Home Литература Сърцето силом се не взема

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Сърцето силом се не взема ПДФ Печат Е-мейл

Сърцето силом се не взема

(Есе)

Нищо на този свят не е толкова трудно, както любовта. Любовта е неизчерпаем източник на живот. Но тя е преди всичко свобода. Човек веднъж се ражда и се ражда алчен. Веднъж живее на този свят и всичко иска. Но едно не може да получи безусловно, на всяка цена и с всички средства. “Сърцето силом се не взема” е прозрението, до което достига Славейковата героиня Ралица, но то носи общочовешки смисъл. Сърцето се дава, обрича се. Веднъж в живота и завинаги.

Вечен е копнежът на човека да се докосне до нещо истинско, извечно. Желанията обикновено далеч изпреварват възможностите, но все пак животът му дава шансове да се види и опознае. Да осъзнае, че понякога може да бъде малък и нищожен, а друг път – равен с бога. Да прозре, че в цялото му противоречиво и несъвършено битие най-уникалното, най-прекрасното са отношенията между мъжа и жената. Любовта осъжда всеки ден сърцето на смърт и възкресение, казва поетът. Любовта и смъртта са глобалните метафори, екзистенциалните прагове в човешката участ. В тяхното разчитане се познават силният и малодушният, достойният и слабият. Любовта не само осмисля живота на човека, но сякаш прави съществуването му възможно, сама по себе си става живот. По-силна от бремето на земното и профанното, от хаоса на дребните страсти и оковите на материалното, тя устоява на тъмните стихии в човешката душа, противоборства с ревността и злото, твори, окрилява и пречиства. Споделената любов е божествен дар, космическа хармония, врата за щастието. И преди всичко свобода. Непостигнатата, несподелената е изпитание за духа. Тя може да отприщи най-неподозираните, най-демоничните човешки страсти, но може да възвисява и облагородява в страданието, да носи просветление. За любовта може да се напише и говори много, а тя пак да остане най-неразгадаемото чудо на битието.

Понякога сърцето е самотен ловец – то се бори отчаяно за нечие друго сърце. Понякога остава затворено и чуждо и няма сила на земята, която да го отключи. И в тая трагична диалектика всички са равни – и избраниците на духа, и обикновените хора в обикновения им бит.  Голямото чувство не дели на богати и бедни, на силни и слаби, велики и жалки. Защото любовта е любов във всяко време и на всяко място.

Съдбовно се преплитат в битието животворните и смъртоносните начала – любов и омраза, страст и лед, щастие и страдание. Защото от душа е направен човекът, а душата – от целия свят, е казал друг поет. Затова е толкова многолик и неповторим. Сърцето му има свои сетива и нищо не може да ги замъгли или пречупи. Малкият принц знае, че неговата роза е единствена в цялата вселена, а лисицата е разбрала колко е скъп цветът на житото. Сърцето има право на свободен избор, пред който са безсилни всички думи, всичките богатства и сили на земята. Ралица и Гергана непоколебимо отстояват своята любов, без да се поддадат на изкушенията, и достойно приемат трагичната си участ. Сърцето има право да потърси и да избере най-крайния изход. Това прави  прекрасната Ана Каренина – и в никакъв случай не от слабост. Векове наред човечеството пази спомена за влюбените от Верона, а тяхната история се преповтаря в различни трагични варианти.

Любовта е предизвикателство за човешката същност. Тя залага мярата за добро и зло, грях и святост, истина и лъжа. Порокът може да стане добродетел, а добродетелта – порок, зависи от гледната точка.Но никой не знае достатъчно, за да бъде съдник на сърцето, освен самото то. В любовта всеки може да бъде слаб и силен, просяк и победител, ловец и жертва. Но преди всичко трябва да остане човек със свое достойнство, гордост и принципи. Да дари и получи свобода. Да намери кураж да захвърли на бунището предразсъдъците, да прескочи капаните на илюзиите и безплодните разочарования. Да запази светлините на душата си. И в голямото търсене на идеала любов да постигне високото познание за живота и смъртта.

Сърцето силом се не взема… Насилието, ревността и властничеството превръщат любовта в не-любов. Те носят страх, разру-ха и самоизяждане. Опустошава се сърцето, неусетно започва да прели-ва от омраза – губителна, жестока, дори безсмислена. Отнемайки чуждата свобода, то губи и своята  и става роб на тъмните стихии, на собствения си егоизъм.

Сърцето силом се не взема… То може да се чака или да чака. В търсенето на любовта сърцето получава правото на самота. Дали това е привилегия, награда, която трябва да изтърпи, или едно от многото му наказания? Човекът може да бъде доведен до съвършенство от своята несподелена страст. В доброволната си, великолепна самота да чака безкрайно и с умение, с вдъхновение и болка единствената, непости-жимата любов. 53 години, 7 месеца и 11 дни заедно с нощите им един герой на Габриел Гарсия Маркес очаква пътуването със своята любов. Дочаква го и знае колко ще продължи – цял живот.

Загадка и тайнство е любовта. Много и малко са ключовете за сърцето. Те могат да бъдат искрени думи, малки жестове, големи дела. Може да бъдат повици на плътта, а може да е и разковничето, което търси циганчето Рустем. Зависи от сърцето. Но силом то не може да се вземе.

……………………………………………………………………..

За какво говорят водениците

(Есе)

Водениците знаят много. Може би защото са създадени по подобие на Космическата воденица, чиито камъни небето и земята се движат от съдбата. Водениците не могат без вода. А водата е голямото начало, тя очиства, отмива и възражда, в  нея се сливат силата на живота и силата на смъртта. Водениците повтарят вечния кръговрат на битието. Техните камъни поемат с любов плодовете на земята, но могат да бъдат и бреме, наказание, мъченичество. Воденицата е метафората на живота. Трябва да имаш уши – за да я чуеш, и сърце – да я разбереш. Като Елин Пелин, като Йовков.

За какво говорят водениците – тези знаци и образи от свят, в който приказката става част от живота? За земните страсти и грехове, за копнежи и мечти, за стихии, любов и скърби. За всичко, което Господ ще ти прости, защото той е като теб, а и ти понякога си равен с него.

Тече водата, тече времето, върти се колелото на живота. Глъчка, радост и движение оживяват света. Спира водата, спира времето, а сушата става едно от многото лица на злото, екзистенциален праг. Човекът е поставен пред изпитание. Дали ще се подчини, безсилен, на природата, ще се остави да го завладеят дивотата и мълчанието, или ще се опита да изтръгне нова песен от живота, след като са онемели водениците? Той ще потърси спасение в съзиданието, ще се отприщи духът на творчеството и мечтата, за да намери друга стихия, друг стимул на живота – вятъра. Ще открие нова надежда и смисъл на пътя си. И пак ще има воденица – с криле, олицетворили неговия стремеж, неговия търсещ, непокорен дух. Те ще пометат хаоса, ще сложат ново начало, ще опровергаят твърдението, че ветрените мелници хабят младостта. Ще се отприщи нова стихия, нов порив – чрез космическата творческа енергия на танца, в който мъжът и жената щe се слеят в страстта, ще познаят любовта, ще постигнат голямата хармония и чудото на живота. Пред незавършената мелница нов завършек ще постигнат градивните амбиции на човека.

Воденицата е магическо обиталище на греха. Но може ли някой да каже какво е грях? Кой знае достатъчно, за да може да съди другите? Там, край воденицата, в космическа хармония на багри и звуци жената заприличва на самодива, а мъжът се изправя пред екзистенциалните въпроси на битието – за света без сърце, за изменчивостта, за човешкия избор и неумолимия ход на времето, за голямата самота и болката, за непостижимото щастие. Плътта е жива и говори, сливат се телата в страстта. А воденицата непрестанно и глухо шуми…Дали е съдник, или съучастник? Дали водата ще измие срама и греха, или ще разказва притчи за забранената любов? Всеки ще отсъди сам.

Светът на водениците е свят на тайнствата, на другото време и другите измерения. Колко трае едно зрънце живот? Колкото приказка, скръбна мелодия, жътварска песен, колкото деня и нощта? Сменят се нощ и ден, но нито миг не е същият – нито кървавият багрец на слънцето, нито челичният ек на песента, нито темпото на деня и опиянението на нощта. В този свят на космическа хармония водата тече с дълбоки въздишки, недомлъвки и томления, разказва чудни приказки, пробужда сетивата и душата. Увлечен от мечтателната песен на водата, човекът ще потърси цветето разковниче, което отключва сърца, и бялата кукувица, благословена от Господа с безсмъртие. Край реката, във фантазния свят на нощта, ще намери коректив на реалността, ще направи избор и ще намери пътя към дома и собственото си хармонично битие. И ще си зададе въпросите: Защо ти е истина? Как ще живеем, ако не гоним измамата? И пак сам трябва да намери верния отговор.

Водата олицетворява силите на живота. Няма ли я нейната пречистваща, възраждаща сила, светът запустява. Мълчи, запустява  воденицата в Горно Ровинище, но човекът, израснал край нея, в своите житейски изпитания, в целия трагизъм на битието си, не може да остане глух и сляп за красотата. Свирнята на Пелинко открива най-тънките, най-потайните желания и скърби на душата и разказва за вълшебствата на живота.  А духът, пречистен, полита с чудната музика, отключват се страсти, болки и мечти. И всичко това може да се случи единствено в света на водениците.

За какво говорят водениците? Следвайки ритъма на вселената, те редят притчи за големите тайни на живота и природата, за земните копнежи и пороци, за красотата и хармонията. Вслушайте се в тях, за да познаете човешката си същност.

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG