|
Последната Ботева творба е печатана за първи път във в-к “Календар за 1876г” и се радва на изключителен интерес и популярност. В това произведение откриваме типичните за Ботев мотиви и образи, взаимствани от фолклорната традиция, ала пречупени през гледната точка на обърнатата логика, използвана за изграждането на стихотворения като “Елегия”, “Борба” и “Моята молитва”.
Мотивът за майката като персонификация на родината е изведена до съвършенство, чрез обединението на двата образа:
О, майко мила, родино мила!
Обединени от плача двата образа се сливат в един, чието развитие може да се проследи в Ботевата поезия, но до този момент остава незавършено.
Анализаторите твърдят, че Ботев проектира смисъла на идеята на “Обесването на Васил Левски” върху структурата на баладата “Хаджи Димитър”, но в обърната логика. Докато в баладата се набляга на мистичността и внушенията се постигат чрез нереални образи, в “Обесването на Васил Левски” водеща роля има реалността, реалните факти. Това не означава, че поемата страда откъм образност или, че е ощетена откъм внушения.
Цветовете в “Обесването на Васил Левски” са противоположни на цветовете в “Хаджи Димитър”, противоположно е и времето – горещото лято в баладата нагрява кръвта в жилите на бунтовника, докато студената зима от другата творба сковава сърцата в ледена прегръдка, вцепенява чувствата. Гамата от цветове е издържана предимно в черни тонове – “черна робиня”, “черно бесило”, докато в баладата “Хаджи Димитър” е – “бяла премяна”, ”трева зелена” . Отсъства дори характерната за зимата девствена белота на снега, понеже цветът се свързва със събуждането на надеждата, а тази творба не говори за духовното безсмъртие, тя говори за безнадеждност:
…и студ, и мраз и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
Присъствието на черния цвят, освен че дава физически облик на робството, кореспондира и с мотива за смъртта – в ролята на белег за траур. Майката – родина носи траур – /народния израз всъщност гласи / носи черно/ в израз на скръб по обесения “един син”. Още един път Ботев постига пълно сливане на образите на майката и родината чрез последователните обръщения “майко” /стих 7/ и “Българийо” /стих 11/. Родината е назована, даден и е политически /физически/ образ, а не обичайната абстрактна представа за родината – свят, неограничен от имена /граници/.
В “Хаджи Димитър” природата е солидарна с мъките на героя, тя е грижовна и милостива. Митологизираните животни – орлицата, вълка и сокола също изразяват съпричастие, на тях дори са вменени нетипични, почти човешки действия, за да бъде отново подчертано съпреживяването на страданията. В “Обесването на Васил Левски” природата е представена чрез образите на гарвана и зимата. У птицата няма нищо човешко, тя е “проклета” поради връзката си с гроба, внушаващ отново идеята за траурла и втори път заради самата си природа – всеизвестен факт е, че гарванът се храни с мърша, за това присъствието му около бесилото не е странно. Странно е присъствието на гроба, защото обесеният остава необесен, за да бъде всъщност видян. / Но тъй като по това време Ботев живее в Румъния, става дума за духовен поглед, духовно присъствие на смъртта и обесването/. Всъщност този мотив присъства и в по-ранните Ботеви творби “Елегия” и ”Борба” като образ на спящия народ, изравнен с живия мъртвец, погребан в своя сън. В “Обесването на Васил Левски” Ботев непряко се възползва от ефимизма “вечен сън” именно чрез символиката на гроба. Благородството на вълка от баладата “Хаджи Димитър” се превръща в зловещия образ на “псета и вълци”, внушаващ жестокост и озлобление. Срещу мистичните самодиви, имащи силата да въздигнат лирическия герой “в небесата” са противопоставени напълно безпомощните хора:
…старци се молят горещо,
жените плачат, пищят децата.
Макар убеден атеист, в поезията на Ботев често откриваме библейски мотиви. “Обесването на Васил Левски” не прави изключение. Обесеният е “един син”. Това словосъчетание кореспондира с библейският образ на Христос, “син божи и син человечески”, а лирическият герой е син на майката и на родината, т.е. както на абстрактното, така и на реалното.
Самият образ на бесилото е двукратна библейска митологема. Един път заради израза “виси на него със страшна сила”, който, свързан с предния стих и словосъчетанието “твой един син” отново напомня за Христос – Спасителя, за разпънатия на кръста Христос, умиращ, за да изкупи греховете на хората. Свързването на лирическия герой /който в този случай е различен от лирическия АЗ/ с образа на Христос или и своята историческа обусловеност – факт е, че Левски /назован като лирически герой в заглавието, но не и в текста на творбата/ е застанал в сърцата на хората с прозвището “Апостол на Свободата”, а в Библията апостоли са наречени най-близките последователи на Христос. Втората логическа връзка на бесилото с християнската символика отново минава през образа на Христос, за да достигне до образа на Юда и мотива за предателството. Юда, предателят на Христос умира, обесен от собствената си ръка. Освен историческата истина, че Левски е екзекутиран чрез обесване, съществува и лирическата, символна истина на обесването. Героят е обесен, но не защото е предател, а защото е предаден – отново историческа истина, ала пречупена през поетичните възприятия.
В своя трети смисъл бесилото развива мотива за смъртта и нейното опоетизиране. Макар и използвано вместо позорно наказание през Средновековието, в творбата чисто физически и абсолютно буквално акта на обесване въздига лирическият герой. Макар и мъртъв, той е над света. мотивът за въздигане н смъртта е вече познат от творби като “На прощаване” и ”Хаджи Димитър”, но в тях смъртта се постига сред пространство и свобода /Балкана/, докато в “Обесването на Васил Левски” тя е насред робската земя и дори е локализирана – “там близо край град София”.
Един от най-характерните за Ботев мотиви – този за песента и пеенето също не е пропуснат в последната му поетическа творба. Макар и изведен в края, мотивът за песента обединява всички звуци в творбата, които също като нея са грозни, зловещи и зли. Воят на “псета и вълци” и злата песен на зимата от своя страна се противопоставят на гласа на родината – майка, който е “глас без помощ, глас в пустиня”. Преобърнатата Ботева логика превръща песента в инструмент на злото, а траурния плач в безмълвен потрес. Между тях /както в смислово, така и в текстово отношение/ е образът на обесения – “със страшна сила”.
…”Не е трудно да се почувства, че необичайността на думата “сила” изпъква на фона на многоликото безсилие, което заобикаля героя.
…Нормално е в лицето на обесения да се вижда някакъв идеален, пределен случай на безсилие, пасивност, незащитеност… Поетът преобръща наопаки “нормалната” логика, като сменя ролите – силен, и то страшно силен се оказва “най-уязвеният” – мъртвият, оплакваният, самотно висящият. Безсилни в своята вцепененост, обърканост, неутешимост остават живите, оплакващите, многото.”/Радосвет Коларов/
Много е изписано за Левски и Ботев, за приятелството между двамата. Ала върховете, достигнати от Ботев със стихотворението “Обесването на Васил Левски” все още остават недостигнати къкто откъм поетическо майсторство и образност, така и откъм сила на внушенията и чувствата. И това е останало в българската литература с клишираното вече, ала дълбоко истинско и смислено понятие “Ботев гений”.
Песента и пеенето при Ботев са всъщност знаци на човека. В стиховете песента е интимна, гражданска, юнашка.Песента е универсална форма на движение и промяна. Песента е метафора, която побира разнообразните чувства и преживявания на лирическия АЗ. Но когато песента е въплътена в образа на майката, тя най-често е плач.
|
