Joomla Software solutions Template

Payday loan

БОТЕВ - „В МЕХАНАТА”

Проблемът за нравственото духовно пре­дателство в художественото пространство на Ботевия трагично проникновен стих намира своята задълбочена философска интерпретация чрез структурния психологи­чен разрез на категориите ПРЕДАТЕЛИ, обе­динени от условния диалог в стихотворени­ето „В механата” между личностен поети­чен „АЗ” и онази обединена множественост „ний” - поет, лирически герой, съвременни­ци - метафорично „анатемосана” във фина­ла на „Елегия”:

...и с вяра в туй скотско племе

чакаме и ний ред за свобода!

Социопсихологичното пространство на прокълнатата българска душа получава мета­форичната образна идентификация на про­пита със зловонни изпарения кръчма, в която човешките действия са вторичен илюзорен продукт от нереалната имагинерна визия за света след потапянето в депресивни­те въртопи на отцепредателството и братоубийството.

Изследваната в „Елегия” национална Каинова съдба за българина и трагичното проз­рение за еманацията на това родово духов­но проклятие, което тегне над „бащина мила стряха”, изтръгва мрачната критична оценка на поета за състоянието на българската народопсихология чрез низходящо градирано повторение: „Тежко, тежко!” което ни въвежда в мъртвото за звуковите обеми на пе­сента психологично пространство на Боте­вия поетичен „Аз”.

Неговото художествено съзнание носи народопсихологичния комплекс на прокълнатия духовен корен. Предателството - Каиновата съдба - имплицитно съдържа новата поетическа теза за родовата забрава, в чи­ето емоционално зърно е конфликтният въ­зел на големия проблем за лотофагията - като духовно отчуждение от корените на изконно българското. Предателството умъртвява не само родовия глас - българска­та песен, но и българската родова памет. Историята на духа потъва в черния въртоп на мълчаливата забрава. „Пиянството” - „лудостта” на една мълчаливо погребана ду­ховност, ражда гневната повеля на лирическия „Аз”:

... Вино дайте!

Пиян дано аз забравя...

Поетическата теза „дано забравя” съдържа психологическата принуда на ненужната пиянска делириумна лудост на новото българско предателство - забравата - над силното личностно „Аз”-ово присъствие на поета.

Ботевият личностен и творчески „Аз” е конфликтният нравствен филтър, който противопоставя категориите на българско­то духовно предателство, преди да достигне до изстраданата трагична ситуация на национален избор: „позор... или слава!”

Това е първото психологическо противодействие срещу рецидивите на предателството, срещу обединената множествена категория „ний” - синтезирала триединството на държава („в сюртуци”), църква („в реси”) и просвета („слепци с очи”) като обществено-политически модел на бъл­гарското предателство в „Елегия”. Срещу тези „ний”, които чакат „ред за свобода”, Ботев противопоставя своя личен избор - „Свобода или смърт юнашка!”. Той става нравственият, личностен коректив на дух, забравил потенциалните действени възможности на родовия си корен.

Обръщението „вий” е второличностната форма на контакт в диалога - диспут между поетичния „Аз” и обединения триединен модел на предателството „ний”. Трагичната алтернатива - мълчание или за­брава, което е абсурд като национален избор, определя личностната позиция на лирическия „Аз” към категориите предатели, ху­дожествено регистрирана в гневното кате­горично отрицание:

Туй, що, глупци, вий не знайте

Позор ли е или слава!

Липсата на ясни национални критерии за предателството и саможертвата в мълчаливата дълбина на българската душевност ражда „пиянския хаос” - лудостта на „родовата амнезия”, Която ще получи точна психологична „диагноза” в „Борба” на Ботев:

Свестните у нас считат за луди,

Глупецът вредом секи почита

Но засега поетът, чрез своя лирически „Аз”, поставя първата личностна характеристика на националната категория предатели - глупци.

Проблемът за родовата забрава получава двойна проекция - материална и духовна. Тезата - дано забравя (II стих, I строфа), разгръща своя народопсихологичен заряд във втора и трета строфа с въвеждаща тема­тична насоченост в първи начален заглавен стих:

да забравя край свой роден

да забравя род свой беден (I стих, III строфа)

Поет и лирически „Аз” инсценират върху своето лично съзнание интервенцията на „родовата амнезия”, за да направят открито горчивите, но обективно-истинни изводи за историческите последици върху душев­ността на българина.

Родът на всеки един от нас, подложен на социално и психологическо насилие, губи сво­ята фамилна духовна физиономичност. В исторически план релефно е очертана наци­оналната проекция на бедния духом, низш човешки индивид - наречен бълга­рин. Но тази ограбена, останала без родова памет, човешка градивна единица не може да съгради личностната хомогенност на колективно-народностното, а по-късно и национално съзнание - като вътрешен духовен обем на нацията.

