Home Литература ЗА ТРИ КЛЮЧОВИ ДУМИ В ПОЕТИЧНИЯ ЕЗИК НА ВАЗОВ

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
ЗА ТРИ КЛЮЧОВИ ДУМИ В ПОЕТИЧНИЯ ЕЗИК НА ВАЗОВ ПДФ Печат Е-мейл


Преди всичко трябва да се уговоря, че понятието „поетичен е з и к" тук употребявам в смисъл на поетичен с т и л. При това, под „п о е т и ч е н език" разбирам не само езика на Вазовата поезия, а на цялостното му творчество. Дори имам предвид повече неговата проза, в която включвам и темпераментната му и образна публицистика.

Идеята ми е, че дори чрез няколко - в случая три - ключови думи в тоя език могат да се покажат съществени страни от светоотношението на автора. Защото тези ключови думи са думи-образи, в които именно цялостното отношение на автора към живота и света е активирало определено тяхно значение и е създало около тях специфични ореолни значения.

В най-представителния дял от Вазовото творчество - от първите две десетилетия след Освобождението - подобни думи-образи, в които своеобразно се чувства цялостното авторово присъствие и между които съществува определена, обогатяваща значението им корелация, за мен са определенията „практически", „луд" и „тъмен".

При определянето на тези думи като „ключови" излизам не от честотата на тяхната употреба в езика на цялостното Вазово творчество, а от възловото място, което те заемат в идейно-художествената структура на известни, представителни за писателя произведения или в произведенията му от даден период или цикъл. Мисля, че именно това определя тяхното истинско място в единната образна система на Вазовия художествен свят.

* * *

Определението „практически" /Разликата, която днес правим между “практически” и “практичен”, в езика на Вазов не съществува/ се появява и зачестява в художествения език на Вазов в първите следосвобожденски години. Не разполагам с точни статистически данни за честотата на неговата употреба, но мога с увереност да кажа, че то оставя впечатлението, че е характерно за езика на автора от този период, именно защото се повтаря - еднотипно и еднозначно - като специфична авторова характеристика на новата следосвобожденска действителност. Така в статия от април 1882 г., напомняйки за патриотичното въодушевление на Април 1876 г., Вазов с ефектна ирония заключава: „Ний даже се боим, че може да предизвикаме върху едно лице ироническа усмивка за неуместността на споменаването на работи, които в сегашното практическо време нямат нищо общо с честолюбивите планове на нашите тесни чела и широко разтворените ни джобове." / В. „Народний глас", бр. 284, 24 април 1882. Ив. Вазов. Събрани съчинения в 22 тома,т.19, с.128/. В предговора към излязлата през 1881 г. стихосбирка „Гусла" възпитаният от възрожденското време писател говори за „нашата недорасла, но практическа интелигенция". В друга статия горчиво иронизира: „Ний сме практически народ"... И така нататък. Едно от характерните му сатирични стихотворения от този период се нарича „Практическият человек" (1881).

Никое от дефинираните в тълковните речници значения на „практически" не може да покрие изцяло специфичното и богато значение, което Вазов влага в това определение. „Който умее да се справя с нещата", „пресметлив", „който умее да използва всички благоприятни възможности", „удобен за прилагане", „който се отнася до дребните материални изгоди на живота"... - всичко това влиза в специфичното вазовско значение на определението „практически" и същевременно съвсем не достига, за да го изчерпи.

Преди всичко това, което в значението на практичен в обикновения език има no-скоро позитивен или поне неутрален смисъл, у Вазов придобива подчертано негативна окраска. Удобството, разумността, опитността и сьобразителността като качества на практичното в неговия език са рязко иронизирани и отречени. „Ний сме практически народ" - възклицава в цитираната вече статия авторът. И бърза да поясни какво разбира под това: „Нашите тесни чела не раждат освен оскъдни идеи, нашите затворени за велики чувства сърца не тупат освен за мъничките ни интереси."

В 3-томния тълковен речник на БАН (1955-1959) въобще не можем да намерим значение, близко до онова, в което Вазов употребява определението „практически". Но в еднотомния тълковен речник на „Наука и изкуство" (1973) е дадено едно доближаващо се до Вазовото „неодобрително" значение, а именно - „който се отнася до дребните материални изгоди на живота". Не зная дали това неодобрително значение не се е създало в съвременния български език и под влияние на Вазовия художествен език с неговата впечатляваща експресивност.

В художествения език на Вазов (с който се срещаме и в неговата наситена с образност публицистика) определението „практически" живее интензивен смислов и емоционален живот като образ, роден в съзнанието на писателя от трагичния сблъсък между идейно-етичния свят на две различни епохи. Епохата на националноосвободителните борби с нейните идеалистични патриотични пориви и новото бездуховно и меркантилно време. Отвратен от пресметливата безскрупулност на своята съвременност, Вазов създава сатиричния образ на новия герой на деня и презрително му дава названието „Практическият человек":

В света аз практика сторих:

льгах, печелях, взимах,

сто роли ази промених

и сто начала имах.

И така нататък...

Качествата, с които цинично се самохарактеризира героят на това популярно стихотворение, са всъщност много по-страшни от значението, с което обикновено се свързва определението „практичен". Този герой е безскрупулен льжец и хамелеон, подмазвач, клеветник и подлец. Но въпросът е именно в това, че в новото следосвобожденско време е твърде удобно, твърде „практично" да бъдеш такъв. Оттук и специфичното иронично-изобличително звучене, което придобива определението „практически" като най-всеобемаща характеристика на родения от новата действителност човешки тип.

Така в първите следосвобожденски години в художествения език на Вазов определението „практически" става своеобразен образ с богато нюансирано съдържание. Образ, който се прикрепя към негативната характеристика на новата действителност в нейното вътрешно противопоставяне на близкото минало, по-точно на утвърдените от него идейно-етични ценности - идеализма, патриотизма, възвишените и поетични човешки пориви.

И това неодобрително, негативно значение на „практически" се разпространява и по отношение на близки по някаква смислова линия думи като например определението „здравомислящ". Така в споменатия вече предговор към своята първа следосвобожденска стихосбирка Вазов употребява синонимно „практическа интелигенция" и „здравомислящи люде", имайки предвид всички тези, за които появата на една стихосбирка е „анахронизъм и несвоевременно явление".

Ако отвращението от пошлия практицизъм на следосвобожденското общество е основният психологически стимул, който извиква в творческото съзнание на Вазов спомена за героичното минало, то на равнището на художествения език това намира израз в специфичното вазовско съдържание, от една страна, на определението практически, от друга, на противопоставеното му определение „луд". Общо взето, позитивното по смисъл определение „практически" в художествения език на Вазов придобива подчертано негативна окраска. И точно обратното - негативното в основното си значение определение „луд" - тук придобива своеобразен поетичен ореол. И именно с този си ореол то заляга в идейната основа на най-крупното художествено дело на Вазов - романа-епопея „Под игото".

И тук не съм изчислявала „фреквентността" на думата в текста на произведението. И не намирам това за нужно. В случая важното е, че в едно от своите активирани и своеобразно опоетизирани от автора значения определението „луд" се свързва с възлови в смислово и композиционно отношение моменти в художествената структура на романа „Под игото" и обуславя едно от неговите основни идейно-емоционални внушения. Още повече, че поетичното значение на тази ключова дума се поддържа от цяло едно преосмислено в същия възвишен дух синонимно гнездо („едно поетическо безумие", „пиянство на един народ").

Българските тълковни речници дефинират няколко значения на думата „луд", от която в случая ни интересува второто - „който постъпва необмислено, непредпазливо, безумно". Запазвайки най-общо този смисъл, в художествения език на „Под игото" определението „луд" получава специфично за епохата ореолно значение. И ето че в кулминационния момент от широкото епично действие на романа Вазовият бай Марко - носителят на трезвия житейски разум на процъфтяващите еснафски градчета - развълнувано прогласява озарилото го най-после историческо прозрение: „Лудите, лудите - те да са живи!..."

„Лудите" тук продължава да означава тези, които постъпват необмислено, неразумно, но то означава вече и много други неща - тези, които не мислят за себе си, които не щадят живота си, тези, които не се боят с кръвта си да тласнат историята напред. Цялото развитие на епичното действие на „Под игото" със своите композиционни акценти подкрепя това, ако може така да се изразя, патетично значение на определението „луд", както и на обобщителното понятие „лудост". Та нали всъщност в това се и състои епичното действие на романа - в създаването на масовото патриотично въодушевление, в довеждането на мирните довчера стопани до готовността да напуснат позициите на трезвата житейска мъдрост и да тръгнат подир романтичния зов на историята. Да тръгнат с цялата си организационна и военна неопитност - със старите си кремъклии пушки и смешни черешови топове... „Едно поетическо безумие. Защото младите народи, както и младите хора са поети" - ще даде и направо своята оценка авторът. Ще даде и великолепната поетическа формула на този звезден миг от националната ни история - „Пиянство на един народ". И тези, употребени по вазовски ефектно, синоними на понятието „лудост" ще затвърдят ореолното значение, което то придобива в художествения език на „Под игото" - значението на нещо не просто необмислено и неразумно, а поетически възвишено, идеалистично, велико.

Но ето че в самия край на романа отново се срещаме с думата „луд", която този път като че ли се връща към своето първо и основно значение на умопобъркан, ненормален човек. „Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира" - с горчива ирония завършва авторът своето повествование за трагичния разгром на неуспялото въстание. Касае се за манастирския идиот Мунчо, който наистина е един ненормален, побъркал се от нанесения му някога побой човек. Но Вазов, който през цялото повествование го е наричал „идиот", този път го нарича „луд". И това своеобразно свързва дори и първото и най-буквално значение на тази дума с онова специфично ореолно значение, което вече й е придал авторът. В трагичната тишина на поражението само един луд се е решил да протестира и това съвсем пряко ни напомня отново за изреченото от бай Марко историческо прозрение: „Лудите, лудите - те да са живи!..."

Този своеобразен култ към поетичната лудост на бунтарите, революционерите, „лудите глави" е специфична черта на епохата. Неговите корени можем да открием още в езика на народната песен, където в съчетания като „лудо младо" понятието „луд" се свързва с представите за младостта и жизнеността, за поезията на живота. Неговото пряко обяснение можем да видим още в гневния стих на Ботев „Свестните у нас считат за луди". По сполучливия израз на Ефрем Каранфилов, „Захари Стоянов „откри и назова „лудите глави" по такъв начин, сякаш им даде благородническа титла в нашата литература" /Ефрем Каранфилов. „Най-българското време", 1976 г., с. 193./. Както виждаме, в създаването на това специфично ореолно значение на понятието лудост участва и вдъхновеното перо на Иван Вазов.

Независимо от всички разочарования от новата действителност, като художник Вазов никога не изгубва вяра в нравствените сили на човешката душа и в националните добродетели на българина и не се изморява да търси техните изяви и в миналото, и в съвременния живот. И когато на мястото на героите застава „практическият человек" на новото време, писателят обръща поглед към тъмните неизследвани глъбини на народната маса и открива там неизвестния „тъмен герой". Един специфично вазовски вариант на класическия образ на малкия човек - малък по своето социално положение, но фактически твърде голям в своята човешка и гражданска същност. Като социално-психологическа категория, този образ се явява още в първите разкази на автора за Сръбско-българската война, но едва в разказа от 1891 г, „Тъмен герой" образът на невежествения, но честен в своето гражданско поведение герой придобива определено програмен характер, подчертан и от обширния авторов коментар.

Разореният през Освободителната руско-турска война дребен търговец Ненко, за да спаси семейството си от глад, става стражар, въпреки че тази служба не му е по сърце. И той ревностно изпълнява своите не особено приятни задължения, без да разбира събитията, в които играе „дребна роля", споделяйки изцяло жизнената философия на малкия човек: „Политиката е за големците, а нам, на дребните хорица, се пада да слушаме, каквото ни кажат, и да запазим залъка, дето ни дава царщината." Но когато в „смутните времена" след контрапреврата от август 1886 г. приставът поисква от него да бие едного от политическите арестанти, Ненко напуска спасителната стражарска служба, обричайки отново семейството си на глад и мизерия.

Превръщайки края на разказа в пряк публицистичен призив, Вазов изрично извисява доблестната постъпка на своя „тъмен герой" в норма за обществено поведение. Норма, чрез която се осъществяват ония „скромни идеали" - честност, сърце и характер, които са единствената проста и честна обществена програма на писателя в следосвобожденската действителност. Но какъв е по-точно смисълът на определението „тъмен", което той намира за новия положителен и дори програмен герой на своето изпълнило се с критичен патос творчество?

Думата „тъмен" всъщност можем да срещнем неведнъж в стиховете и прозата на Вазов във всички нейни буквални и преносни значения - на „лишен от светлина", на „цвят, близък до черния", на „скрит, неясен" и на „съмнителен, непочтен". Но особено акцентирана и специфична е нейната употреба в знаменития цикъл „Епопея на забравените", в чиято основана върху романтични контрасти образна система светлината и тъмнината в техните преносни значения са едни от основните поетични символи. В такъв именно преносен смисъл - на лишен от национално съзнание, на загаснал исторически живот на нацията - епохата на Паисий е характеризирана като „тъмнини дълбоки", а Раковски е наречен „на тъмна епоха син бодър тревожен". Но всъщност и „тъмнини дьлбоки", и „тъмна епоха" тук равностойно съдържат и значението на далечно, непознато и неясно за нас време, а в отнесените вече към периода на Априлското въстание стихове „епопея тъмна, непозната нам" („Защитата на Перущица") значението на „тъмен" вече видимо се придвижва по посока на „непознат", „чужд ни в своята епична същност", „мъчно разбираем за нас".

Както всички помним, в одата за Паисий Вазов отнася това определение и към величествения образ на хилендарския просветител:

Един монах тъмен, непознат и бледен

пред лампа жумеща пишеше наведен.

Тези стихове са така врязани в съзнанието ни със своята изобразителна сила, че ние рядко се замисляме над не съвсем обичайната в случая употреба на определението „тъмен". А тъкмо в тази не съвсем обичайна употреба е силата на този епитет, неговата органична връзка с идейния замисъл на цикъла. Защото „тъмен" тук обозначава не само неяснотата на наведения пред жумящата лампа силует и тъмното расо на монаха. В цялостния контекст на творбата „тъмен" е и един романтичен намек за нещо отдалечено от нас и по време, и по идейно-етично съдържание, нещо непокварено от досега със светския живот и известността, не само неизвестно, но и непознато, чуждо за нас в своята етична величавост. Т. е. „тъмен" тук своеобразно снема в своето съдържание основното за „Епопея на забравените" противопоставяне между света на миналото и света на настоящето.

В същата органична връзка с образната система на цялата творба в битовореалистичния разказ за скромния стражар от „смутните времена" определението „тъмен" придобива други, по-всекидневно приземени смислови нюанси. Тук то означава „неизвестен", а също така „непросветен, невежествен" в един по-буквален и социално оцветен реалистичен смисъл. Вазов сам определя своя герой като „човек прост и с твърде ограничено гражданско развитие". И с това ни навежда на мисълта, че в случая употребява определението „тъмен" в едно значение, което то има в руския език - значението на „прост", „необразован, невежествен". Не съм в състояние да кажа с увереност дали това е своеобразен русизъм в езика на Вазов, или обратното - наличието на това значение в езика на Вазов е доказателство, че то съществува и в българския език. Но във всеки случай Вазов го употребява и другаде. Така в своя класически шедьовър „Дядо Йоцо гледа" той също говори за „тъмните умове на тая тъмни хора". Но определението „тъмен герой", което всъщност се отнася не само до героя на едноименния разказ, но и до цяла поредица Вазови герои със сходна социално-психологическа характеристика, не се изчерпва изцяло с въпросното значение - на „прост, необразован, невежествен". Към него се прибавя преди всичко ефектният вътрешен контраст между „тъмния" социален произход и светлия нравствен облик на героя, както и продължаващото приглушено да звучи значение на неизвестен, незнаен - в най-хубавия и поетичен смисъл на тая дума (чрез която създаваме и патетичния образ на „незнайния воин"). Определението „тъмен" е и един своеобразен емоционален мост между величавите образи от „Епопея на забравените" и новия подчертано скромен герой на посветената на следосвобожденската действителност Вазова проза. Наистина, както видяхме, отнесено към исгорическия хилендарски монах или към неизвестния стражар от „смутните времена", това определение придобива твърде различни значения. И все пак, то своеобразно свързва двамата така различни герои по линията на тяхната отдалеченост от нас, а тяхното сливане с някакви не особено добре познати, но изпълнени с непреходни ценности сфери. В единия случай - на тъмното минало, в другия на тъмната народна маса. Специфичните богати и раздвижени значения, които придобиват във Вазовия художествен свят определенията - „практически", „луд" и „тъмен", се обуславят от цялостния идейно-емоционален облик на неговото творчество. Или с други думи - те снемат основни особености на това творчество на равнището на отделната дума-образ. Тези отделни думи-образи, разбира се, разкриват своите богати значения само в структурната цялост на художествената творба. Но именно затова те могат да играят ролята на своеобразен ключ към нейните идейно-емоционални внушения.


Патриархът. (150 год. от рождението на Ив. Вазов) Етюди върху творчеството на Иван Вазов. С., РИК I-C, 2000

 

WWW.POCHIVKA.ORG