“ПОД ИГОТО”

ХІ ГЛАВА “РАДИНИ ВЪЛНЕНИЯ”

Творчеството на Иван Вазов е художествена изява на най-драматичните събития в националната ни история. Епично потвърждение, смислов център на Вазовото отношение към съдбините на родината, към историческо и духовно й битие, е романът “Под игото”. Той отразява многообразието на националния ни живот в един изключителен исторически момент – пробуждането на българите и осъзнаването на изречената от Апостола на свободата истина, че “един народ, който не извоюва сам свободата си, не може да я заслужи”.

Единадесета глава на романа, част І, е озаглавена “Радини вълнения”. Самото заглавие насочва читателя към образа на главната героиня и нейните преживявания. Иван Вазов изгражда пластичния портрет на Рада Госпожина, който въвежда читателя в конфликтния свят на младата провинциална учителка и потъналите в охолство представители на консервативно настроените среди, които се опитват да попречат на освободителното дело.

Младата учителка е една от най-привлекателните героини на възрожденската ни литература. Вазов ни запознава с трудното й детство на сираче. Успоредно с описанието на тежкия й живот в дома на Хаджи Ровоама, авторът ни разкрива и участта на всички момичета, останали кръгли сираци, “хвърлени на произвола на хорската милост или жестокосърдие”. Те израстват “сред чужди тям равнодушни лица”. Сравнението с цветя, експресивните глаголи “отрастват” и “виреят” изграждат представата за душевната прелест на тези отритнати от съдбата същества. Писателят е убеден, че при подходящи условия, попаднали под грижите на добри хора, те са в състояние да разкрият скритата си духовна красота.

Иван Вазов подчертава физическата хубост на Рада Госпожина, като използва емоционално-оценъчни епитети: “големи влажни очи”, “обаятелно, прелестно лице”. Писателят дава представа и за духовната същност на своята героинята чрез поредица от метафорични изрази: “свенлива душа”, “светъл поглед”, “небесна усмивка”, разкриващи душевната й чистота и доброта. Девойката прекарва дните си в задушливата и “мъртвешка атмосфера на килийния живот”, а не след дълго строгата й господарка я изпраща в метох, за да стане послушница. Затова младата девойка е облечена в черни дрехи. Контрастът между нейното “бяло лице” и “черната забрадка” носи символно послание. Ако Рада е олицетворение на чистотата, невинността, то черният цвят на забрадката символизира робството, покорността.

Въпреки деспотизма на Хаджи Ровоама, на която и през ум не й минава да се държи милосърдно със своята “храненица”, Рада израства като добро, чувствително и умно момиче. Но тежката й участ, скромният й живот в метоха, строгостта на Хаджи Ровоама сякаш са й отнели способността да се смее, да бъде щастлива. Рада е като онези цветя, до които не достига слънчев лъч. Младото момиче се нуждае от малко доброта, от топла обич, от майчина подкрепа.

В хода на разказа Вазов обвързва по-тясно портретната характеристика на героинята с вътрешната й същност, като пресъздава преживяванията й по време на годишния изпит. В края на учебната година учителката Рада Госпожина се изправя заедно със своите възпитанички пред първенците и родителите от провинциалния градец, за да получи оценка за труда си чрез знанията на своите ученички. Учителката получава своята заплата от градската управа, която от своя страна е отговорна пред родителите за качеството на образованието на техните деца. Веднага прави впечатление, че в едно робско време, когато жената не е считана за равноправна, мирните жители на Бяла черква са пратили женските си рожби на училище. Това са първите стъпки на едно потънало в робски мрак общество към осъзнаване ролята на науката, към “пробуждането” за нови идеи.

Този вълнуващ за малкото градче ден е представен като велико и важно събитие. Епитетите “пременени”, “пригладени” и “натруфени”, метафоричният глагол “бръмчаха” разкриват всеобщото оживление. Венците и образът на светите братя Кирил  и Методий придават допълнителна празничност на обстановката: “Прекрасни венци окичваха вратите, прозорците и катедрата; а образът на св. Кирила и Методия погледваше из великолепно кръжило от трендафили и росни цветя, и клончета от ела и чемшир”. Сред цялото това оживление Рада изглежда още по-мила, още по-очарователна: “Миловидното й лице, оживено от вълнение по причина на тържествения час и осветлено от големи влажни очи, ставаше обаятелно-прелестно.” Чертите й придобиват по-скоро ангелско изображение, отколкото човешко. Епитетите “небесна”, “трепетни”, “светлия” допълват тази представа.

С много нежност и любов се отнася тя към своите възпитанички. Преди изпита грижливо ги подрежда и ги окуражава, давайки им тихи наставления: “Прозрачни розови облачета, играещи по бузите й, издаваха трептението на свенливата й душа. Рада чувствуваше, че стотина любопитни погледи падат сега върху нея, и ней ставаше неловко, та губеше самообладание”.

Цялото поведение на младата учителка излъчва безпокойство и притеснение. Появата на Кириак Стефчов заменя оживлението сред момичетата с напрегнато мълчание. Възпитаничките на Рада Госпожина, които излизат една по една пред утихналата аудитория, за да покажат знанията си, са объркани от трудните и заплетени въпроси, които им задава “гърчеещият се” Кириак Стефчов. Епитетите “студен” и “неприветлив” разкриват злия му нрав. Като използва ретардация, авторът умишлено забавя действието, създавайки още по-тягостна и напрегната атмосфера. Лаконичните и жестоки думи “Да си иде!” говорят за липса на каквото и да е съчувствие и милост у Стефчов.  Не го трогват нито “страдалческите сълзи”, нито “детските очички”. Отклонявайки погледа си от основната сюжетна линия, авторът отново се спира на преживяванията на младата учителка, които се движат в границите на силното вълнение и опитите за овладяването му. По лицето й е изписано страдание.

Внезапната поява на Бойчо Огнянов е кулминационният момент в тази глава. Той е очакваният спасител за Рада, за посрамените й ученички и техните разстроени и объркани родители. Основен похват за изграждането на образа му е идеализацията, която малко или много превръща образа му в схематичен и едностранчив. Героят е ограден с ореола на изключителната личност, която действа при изключителна ситуация, т. е. става въпрос за един характерен типаж – романтичният герой, познат от романите на Западноевропейския романтизъм.

Докато Стефчов е посрещнат с “мъчително чувство”, то при появата на Бойчо Огнянов се чува “одобрителен шум”. Рада е силно развълнувана като всеки човек, който добросъвестно изпълнява своите задължения и се вълнува от резултата на своя труд. Сърцето на младата учителка се изпълва с признателно вълнение, а очите й се наливат със сълзите на благодарността: “изненадана, тя гледаше с благодарност тоя великодушен човек, който й дойде на помощ в такава тежка минута”. Но съвсем неочаквано на въпроса “кой цар освободи българите от гръцко робство” малката Събка отговаря, че от гръцко робство ни е освободил цар Асен, а от турско ще ни освободи цар Александър. Тези думи са посрещнати с “недоумение и безпокойство”. Напрежението в класната стая достига своя краен предел.

Демонстративното напускане на Кириак Стефчов и привържениците му донася облекчение за всички. Портретното описание на Бойчо Огнянов е сведено до няколко щриха, тъй като стремежът на автора е да постави акцент върху вътрешните му характеристики – доброта, благородство, морална безкомпромисност и най-вече – човечност. След появата му изпитът продължава спокойно. Децата се окопитват и започват да отговарят правилно на въпросите на непознатия гост, а това донася всеобщо одобрение сред присъстващите. Майките са вече щастливи от верните отговори на момиченцата си, а бащите държат да бъдат изпитани и техните дъщери. Знанията на децата са оценка и за учителката им. Следва ново лирическо отклонение, в което авторът за пореден път се спира на Радините вълнения.  Тя е“учудена”, “трогната” и “изненадана” в този изключително важен за нея и ученичките момент.  С поредица от възклицателни изречения и сравнението с “ангел хранител” авторът разкрива огромната благодарност на младата учителка към благородния жест на непознатия.

Единадесета глава на романа “Под игото” – “Радини вълнения”, е своеобразна завръзка в творбата, тъй като в нея се поставя началото на взаимоотношенията между двама важни за действието герои – Бойчо Огнянов и Рада Госпожина. Изпитът приключва, но финалът на тази част остава отворен. Читателят очаква с нетърпение и вълнение онзи момент, когато Рада ще обикне дълбоко и всеотдайно “рицаря”, бунтаря, вожда на революцията.