Следователно материално-родното - „край... роден” - като първа проекция на проблема за забравата - получава своето духовно отчуждение от вътрешната свобо­да на големите национални личностни еди­ници чрез „белите полета” в родовата па­мет на разкъсаното българско народностно съзнание, обхванато от „пиянската лудост” на забравата:

Да забравя край свой роден

и тез, що в мен дух свободен,

дух за борба завещаха!

Вътрешната свобода на личностния по­етичен „Аз” се оказва отчуждено, изолирано родово явление, защото носи възкресителния заряд на борбата. Почти клетвено зву­чи последният стих на строфата:

Дух за борба завещаха!

Именно това опасно, клетвено завеща­ние предизвиква отчуждението, отродяването на поет и лирически герой. А тясната материална граница, останала в личностно­то съзнание на отредения, между материя и дух, се оказва стилизираният детайл - сякаш откъснат елемент от родовото огни­ще - „бащина си мила стряха”.

По този начин, чрез синекдохата, пробле­мът за родовата забрава в своята втора проекция - духовността - получава художествените измерения на духовно-родното:

„да забравя род свой беден”

Духовно-родното се оказва ограбено и раздвоено между материя и звук:

Да забравя род свой беден,

гробът бащин, плачът майчин.

Разрушаването на материално-родно­то преминава в духовната проекция на завещания родов спомен - синекдохата „бащина си мила стряха”. Но проблемът за забравата разрушава и духовно-род­ното, което се опитва преди поредното родово предателство да съхрани последния отломък на завещана родова приемст­веност чрез двойното обективиране на ду­ховния спомен в материално („гробът бащин”) и звуково („плачът майчин”) прос­транство, като поетична основа за изслед­ване и доказване присъствието на двете ка­тегории българи:

I Категория:

Тез, що в мен дух свободен

дух за борба завещаха!

II Категория:

Тез, що залъкът наеден

грабят с благороден начин.

Като разграничителна народопсихологична черта между духовно свободните личности и низшите духом грабители стои проблемът за родното, трагично раз­двоен между родовата забрава и възкресението на свободния родов дух. Духовно завещание за борба и предателска приемственост за ограбване и духов­но обедняване на българския родов корен са двете проекции в настъпилото отчуждение между материално и духовно в художествените граници на народопсихологичния множествен „АЗ” на българина.

Анафоричното повторение „да забравя” - като начален поетичен фрагмент на II и III строфа - не само въвежда проблема за ро­довата забрава, но и внушава искреното желание на лирическия „Аз” за потапяне в „пи­янство на душата” - като единствена тра­гична алтернатива за дистанциране от реал­ните, обективно-исторически действия на грабителство.

Ако II и III строфа разгръщат проблема дълбинно по вертикалата на психологичния раз­рез между високо и ниско - духовно и материално - анафоричното глаголно пов­торение „грабят”: Грабят с благороден начин (IV стих, III „ строфа) Грабят от народът гладен (I стих, IV строфа), осъществява тематичния преход към хроно­логията на исторически определената соци­ална съдба на българина, оказала се в ръцете отново на три категории българи, но то­зи път разкрити в чисто социален план:

I Категория - граби подъл чорбаджия - чорбаджия

II Категория - за злато търговец жаден -търговец

III Категория - и поп с божа литургия! - поп

Неистово пожеланият молитвен, клетвен благослов - „да забравя” - не може да прос­ветли с пречистващата сила на духовното си етично опрощение зловещия социален мрак на новото скверно предателство спря­мо душата на българина. Реалното присъст­вие на пладнешкия социален грабеж остава. Срещу неизлечимата „социална лудост” и „за­раза” на подлостта, на патологично неугасимата жажда по миражния блясък на злато­то и евтината театрално показна религио­зна смиреност - срещу тези социални „до­бродетели” на трите представителни ка­сти - чорбаджия, търговец, поп - на кате­горията „благородни народни грабители” Ботев противопоставя концентрираната гневна повелителност на нова глаголна анафора - „Грабете го!”:

Грабете го, неразбрани!

Грабете го! ( цезура) ...

Точно тук, на мястото на цезурата в силаботоническото стихосложение на Ботевия стих, идва личният избор на: „Тез, що в мен дух свободен, дух за борба завещаха!” - преди поетът да очертае привидната, заре­дена с борчески заряд, резигнация: „грабете го, (цезура) кой ви бърка?”

