Home Литература Сегашно деятелно причастие

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Сегашно деятелно причастие ПДФ Печат Е-мейл

Сегашните деятелни причастия са важен елемент от глаголната система през всички етапи от развитието на българския книжовен език. За да се наложи сегашното деятелно причастие като пълноценна категория на глаголното спрежение в новобългарския книжовен език е било необходимо повече от едно столетие.

Цялостният процес протича твърде сложно, но книжнината от Софроний Врачански насам предоставя достатъчно материали, от които могат да се очертаят две главни страни в изграждането на сегашното деятелно причастие, които протичат със следната последователност:

  1. Приспособяване към особеностите на именната система (прилагателните имена) в изграждащия се новобългарски книжовен език.
  2. Установяване в системата на новобългарското книжовно спрежение.

Около 70-те години на ХІХ век употребяваните (заемани и новообразувани) причастни форми с малки изключения са вече в съгласие с аналитичния характер на именната система (прилагателните имена) в изграждащия се новобългарски книжовен език.

„Анализирането” на използваните през ХІХ век сегашни деятелни причастия се извършва чрез изоставяне на падежната флексия и на пълните окончания за род и число. Забавянето, което се наблюдава за известно време при формите за м.р. ед.ч. (стоящий, знающий), бива преодоляно, като разширените причастия стават носители (в съответствие с положението при прилагателните имена) на по-специални семантични и стилистични особености.

Изместването на черковнославянско-руското окончание от българското окончание (стояще – стоящо) при формите за ср.р. ед.ч. е съществен момент от приспособяването. Процесът тук се активизира по-късно, но в основни линии може да се приеме, че днес окончанието е вече стабилизирано.

Приспособяването на заеманите сегашни деятелни причастия към морфологичните особености на именната система не е съпроводено от особени трудности. Въпреки това са били необходими няколко десетилетия (30-те – 70-те години), докато тези форми в книжнината добият облици според аналитичните особености на прилагателните имена.

Адаптирането към аналитичните особености на българската именна система е първият и необходим етап от цялостното структурно-морфологично изграждане на сегашното деятелно причастие като глаголно-именна категория. Това е процес, който протича за най-кратко време и сравнително най-безболезнено. Чрез „анализирането” на употребяваните в книжнината форми се създава благоприятна обстановка за по-нататъшното изграждане на новата граматична категория, а именно установяване в системата на новобългарското книжовноезиково спрежение.

Установяването на сегашното деятелно причастие в глаголното спрежение на изграждащия се новобългарски книжовен език представя съществена страна в цялостния процес. Първите прояви в тази насока се забелязват още през 30-те години на ХІХ век, когато книжовният живот започва да придобива подчертано светски характер, когато новите издания (предимно учебниците), много по-близки до народния език, започват да изтласкват нравствено-поучителната книжнина. Процесът тук се характеризира с два основни момента, при които се забелязва известна хронологическа зависимост, т.е. стабилизацията на основите, общо взето, завършва по-рано от формирането на наставките:

  1. Стабилизиране на основи за сегашно деятелно причастие в системата на българския глагол.
  2. Формиране на наставки за сегашното деятелно причастие.

Когато се проследява установяването в новобългарското книжовно спрежение, се взема под внимание общоприетото у нас гледище за облика на причастните наставки и за основите, с които те се свързват: наставки -ящ, -ещ, -ащ се съчетават със сегашни основи на глаголи от І и ІІ спр., а наставки -ащ, -ящ – със сегашни основи на глаголи от ІІІ спр.

Стабилизирането на основи за сегашно деятелно причастие в системата на новобългарския глагол продължава десетилетия наред. Началните стъпки тук се проявяват в предварителното „натрупване” на сегашни деятелни причастия, заемани на първо място от черковнославянски и руски източници, а след това образувани и на българска книжовноезикова почва. По този начин се създава известна традиция в употребата на такива форми в книжнината. Натрупването е необходим „подготвителен” етап, който съответства на оживлението и интензификацията в книжовния живот, и то протича по две основни линии:

  1. Чрез възвръщане и заемане на сегашни деятелни причастия от черковнославянски и руски източници.
  2. Чрез образуване на сегашни деятелни причастия по образец на заеманите.

Предварителното натрупване на сегашни деятелни причастия съвсем не означава механично събиране на форми. Наистина книжнината от ХІХ век предоставя твърде голямо разнообразие както в графично, така и в структурно-морфологично отношение.

Стабилизацията на основите не е нито единен и праволинеен, нито краткотраен процес. От гледна точка на основите различните структурно-морфологични типове сегашни деятелни причастия притежават нееднакви възможности за свързване със съответни български глаголи, а и самите връзки между тях са различни по своя характер. Всичко това налага нееднаква ритмичност и усложнява стабилизирането на причастни основи.

Така една част от несъотносителните сегашни деятелни причастия, т. е. причастията, срещу които няма съответен български глагол, биват изоставени, а други се употребяват и сега с някои особености от семантично (десемантизирани) и стилистично естество (П ъ р в е в, 1967, с. 327). Поради честата си употреба форми като настоящ, сведущ, ведущ и под. са въздействали резултатно за „популяризиране” на сегашни деятелни причастия в книжнината. Те служат и като модели, по които се образуват причастни форми на книжовноезикова българска почва, като в различни случаи са действали ту импулсиращо, ту задържащо.

По-особена и сложна е обстановката при съотносителните причастни форми, при които е налице структурно-морфологично глаголно съответствие в българския език. Те са най-многобройната и средищна група сегашни деятелни причастия, в която са обхванати твърде различни от структурно и граматично гледище образувания. Именно от тази група започва свързването на заеманите сегашни причастия с български глаголни основи, оттук започва възобновяването и установяването им като нова категория в новобългарското глаголно спрежение. Най-напред вървят напълно съотносителните форми, при които пълната структурно-морфологична съотносителност (подкрепяна от еднакъв графичен израз в повечето случаи, а също и от семантична съотносителност) е най-първият и най-солидният мост между заеманите сегашни деятелни причастия и новобългарското книжовноезиково спрежение. Стоящ, лежащ и под. се наблюдават непрекъснато във всички книжовноезикови прояви от началото на ХІХ век насам, структурно-морфологично и графично те са стабилни и като постоянни образци, според които са извеждани причастия от български глаголи, решително са съдействали за изграждането на категорията в глаголното спрежение.

От по-друго естество са структурно-морфологичните връзки при знающ, играющ, владеющ и под., където, макар от гледище на основите да има пълно съвпадение, наставката -ющ държи причастията на известно разстояние от българските глаголи. Това разстояние много се скъсява, когато се явяват форми като знаящ, играящ, владеящ и под. Аналогично е положението и при форми от типа страдающ, умирающ и под., където наставката -ющ също представлява известно препятствие за непосредствено и плътно приближаване до съответните български глаголи. Но тук не е по-маловажна и ролята на ударението, което пада върху различни срички и „пази” черковнославянско-руския облик на причастията: страд`ающ – стр`адам (но и страд`ая) – стр`адащ, умир`ающ – ум`ирам – ум`иращ и под.

По-значителни усложнения се проявяват при частично съотносителните сегашни деятелни причастия, които структурно-морфологично не съвпадат напълно със съответни глаголи в изграждащия се книжовен език. Такива форми са възприемани на първо време от черковнославянската и руската книжнина. При това едва ли може да има съмнение, че следующ, верующ и под. са дошли в нашата книжнина без структурно-морфологичното посредничество на съответните глаголи следвам, вярвам.

Сегашни деятелни причастия с частично съотносителни основи преобладават докъм 80-те години на ХІХ век въпреки някои отклонения в практиката на Хр. Павлович, К. Огнянович, по-късно Г. Раковски и др. След това време, особено след 90-те години такива облици са вече в съперничество с форми, чиито основи по своя строеж са изцяло български, срв. верующ(ий) – вярвающ – вярваещ – вярващ; су(ъ)ществующий – съществувающ – съществуваещ – съществуващ.

Периодът на съжителство и борба между различните сегашни деятелни причастия от гледище на структурно-морфологичното устройство на техните основи трае продължително време, но той не е еднакъв за отделните типове. Едни (стоящ, лежащ) направо се вливат в морфологичната система на българския глагол, други (умирающ, страдающ) срещат по-незначителни, а трети (верующ, следующ) – по-значителни препятствия; четвърти пък (алчущ, грядущ) се задържат в практиката и днес непроменени.

Краят на ХІХ век представлява повратен момент, когато вече надделяват сегашни деятелни причастия, извеждани от глаголи в изграждащия се новобългарски книжовен език. Това проличава от:

  1. Постоянно засилващата се употреба на напълно съотносителни сегашни деятелни причастия – стоящ, лежащ и под.
  2. Доминиращото положение на частично побългарени сегашни деятелни причастия – съществующ, присъствующ и под.
  3. Все по-засилващата се употреба на сегашни деятелни причастия от типа страдащ, умиращ.
  4. Все по-засилващата се употреба на сегашни деятелни причастия с основи, които съдържат наставка -ва- (действувающ – действуваещ – дествуващ – действащ, следвающ – следваещ – следващ и под.).
  5. Особено засилена употреба на сегашни деятелни причастия, образувани от характерни за живата българска реч глаголи (чудещ се, лудуващ, вървящ, каращ, искащи под.).
  6. Оживлението в граматичната литература от 90-те години насам около правописното устройство на сегашните деятелни причастия, както и представянето им в българските граматики.

Естествено процесът на стабилизация продължава и по-късно и може да се приеме за окончателно завършен след първите две десетилетия на ХХ век. Стабилизацията на причастни основи означава формирането на подходящи структурни елементи за строеж на сегашни деятелни причастия (без наставките), превръщането на същите структурно-морфологични елементи в обективно съществуващи реалности, заживяването им в езика и в съзнанието на боравещите с такива форми.

Втората основна страна от структурно-морфологичното установяване на сегашното деятелно причастие в новобългарското книжовноезиково спрежение е формирането на причастни наставки, които всъщност и представят облика на граматичната категория. Процесът тук протича най-трудно и може да се приеме за окончателно завършен едва през последните две-три десетилетия на ХХ век.

Установяването на наставки за сегашното деятелно причастие в изграждащия се книжовен език, започва да се проявява частично през втората половина на ХІХ век, като протича интензивно по същество след 90-те години. Процесът се характеризира със следните главни моменти:

  1. Господство на сегашни деятелни причастия с черковнославянско-руски наставки (първата половина от ХІХ век).
  2. Съжителство и съперничество между сегашни деятелни причастия, образувани с различни по произход и по структура наставки (втората половина от ХІХ век).
  3. Формиране на български нормативни наставки за сегашно деятелно причастие от 90-те години на ХІХ век насам.

Книжнината от първата половина на ХІХ век предоставя причастни форми, при които поначало преобладават черковнославянско-руски наставки: -ащ (лежащ); -ущ (имущ, пасущ); -ящ (ходящ, стоящ, търпящ, зависящ); -ющ (страдающ, владеющ, слушающ, верующ). По правило черковнославянско-руските наставки се свързват през този период с глаголни основи (глаголи), характерни за черковнославянската и руската книжнина.

Макар че вече не са единствени, черковнославянско-руските наставки са преобладаващи и през първите три десетилетия от втората половина на ХХ век, когато на книжовното поприще се явяват нови дейци, необвързани толкова здраво с черковнославянската традиция. Причастните наставки в този момент имат предимно руски изглед (тъй като черковнославянското влияние е отстъпило пред руското), като морфологичната им структура си остава по същество непроменена. В различните издания могат да се срещнат всички възможни комбинации между причастни основи и глаголни наставки с оглед на генетични и структурно-морфологични особености:

чсл.-рус. основа + чсл.-рус. наставка

чсл.-рус. основа + българска наставка

българска основа + чсл.-рус. наставка

българска основа + българска наставка

Както вече се подчерта, формирането на български наставки за сегашно деятелно причастие като процес започва да се проявява по същество през 90-те години на ХІХ век. Работата на първата правописна комисия, по-специално предложеното за първи път устройство на сегашното деятелно причастие (М и л е т и ч, 1893, с.8–19), както и настъпилото оживление около тези форми не само регистрирали необходимостта от правописна употреба на тези категории, но стимулирали в известен смисъл и цялостното изграждане.

Формирането и стабилизирането на български наставки протича в особено сложна обстановка. До края на ХІХ век образуваните с черковнославянско-руски наставки причастия са преобладаващи, но след 90-те години вече започват да надделяват форми, които от гледище на структурно-морфологичните връзки между основи и наставки не се придържат последователно или не се придържат изобщо към изискванията на черковнославянско-руските образци. Тъкмо от 90-те години насам започва да се проявява несъответствието между стабилизиращите се вече причастни основи  и свързаните с тях черковнославянски-руски наставки. Също така през този период се очертава началото на последователно формиране на български наставки. Процесът първоначално е недостатъчно ярко откроен, но в последствие последователно се извършва бърза консолидация и формирането протича все по-интензивно и по-стабилно. Две са тук главните особености:

  1. Изтласкване на черковнославянско-руските наставки.
  2. Изграждане и утвърждаване на български наставки.

Вече беше изтъкнато, че изтласкването на черковнославянско-руските наставки е свързано с формирането и утвърждаването на техните български приемници.

Сегашни деятелни причастия, образувани с наставка -ущ, не са многобройни, но са доста често употребявани в книжнината от ХІХ век (срв. имущ, значущ, дишущ и под.). След първите две десетилетия на ХХ век форми от типа на посочените отстъпват пред българските съответствия (имащ, значещ, дишащ и под.).

Значително по-многобройни са примерите в книжнината от причастни форми, образувани с наставка -ющ, особено извежданите от глаголи, структурно-морфологично съотносителни в български и руски (знающ, играющ, умирающ, окръжающ, действующ и под.). Тази наставка се свързва без особени затруднения и с типични български глаголи (мъглеющ, беснеющ и под.). Тя се наблюдава и в някои устойчиви словосъчетания, в които черковнославянско-руски облици проявяват по-голяма стабилност и оказват задържащо влияние: въ(о)пиющ(ий) глас, читающа(я) публика и под.

Общото, което би могло да се каже за сегашните деятелни причастия, образувани с черковнославянски наставки -ущ, -ющ, е, че техните възможности след 20-те години на ХХ век са вече категорично ограничени. Сред все повече утвърждаващите се и стабилизиращите се форми с нови наставки, черковнославянско-руските се открояват като необичайни за структурата на новобългарското спрежение. Употребата им бързо се ограничава след 40-те години (особено след правописната реформа от 1945г.).

Изграждането на нови наставки, които най-пълно да съответстват на морфологичните особености на българския глагол, е най-характерният момент. Това е най-сложният и най-комплицираният процес, стимулиран или задържан от много фактори, които понякога взаимно се изключват: влиянието на черковнославянски и руски образци; близостта между черковнославянски, руски и български; общата за тях графика; морфологичните особености на българските глаголи и др.

Най-сложно протича изграждането на наставки за сегашни деятелни причастия, образувани от принадлежащи към І и ІІ спр. глаголи (основи на -е-, -и-). Тези глаголи се характеризират с твърде разнообразни морфологични особености, които отвеждат към стари състояния на българския език.

Наставка -ащ след ж, ч, ш. Това са сегашни деятелни причастия, които от съвременна гледна точка биват извеждани от глаголи, принадлежащи предимно към ІІ спр., т. е. предимно от глаголи с основа на -и- (лежащ, течащ и под.). Наставката -ащ след ж, ч, ш преживява целия развой, който преминава сегашното деятелно причастие в книжовния новобългарски език. Предписанието на първата правописна комисия (1893) за изхвърляне на наставка -ащ от строежа на тези причастия поставя началото на продължителни смущения – наред с форми от типа лежащ, течащ и под. явяват се форми лежещ, течещ и под. Междувременно около 30-те години вече се е очертала тенденцията за разграничаване на двете наставки според мястото на ударението, без от това за проличат на първо време определени предпочитания в практиката.

Наставка –ящ (-йашт,ашт). Несъмнено тази наставка се установява поради еднаквата структура на глаголни и причастни основи в трите езика – черковнославянски, руски и старобългарски, срв. напр. стоящ, ходящ – стоят, ходят. Основното тук обаче си остава морфемният строеж на българския глагол и на изграждащото се сегашно деятелно причастие.

Структурно-морфологичната и графичната съотносителност, характерна за заемани сегашни деятелни причастия от типа стоящ спрямо съответните български глаголи, създава изключително благоприятна обстановка. Акцентуваната наставка -ящ се оказва подходяща морфема за причастието и за системата на българския глагол изобщо. Съвсем естествено и без сериозни пречки причастия с тази наставка започват да се образуват от български глаголи още преди Освобождението. Образуването на форми от този тип се подкрепя и от нормите на черковнославянската и руската граматика. По-късно аналогията способства за появата на причастия като растящ от раста, четящ от чета и под.

Поради сполучливото съвпадение на структурно-морфологични и графични особености причастия от типа стоящ, бдящ и под. първи и твърде рано осъществяват непосредствена връзка със съответният тип съотносителни глаголи в изграждащия се новобългарски книжовен език. Главно поради благоприятните структурно-морфологични и графични условия наставка -ящ под ударение остава и днес характерна за сегашното деятелно причастие. Опитите да се замени -ящ под ударение с -ещ (стоещ, бдещ и под.), не дават категорични резултати. Предложението на правописната комисия от 1893 г. разколебава, но не успява да изтласка наставката -ящ когато не е под ударение, макар че десетилетия наред е била в противоречие с предписваните граматични и правописни норми.

