Home Литература ФОНЕТИКАТА

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
ФОНЕТИКАТА ПДФ Печат Е-мейл

1. ФОНЕТИКАТА – НАУКА ЗА ЗВУКОВИЯ СТРОЕЖ НА ЕЗИКА

1.1. Предмет и задачи на фонетиката

Фонетиката (гр. phonetike от phone „звук”) е наука за звуковата система на езика. Фонетиката изучава звуковия му строеж като система от звукови единици, подчинени в своето образуване, съчетаване и употреба на определени фонетични закономерности.

Задачата на фонетиката е да опише фонетичната (материалната) страна на съвременния книжовен език: образуването на звуковете на речта, техните артикулационни и акустични свойства, фонетичните промени и редуванията, строежа на сричката, ударението на думата и във фразата, звуковите отрязъци на речта, интонацията и отношението на звуковата страна на езика към неговата граматична и графична система.

По-особеното място, което фонетиката заема измежду дяловете на езикознанието, се определя преди всичко от нейния обект на изследване. Тя не изучава езикови единици – носители на значения, а само звуковите средства, които по собствените си закони на функциониране осъществяват смисловото съдържание на значещите единици. Фонетиката следователно се занимава с тази страна на езика, която съставя неговата материална обвивка, или звуковата материя, без която той изобщо не би съществувал.

Като дял от науката за езика, а в същото време и като наука, която граничи с други научни дисциплини, чийто обект на изследване е говорният звук, фонетиката има теоретично и практическо значение. Изучавайки пораждането и функционирането на говорния звук и на другите звукови явления на речта, тя допринася много за цялостното обяснение на езика като средство за общуване, спомага по-пълно да се обяснят звуковите изменения, да се решат морфологични и синтактични проблеми. Без познаването на съвременните и историческите звукови закономерности не е възможно да се решат редица въпроси, свързани със звуковите промени в рамките на морфемите и думите; чрез интонацията се определят типът и целта на съобщението и видовете изречения по съдържание.

Голямо е практическото значение на фонетиката. Като изучава съотношението между звук и буква, между звук и фонема, тя допринася за правилното решаване на правоговорни и правописни проблеми. За да се усвои добре произношението на чужд език, също е необходимо да се познава добре фонетиката и на родния език.

Резултатите от фонетичните изследвания се използват от различни специалисти – психолингвисти, лекари фониатри, логопеди, специалисти по комуникацията и др.

1.2. Основни единици на фонетичното членение

Звуковият строеж на езика е, единство от две взаимно свързани системи – сегментна и суперсегментна (прозодия).

Сегментната система се изгражда от звуковете на речта -гласните и съгласните. Те се определят като сегменти (лат. segmentum „отрязък”), защото в потока на речта се членят, отделят се един от друг и се изговарят самостоятелно. Членимостта на звуковите единици произтича от линейния характер на човешката реч. В говорната верига всеки звук има определено място и функция и се свързва със съседните си звукове по правилата за съчетаемост, характерни за българския език.

Суперсегментните единици са сричката, ударението и интонацията. Те заемат по-особено място в звуковата страна на езика, защото са свързани едновременно както със звуковете, с линейните единици, така и с по-големи отрязъци на речта – с думата и цялото изречение. От тук произхожда и названието "супер", тъй като ударението и интонацията се наслагват над сегментните единици и не може да се изговарят самостоятелно като тях.

Речевият поток (звуковата верига) се члени на отделни единици, които се отделят с различни фонетични средства. Такива единици са фразата, речевият такт, фонетичната дума, сричката и звукът.

Фразата (от гр. phrasis „израз, начин на изказване”) е най-голямата фонетична единица. Тя е отрязък от речта, произнесен с особена интонация и фразово ударение и отделен от другите фрази с паузи. В смислово и граматично отношение фразата е завършено самостоятелно изречение. Тя обаче не бива да се отъждествява във всички случаи с изречението. Фразата е фонетична, ритмично-интонационна единица, а изречението – синтактична.

Фразата се изгражда от речеви тактове или синтагми. Речевият такт най-често се състои от няколко думи, обединени от една интонация и тактово ударение. Например фразата Момчето грабна коня! метна му се бързо! и припна към село (Елин Пелин) се състои от три такта, обединени от ритмиката и мелодиката на повествователното изречение. Тактовете се разделят един от друг с по-кратки паузи от тези в края на фразите.

Фразата и речевият такт се отделят с ритмично-интонационни средства. Отделянето им се обуславя и от смисъла, който говорещият влага в изказването, и от синтактичния строеж на изречението.

Речевият акт на свой ред се разчленява на по-малки единици – фонетични думи. Фонетичната дума с комплекс от звукове, обединени от едно словно ударение. Между фонетичните думи в речевия такт няма паузи. На фонетичната дума може да съответства една речникова дума или пълнозначна (самостоятелна) дума заедно с отнасящите се към нея неударени служебни думи и частици. В такта Момчето грабна коня има три фонетични думи, в такта метна му се бързо - две, в такта и припна към село - също две. Съчетанията метна му се, и припна, към село образуват поотделно по една фонетична дума. В потока на речта фонетичните думи се разграничават една от друга главно чрез фонетични и словоредни критерии.

При последователното звуково членение в състава на фонетичната дума се отделят срички. Сричката е минимална произносителна част от думите, образувана от говорни звукове, обединени от един учленителен акт.

В състава на сричката се отделят най-малките, нечленимите фонетични единици – звуковете на речта. Те имат различни качества и затова служат като средства за различаване на думи и морфеми.

1.4. Артикулационна, акустична и функционална страна на говорните звукове

Звуковият състав на езика може да се разглежда от три страни –учленителна (артикулационна, физиологична), физична (акустична, слухова) и лингвистична (езикова, функционална, фонологична, социална).

Човешката реч в основата си представлява артикулационен процес. Той се осъществява от характерните движения на езика, устните, небцето и от особения режим на работа на гласните струни, т.е. от координираните действия на всички говорни органи, които участват в звукообразуването по цялата дължина на гласовия канал. Устройството и функционирането на говорния апарат, закономерностите при образуването на гласните и съгласните звукове, техните физиологични особености и измененията им в потока на речта са предмет на артикулационното описание на звуковата страна на езика.

От артикулационно гледище звуковете се делят на две основни групи – гласни и съгласни.

Акустичното описание има за задача да представи резултатите от действията на говорните органи, т.е. получените звукови вълни, благодарение на които е възможна говорната комуникация.

Звуковете на речта, както и всеки друг звук, са резултат от вълнообразното движение на въздушната среда. Въздушната струя, която идва от белите дробове, носи колебанията на гласните струни и колебанията, предизвикани от триенето на въздушната струя в стените на говорните органи (езика и небцето). Звуковата вълна притежава определени характеристики: сила (гръмкост), височина или честота на звука, дължина и тембър. Силата на звука, измервана в децибели (дБ), зависи от размаха, или ширината (амплитудата) на въздушната вълна; височината – от бързината и броя на трептенията за една секунда, измервани в херцово (1 Хц е равен на едно двойно трептене за една секунда); тембърът – от формата, големината и направата на резонатора.

Акустичните свойства на звуковете се определят от характера на колебанията. Ритмичните колебания образуват тонове, а непериодичните – шумове. Чисти тонални звукове са гласните. Преобладава тон и при образуването на сонорните съгласни. Всички останали звукове са шумове. Колебанията на звуковата вълна са прости и сложни. Сложните се състоят от основен тон и добавъчни (допълнителни) тонове. Голямо значение за образуване на сложните колебания имат резонаторите – гърлената, устната и носната кухина. В тях възникват добавъчни тонове, които се наслояват върху основния тон и създават особената окраска на звука, неговия тембър. Това, което чуваме, обикновено с сложен звук, резултат от преобразуването му в резонаторните кухини. Техните собствени честоти образуват зони, които в акустично отношение се определят като форманти на звука.

Формантните честоти зависят от конфигурацията на гласовия канал, засилват се или затихват в зависимост от близостта им до честотите на преминаващата през него звукова вълна. Качеството на речевия звук, т.е. тембровите свойства, по които една гласна или съгласна се отличават от друга гласна или съгласна, се определят от усилените честотни зони и от формантната структура на всеки звук. Тя се образува обикновено от 4 форманта, номерирани според нарастването на честотите. Първият формант (F1) е най-близко до честотата на гласовия източник. Вторият, третият и четвъртият формант (F2, F3, F4) са съпоставими с резонаторните кухини и с характера на артикулацията. Честотата на F1, е свързана със степента на затворения изговор на звука; F2 – със степента на по-предното учлeнениe. Най-тесните гласни [и, у] например имат най-нисък по честота първи формант, а предните гласни [и, е] – най-висок по честота F2, съответно най-отворената гласна [а] има максимално висока честота на F1, а най-задните гласни [о, у] – най-ниски честоти на F2. Закръгленият изговор понижава честотите на всички форманти. Между формантите, "образуващи" звученето на гласните и съгласните, и формантите на беззвучните съгласни има съществени различия. Честотите на първите се изменят във времето значително по-бавно, отколкото честотите на шумовите съгласни.

Да се наблюдават без специални прибори звуковите колебания с много трудно, защото те се характеризират с нищожно малко енергия. Изследването на акустичните свойства на звуковете на речта става възможно след създаването на устройства, които преобразуват звуковите колебания в електрически. Най-разпространеният прибор от този род с микрофонът. Друг електронен апарат, наречен сонаграф, позволява да се проследи динамиката на речта посредством графично, видимо регистрирана формантна картина, която се нарича сонаграма или спектрограма.

Всички звукове се образуват със сложни колебания, но само гласните звукове се различават по своя тембър. Той е окраска на звука, резултат от съотношението на основния тон и допълнителните колебания (обертоновете). Чрез промените във височината, силата и дължината на звуковете се оформят ударението и различните видове интонация.

Наред с качествената си характеристика звуковете се различават помежду си и по своята дължина (времетраене). По-голямата или по-малката дължина е резултат на чисто фонетични условия. В българския език например поначало ударените гласни са по-дълги от неударените.

Съвременният артикулационно-акустичен анализ показва, че е трудно да се разграничат един от друг звуковете в свързана реч. Речевият акт е непрекъснато движение и всички звукове в него са "преходни", преплитат се един с друг, като артикулацията на всеки следващ звук се формира в предходния отрязък.

В учленението на говорните звукове се различават 3 фази: екскурс (пристъп) – преход на говорните органи от състояние на покой (неутрално положение); експозиция (задържане) – основна фаза на звука, в която говорните органи са нагласени за дадената артикулация; рекурс (отстъп) – говорните органи се връщат към неутрално положение или са в готовност за учленение на следващия звук.

Най-важна от гледище на езиковото общуване е лингвистичната функция, която изпълняват говорните звукове като елементи от звуковата сигнална система за изразяване на определен смисъл.

Лингвистичното изследване отличава звуковете на човешката реч, на кой да е естествен език, от всички други звукове, които се срещат в природата. Само звуковете на речта изпълняват социална функция, като разграничават значимите единици (морфеми и думи) в езиковата комуникация. Звуковете, които притежават такива качества, са фонеми – основни единици на езиковата система, а тези, които не притежават това качество, са слухови и артикулационни разновидности на фонемите, т.с. техни варианти.

Функционалният аспект на говорните звукове е предмет на изследване от фонологията – научна дисциплина, която изучава функционалните свойства на звуковете и суперсегментните явления като смислоразличителни единици. За да установи фонемната система на езика, фонологията използва свои особени методи, които се различават от артикулационното и акустичното описание на звуковете във фонетиката. Фонологията и фонетиката обаче не са откъснати една от друга, а взаимно се допълват и обуславят, тъй като обектът на тяхното изследване е един и същ. Те са само два различни аспекта на изследване на говорния звук в една и съща наука за звуковата страна на езика.

Артикулационният, акустичният и фонологичният аспект са тясно свързани един с друг като елементи на фонетичното равнище на езика.

1.5. Класификация на звуковете. Гласни и съгласни

Източниците за образуване на звуковете са два вида. Единият са колебанията на гласните струни, когато въздушната струя преминава през гръкляна. Тези колебания са хармонични и периодични. Те създават музикален звук (гласов тон, човешки глас) с определена темброва окраска. Другият е шумът, нехармоничният звук. Той възниква като резултат от преодоляване на различни препятствия от въздушната струя по продължение на гласовия канал.

По наличието или липсата на преграда по пътя на издишваната въздушна струя звуковете на човешката реч се делят на гласни или вокали (лат. vocalis) и съгласни или консонанти (лат. consonans).

Гласните и съгласните се различават по артикулационни и акустични признаци.

При образуване на гласните гласилките трептят и звучащата издишна струя свободно преминава през устата, без да среща препятствия. При образуване на всички съгласни въздушната струя преминава през устната или носната кухина, като преодолява различни препятствия -преграда или проход; в резултат от това възниква характерен шум, който с главната особеност на един или друг съгласен звук.

От тези основни различия между гласните и съгласните следват и другите разлики между тях.

Гласните са тонални звукове (чисти тонове), а съгласните се характеризират с шум или с глас и шум. За учленяване на гласните е характерна по-слаба струя на въздуха, а за преодоляване на преградата при образуване на съгласните е необходима по-силна издишна струя. Колкото по-силно произнасяме гласните, толкова по-широко се отваря устата. При съгласните е обратното – колкото по-силно ги произнасяме, толкова по-тясно трябва да се приближат говорните органи, които ги образуват.

При образуване на гласните мускулното напрежение е разпределено равномерно по цялата устна кухина. При образуването на съгласните мускулното напрежение е съсредоточено на това място, където възниква преградата.

Всички гласни могат да образуват срички. Съгласните в българския книжовен език не могат сами да образуват сричка.

По равнището на шума (степента на неговата интензивност) съгласните, които се учленяват с пълна преграда или с тесен проход и се състоят главно от характеристичен шум, са шумови съгласни (обструенти). Такива са всички звучни и беззвучни съгласни.

Преходен, междинен тип между гласните и шумовите съгласни са сонорните съгласни (лат. sonorus 'звучен'). С една част от своите артикулационни и акустични особености сонорните съгласни се сближават с шумовите съгласни: като тях се образуват с преграда, различават се по начин на образуване и наличие на шум. С друга част от своите признаци те са близки до гласните, тъй като при образуването им преобладава тонът.

По степен на силата (интензитета) на въздушната струя сонорните съгласни също се намират между гласните и шумовите съгласни. Образуват се с по-слабо мускулно напрежение отколкото шумовите съгласни на това място, където възниква преградата, с по-широк проход, значителен устен резонатор и доста силни музикални тонове.

Разликата между сонорните съгласни и звучните шумови съгласни е в преобладаването на тона над шума при сонорните. Интензитетът на шума при тях е по-нисък, затова и силата на въздушната струя, излизаща от устната кухина при произнасянето им, е по-слаба.

Обособяването на сонорните съгласни в отделна група съгласни, противопоставени на шумовите, е оправдано и от функционално гледище – подобно на гласните сонорните съгласни са позиционно неограничени по употреба и са неутрални при асимилация на предходните беззвучни съгласни. В някои западнобългарски диалекти сонорните съгласни [р, л] могат да образуват сами сричка [смрот, слоза].

 

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG