Joomla Software solutions Template

Payday loan

Сблъсък между идеал и действителност в романа „ Дон Кихот”

Романът на Сервантес „ Дон Кихот „ е пародия на рицарски роман, но създадената художествена реалност не само отрича, но и утвърждава рицарския идеал. Тъгата, която носи главният герой Дон Кихот, е носталгия не само по идеала на хуманното, но и е дълбока болка по загубените стойности на една отминала епоха.

В романа са отразени животът и нравите на  широки обществени слоеве-духовенството, буржоазия, селяни, висша и нисша аристокрация. Това , което писателят открива навсякъде е  застоят. Няма съсловие, което да се развива. Дори блясъкът на короната и разкошът са фалшиви.

Прашните пътища, мръсните и неприветливи ханове, липсата на щастие в човешкия живот създават реална представа за социалните и духовни контрасти на времето. Дон Кихот и Санчо Панса се движат сред хаоса от противоречия,  пътуват, борят се за доброто и коментират сблъсъка с действителността, несъответстваща на представите им за света и човека. Отишло си е Средновековието, славата на рицарските турнири и походи е забравена. Човечеството е в криза, а идеалите на епохата – далечни и непостижими. Остава стемежът по  хуманното и красивото. Затова и толкова красив в своята тъга е „ мъдрият безумец” Дон Кихот. Далечен и чужд на трагично променената действителност, той живее в свой свят. Има висок рицарски идеал – да покаже чрез собствените си  неуспехи грешките на човечеството. Рицар, който повтаря най- доброто , сторено от миналото, за да съгради още по- красива мечта за бъдещето. Дон Кихот единствен вижда реалността на красивите си помисли.  Между него и мечтаното бъдеще застава действителността – грозно присмиваща се на  добрите му намерения.

Още в началото на романа е показано занемареното стопанство на главния герой. За да надмогне тъгата на своя печален живот Дон Кихот се спуска в приключения.

И по – нататък в сюжетното действие могат да се открият сцени и случки, които говорят за нищетата и материалната разруха. Испанските градове и села са мрачни, неприветливи, пустеещи. В хановете и кръчмите се виждат дрипави скитници, просяци, мошеници. В такава обстановка властва и беззаконието. За това свидетелстват срещата на Дон Кихот / в първия си поход / с ратайчето, пресметливия ханджия, мулетарите.

Във втората част на романа е представен животът на висшите социални слоеве. Херцогът и съпругата – висококултурни, но духовно мъртви, които търсят забавления и ги намират в това да се подиграят с оптимизма на Дон Кихот, да го засегнат и унизят. Дълбоко в себе си  аристократите презират Рицаря на печалния образ, но външно не го показват, защото това би нарушило етикета, на който робуват. Дон Кихот предизвиква любопитството им с бликащата от него вяра, че е необходим за доброто на света. Смехът на благородниците е лицемерен и студен. Те търсят ситуация, в която Дон Кихот да стане смешен и да се компрометира, но не постигат целта си.

Рицарят и неговият оръженосец Санчо Панса се представят достойно.

Сервантес извисява духовно двамата свои герои и ги противопоставя на една аристокрация със снета маска. Зад външния блясък, разкоша и разточителството се

откриват безличието и нравствената уродливост на една класа, принадлежаща към миналото.

В двореца на херцога Сервантес ни среща и с един представител на висшето духовенство. Още при появата на Дон Кихот  той не само не съчувства на „ този беден човек „ , а злъчно го съветва да осъзнае своята лудост и кротко да се прибере у дома си. Недопуска дух и мисъл, неподчинени на църквата. Но  се сблъсква с непоклатимата вяра на Дон Кихот, защитена в страстна и пламенна реч.

В своите странствания Дон Кихот се среща и с представители на  новосъздаващата се класа на буржоазията – търговци и кръчмари, които се стремят към богатство, на които са  съвършенно чужди  идеалите на героя.

Всички тези пороци, според наивната вяра на Дон Кихот съществуват в неговото „отвратително време „ , но не и в миналото. Той е открил смисъла на живота в това да защитава слабите, да търси справедливост, да се бори за тържеството на доброто по света : „ да изкоренява неправди, да се излага на рискове и опасности и по този начин да спечели безсмъртно име и слава „.

Неуспехите и печалността на рицаря не остават само за него, защото изразяват трагичността, липсата на велики идеали и истински действия в реалния свят, който се стреми единствено да консумира това, което му е директно дадено.

Романът на Сервантес „ Дон Кихот „ е трагичната мечта на човешките общества за свят по- добър, без насилие и нравствени деформации. Но всяка епоха преминава през болката и страданието на печалния Рицар на доброто – Дон Кихот, оставил ни уроци по хуманност и нравственост.

Дон Кихот и Санчо Панса – контраст и еднаквост

Романът на Сервантес „ Дон Кихот „ е  пародия на рицарски роман, но създадената художествена реалност не само отрича, а и утвърждава рицарския идеал. Авторът създава „огледален” образ  на своето време, когато идеалът за хуманност се оказва мит на една отминала героична епоха. Чрез ярките образи, колкото контрастни, толкова и еднакви се докосваме до идеята за вярата в доброто, която ще спаси човека и света.

Прашните пътща, мръсните неприветливи ханове, липсата на щастие в човешкия живот създават реална представа за социалните и духовни контрасти  на времето. И тук именно Дон Кихот и Санчо Панса се движат сред хаоса от противоречия, пътуват, борят се за доброто и коментират сблъсъка с действителността, трагично несъответстваща с представите им за света и човека.

Съдбата среща Дон Кихот и Санчо Панса и те се привързват един към друг. Единият представител на дребното благородничество, а другият – необразован селянин; единият  романтик и идеалист, а другият – материалист и прагматик.

Смях буди контраста във визията им – костеливата фигура  на Дон Кихот, гордо яхнал крантата Росинант, а още по – комичен е когато до него застане възпълният Санчо Панса върху магарето си. Но дори  и външно погледнато двамата се нуждаят един от друг – ниският и пълничък Санчо подсилва източената, суха фигура на Рицаря; практичният ум  на Санчо е подготвен във всеки момент да „ отвори „ очите на пренесения в нереалността Дон Кихот.

Тъгата, която носи Дон Кихот е носталгия не само  по идеала на хуманното, но и е дълбока болка по загубените стойности на една отминала епоха. Той е изпълнен с добронамереност към всичко, свързано с човека и неговата хуманна кауза. Поривът му към доброто е искрен, без капка корист и идеалистичен – тръгва по света, за да възстанови унищожените ценности : справедливост, честност, доброта. Бедността не смущава героя – напуска своя дом, без да вземе нито грош, а Санчо  напуска дома си и тръгва с Рицаря с надеждата лесно да забогатее.

Дон Кихот  е открил смисъла на живота в това да защитава слабите „да изкоренява неправди, да се излага на рискове и опасности и по този начин да спечели безсмъртно име и слава”. Почти всички  „подвизи”  на Рицаря имат трагикомичен характер. Пострадали са невинни, а и последствията за самия него са сериозни, а наред с господаря си страда и верният Санчо. Но Дон Кихот е приел за свой висш дълг рицарското поведение и морал : „ Рицарят  трябва да бъде целомъдрен в своите помисли, благоприличен в думите си ....неустрашим  в опасности, ...защитник  на истината...” Съветите, които дава на Санчо са изпълнени с любов към обикновения човек.

Двойнствен е характерът на Дон Кихот – той е и безумец, и безкрайно мъдър човек. Идеалите му надхвърлят рамките на времето, в което живее и се превръща в човека на бъдещето.

Героят на Сервантес  е изключително свободолюбив : „ Свободата, Санчо, е от най- ценните блага , с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които крие морето. За свободата , както и за честа, може и трябва да се жертва животът..”

Свободен и щастлив – такъв трябва да бъде човекът.

Макар и победен от реалните обстоятелства на своето време Дон Кихот остава винаги със свободен дух. Подвластен на тази висока идея за свобода на духа се оказва самият Санчо Панса – верният оръженосец. Като своя господар, той е неразбран и твърде често осмиван, но изминава дълъг път на вътрешно нравствено развитие. Санчо се съгласява да стане оръженосец на Рицаря от материални подбуди. Добродушен и наивен, Санчо Панса вярва на Дон Кихот. И макар че в началото на общите им приключения, не страда от безумие, постепенно в хода на сюжета двамата започват да се допълват и да се привличат, взаимно да се изграждат като характери.

С насмешка авторът се  отнася към слабостите на Санчо. Докато за Дон Кихот е необходима най- вече духовна храна, то  Санчо обича земните удоволствия – да хапне, да пийне, да поприказва като използва много пословици и поговорки в речта си. От думите му лъха свеж хумор, който издава добро и весело сърце – „ човек със златно сърце”, но и още  с „малко мозък в главата си „, заради това, че се е оставил да бъде подмамен от щедрите обещания на Рицаря, щом спечели някой остров, да го назначи за губернатор. И макар , че в странстванията си Санчо отбелязва, че все губят битки и нищо не печелят, той не възнамерява да изостави своя господар. Дори самият Санчо Панса започва да се увлича от идеите на рицарството, не се отказва и тогава, когато заради Дон Кихот и над него се сипят юмруци. Времето ,прекарано  в странстване и общуване с Рицаря на печалния образ е много ценно за Санчо. Облагородява се духовно, става по- разсъдлив и по- умен, макар че не надхвърля манталитета на своята социална среда.

Образите на Дон Кихот и Санчо Панса обобщават два типа човешко поведение, без да са пълни антиподи. Първите, „донкихотовците „ , са онези, които проправят пътя на човечеството към новото, следвайки мечтите си, а другите, масата от „санчопансовци”, стоят здраво стъпили на земята, но готови да се извисят, приемайки нечия мечта като своя. Но действителността,  в която живеят е котнрастно разделена на грубо материално настояще и никому ненужно бъдеще. Настоящето принадлежи на Санчо Панса, а бъдещето на Дон Кихот.

„ Хамлет „ – Шекспир

Трагизмът на времето в ренесансова Англия намира своето художествено отражение в Шекспировата трагедия „ Хамлет „ Между Средновековие и Ренесанс застава човекът със своето мислене.

Кървавата средновековна драма на отмъщението носи и защитава своите хуманни принципи, съобразно морала на времето и разбирането на  човека за дълг и чест. Единствен, който повдига маската на времето и разкрива пред света деформациите в двора на Елсинор, е Хамлет. Той влиза в диспут с критериите за хуманност и на Средновековие, и на Ренесанс. Спорът за човешкото на две епохи преминава през дълбокото съмнение на неговия разум. Искрено страдащ, той не намира пристан за своя дух нито в миналото, нито в настоящето. За него Дания е затвор, но и светът също.

Драмата започва в полунощ със смъртния ужас от появата на Призрака – починалия крал. Страданието на Хамлет е дълбоко :” Незная защо, напоследък съм загубил цялата си веселост,....изобщо съм изпаднал в такова мрачно настроение,че тази прекрасна сграда ..земята ... ми се вижда гола като канара,....Човекът !...Той не ме радва..” Отчаянието му е напълно обяснимо – до вчера щастлив син на славен баща, днес той изведнъж е изгубил всичко – смъртта на баща му го потапя в  скръб, но още повече го съсипват изневярата на майка му и самообявяването на чичо му за крал.

Основният конфликт в трагедията е очертан. Един срещу друг застават Хамлет и Клавдий, макар че все още вината на краля не е изяснена.

Разтърстваща болка и разочарование са събрани в първия монолог на Хамлет. Не може да прости постъпката на майка си : „ О, слабост, твойто име е жена .”

Вътрешните му убеждения, представите му за морал напълно противоречат на това, което вижда в датския кралски двор :

„ Как  чужд, безмислен, плосък ми се вижда

Тоз свят със нравите му ! Пфу, че гадост ! „

Основното събитие в „ Хамлет „ е  узнаването за убийството на стария крал. Оценката на това убийство от самия Хамлет определя целия ход на трагедията. Разкритията на Призрака  играят роля на  завръзка на драматическото действие- наяве излиза истината за трагичната смърт на краля и коварството на брат му.  Призракът има  реално значение, защото Хамлет общува с него, вижда го, и символично , защото е носител  на идеята за дълга- повелята му е: „И щом изслушаш ме, да отмъстиш!”.Средновековната традиция за кръвно отмъщение изисква от сина разплата, дори с цената на живота му. Заклевайки се пред Призрака на своя баща, Хамлет е изпълнен с непоколебима решителност.

Той би искал по- скоро да отмъсти, но се нуждае от време – да се увери в истината, да планира разобличението и тогава да нанесе последния удар. И е намислил : „ във бъдеще ще сметна за уместно да разигравам роля на чудак. „

Хамлет осъзнава своя дълг не само като личен, но и като дълг пред обществото, защото посегателството спрямо баща му е нарушение на хармонията в света, победа на злото. Не просто възмездие, а всеотдайна служба на доброто – такава е неговата цел. Но отделната личност не може да победи пошлостта и лицемерието на времето. Ето защо Хамлет е трагичен, но нравствено възвишен герой. Борбата е между неравностойни сили – силната самотна личност, застанала срещу злото на целия свят. Победител не може да има, но не може да бъде оставено да властва злото. В това  е оптимизма на Хамлет. Неслучайно той избира за свое оръжие срещу безнравственото време мнимата лудост. Тя му позволява да обмисли как точно да действа, как да се бори и докаже правото си на избор в името на човека. „ Човекът ! Какво великолепно творение е той ! Колко  благороден е с разума си....Върховна красота на света ! Венец на всички живи твари ! „

Неговият ренесансов хуманизъм го кара да воюва за съхраняване на човешкото у човека. Иска не само да накаже, а да накара душата на грешника да се покае пред света и пред себе си за стореното зло.

Хамлет е сам в своя размисъл, изпълнен със съмнение. В началото на трето действие стои прочутият му монолог. Той би могъл да сложи край на мъките или търпеливо да понася „стрелите на свирепата съдба „. Но избира да се опълчи срещу злото . Това е трагедията на Шекспировият Хамлет. Изправен над бездната на времето, но видял светлите духовни стойности на човека, той остава завинаги в пространството на вечния въпрос:

„ Да бъдеш или не ? Туй е въпросът.

Дали е по- достойно да понасяш

стрелите на свирепата съдба,

или обнажил меч, да се опълчиш

срещу море от мъки и в тази битка

да ги  зачеркнеш всички ? Смърт ..”

Межу живота и смъртта застава духовността. За Хамлет тя е извор на достойнство и смисъл на човешкото битие.

Чрез пиесата, организирана от Хамлет конфликтът става открит. Кралят не успява да запази самообладание и излиза. За Хамлет истината е окончателно установена и няма място за колебания.  В развоя на събитията драматизмът се засилва -  гневът на Хамлет кипи при срещата с майката, сипят се удар след удар. Такава е мисията на хуманизма – нравствено да потресе човека, за да пробуди съвестта му.

С убийството на Полоний  възелът се затяга.Следва низ от събития – изпращането на Хамлет  на измислена мисия  с двамата му „приятели”, които вече са продали предварително трупа му, смъртта на Офелия, освобождаването на Хамлет от плена на пиратите, получаването на писмото от Хамлет до Хорацио за завръщането му в родината. Всичко това кара  кралят да планира убийството на Хамлет като подбужда Лаерт към фектовален двубой.  В устроеният в последната сцена двубой има много жертви. Развръзката е  кървава. Възмездието е извършено. Кралят е убит  в момент на своите нови злодеяния „ цял черен от пороците”. Справедлив по принцип, Хамлет става физически убиец на мнозина, но това довежда и до неговата смърт. Хамлет умира , а Хорацио е готов да последва учителя си, но Хамлет повелява :

„ и дишай още мъничко сред този

жесток и горък свят, за да разправиш

историята ми ...”

Такава е мисията на Хорацио  - мисия на хуманист. „ Какво сърце се пръсна ! „ – като че ли чрез  думите на Хорацио говори самият Шекспир.

Духовните търсения на Хамлет, съмненията и страданията го извеждат извън рамките на Ренесанса. Съзнанието на Хамлет, преживяло трагедията си е гениално. Той е герой на всички времена. Сам срещу всички е, но има и успех- единствен застава срещу мъртвото, застинало време  не само в Елсинор , а и в света и успява да го накара да тече по друг начин.