Home Литература Дон Кихот - безумец и мадрец

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Дон Кихот - безумец и мадрец ПДФ Печат Е-мейл


Сервантес пръв понася в творческото си съзнание „безумната” мечта за красиво бъдеще на човечеството, която в условията на XVI век се превръща в красиво  пожелание без бъдеще. Изпълва се с  трагичност. Отнет е хоризонтът на човешката мисъл. За нея перспективи няма. Като единствена реалност остава „златният век без перспективи” - т. е. без бъдеще. Човекът остава сам в хаоса на своето трагично време. То живее в съзнанието му като отнето бъдеще, ненужно настояще и красиво - като приказка - справедливо минало. Човекът, почувствал се излишен за своя „златен век” без бъдеще, се отправя към миналото.

Героят на Сервантес - бедният незначителен идалго Алонсо Кихана - се превръща в трагичното изключение на своето време. Носи в съзнанието си дълбоко потиснатата, трагична мяра за хуманност, превърнала го в анахронизъм за общество без критерий за човека и неговия красив, невидим духовен свят. Оказва се, че изключителното, въплътено в художественото съзнание на героя, е мяра за човечност. Но тъкмо тази опазена величина за хуманност е ненужното изключение за епохата. Хуманност и епоха се противопоставят. Влизат в конфликт. А като двигател и въплъщение на  този конфликт се явява героят на Сервантес. Той изразява действието, провокира историческите обстоятелства на епохата, която принудително го отделя и „изхвърля” извън „рамката” на времето като ненужен, като носител на „безумната” мечта за хуманност. Човекът и времето не си принадлежат. Те са чужди и непознати като нравствени величини и се отдалечават трагично един от друг . В пространството на непозната художествена вселена, пронизана от хуманната самота на Сервантес.

Автор и герой нямат бъдеще. Остават сами с мъдрата печал по красивото безумие на мечтата за човешкото у човека, което ги прави излишно, ненужно мъдри, и времето отказва да реализира тяхната мечта.

Човекът не е адекватна мяра на епохата. Той е нейното трагично „безумно” изключение. Човекът е анахронизъм, а хуманността - лудост. Времето, епохата и нейното бъдеще не принадлежат на Сервантес и неговия герой. Трагично самотни и излишни, те се отправят към миналото, към мъдрия и безумно красив свят на приказката, където живее в трагично усамотение Рицарят на човешкото добро, героят - който ще спаси света от вечното, ненужно зло.

И обикновеният, незначителен идалго Алонсо Кихана става Рицарят на човешкото добро, героят - дръзнал да спаси човешкото у човека. Превръща се в Дон Кихот.

Безумно красива е трагичната, почти фанатична вяра на Сервантес да спаси човечеството от дехуманизация, тоест, от собствената му лудост да се отрече, да отнеме правото си на живот и бъдеще. Рицарят на печално загубената хуманност - Дон Кихот - се отправя към приказното минало, към печално загубеното време на човешко добро, за да отвоюва ненужната, излишна хуманност за човека на своето време, останал самотен и чужд на предела между мечта и реалност.Човекът търси себе си и в мечтата, и в реалността. Но отразен в пространството на илюзията и на действителността, открива обърнатия „огледален” образ на своята хуманност. Мечтата му се изпълва с мъдрост, а реалността на отнетия му Живот, без право на желания и търсения - с безумие. Реалностите на времето и човека се превръщат в своите противоположности, отразени в художественото съзнание на автор и герой. Времето се изпълва с трагичното безумие на отнетата хуманност, а човекът е преизпълнен с мъдрата сила на вярата в спасението на света и неговото бъдеще.

Човекът търси себе си, но открива „картонения” изкривен бутафорен образ на своята реалност, на действителността, в която живее. За да е в синхрон с времето, става част от пародийно преобърнатата, бутафорна картина на „златния век без перспективи”. В Кривото огледало на пародията действието става фикция, а мечтата - реалност.

Сервантес рисува призрачността на човешкото съществуване. Човекът липсва. Превърнал се е във фикция, а реалността - в бутафорно опредметена бездуховност.

Сервантес търси личността на своето време, но открива само външния атрибутивен знак - доспехите, рицарската броня, заместващи човека и доказващи мнимото право на битка за неговата хуманност. Героичността е с обратен знак. Превърната е в антигероичност, тоест, и актът на нравствените търсения става част от пародията, част от бутафорната игра за търсенето на човека и неговата хуманност. Битката е излишна, а усилията - безумно ненужни. Героят на Сервантес - Дон Кихот -преодолява „притеглянето” на обективната опошлена действителност. Устремява се към високите, но непознати за духа на времето, „епични” пространства на възвишената духовност, приемана от бездуховното време като отклонение от нормалното, като лудост. Да потърсиш човешкото у себе си е „лудост” за „века без перспективи”, защото събудената хуманност носи надежда и ражда мечтата за свое, човешко бъдеще, което да принадлежи на отделния човек и неговото време. Но отчуждени, разединени един от друг, човекът и времето влизат в битка за хуманността, която в романа на Сервантес се превръща във вечна битка с безвремието на бездуховността. Победители няма. Остава само трагичната, непостижима мечта на човечеството за щастие и добро, търсена от Дон Кихот в миналото, а от Сервантес - художествено проектирана в бъдещето.

Минало и бъдеще се срещат в „полето” на мъдрото безумие, с което автор и герой дръзват да променят трагичността на времето, да го изпълнят с красивия копнеж по спасената хуманност на човека.

Притежанието на нравствени добродетели се оказва „лудост”, трагичен недостатък в епохата на трагичния хуманизъм в Испания през XVI век. Битката за човечност е обречена на провал, а действията на героя, предопределени от трагиката на времето, завършват безуспешно, белязани с отрицателния знак на антигероичността и неуспеха. Спасена е само мечтата за човечност, но не и човекът. „Болното” съзнание на времето разрушава човешката личност отвътре. Лишава я не само от нравствено съзнание, но и от нравствени действия. Трагичната мечта за спасение на човешкия дух живее единствено в миналото, в „детството” на човешката извисена духовност, в която Сервантес открива трагичния оптимизъм, мъдрото безумие на хуманната вяра в бъдещето на човечеството.

Дон Кихот вярва в красивата мечта, а Сервантес - в човека.

Автор и герой са трагичната мяра за висока хуманност, мъдрото изключение на бремето, в което с безумната вяра в силата на илюзията и мечтата търсят бряг за спасената хуманност на човека. Търсят епоха, в която времето ще принадлежи на човека, а безумната мъдрост на желанията му ще бъде нравствена реалност, а не лудост.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG