Home Литература Боян Пенев

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Боян Пенев ПДФ Печат Е-мейл

Кратки биографични бележки:

Боян Пенев е роден на 27 април 1882 г. в Шумен. Произхожда от дребно занаятчийско семейство- баща му бил казанджия. Учи в Шумен и Русе- 1902 г. Висшето си образование по славянска филология и литература получава в Софийския университет- 1907 г. От 1907- до 1909 г. работи като чиновник и учител във втора Софийска девическа гимназия. През 1909 г. е избран за частен хоноруван доцент при катедрата по славянска филология и литература, а през 1912 г. става редовен доцент, през 1917 г. става извънреден професор, а от 1926 г. да смъртта си е титуляр на Катедрата по славянски литератури.  През 1912-13 г. е командирован в Мюнхен и Берлин, за да се запознае с влиянието на немската литература върху славянските. През 1913-14 г. продължава командировката си в Краков, Варшава и Прага- там изучава влиянието на полската и чешката литература върху Българското възраждане. През 1923 и 1924 г. чете лекции по история на българската литература в университетите в Краков, Варшава и Лвов. От 1918 г. е дописен член на БАН. Умира на 25 юни 1927 г.

По свидетелство на брат му Никола Пенев Боян Пенев още от ученик бил привърженик на партията на тесните социалисти, а по-късно и на комунистическата партия. Тези свои убеждения  отразява в „Дневник”, където пише следното: „Тоя стар и грешен свят трябва да рухне, и без друго ще рухне”. След започването на Първата световна война (1914 г.) той търси изход  и заявява: „Спасението на европейските народи е в една социална революция, а на балканите- в един съюз”.

***           ***           ***          ***

Литературната си дейност Боян Пенев започва още като студент през 1905 г. с  отделни книги и театрални представления. Скоро след първите си рецензии започва да печата и историко-литературни изследвания. Можем да кажем, че почти едновременно навлиза и в литератураната история, и в критиката. У неговото творчество заедно вървят литератрният историк и критик. Всички негови трудове показват, че той се интересува не само от миналото, но и от настоящето, че той не е сух литературен историк или пък равнодушен критик. „От разсъжденията за литературата той имаше навик  да преминава към по-широки размисли за нашето историческо минало, за българския народ, като се изказваше за неговата психология и характер- за добродетелите и слабостите му, за българската интелигенция, чието гражданско поведение, морално чувство и култура го интересуваха твърде много...” [1] . Още в ранните си критически статии Пенев излиза със своя строг и висок критерий за изкуство, и със стремежа си да прави общи изводи от методологическо и творческо естество.

Боян Пенев е един от най-изтъкнатите литературни историци и критици от първите десетилетия на XX в. Интересите му са разнообразни и засягат както литературната история и наука, взаимовръзката на нашата с другите литертури, оперативната критика, така и музиката, изобразителното изкуство и др. В продължение на две десетилетия Пенев успява да даде  пълна представа  за българската литература от Възраждането до най-новите писателски имена. Твори във време, което налага цялостна преоценка на естетическия развой от Паисий до съвременността. Съумява да преодолее немалко от ограниченията на литературната наука у нас и да извиси ръст на изследовач с определени представи за литературен живот, с овладяна литературоведска мисъл. Като литературен историк се числи към второто поколение учени след Освобождението. Той е един от малцината, които изработват и прилагат своя научна методология за осветляване на отделни факти. Основният принцип на неговата методология изисква да се „разглежда литературното развитие във връзка с взаимодействието между отделната личност и околната среда и уясняване не само на реалните, но и духовните отношения на това взаимодействие”.  Макар да признава влиянието на обективните материални и духовни фактори, Пенев не пристъпва към историческите личности, явления и процеси шаблонно, не прилага методологическите си принципи механично, а се стреми да отчита сложността и спецификата на конкретната житейска и обществено-духовна ситуация.   Не трябва да забравяме, че е бил ограничен и от възможностите, които му предлага времето и затова покрай плодотворната си научноизследователска работа Пенев допуска и някои слабости, като защитава неприемливи постановки.

Боян Пенев дири отговор на много въпроси, свързани с историческата ни и националната ни самобитност. Неговите изследвания са съпроводени от мисълта за разкриване на нови страни от културно-историческите ценности на нашия народ.

Историко-литературната дейност на Пенев е най-същественият дял от неговото научно наследство. Като своя задача литературният историк посочва: „Да се пакаже как нашата литература се развива във връзка с Възраждането и националните борби, как ги отразява и как те се отразяват в нея”[2]. Така е разгледано делото на Паисий. Софроний, Бозвели, Петър Берон, Георги Раковски, П. Р. Славейков и Христо Ботев. Литературният историк изисква „да бъде представена на първо място оная историческа действителност, върху почвата, на която се разраства новата българска литература”. За него не е достатъчно да се анализира една творба, да се посочат нейните формални и съдържателни особености, но също тя трябва да се съотнесе към потребностите и характера на историческия момент, към примерите в действителността.

Историкът разглежда Възраждането като сложен процес, очертава проявлението му в литературата, търси делото на всеки книжовник като част от обществено-политическите и културно-историческите явления. За Пенев Възраждането не е „безличен процес”, а съвкупност от големи личности и големи дела, а литературата е осмисляне на важни въпроси на времето, пречупени през призмата на националния ни характер и съдба. Приносният характер на изследванията му по такива въпроси, като например мястото на дамаскинската книжнина, началото на новата ни литература и мисията на Паисий в нейните процеси, делото на П. Р. Славейков, проблемите около чуждите влияния, около възрожденската белетристика и други подобни очертават пред нас учен със способностите на тълкувател и проникновен изследовач. Като говори за различните фактори на Възраждането Пенев се спира на външните влияния- гръцко, сръбско, руско, като особено набляга на последното. „Съзнавайки, че тя е сторила най-много (Русия) за възпитанието на коравата българска душа, ния я чувствуваме като втора наша родина. И все пак още не сме оценили достатъчно нейната заслуга”.

Трудно би могло да се изчерпят въпросите, с които се занимава Боян Пенев, относно изследванията направени върху възрожденската литература. Това най-често са въпроси от културно-исторически, социално-психологически, идейно-естетически характер, всеки от които е недостатъчно проучен, със свои особености и неочертано място в цялостния възродителен процес. Известна истина съдържа твърдението на съветския литературовед Г. Гачев, че в общотеоретичен план Пенев не може да  даде модела на възрожденския литературен процес, но все пак не трябва да забравяме, че той е историк и неговото внимние е съсредоточено върху разгръщане на обстоятелствената картина на книжовното развитие, в разкриване на неговата „жизнена стойност” чрез делото на Паисий, Софроний, Славейков, Раковски, Ботев, Каравелов, като я обособява теоретически дотолкова, доколкото е необходимо за такъв тип изследване.

Боян Пенев проявява голям интерес към личността, към човека на Възраждането и това е продиктувано от стремежа да вникне във възрожденските процеси и многостранно да изясни техния характер и значение за по-нататъшния ход на културно-историческото ни развитие. В историко-литературен план са проследени взаимоотношенията творческа личност – общество, възрожденска литература - действителност. Дирят се естетическите акценти в осъществяване на тази взаимозависимост и алтернативността ѝ, продиктувана от обществените и националните условия у нас през XIX век. Пенев твърди, че възрожденската литература ни помага да усвоим „готовия опит на нашите бащи и деди, които са преживели един твърде сложен и разнообразен живот”.

Историкът не откъсва литературата от променящите се обществено-политически условия на Възраждането- „Литературата от Паисия до Освобождението трябва да бъде разгледана в зависимост от социални, политически и исторически условия, при които се е развила, в зависимост от средата в широк смисъл”. Тази мисъл оразява в монографичните му очерци, в издадената посмъртно „История на новата българска литература”, за която Динеков отбелязва, че „представлява истинска рудница от знания и факти, на които той даде в повечето случаи, опирайки се на стихийно материалистичния си метод, вярно обяснение”.

Не всичко което Пенев пише за възрожденската литература притежава исключителна стойност и има достойнството на научна истина, не всички негови оценки се споделят и днес, но погледнем ли мащабите на неговото дело, всички слабости и пропуски остават на втори план. Той успява в един синтетичен план да представи развитието на възрожденската литература и движението ѝ към естетическа пълнота. Можем да кажем, че неговите поучвания вървят в два плана- единят дава пълна представа на обществено-историческите, културните и нравствено-психологическите условия и предпоставки, а другият представя литературния процес чрез изтъкнатите му творчески индивидуалности.

Особеност на Боян Пенев е насочването му към централни проблеми на новата ни литература, а това му дава възможност да разгърне вижданията си, да ги скрепи в концепция, която отстоява безкомпромисно. Паисий и Софроний поставят началото на новата ни книжнина , П. Р. Славейков е първият истиски поет на Възраждането и автор на многолика лирика, която Ботев издига на големи висоти, Друмев и Каравелов са начинателите на възрожденската белетристика.

Трябва да отбележим специално внимание на Пенев към естетическата страна на възрожденската литература. Известо е, че естетическата страна, както и на старата, така и на възрожденската литература често е била отричана, но изследовачът не е привърженик на това схващане. При възрожденските книжовници и изтъкнати творци литературният историк намира възможност да открои новото, лично внесеното- като съдържание, идея, художествени моменти, новаторски жест- и дири връзката му с тадицията, жизнеността му за бъдещето.

Подходът на Пенев към дамаскините, към сборниците на Софроний, към оставеното от Берон, Огнянович, Бозвели, Н. Рилски и др.  ги прави по-близки до нас, прави ни съпричастни с тревогите и възможностите им, с духовния строй, с нравствено-психологическите мотиви на книжовните им занимания. За старата литература казва: „За съжаление, както няколко пъти споменахме, нашата предишна литература не е била разглеждана откъм стилистична и изобщо художествена страна”.

След като хвърля акценти върху естетическата страна на възрожденската литература Пенев профилира отделни етапи на нейното израстване. Противопоставя се на самоцелното, антиисторическо третиране на естетическото. Сполучливо разкритите моменти от диалектическата взаимообусловеност между историческия характер на естетичното и националната му специфика са със свой дял в историко-литературната дейност на Пенев. По този начин той изкарва на преден план дадени проблеми при отделни автори, свързани с водещите лини на възрожденската литература. Ученият прави и неверни обобщения- във връзка с творческата индивидуалност на Ботев, както и за Раковски, с мястото на просветителите и революционерите в борбата за духовна и политическа свобода, със социалната и нравствената мисия на литературата. Но трябва да говорим и за непълноти в историко-литературните изследвания, като за някои има обективни причини.

В цялостните му и конкретни изследвания остава недооценена и публицистиката на Възраждането. Причините не трябва да търсим в естетските му изисквания и максимализъм, а в невъзможността му да се запознае с пръснатите по вестници и списания материали. Очевиден е неговият верен поглед към тези страни на книжовния процес, но недостатъчното им разгръщане във връзка с дейността на Раковски, Друмев, Каравелов, Ботев и Петко Славейков. Публицистиката през Възраждането се откроява като голяма сила на фона на оскъдната ни художествена продукция. Но Боян Пенев само декларира нейното значение , без да успее да го разгърне на базата на доказателствен материал от статийте на Раковски, Друмев, Ботев, Каравелов и др.

Друг основен недостатък в историко-литературните проучвания на Пенев е невъзможността му да изгради цялостна концепция за зараждането, развитието и изменението на стиловете, напавленията и литературните родове през Възраждането.

Когато изясняваме мащабите и достойнствата на неговата историко-литературна дейност, се оказва, че не е необходимо да следваме схемата на литературното развитие.

Генезис и характер

на

Възрожденската литература

Проблемите свързани с Възрожденската и Новобългарската литература са обект на проучвания от Д. Маринов, М. Дринов, А. Балан, Ив. Д. Шишманов, Б. Цонев, М. Арнаудов, историците П. Николов, Хр. Гандев, Ж. Натан, и др.

Боян Пенев прави задълбочени проучвания на възрожденската епоха с нейните книжовни, обществено-исторически и политически прояви, на песенния и наративния фолклор, на запазените документи за икономическото положение на българина през десетилетията XVII – XVIII век. В тези изследвания липсват достатъчно агрументи, но все пак е очевидно разгръщането на цялостта концепция за същността, движещите сили и характера на явления, които обуславят появата на Паисий и Софроний. Задълбочени и обективни наблюдения той прави над дамаскинските сборници, над хайдушкия епос и дубровнишко-католическото влияние, дават възможност на  литературния историк да разгърне и обоснове цялостно становище за първия етап на новобългарската литература и да го види като закономерен процес.

Самият той е наясно, че част от недостатъците в проучванията по тези въпроси се дължи на идентифицирането на новобългарската литература и началото на Възраждането. Той се стреми да разкрие техния генезис, съставки и специфика, както и да ги разграничи една от друга, но и да посочи отделните връзки между тях. Литературният историк пише следното: „Българското Възраждане се подготвя- преди Паисия още- от политическите събития в Турция, от упадъка на турската държава вследствие вътрешното разположение, вследствие на войните  на Турция с Австрия и Русия, подготвя се под западно влияние- идеите на Френската революция, просветата, - което преминава у нас отначало през Гърция и Сърбия”. Според него началото на новата ни литература, поставено с ”История славянобългарска”, е част от последиците на този зачеващ възрожденски процес. Именно „Историята” играе ролята на пръв манифест за изграждане на историческото и народностно съзнание у българския народ.

Боян Пенев се стреми да разкрие корена на тези възродителни процеси преди Паисий, а също така и да изтъкне делото му, като истинска начало. Изследователят влиза в противоречие с други историци (като Б. Цонев и Иван Шишманов) привърженици на схващането, че началото трябва да се постави от дамаскинската книжнина.

Пенев пише за Марин Дринов: „Той идентифицира началото на Възраждането с началото на новобългарската лиература, без да отбелязва постоянното взаимодействие между живота и литератувата. Според Дринов Българското възраждане заповчва изведнъж, а с него заедно, в същия момент се заражда и новата литература”.

Изследовачът се противопоставя на енигматичния[3] характер на „Историята”. Той изтъква като пръв изразител на Възраждането, с историческо съзнание и представи за потребностите на народа Паисий Хилендарски, но го смята и за основоположник на нов тип литература. За Пенев появата на Паисиевата история е подготвена от по-ранни условия. Той категорично се противопоставя на твърдението, че нашето Възраждане се появява като: „ненадеен, внезапен скок, причинен главно от Паисиевата история”. Той казва: „тук имаме работа с постепенност и известна приемственост”. Привърженик е на твърдението, че народностното чувство у българина никога не е загивало. Той заявява също, че Възраждането „... е резултат от ред подготвителни причини, явява се като историческа необходимост, която е в органическа, вътрешна връзка с тия причини и зависи от тях”. Във връзка с новобългарската литература Пенев започва изследване на известни за неговото време книжовни паметници, на отделни моменти, които могат да набележат книжовния процес. Успява да докаже ония промени настъпили у дамаскинската книжнина и довели до качествени промени, осъществени в края на XVIII и началото на XIX век. Анализирайки икономическите промени от средата на XVIII век, той обръща значително внимание на икономическото разложение на Турция, както и появата на българско градско съсловие. Той разглежда времето на Възраждането като: „промеждутъчна епоха между средновековието, като последна епоха в историята на народностите и новите времена, като първа стъпка в историите на нациите”.

Пенев анализира богат изворов материал, свързан с разрастването на градовете и убеждението на българските занаятчии и търговци за необходимостта от образованието. Този процес първоначално започнал в по-будните селища като Котел, Копривщица, Габрово, като постепенно разширявал обсега си. Пенев използва и друг изворов материал- запазени документи, търговски и занаятчийски кондики, спомени на съвременници.

Историческата обстановка налага нашето Възраждане да започне, без да има опара в някаква издигната в интелектуално отношение среда, нито да има нормални условия да я създаде.  Противоречиво на някои учени Боян Пенев изтъква: „Разглеждаме главно икономическите фактори на Българското възраждане- смяната във формите на производство, развитието на занаятите и търговията, посочихме връзката между тия фактори и духовното и политическото развитие на българския народ”. Той не изтъква първостепенната им роля, а често ги поставя на една плоскост. Изследовачът разкрива и социалните разслоения, които съпътстват тези процеси: „Като се знае, с определяна на икономическите фактори на социалния живот, с развитието на формите на производство върви и класовото обособяване, съсловната диференциация, образуват се съсловия, които се сблъскват на почвата на своите противоречиви интереси”. В отделните етапи от Възраждането тия социални групи вземат различно участие и приносът им е нееднакъв. Пенев отбелязва, че „враждата между народа и висшето духовенство носи повече класов характер”.  Ученият не прави опит да отнесе дадени духовни прояви от ранното ни Възраждане към конкретни социални групи, защото за него е трудно да види класовия смисъл на книжнината от първите дестилетия на Възраждането.

Изследователят насочва вниманието си към духовните и политическите взаимоотношения между българите и турците, анализира частично запазените привилегии и самостоятелност на прибалканските селища, възвръщането към първичните етнически особености. Верските и национлни различия са и външен израз на вътрешни народностно-психологически, морално-етнически и естетически различия.

„Искрата на национално съзнание, чието съдържание не е от политически характер, не загасва в българското село, в средата на простия народ- особено между прибалканското население, което е пазело българската реч, традициите си, съкровището на народното творчество”. Пенев не намира по-сигурно доказателство за ролята на българското село от народната песен, от пословиците и поговорките. В лаконичните си форми те заключават богатия вътрешен живот на българина, неговия социален демократичен статус в периода на законно безправие и стремежа да бъде заличен от картата на България. Крайно недостатъчни са документите за събитията свързани с нашата история. Това предполага прехвърлянето на тежеста на изследванията върху историческата памет на народа- оживяла в народната песен и приказки.

Възродителните процеси, които започват от втората половина на XVIII век започват да се разшряват и заемат повече явления . Те са свързани с трусовете в Турската империя, с политическите промени в останалите нейни части- Сърбия, Гърция, Черна гора; чувства се отзвукът и на френските буржоазни революции. Всичко това се отразява в политическото съзнание на българите. Ученият търси историческата истина за мястото на тия условия при възраждането на духа и идеите на националната независимост. Ученият умело анализира обществено-политическите и културните страни на периода от първата половина на XVIII век до появата на пълноценна художествена литература.

Големият принос на историка Боян Пенев е, че извършва огромна систематизаторска работа, критично прецизира редица становища по много въпроси, разработени от хора с различна подготовка, изгражда система на предпоставките на Възраждането, проследява традицията на новите моменти, които променят съдържанието, идеите и проблемите на българската литература, за да стане тя нова, отговаряща на изискванията на живота.

Наблюденията, заключени в първите три тома на историята му, ни дават основание да видим едно сравнително обективно и цялостно изложение на действителните подстъпи-материални, национално-психологически, културни и исторически- на българския народ към интензивен възрожденски живот. До появата на монографичния очерк за Паисий, до системното и задълбочено изследване на наличния материалн от дамаскинската книжнина, на документите, свързани с материалното замогване на част от българите- тяхното значение само се е предполагало, с оглед на литературата. Но делото на Боян Пенев и Иван Шишманов е основополагащо и по премер, и по научна значимост.

В „История на новата българска литература” на обстойно проучване са подложени всички паметници на XVI – XVII – XVIII век, които свидетелстват за духовен живот. Осветлено е мястото на чуждите влияния, ролята на манастирите и духовенството. Изградена е широка и пълна картина на „брожението” по българските земи, наситена с проникновени анализи, съпоставки и заключения, с привличане на данни от различни насоки на обществения ни живот.

В глава „Общи бележки за началото на литературата и Възраждането” Пенев пише: „Литературата преди всико е отражение на живота- както на обществения, националния,  така и на индивидуалния,- на неговите идеали и потребности, нейна оценка не може да се установи независимо от отношенията ѝ към живота”. После уточнява: „Искам да кажа, че развитието на всяка литература е в тясна връзка в развитието на живота, че съдържанието на литературата се определя от съдържанието на живота”. Именно тази мисъл го насочва към изследване на обществено-политически и културните прояви на Възраждането.

Културната история на България, Сърбия, Гърция ни убеждава, че под въздействието на сходни обществени условия протичат в близки по форма и съдържание процеси на Възраждането. Само за няколко десетилетия на Балканите се заражда мисълта за национално обособяване, формира се политическо виждане и осъзнаване на необходимостта от радикални промени в обществения и културния живо. Пенев разглежда предпоставките и явленията около генезиса на нашето Възраждане- Историята на Паисий Хилендарски. Този труд е изследван в няколко насоки, но всики го довеждат до мисълта за новаторския характер и монолитност на съдържанието, целите, задачите, стила, за богатия емоционален и въздействен заряд на делото му. По този начин изследователят начертава границата и мястото на „Историята” в литературата и обществения живот на българина, нейното битуване в психологията и гражданското му мислене. На преден план излиза патриотичното чувство на Паисий- подтик, определящ задачите на историографския му труд. Историческото съзнание на Паисий според Пенев не е плод на случайни въздействия, а се „явява резултат на един дълбок духовен живот”. „Националното съзнание на Паисий се характеризира с дълбока вяра в бъдещето на народа. В тая вяра и в готовността да се стори нещо за пробуждането на забравеното славянско племе се съдържа неговият оптимизъм, който крепи вярата и енергията му”. В бележки към III том на своите лекции Пенев пише: „Паисий е едновременно и просветител, и революционер”. За литературният критик са интересни границите на въздействие на тази творба.

Пенев разкрива чертите на Паисиевата индивидуалност, проявена в осмислянето на фактите и изворите, причините, които често го карат „да продължава своя разказ от оня момент, в който историята е прекъснала поради липса на сведения”. Изследовачът вижда въздействието на тази малка книжка.

Безспорно голям принос имат изследванията на Боян Пенев свързани с началото на Възраждането и на новата литература, с предхождащите ги явления, с появата на Паисиевото дело и с поставената от него жизнена, продиктувана от действителността тенденция. В изследванията на новата литература Пенве се опира на  естетско тълкуване на някои факти, а при анализа на възрожденския период се опира на конкретни исторически сведения и интерпретация. Противно на очакванията ни той оставя сполучлив анализ на книжнината от  XVII – XVIII век. Разбира се от съвременна гледна точка са допуснати известни слабости, пропуски, непълноти, но когато преценяваме обобщенията му, непремено трябва да изтъкнем тяхната плодотворност.

Можем да кажем, че за по нататъшните му изследвания свързани с литературния процес допринасят и верните постановки за генезиса му като ренесансов процес, за разграничителната линия между старота и новото, за тяхното диалектическо еднство и взаимодействие, извлечени от сложната действителност на XVIII – XIX век.

Общвстено-културна атмосфера

и

Възрожденски книжовен процес

Боян Пенев търси корените на Българското възраждане в икономическите условия и промените настъпили у българите. Различията от обществен и национално-освободителен характер между българския и западновропейския Ренесанс карат изследователя да проучи обществено-културната атмосфера, цялостния процес на духовен подем, които намират отражение и в литературата. Именно тези проучвания му дават възможност по-задълбочено да анализира следпаисиевата литература.  Пенев се опива да даде по-пълна представа за обществено-културната обстановка сред коята се реализират ренесансовите идеи в национално-политическия ни и духовен живот на събития и проблеми около които е насочена дейността на нашите книжовници. Важни моменти, които той откроява са утвърждаването на новото училище и просвета, борбата за църковна независимост, формиращата се българска интелигенция, политическите борби, формирането  на единен книжовен език. Всичко това е необходимо, защото без да се изследва извънлитературният живот не би могло да се обясни защо Паисиевата история е начло на новобългарската литература, как даскалската поезия от 40-те години прераства в истинска поезия.

Боян Пенев разглежда училището като пръв културен институт, жажда за по-висока култура. Според него с развитието на новите училища „условията на литературното развитие значително се променят”. Точно училищата са мястото където израства голяма част от българската интелигенция. По-късно се появява периодичния печат, читалищата, печатниците, културно-просветните центрове Москва, Одеса, Белград, Букурещ, Цариград, сдруженията за книжовна дейност, революционните организации.

От една страна изследовачът дава вярна характеристика на църковния въпрос- на широкия му обществено-политически резонанс, на етапите, през които преминава, за да стигне до разрешаването си, но не изяснява мирогледа на участниците в движението за църковна независимост и го определя като чисто просветителски с ограничен национално-политически обсег. Пенев посочва политическия характер на борбата, но стеснява предсавата за възрожденците от Цариград и страната до скромна просветителска програма.

От една страна Пенев посочва, че просветителите и революционерите преследват една и съща цел- националната свобода, а с анализа и обобщенията си „изкопава пропаст” между тяхната дейност. Имаме основание да смятаме, че изследовачът се сблъсква както с трудностите на непроучения материал, така и с „трудностите на своите идейно и теоретико-естетически принципи.

Ученият се стреми да разкрие типологията на литературния процес през Възраждането в неговата сложност като търси границите му в социологическата, психологическата и идейно-естетическата атмосфера на духовмия живот след Паисий. Той изтъква, че е „важно да уясним постепенния преход на нашата литература от стара към нова”.

За да изясни творчеството на личности като Паисий, Софроний, Раковски, Каравелов, Славейков, Ботев Пенев навлиза сред факти, сред проблеми от обществения и културно-историческия живот през Възраждането.

Боян Пенев притежава едновременно усет за исторически важното и чувство за художествено ценното. Обръща широк поглед на българската литература от Възраждането до най-нови дни. Познавал отлично руската и полската литаратура, както и връзката на нашата литература с другите славянски литератури.

Като литературен историк главният му обект на изследване е Възраждането. Неговата „История на новата българска литература” показва колко задълбочено е проучил причините, условията, дейците и характера на нашето Възраждане. Проследява историческите събития, посвещава специална глава на юнашкия и хайдушкия епос, с който вижда отражение на будния дух на народа, израз на национално чувство и съзнание; говори за някогашния свободен живот; изтъква политическите събития, икономическите и други явления, които заполват националното съзнание, както и външните идеи и влияние под които попада българинът. Той вижда социалното и класовото разделение в тогавашното българско общество. От сухата възрожденска книжнина Боян Пенев извлича онова, което най-силно може да ни въздейства- живата личност.

Във всичко, което е написал Боян Пенев се чувства неговата индивидуалност. Ние днес ясно виждаме неговия субективизъм, неговото абстрактно отношение към някои въпроси, виждаме грешките му, но не е нужно да сме съгласни с всичко или да критикуваме  написаното от него, достатъчно е неговите разсъждения да подтикнат у нас нови мисли, възражения или търсене.


 

WWW.POCHIVKA.ORG