С разлюляна от болка душа Ботев слиза ре­дом с: „Тез, що залъкът наеден грабят с благороден начин” в психобездната на прокълнатия, ограбен на­родностен „Аз”, метафорично идентифици­ран с духовното зловоние на кръчмата-механа, където, макар и „синца с чаша в ръка”, все пак един остава болезнено-трагично трезв. Това е личността - единицата на­ционална мярка за противостоене срещу ни­за духовни и социални предателства. „Ний сме синца с чаши в ръка!” - твърди Ботев и все пак противопоставя на катего­рията „ний” от финала на „Елегия”: „... и с вяра в туй скотско племе чакаме и ний ред за свобода!” - своя личен свободен национален избор: „Свобода... или смърт юнашка!”

Свободата на духа - правото да изби­раш себе си - все още не е право на българина. Той сънува в пиянска метежност свободата на своя избор, потънал в мъртвия изчезнал звук на песента, която се завръща единст­вено 6 нереалния Като визия свят на опияне­ната от болка, безправие и мъка народна ду­ша:

Пием, пеем буйни песни

и зъбим се на тирана,

механите са нам тесни

крещим: „Хайде на Балкана”

Пием, пеем, зъбим се, крещим - ето ги действените характеристики на непреодоляна национална слабост, на все още не-направен национален избор. Балканът - мя­рата за възвърната национална сила и мощ, пътят към духовната висина на възкръснала национална саможертвеност е все още са­мо красив мираж в „пиянството” на българската душевност.

Крясъкът - безсилен и ненужен - превър­нал се в колективен инстинкт за самосъхра­нение на изплъзващо се национално достойн­ство, което реално съществува в пиянския мираж на посредствената патриотарска поза - е свързващ композиционен елемент между поетическите тези на „В механата” и „Елегия”. Проблемът за духовното без­мълвие, интерпретиран от Ботев в „Еле­гия”, получава своята болезнена гротескна деформация в крясъка между опиянената от болка българска душевност и пияната от безверие и предателски нихилизъм кате­гория - „чакаме и ний ред за свобода”. В това чисто психологично пространство на наци­онално безмълвие, нихилизъм и предателст­во става разграничаването между личност­та, призвана да преодолее рецидивите на забравата, и „пиянството” на душата - от една страна, и категорията „ний” - от дру­га страна, носеща тезата за онемяване­то още в „Елегия”.

Разграничаването на националния личностен „АЗ” от масовия колективен синдром на предателството „ний”е задълбочено и чрез противопоставянето на глаголните града­ции:

Пием, пеем, зъбим се, крещим (VI строфа)

Коли, беси, бие, псува (VIII строфа)

Първата глаголна редица - пием, пеем, зъ­бим се, крещим - носи низходяща градация, втората - коли, беси, бие, псува - възходяща. Психограмите на двете редици емоционални напластявания се сливат чрез ругателния крясък - псувня (крещим - псу­ва) в психопространството на онемяло­то, унизено национално достойнство, ко­ето до този момент поляризира категори­ите: край свой роден (II строфа, I стих) и край наш роден (VIII строфа, II стих) - по същия начин, както и разграничаването на националния личностен „АЗ” и предателския колективен „ний”.

Неосъзнатият пиянски крясък и грубата потисническа псувня раждат реалното пожелание на поет и лирически герой за осъз­нат революционен протест, в който чрез песента на бесилките, изтръгната от дъл­бините на робския мрак (корелацията - пе­ем-беси), ще бъде преодоляна и дистан­цията между категориите „АЗ” и „ний”, между „свой” и „наш” - като трагично отчуждение на категорията родно българско пространство.

Осъзнал това красиво бунтовно бъдеще за българина, Ботев в предпоследната (IX) стро­фа на свой ред се потапя в еуфоричното опи­янение на националния героичен мираж, кога­то дух и материя ще слеят своите скрити енергии в общия национален избор: „свобода или смърт!”. Естествен и неудържим е по­ривът към свободно, българско национално пространство: „О, налейте! Ще да пия!”.

Ботев вдига наздравица за българската свобода, но мигът на трагично отрезвяване е миг на национално разграничение от събирателната категория на предателите „вий”, анатемосана в „Елегия” - държава, църква, просвета, отхвърлена в първа строфа на „В механата” и „изгорена” със силата на Ботевото категорично отри­цание: „Аз веч нямам мило, драго...”, пре­върнало се в гневно, извикано след многовековен мрак и мълчание, клеймо на на­ционална погнуса и омраза: „а вий... вий сте идиоти!”

Ботевата поетична пунктуация - в слу­чая многоточието - е зарегистрирала петвековната робска нощ на унизително мъл­чание, страх и предателство.

В противовес - „напук и вам, патриоти” - на така добре почувстваното, осъзнато и още веднъж преживяно трагично настояще на българина - поет и лирически герой оста­вят своя личен избор, „свобода или смърт!”, който ще прерасне в национален императив - „Хляб или свинец” - на финала на Ботевата „Борба”.