Сегашните деятелни причастия с наставка -ящ, която не е под ударение, претърпяват промени в посока на -ещ (ходящ - ходещ); същото важи и за образувани по аналогия форми от типа чезнящ (срв. чезнещ) и под. разбира се, наставката -ещ не надделява изведнъж – тя е била възпрепятствана от традицията, т. е. от твърде удобното правило за образуване на причастия от формата за сег. вр. в  3 л. мн. ч. на съответния глагол и преди всичко от твърде широко установените в книжнината форми с наставка -ящ, когато не е под ударение.

Наставка -ещ. Предложението на първата правописна комисия (1893), с което се въвежда правопис на причастни форми от типа стоещ, ходещ, знаещ и под., може да се смята за рождение на наставката -ещ. Среща се както в положение под ударение, така и в положение, когато не е под ударение при глаголи от І и ІІ спр.: растещата, въртещ; дремещи, играещи, светещи, трудещото се и под. През 90-те години наставката -ещ се свързва и с глаголи от ІІІ спр., където измества механично -ющ, без да се наблюдават по-особени взаимоотношения с основите, които по правило не са с българска структура, срв. страдаещите, танцуеща, подобаещ, съществуещото.

Наставката -ещ, когато не е под ударение, не се налага бързо, въпреки че по-късно тя е приета за нормативна в граматиките и в правописните речници. Тя среща съпротива у голяма част от книжовниците поради липса на традиция в употребата на форми като стоещ, лежещ, знаещ, ходещ и под., които до 90-те години и по-късно се пишат по руски образец и се свързват с формите на глагола за сег. време в 3 л. мн. ч.: стоящ – стоят, ходящ – ходят, лежащ – лежат, знаещ – знаят и под. Освен това в случая структурно-морфологичните условия не благоприятстват за бързото формиране на наставката -ещ , нейният графичен облик няма на първо време „материално покритие” в нито един от трите езика (черковнославянски, руски, български). Изобщо графиката на причастните форми, образувани от принадлежащи към І и ІІ спр. глаголи, е твърде неустановена. Наставката -ещ не се налага бързо и поради други причини: много руски причастни форми дълго време задържат руската си форма (напр. люб`ящ, говор`ящи и под. вместо л`юбещ, гов`орещи и под.); наставка -ящ в руските по форма причастия проявява по-голяма устойчивост от наставки -ающ, -ующ. Що се отнася до споменатите вече форми, образувани от глаголи с основа на -а-, -я- (-а-) + наставка -ещ (страдаещ, чувствуещ и под.), те не получават широко разпространение.

Въпреки подкрепяните с богата научна аргументация усилия на А. Т. Балан (1933, с. 1205–1210) и Ст. Младенов (1930, с. 141–144) да устроят сегашните деятелни причастия от глаголи с основи на -е-,    -и- (единият според народните говори, а другият според „общословенския закон”), наставките -ящ и -ещ поемат по непредвиден от двамата път, като започват да се съобразяват с мястото на ударението в глаголната основа. Учебниците по български език и българските граматики до 1945 г. с малки изключения посочват като нормативни формите с наставка -ещ във всички положения, но книжовноезиковата практика десетилетия наред е твърде неустановена и не може да се каже, че се съобразява с предписанията.

Днес борбата между наставки -ящ и -ещ може да се смята за стихнала: сегашните деятелни причастия, образувани от глаголи с основи на -е-, -и-, имат една или друга наставка в зависимост от мястото на дарението: (сто`ящ – х`одещ). Отделни колебливи случаи, главно в посока на -ещ, не променят положението по същество.

Наставката -ещ е типично българска, изградена съобразно с морфологичните особености на книжовното спрежение. Изграждането `и показва, че граматичната категория сегашно деятелно причастие в българска книжовноезикова обстановка придобива своеобразен строеж, който я обособява като новобългарска както във формално, така и в графично отношение.

Формите, образувани от принадлежащи към ІІІ спр. Глаголи с наставки -ащ, -ящ, се използват много често поради това, че изходните глаголи са много повече от останалите (І и ІІ спр.) и са често употребявани. Използваните до края на ХІХ век сегашни деятелни причастия, образувани с наставка -ющ, започват да отстъпват забележимо през 90-те години, особено след предложението на първата правописна комисия (1893) за наставки   -ащ и -ящ при глаголи от ІІІ спр. Независимо от това, че форми като страдающ, верующ и под. са все още употребявани през 90-те години, по същото време книжнината разполага с достатъчно количество правилно образувани сегашни деятелни причастия (срв. гледащата, скърцащата, имаща, бягащия, допиращ се и под.). Паралелното съществуване и употреба на междинни образувания (искающи, викаюштый, подлудявающи, изгрявающето и под.) не продължава много и започналото през 90-те години стабилизиране на наставки -ащ, -ящ завършва в основни линии през 20-те години. В сравнение с изграждането на наставки за причастия, образувани от принадлежащи към І и ІІ спр. глаголи, процесът тук протича по-бързо и без особени усложнения. За това допринася и фактът, че глаголите от ІІІ спр. са изцяло новобългарско образувание.

Сегашни деятелни причастия с наставки -ащ, -ящ от принадлежащи към ІІІ спр. глаголи са най-рано стабилизирани; те най-категорично свидетелстват за изграждането на новобългарска морфологична категория сегашно деятелно причастие.

Проследяването на процесите, характерни за изграждането на български причастни наставки, дава възможност да бъдат установени някои по-общи основни положения. Така възможността за формиране на български наставки се осъществява поради наличието на ред условия: структурно-морфологични, близост между черковнославянски, руски и български, която се съотнася към старобългарските сегашни деятелни причастия. Цялостният процес на формиране има две страни:

  1. Изтласкване на неподходящите морфологични елементи.
  2. Изграждане на подходящи наставки чрез подбор и утвърждаване на приемливи морфологични елементи.

При формирането на наставките за сегашно деятелно причастие изграждащият се новобългарски книжовен език е трябвало да трансформира заеманите черковнославянско-руски форми, да ги моделира съобразно със структурно-морфологичните особености на глаголното спрежение и в същото време да подбере най-подходящи структурно-морфологични елементи. Следователно тук се извършва не „пасивен” подбор между няколко готови неизменяеми наставки, както е било например при установяването на днешното деепричастие (вж. П ъ р в е в, 1969а); в случая е налице активен подбор между няколко варианта, оформили се в процеса на своето утвърждаване.

При формирането и утвърждаването на наставки за сегашно деятелно причастие в съвременния български книжовен език се наблюдава следното:

  1. Изоставени са, може да се каже, най-типичните черковнославянски и руски наставки (-ущ, -ющ).
  2. Изградени са нови, типични български наставки: -ещ (за причастия, извеждани от принадлежащи към І и ІІ спр. глаголи) и      -ащ, -ящ (за причастия, извеждани от принадлежащи към ІІІ спр. глаголи).
  3. Приобщени са към системата от наставки още -ащ, -ящ за причастия, извеждани от принадлежащи към І и ІІ спр. глаголи (стоящ, лежащ); от съвременна гледна точка те са не по-малко български, отколкото останалите.

Днес формирането на наставките е завършено в основни линии, а сегашното деятелно причастие съществува вече като структурно-морфологична категория в системата на българския глагол. Нашите наставки за сегашно деятелно причастие се различават от черковнославянско-руските, те са български морфологични категории, всяка от които е със стабилно определено място в системата от суфикси.

Изложеното до тук показва колко труден и противоречив път изминава сегашното деятелно причастие в своето морфологично изграждане. Цялостният процес е протичал столетие и половина. Въпреки сложността на процеса се откроява добре известна етапност: приспособяване към аналитичните особености на именната система (прилагателните имена), стабилизация на причастни основи, формиране на български наставки. Като последен етап трябва да се разглежда извършваната „трансформация” в морфемния строеж на сегашното деятелно причастие – сегашна основа на глагола + наставка .

За възстановяването на сегашното деятелно причастие голямо значение има тласъкът, даден от черковнославянски и руски. Сегашното деятелно причастие в съвременния български книжовен език се изгражда като българска морфологична категория, за което говори преди всичко неговият морфемен строеж днес. Макар и да е изградено с помощта на черковнославянско-руската традиция, днешното сегашно деятелно причастие в съвременния български книжовен език притежава всички особености, които го стабилизират като новобългарска книжовноезикова структурно-морфологична категория.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG