещи, признаващи, обосноваващи /наред с изброените по-горе изследвания/ фундаменталния характер на игровата дейност - като предопределяща особеност на човешкото битие изобщо.

Няма друга човешка дейност, която да има такъв статус и в реалния живот, и в отразяващите го направления в науката и изкуството. От множество автори се търси очертаването и концептуалното осмисляне на параметрите на присъствието на играта във всички - битово-битийни, функционално-структурни, смислово-абстрактни и властово-управленски -  пластове на обществото и ескизите на негото бъдеще.

Преди време /през 1984г./ Н.И.Степанов /1/ в “Наука и игра: съпоставка и аналогия”, като се позовава на В.Хайзенберг, К.Вайцзеккер, Х. Щаудингер, Н.Бор, А.Айнщайн, Т.Кун, В.Налимов и Р.Кайоа, и като обсъжда теоретико-игровия модел на биохимичната еволюция на М.Айген и Р.Винклер /2/ -станали за това Нобелови лауреати /а същото признание получи и автора на игровото моделиране на икономическите процеси Р.Зелтен/ разкрива евристичните възможности на двете форми за социална активност - науката и играта, относно фантазията, творческото въображение и вероятностния стил на мислене, превръщащи се във все по-значими компоненти на новата човешка компетентност.

В по-ново изследване И.Герасимов /3/ обстойно и задълбочено обосновава тезата, че играта е дейността, в която се е породило човешкото съзнание, т.е.- че Човекът се е появил благодарение на играта, ако действително съзнанието е признакът, по който родът Хомо Сапиенс се отличава от останалия животински свят.

Доводите на автора са: в далечното време, когато насилието /физическото въздействие върху обекта/ е реалния архетип на рационалното мислене, когато интелектът се поражда като инструмент за агресия, а самоутвърждаването в света - изразен във формулата “Тук и Сега” - може да стане само чрез пряко разрушаване /унищожение, силово подчиняване/ на Другия, на Другото, се появява /без значение как/ искрата на съзнанието - идеалния втори свят на образи, на символи; свят, паралелен на реалността, в който  освен текущото Сегашно има и Минало, и Бъдеще; свят, в който  може “мислено” да правиш нещо, да проникваш в Другото, без да го ликвидираш или променяш, т.е.- да “става” нещо, без да става - защото не се внася промяна в околното, в действителността.

Така в контекста на задачата да се съгласуват двата свята, в които трябва едновременно да се живее, се появява и новата възможност да се осъществяват действия, които са освободени от необходимостта да удовлетворяват базовите потребности, обезпечени от инстинктите.Затова играта е първата дейност сама за себе си, дори “все още не и заради истината, красотата или Бога”.

Този тезис е в пряка смислова връзка с глобалната идея на Й. Хьойзинха /4/ че изобщо човешката култура възниква в играта, като игра.Този аспект от нейната уникална роля  ще обсъждам след това.Тук е по-важно да добавя три точни твърдения на Герасимов.

Първото е, че играта е особена сфера на дейността, пречупваща всички попадащи в нейното поле “истински” отношения и връзки, като ги подхранва и сякаш консервира - заради самите тях /като “игрите” на Е.Бърн, например - 5/. И тук трябва да добавя: действително играта е универсална форма за структуриране на социалните отношения, с оглед постигането на техния - както ще видим по- долу - различен смисъл.

Второто е, че “главна и първична проблема, решавана в Играта е координацията на съзнанието и физическото действие, като цялото внимание е насочено към този процес, а не към неговите резултати и цели”.Тук е необходимо уточнението, че тезата за главната проблема е вярна относно филогенезиса, а нейната значимост като първична - в рамките на онтогенетичното развитие, без това да обхваща цялостното развиващо влияние на разновидностите на играта.Нужно е и да се отчете връзката на това твърдение със становището на Д.Елконин /6/, че играта е дейността, в която се “формира и усъвършенства управлението на поведението върху основата на ориентировъчната дейност”, при това не на определени само форми, а на всяка от тях .При това трябва да се има предвид, че когато се говори за управлението на действията с предметите, сред тях има един специфично човешки “предмет” - по точната забележка на П.Галперин - планът на  действието /7/.

Третото твърдение на Герасимов има своята истинска цена в контекста на тезата за уникалната роля на играта при появата на човешкото съзнание, но неговия смисъл кореспондира и със обективното предназначение на някои нейни разновидности и в съвременния живот, и в плана на нарастването на социалната компетентност на детето при овладяването на заобикалящата го действителност.Става дума за това, че попадайки в “зоната на Играта, се неутрализират, затварят се към себе си, някои от интенциите /замислите/ на предчовека, които в редица други условия са по принцип разрушителни.Прякото физическо насилие се трансформира в друго, ново качество, еднозначното въздействие се превръща в противоречиво взаимодействие. Казано с други думи, на мястото на знаково определената и закрита система се появява откритата към околните система, притежаваща смисловопораждащи възможности”.

Точно тук ще припомня становището на Пиаже /8/, че решаващ за развитието на интелекта е социалния фактор - кооперацията на детето с неговите връстници / за нея ще стане дума по-подробно по - нататък/, възможна за първи път в играта.

Тръгвайки от далечната ситуация, в която се е пораждало чисто човешкото съзнание, Герасимов - като използва постановки на Ю.Хабермас, К.Попър, У.Еко, И.Пригожин и Г.Хакен - анализира и уникалната роля на играта като най-важен цивилизационен фактор при прехода: традиционно  -  модерно - постмодерно общество; фактор решаващо значим със способността си да поражда новото, да създава порядък от хаоса, да е универсален способ за структуриране на битието и необходим компонент за поддържане на човешката човечност.

Освен като фундаментална особеност на социалното битие, уникалността на играта се разкрива и в проявите й като феномен на културата, и в категорично признаваната от всички нейна генетично-детерминираща връзка с творчеството изобщо.

Блестящото тотално изследване на Й.Хьойзинха започва - по думите на И.Паси - “почти драстично” със “силно шокиращата” идея, че “човешката цивилизация възниква и се развива в играта, като игра”, че “играта е по-стара от културата”, че дори за определянето на същността на човека не е достатъчно той да е Сапиенс /разумен/ и Фабер /произвеждащ/, защото също толкова важна негова характеристика е да е Луденс /играещ/.

Заявявайки в началото, че “основното качество на играта като правило остава неописано”, Хьойзинха веднага подчертава: тя е “осмислена функция”, всяка игра “има някакво значение”, тя е “значеща форма”, при това понятието “игра заема особено, независимо място сред останалите понятия, изразяващи структурата на духовния и обществения живот”, защото играта става “възможна, мислима едва когато проникването на духа разчупва рамките на абсолютния детерминизъм”.

“Играта е преди всичко едно свободно действие”, тя не може да бъде наложена - “от физическа необходимост или морално задължение”, защото не е “обикновения живот”, тя е временно излизане от него - със “собствена цел”. Играта има безкористен характер, но е “необходима на обществото поради нейния смисъл, поради нейното значение, като начин на изразяване, поради умствените и социалните връзки, които тя създава, накратко - като функция на културата”.Понеже е затворена в собствено място и време, а “нейният смисъл и протичане се съдържат в самата нея” - като “динамика, непрекъсната смяна, ред, завръзка и развръзка”; понеже може да се повтаря, тя се превръща в “духовно творение или ценност”, носещо наслада от възможностите, които създава.Те - според собствените й правила - са по посока на една “заместваща реалност”, която е нещо ново, и затова - завладяващо.

Както допълва И.Паси, свободата на играта се изразява в нейната фантазност, играта се осъществява с помощта на въображението, т.е.- “същият градивен принцип, без който не е възможна нито една форма на културата” /езикова, митологична, религиозна, или в сферата на изкуството и науката/.

Точно тук трябва да уточня - като използвам въведеното от А.Мол /9/ разделяне на социалното всекидневие на поле на принуди и поле на свобода, че само и единствено играта е в полето на свободата, че всички останали човешки дейности могат да попаднат там, само ако придобият игров характер.

По- долу ще видим, че този преход е абсолютно задължителен не само защото иначе другите дейности няма да бъдат достатъчно успешни, а и защото в много случаи просто не могат да бъдат изцяло осъществени - като това е още един аспект от уникалността на играта.

Част от тази взаимовръзка проличава в анализираната от Й. Хьойзинха проблематика: игра и състезание, игра и война, игра и правосъдие, игра и мъдрост, игра и поезия, игровите форми на философията и изкуството, функцията на въображението и игровият елемент в съвременната култура.

Заедно с това този впечатляващ обзор насочва към сериозния проблем, точно фиксиран от самия автор: че ако прекалено се разшири съдържанието на понятието игра, “ще получим игра, но само на думи”. Хьойзинха не си поставя за цел съвсем точно да очертае границите - в рамките на неговия подход наистина е достатъчно да изведе основните характеристики на играта, както и да разкрие включването на игровите форми и елементи в различните сфери от социалния живот и културата.Но с оглед предназначението на настоящата разработка е необходимо това да се уточни - дори и в контекста на уникалността на значението на играта.

В тази насока от особена полза е разработката на Ю.Левада “Игровите структури в системите на социалното действие”/10/. В нея авторът анализира “игровата структура” като “идеално- типизирана категория, служеща за описание на абстрактната игра като социокултурно действие, независимо от отделните видове игри, тяхната обособеност и признатост”, за да отдели игровите аспекти на най-разнородни действия.За достатъчни приема две характеристики: а/наличие на затворена, подредена структура на действието; б/обособеност по отношение на социо- културната среда.Те изразяват закономерността, че целевите ориентации и нормативните рамки на игровите структури от нищо друго, освен от самата игра, не се определят и не са по посока на някаква външна полезност и/или подчиненост.Оттук следват обясненията: 1/ за универсалността на игровите структури /под това ще разбираме всички компоненти на играта: роли, сюжет, игрови действия, правила, конфликтна ситуация/; 2/за двата вида трансформации между играта и неиграта при всеки “семантически преход” /от едно смислово поле в друго/ между затворената структура на играта и нейната проекция върху плоскостта на културните значения.

Трансформациите - от игра към неигра: функционализация, и от неигра към игра: лудизация, вече използвах /11/, за да разкрия, от една страна - същността на специфичното в педагогическото взаимодействие в предучилищна възраст, а от друга: да уточня структурата на игроподобните форми, чрез които се реализира прехода и които са една от причините за масовото размиване на границите между играта и неиграта, възпрепятстващо дефинирането на обективното предназначение /свръхзадачата/ на различните видове игри.

Тук обаче е по-важно друго: изводът на автора, че “не може да се намери такава форма или сфера на човешка дейност, която да не е изпитала влиянието на игровите структури, и която да не може - в определени свои възли и при съответни условия - да се трансформира в игрова”.Нужно е да се добави: и чрез този пласт - на включването на игровите структури в другите дейности - се разкрива уникалното място на играта в системата на човешката социална активност и породените от нея човешки обществени връзки и взаимоотношения.

Как точно това става, какъв е неговия смисъл, какви са важните педагогически следствия от това - всичко може да се уточни, да се конкретизира само като се разкрият характеристиките и на видовете самостоятелни детски игри, и на техните имитации. Но за да се стигне дотам, трябва първо да се видят онези особености както на заобикалящият детето социален и природен свят, така и на функционирането на човешката психика, които в хода на индивидуалното развитие по необходимост осигуряват появата на играта - като акт на възпроизвеждане на игровата традиция в културата и като фундаментална форма на социална активност с рещаващо пожизнено значение.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG