Joomla Software solutions Template

Payday loan

Ботевият лирически герой живее в името на свободата, той е предан на един възвишен идеал, осмислил целия му живот. Бунтовникът се посвещава на народ и родина, а смъртта за него се превръща в избавление от несъвършенствата на земния свят, от робското битие и в преход към безсмъртието.

Дали съществува живот след смъртта не е установено, но безсмъртието на героя се отъждествява с присъствието му в песните и легендите, в паметта на народа. Смъртта е само един преход, една част от дълъг жизнен процес, чиято дистанция остава неизвестна. В културната традиция тя се осмисля като смърт на тялото, но не и на спомена за личност и дело. Смъртта се възприема като край, но не е ли тя и ново начало? Природата е кръговрат - нищо в нея не се губи, само преминава от един вид в друг, а човекът е неин компонент. Споменът за живота на личността остава в паметта на друг човек или общност, но и те не са вечни, смъртта прекратява и тяхното съществуване. Къде отива споменът? Преминава в умовете и сърцата на техните деца, а те го завещават на своите. Тази заветност присъства и в нашия век, споменът ще остане и в следващия. Кога подвигът ще бъде забравен? Както човек не е сигурен и за момента на смъртта, така и Ботевият човек ще изчезне от паметта на народа и ще остане просто един от многото загинали за България - когато значими ценности като свободата избледнеят и се превърнат в даденост и българите забравят националната си идентичност и се отрекат от всичко родно.

Смъртта за лирическия човек е цел. Индивидът не може да осъществи делото, то е непосилно за него, но саможертвата в името на свободата се превръща в смисъл на земното му битие. Лирическият герой живее, за да се посвети на един идеал и да се прероди във вечността.

Мостът към прераждането е смъртта, която е разгледана като женитба в Ботевата творба "До моето първо либе" - смъртта приласкава и се превръща в обект на желание от героя. Тази семантика на смъртта може да се свърже с библейския мит за Христос, който се отказва от живота, защото знае че по този начин ще спаси хората. Ботевият човек се жертва в името на народа:

бяло ми месо по скали,

по скали и по орляци,

черни ми кърви в земята,

в земята, майко, черната!

Героят се слива с природата - с родната. Скалата, като символ на твърдост, говори за непреклонен дух, орлите - за свобода и храброст, а черните кърви - за пожертването заради "черната" робска, но родна земя. Кръвта на юнака е също черна, тъй като той е част от родното и единственият начин да спаси себе си и своите от жестокостта на тирана е да умре за свободата: "Свобода или смърт юнашка".

Мотивът за юнашката смърт присъства и в народните песни, където краят на живота се възприема като начало на безсмъртието. Героят се венчава за смъртта без страх, с ясно съзнание, че подвигът му ще остане в паметта на народа като символ на достоен завършек на земния път.

В песента "Прочул се Стоян хайдутин" борецът изрича думите:

Не ми е жално за живот,

не ми е милно за бял свят,

юнак не жали, не плаче!

Стоян е извървял пътя на борбата, без да съжалява за това, че ще изгуби живота си. Не му е милно за бял свят, тъй като народът е поробен и съществуването е безсмислено, след като е лишено от свобода и справедливост.

В Ботевата творба песента е носител на спомена за славното минало и борбените личности, тя осъществява връзката между поколенията и съдържа ценностите на свободните духом:

Ти излез, майко, послушай

с моите братя невръстни

моята песен юнашка -

кога и как съм загинал

и какви думи издумал

пред смъртта и пред дружина...

("На прощаване")

Идеалът на бунтовника е неразделно свързан с мотива за желаната смърт. Героят започва своя житейски път от дома, но домът е метонимия на Родина. Той вече не е символ на уединение, уют и защитеност, най-святото пространство е уязвимо, домашното огнище е поругано от жестокостите на тиранина. Единствената алтернатива е борбата, а гробът е недокоснат и неосквернен от поробителя - място за "сладка почивка", където смъртта е награда за смелите и нравствено извисени личности.

Ако юнакът се завърне от битка "жив и здрав", получава венец - символ на победата. Венецът е алюзия на трънения венец на Спасителя. Тези значения задават противоположните ценностни системи в българското общество по време на робството. Част от народа ще осъди героя - "нехранимайка излезе". Загиналият в битка ще бъде възнаграден с признанието на народа. Образът на смъртта отново се свързва с мотива за свободата:

... умря, сиромах, за правда,

за правда и за свобода.

Докато в повечето Ботеви творби лирическият герой се обръща към майката и народа, адресатът в "До моето първо либе" е любимата. Творбата е своеобразно сбогуване с либето и опит то да бъде приобщено към народното дело. Юнакът се отказва от любовта си в името на освобождението.

Преди да поеме пътя на борбата, героят е бил изолиран в периметъра на съкровеното:

... та за една твоя усмивка,

безумен аз светът презирах!

Той е слушал пеенето є и е плачел "за мил поглед и въздишка". В настоящето героят копнее за "мила усмивка", но не за тази на либето, а за усмивката на смъртта. Докато в миналото е слушал чудния глас на либето, сега за него звучат "предсмъртни песни надгробни". Той е направил своя избор - предпочел е страшния, но славен път на борбата пред сигурността на спокойното съществуване.

Екзюпери е казал, че "човек може да живее само с това, което е в състояние да го накара да умре". Ботевият човек живее със своите ценности и идеали, които превръщат гроба в място за почивка. Епитетът "сладка" отново заявява смъртта като желана, а "почивка" говори за отдих, избавление от робското битие.

В творбата "Хаджи Димитър" юнакът е "там на Балкана" - в дома на героите, извисен и защитен от планината. Мотивът за сливането с вечността е зададен и чрез цикличността на времето - непрекъснатия кръговрат на деня и нощта.

Авторът откроява смъртта като желана: "Аз искам, сестро, тук да загина" и като преход към безсмъртие - "Тоз, който падне в бой за свобода,/ той не умира".

Легендарен е и образът на Йовковия герой Шибил, който слиза от планината, за да се предаде и да заживее с Рада. В "До моето първо либе" Ботевият човек предпочита героичния път пред живота с либето, а Шибил жертва хайдутството в името на любовта си към Рада. Тъй като в земния живот те не могат да бъдат заедно, смъртта е "другото измерение" на възможната, на постигнатата заедност. Рада се опитва да го предпази от куршумите, но и двамата умират, а карамфилът е между телата - символ на вечната им любов. Това е карамфилът, който Шибил не е успял да даде на Рада в земния живот, но остава възможността за отвъдния, където нищо не би могло да ги раздели.

Ботевият герой умира в името на своите идеали, а Йовковият - в името на любовта. Животът на единия е изцяло преобразен от идеята за бунт, а на другия - от една жена; но общото между тях е жертването - освобождаване от нормите на социалното, и надеждата, че смъртта ще ги пренесе в един свят, където ще живеят вечно.

Гибелта е ясна крайна цел на пътя за лирическия герой в творбата "Майце си". Анафората "пък тогаз нека" заявява смъртта като желана, а не просто като нещо неизбежно:

... пък тогаз нека измръзнат жили,

пък тогаз нека изгния в гроба.

Гробът е знакът на отвъдното, което обединява свободните по дух. С "Там" се назовава домът на смъртта, героичното пространство и стремежът към небесния абсолют.

Смъртта е достоен и героичен завършек на борбата, гробът е доказателство за жертвеност и себеотричане в името на народното дело. Само личностите, за които смъртта е "мила усмивка", а гробът - "сладка почивка", достигат до желаното "там", до вечността и съвършенството.