Joomla Software solutions Template

Payday loan

ИВАН ВАЗОВ - „ЕДНА БЪЛГАРКА”

ДОБРОТО - ПОРИВ КЪМ ЧОВЕКА И СВОБОДАТА

СЪЧИНЕНИЕ - РАЗСЪЖДЕНИЕ ВЪРХУ I И II ГЛАВА

Разказът „Една българка” е свързан с рево­люционната епоха на подем, в която българи­нът заявява правото си да съществува като сво­боден човек. Но историческите събития са са­мо фон, на който ярко се откроява обикнове­ната българка, за която любовта към ближния стои по-високо от мисълта за собствения жи­вот. Базовата героиня не може да прозре иде­ите на четниците, но може със сърцето си да почувства своето място в мига на изпитание.

За всеки човек доброто е специфична кате­гория, която той определя според собствени­те си принципи. За Илийца да стори добро означава да забрави собствените си пробле­ми, да презре страха от смутното време и тъм­ната нощ, като протегне ръка за помощ на нуж­даещия се. Поривът й към добротворчество е дълбоко осъзната вътрешна потребност, която е безкористна и има своите корени в христи­янското милосърдие и вездесъщото майчинс­ко чувство.

Отношението на героинята към света около нея е загатнато още с появата й. Жената, която е „мъжка на вид”, има чувствително сърце и мо­лещи очи: „говореше умолително селянката и гледаше с голяма тревога в погледа”. За остана­лите жени, обидени и сплашени от турците, е невъзможно дори да помислят да се противят на заповедите, но тя е различна. Вярата й, че във всеки човек има зрънце добро, дори той да държи камшик в ръката си, й дава сили да се бори за своята цел: „Аго, за Бога, направи то­ва добро...” Жената смело се насочва към най-интимната територия на всяко човешко съзна­ние: „... и ти имаш деца”, и така представата за Бога, децата и доброто се преплитат в отчая­ните й молби, които, колкото и да не е за вяр­ване, достигат до сърцето на турчина.

Начинът, по който Илийца се бори, за да дос­тигне до сърцето на агата, да го накара да раз­бере, че и тя е човешко същество, че страда и има нужда от помощ, доказва силата на вяра­та й в хармонично устроената човешка при­рода. По линията на милосърдието започва да се развива действието в разказа. Разбеснелият се властник тушира стореното добро с през­рителното: „Ай, влазяй, магарице!”. Авторът на­сочва вниманието си към българката, способ­на на отчаяни решения, вслушвайки се в сър­цето си. Дори и природната картина е в уни­сон със спокойствието, обзело Илийчината ду­ша, след като агата разрешава да се качи в лод­ката. Искърът е „сребърен от вечерните лъчи на слънцето, което през облаци отиваше да се скрие зад канарите на бърдото”. Хармонията на умиротворената при залез майска вечер се съ­четава с относително постигната хармония в човешкия свят, в който цари насилие.

Желанието на възрастната жена да стори добро, когато среща момъка, не се ражда вед­нага. Най-напред се пробужда майчиното чувство, след това идва появата на човещина в дните, когато мъжете са се изпокрили, а историята разказва за позорни предателства спрямо изпаднали в беда четни­ци. Да окаже помощ на пострадалия е вътре­шен порив на българката, която веднага съзи­ра лицето на непознатия - „измахнато и блед­но”. Завладяна от парещата болка за гасне­щия живот на внучето, Илийца е разтворила сърцето си и за чуждото страдание. В лицето на този странен момък тя разпознава един от „ония, дето ги гонят сега!”, но досещането не изпълва със страх душата й. Уплахата, която за миг я обзема, е по-скоро за момъка, който е в опасност, защото турците бродят наоко­ло.

Проявите на съчувствие и механизмът на за­раждането на идеята за необходимостта да се стори добро са разкрити с психологизъм от Ва­зов. Въпросителните, които носи в съзнанието си измореният странник, безпокойството, лип­сата на надежда се предават на селянката. Тък­мо неговият прям въпрос: „Бабо, в това село може ли да се скрия?”, събужда у нея предста­вата, че той е в опасна ситуация, защото не може да разчита на никого. Явно за четника, който е тръгнал да рискува живота си за бъл­гарщината, е естествено някой да го приюти, да го скрие. Той няма опит, толкова е млад и живее все още в света на идеалите си. Илийца е по-мъдра, зрелостта на годините й я поставя в положението на майка и наставник на момъ­ка. Отчаянието, както й наивността на въпро­са му, зададен чистосърдечно, отключват у нея порива към дейна изява на желанието да по­могне. За българката само коричките хляб, съ­чувствието и няколкото топли думи не са ис­тинско добротворчество. Тя усеща, че трябва наистина да спаси чрез закрилата си четника.

В сюжетното развитие на целия разказ отно­шението на героинята към доброто като чо­вешка проява непрекъснато се променя, до­бивайки различни нюанси. В началото то е рож­ба на майчиния инстинкт, който у нея е особе­но силно развит. Авторът загатва за това, въ­веждайки темата за болното внуче. Да нахра­ни и да облече четника - в това се изразява намерението на селянката, когато отчаянието по младото, изпито лице на четника провоки­ра твърде силно човешкото начало у нея. Сло­вото на героинята е простичко, откроява пос­ледователността намислите й: „скрий се...”, „ ча­кай ме...”, „ ще те намеря”, „хляб ще ти донеса и някоя друга дреха...” Тонът не е заповеден, но е настоятелен, доказващ, че селянката вече се е превъплътила в образа на майка, която мис­ли за спасението на живота на своя син. Съ­поставяйки решението й с картината на робс­кия страх, представена в началото на първа част, осъзнаваме, че проявата на човещина точ­но в този исторически момент е белег за нео­бичайна сила. Трезвата, безпощадна прецен­ка на Илийца: „ Там в огън сега, ще го предадат на турците", въвежда отново темата за стра­ха, който парализира естествената потребност на човека да прави добро. Дори и човеколю­бива, смела жена като селянката не се осмеля­ва да предложи изведнъж на момъка нито под­слон, нито по-сигурна закрила. И в нейното сърце живее робът, който се е научил да оце­лява, прекланяйки глава пред властника. Но ав­торът вече е изградил представата, че Илийца се опитва да разбие чрез мнимото си покорс­тво робските прегради, че тя има свой модел на поведение, чрез който осъществява жела­нието си да живее според собствената, а не според-чуждата воля. Така постъпва българка­та и при срещата с „опасния” бунтовник. За нея той е едно момче, тръгнало „курбан да ста­ва”, беззащитно. Тя гальовно ще го нарече „син­ко”, но за властниците четникът е човек с опас­ни мисли, поставил се извън закона. Двойст­веното му присъствие в съзнанието на българ­ката й пречи веднага да реши какво да стори за него. Тя не може да намери компромис между вътрешната потребност да спаси от смърт един млад живот, изложен на опасност, и реалната представа за ситуацията: „лошо време беше сега” Робството пречи на Илийца да разгърне в широта богатствата на своята ду­ша, да прояви присъщото й благородство. Тя се осмелява да го стори само в границите на разумното и скрито решава да се посъветва с по-опитния игумен.

Представата за доброто в света на селянката е осветена от християнските начала. Възраст­ната жена е силно вярваща. Вазов изпъстря речта й непрекъснато с името Божие, което тя не пропуска да спомене, дори когато говори с Хасан ага. Силата на вярата е завладяла сър­цето на Илийца, тръгнала да дири спасение чрез нея за внучето. От тази гледна точка за нея е невъзможно да не стори добро на нуждаещ се, защото християнското милосърдие призо­вава към това. „Ние сме христиени” - казва Илийца на момъка и така му обяснява своята съпричастност към неговата съдба. Предста­вата за общо духовно начало между нея и не­познатия ги прави сродници. На тази основа тя ще го почувства като свой син, останал сам и в голяма беда. За вярващата българка е прес­тъпление да отмине протегнатата за милост ръ­ка, съвестта й не би била спокойна, ако знае, че е могла да стори нещо, а се е изплашила. Ето как стремежът на жената да бъде вярна на самата себе си я подтиква към решението да рискува и да обещае на момъка, че ще се вър­не в тъмната нощ.