Joomla Software solutions Template

Payday loan

УВОД

ГЛАВА ПЪРВА. ЕТАПИ В РАЗВИТИЕТО НА СТУДЕНАТА ВОЙНА.              5

1.1.          Военно-политическо противопоставяне на САЩ и СССР през 70-те години.  5

1.2. Доктрина Брежнев и нейното влияние върху външната политика на СССР              10

1.3. Съвещанието за сигурност и сътрудничеството в Европа.             19

1.4. Психологическа война              23

1.5. Ескалация на надпреварата в стратегическото въоръжаване.       24

1.6. Нов етап в студената война (инициатива за стратегическа отбрана по времето на Р. Рейгън)             31

ГЛАВА ВТОРА: КРАЙ НА СТУДЕНАТА ВОЙНА   43

2.1. Предпоставки за спиране на Студената война   43

2.2. Подобряване на конфронтацията между свръхсилите    47

ЗАКЛЮЧЕНИЕ  60

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА       63

УВОД

Студената война е уникален феномен в следвоенната история на Европа и света. Тя представлява противопоставяне на две обществено политически системи и включва в себе си надпревара във въоръжаването, идеологическа конфронтация и психологическа война. Създаденият след Втората световна война \"вакуум на силите\" след разгрома на Германия и Япония привлича неудържимо САЩ и СССР в борба за световна хегемония. Двете свръхсили използват военното си присъствие в Европа за да реализират своите амбиции. САЩ поощряват възстановяването на предвоенните политически системи в Европа с участието на благоприятно настроени към тях политици.

СССР създават режими с \"приятелски правителства\", които оформят особен санитарен кордон по западната граница на Съветския съюз. Западът възприема този факт като политически акт срещу неруския свят.

Тематично дипломната работа е структурирана в две части: Глава първа разглежда етапите в развитието на Студената война през 70-те, 80-те години до края на века. В тази глава са разгледани обстойно военно политическото противопоставяне между двете свръхсили, \"доктрината Брежнев\", психологическата война и различните стратегически инициативи на двете държави в областта на ядреното въоръжаване.

Глава втора разглежда края на Студената война по времето на президентите Буш и Горбачов. Основните акценти в тази глава са анализ на предпоставките за преустановяване на студената война и стъпките за намаляване на конфронтацията между свръхсилите в световен мащаб. В тази глава е очертана особено важната роля на личните контакти между президентите Рейгън, Буш и Горбачов.

ГЛАВА ПЪРВА. ЕТАПИ В РАЗВИТИЕТО НА СТУДЕНАТА ВОЙНА.

1.1.          Военно-политическо противопоставяне на САЩ и СССР през 70-те години.

Съществен принос за работата на съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа допринася новият кръг на американо-съветските преговори, проведен през юни 1973 г. във Вашингтон. По време на посещението на официалната съветска делегация в САЩ двете страни подписват три важни документа, посветени на най-актуалните международни проблеми - Основни принципи на преговорите за по-нататъшно ограничаване на стратегическите ядрени оръжия, Споразумение за предотвратяване на ядрената война, Съвместно американо-съветско комюнике за визитата на съветската делегация, което коментира основните международни проблеми, станали обект на дискусии във Вашингтон. Предвидените по посочените документи принципи, системата за срочни консултации и последователно развитие на преговорите по жизненоважни проблеми оказват благотворно влияние върху глобалната система на международните отношения и в частност върху европейската система. Те поддържат процесите на политическо разведряване, без да разрешават големите противоречия между великите държави, и създават условия за задълбочаване на разведряването в Европа и за движението на света към военно разведряване в недалечно бъдеще. Всички тези явления и факти създават най-благоприятната обстановка за началото на общоевропейското съвещание.

От началото на 80-те години светът навлиза във втория етап на т.нар. “втора” студена война. В този нов етап се преплитат идеологическата, политическата и военната конфронтация, развитието на десетки локални конфликти, политиката на намеса във вътрешните работи на много държави по света, продължаващото ядрено въоръжаване и пропагандните нападки, които поддържат силно морално и политическо напрежение в целия свят и особено в Европа.

В началото на 1981 г. в своя реч Л. Брежнев отправя предложение към западните държави да се организира и проведе международна среща на най-високо равнище и да се обяви мораториум върху разполагането на ядрено оръжие в Европа, САЩ, Великобритания и други страни обаче смятат подобна среща за преждевременна. Министър-председателката на Великобритания Маргарет Тачър обръща внимание върху факта, че Съветският съюз вече е разположил своите ракети на стария континент, а западните страни все още не са. Това поставя Изтока и Запада в неравностойно положение. Президентът Р. Рейгън споделя същото мнение. В спомените си М. Тачър пише: “И двамата бяхме съвсем наясно със съветската тактика и с вероятността тя да е само част от опитите им да дезориентират и да разединят своите западни противници”.

През втората половина на 70-те години на фона на създаващата морално и политическо напрежение идеологическа борба се развива и нов етап на милитаризация и ядрено превъоръжаване на двете супер сили. Прави впечатление, че инициативата се поддържа от администрацията на президента Дж. Картър и от ръководителите на Северноатлантическата организация. Всяка тяхна стъпка обаче се  следва от категоричен отговор от страна на Съветския съюз, който на практика възстановява надпреварата във въоръжаването.

Още през есента на 1975 г. главнокомандващият силите на НАТО ген. Александър Хейг обявява : “Необходимостта от военна мощ на западните страни не се е променила ни най-малко, а обстановката е още по-обезпокояваща и изисква незабавни мерки“. Генералният секретар на Съвета на НАТО Йозеф Лунс продължава тази мисъл с твърдението , че при идеологическата офанзива на СССР мирното съвместно съществуване трябва да се смята за временно явление.

Фактите показват, че става дума не толкова за внимание, а за интерес. Формулата на този интерес се представя от началника на Обединения щаб на началник-щабовете  ген. Браун. Той пледира пред съюзниците за необходимостта от поддържане на надмощие, което изисква териториална интеграция и поддържане на т. нар. “международно обкръжение“ , за да бъде осигурена свобода на действията . В този смисъл ядрената стратегия на САЩ противоречи на националните интереси на европейските държави от Северноатлантическия блок.

Предложението на администрацията на Дж. Картър за ново повишаване на военните разходи на съюзниците експонира една особено важна промяна във формулата на ядрената стратегия на САЩ. По думите на о.з. ген. Майкъл Харболт (Великобритания) дотогавашната американска формула за заплаха е “counter-city“ , т. е. Заплаха с удар върху градовете и населението на противника. САЩ притежават достатъчно стратегически ракети и само 600 от тях са достатъчни, за да унищожат 200-те съветски града с над 500 хил. население. През втората половина на 70-те години американските военни възприемат т. нар. стратегия  “counter-forse“ , т. е. стратегия на нанасяне на ядрени удари върху военни обекти. Те съдействат правителството да приеме проект за мобилните междуконтинентални балистични ракети MX с десет бойни глави, с които САЩ ще разполагат до края на 80-те години. Тези ракети са способни да унищожат голяма част от съветските междуконтинентални ракети, които представляват около 80%  от съветската стратегическа огнева мощ.

Новите постановки в ядрената стратегия на САЩ определят действията на съюзниците. Ръководните органи на НАТО приемат решение за ежегодно 3% увеличаване на военните разходи на страните – членки, независимо от ръста на инфлацията. СССР също взема ответни решения, вкл. и повишаване на  бюджетните средства  за военни цели. Световните институти за стратегически изследвания установяват, че през втората половина на 70-те години САЩ изразходват 6% от БНП, а Съветите – 11 – 13 % . По същото време Великобритания, примерно, отделя 5 % от БНП за военни цели. Тези факти се отчитат само две години след подписването на Заключителния акт от Хелзинки.

Изявеният инициатор на това превъоръжаване е администрацията на президента Дж. Картър. Тя предлага на страните-членки на НАТО да приемат на своя територия неутронно оръжие, “оръжие с повишена радиация“, унищожаващо живи същества, но не и нежива материя. В европейските столици се появява създателят на неутронната бомба проф. Самюъл Коен, който се опитва да изпълни политическата поръчка на американското правителство. Европейските политици и широката общественост обаче категорично отхвърлят това предложение предвид опастността от всяко ядрено оръжие,  което еднакво заплашва и обекта, и субекта на използването му. В Европа знаят, че подобно оръжие притежава и СССР, но още по време на Виенската среща Кенеди – Хрушчов се постига договореност двете страни да не произвеждат неутронни бомби предвид особената заплаха за всички живи същества.

Непосредствено след изчерпване на темата за нови ядрени оръжия, САЩ увеличават американската стратеическа авиация в Западна Европа, броя на бойните ядрени глави за ракети с различен радиус на действие и бойните кораби на 6-и американски флот в Средиземно море. На всяка стъпка на САЩ по посока нарастване на военната сила в европейския континент Съветският съюз отговаря с разполагане на ракети с различен радиус на действие, вкл. на тристепенни ракети СС – 20 и на междуконтинентални ракети в европейската си територия и в територията на Полша и ГДР.

За кратък срок от време САЩ, а след тях и СССР, демонстрират и нови модели крилати ракети с програмно устройство и ядрени глави, които се изстрелват от самолет или подводница, но бързо “слизат“ на траектория 200 фута над земната повърхност и фактически летят под нивото на радарните екрани. Те са програмирани да поддържат тази траектория и да я коригират взависимост от релефа. Посочените крилати ракети са предназначени да нанасят удари по наземни и  подземни обекти, вкл. подземни командни пунктове, тъй като се взривяват, след като проникнат в земната повърхност. При едновременното избухване на няколко подобни ракети под земята, учените предвиждат не само разрушаване на определени стратегически обекти, но и евентуално предизвикване на заметресения, чиито последици остават непредсказуеми. На демонстрираните американски ракети Круз съветската страна показва свои модели, така че в кратък срок стратегическият паритет отново се възстановява.

В същия стил на надпревара през втората половина на 70-те години се появяват т. нар. летящи радарни станции. Американският модел ( АУАКС) е разработен на “ Боинг “, а съветският на – МИГ. Демонстрациите  на новите устройства дават възможност на един командващ армия да управлява военни действия на 2 400 км разстояние. Съветският модел летящи радарни станции лети на по-висок “таван“ от американския и изпълнява същите функции.

1.2. Доктрина Брежнев и нейното влияние върху външната политика на СССР

До началото на 80-те години основа на съветската външна и отбранителна политика е така наречената доктрина Брежнев. В нея се утвърждава, че след като веднъж бъде установена “социалистическа държава” като например Куба и Виентам, всяка заплаха срещу нейното правителство ще се разглежда като заплаха срещу жизнените интереси на Съветския Съюз. Дали доктрината е щяла да бъде задействана при всеки такъв случай е въпрос, но никога не е била поставяна на изпитание, а самият принцип изглежда умира заедно със стареца на 10 ноември 1982 г. Два дни по-късно наследник на поста Генерален секретар на партията, а на 16 юни 1983 г. и на поста президент става Юрий Андропов, който петнадесет години е стоял начело на КГБ. На 8 март 1983 г. Рейгън се възползва от възможността да предупреди новото съветско ръководство как той гледа на тяхната разширила се система и как възнамерява да се противопостави на всякакви по-нататъшни посегателства. В Орландо, Флорида той произнася реч, която става известна като реч за “империята на злото”.

Върху съветската външнополитическа доктрина и стратегия значително влияние са оказвали личните качества на първите ръководители. По характер Брежнев е бил внимателен и твърде търпелив човек. Тези черти силно са го отличавали от импулсивния характер на Хрущов. Брежнев винаги се е стремял да избягва опасните конфронтации и неговите решения да бъдат подкрепяни от ръководството на страната.

През първото десетилетие на поста генералният секретар Брежнев дели върховната власт с Косигин, въпреки че последната дума винаги е била на генералния секретар. Може да се каже, че в началото на 70-те години Косигин, а не Брежнев представлява Съветския съюз на важни международни срещи. Брежнев непрекъснато използва това, за да не понесе товара върху себе си на важни приети политически решения.

В края на 60-те години, особено след военната акция през 1968 г. на Варшавския договор в Чехословакия и промяната на отношенията с други страни от Запада, когато политиката на Съветския съюз се е отнасяла към другите страни, започва да се употребява израза “доктрината на Брежнев”.

Известно е, че Брежнев не обича теорията и не се стреми да бъде в центъра на външнополитическата арена. Брежнев е политик. Той не използва сложните понятия “плурализъм”, “консенсус”, а употребява прости изрази и понятия, като “всяка революция е длъжна да може да се защити сама” или “не трябва да се вдига цената на хляба - това е политически въпрос”. Той не се стреми да стане “добър немец” или да спечели нобелова награда.  По времето на Брежнев и Устинов Съветската армия е надеждна защита на страната. СССР и всички нейни сътрудници смятат за свои съперници всички капиталистически страни, включително САЩ и НАТО.

Всяка, даже средна по големина държава, не може да не провежда ефективна политика, да не обмисля подхода и възгледите, определящи нейните цели и задачи и съществуващите начини за реализация. Външнополитическата доктрина отразява сърцевината, основата на външната политика. В политически смисъл външнополитическата доктрина все по-силно влияе на държавата, тя е длъжна да отчита нейните основни геополитически интереси. Последните отразяват базите, не зависещи от политическата конюнктура, обществения строй, мощ и влияние на страната.

Брежнев винаги, но най-вече през 70-те години, отделя особено внимание на външната политика. Той е в добри отношения с много международни лидери, например, с френския президент Жорж Пумпиду, канцлера на ФРГ, президента на Финландия и много други. Брежнев цени способностите на министъра на външните работи Громико, а също и на Андропов и Устинов, и разбира се на много други. Но най-вече заради близостта им с външната политика. Именно тази тройка оказва решаващо въздействие за формирането на външната политика. Не случайно през 1973 г. Брежнев ги вкарва в Политбюро.

Геополитическото, особено географското положение на Съветския Съюз съвпада с това, което е по време на царска Русия. Териториалните загуби на Съветска Русия са свързани с предоставянето на Ленин на независима Полша и Финландия, а също и провинциите в Прибалтика. След Втората световна война Съветския Съюз започва укрепване на геополитическото си пространство. Така към нейната територия влизат бившата Прусия, а на запад от съветските граници Москва започва да контролира източноевропейските държави, с изключение на Югославия.

Названието “доктрина Брежнев” се появява в Запада. Тази фраза не намира място в нито една официална съветска реч или документ. Може би някъде е споменавана, но ръководството никога не назовава доктрината на Брежнев. Самият генерален секретар не желаел да свързва името си с каквато и да е директива.

Думата “доктрина” в съветската външнополитическа лексика и военно-политическа област така и не навлиза, не се внедрява тази фраза. Възприемат се различни декрети и декларации, според мнението на ТАСС или съветското правителство. Тази практика започва още от времето на Великата Октомврийска революция, когато Съветските Народни Комисари приемат декларация за правата на народа на Русия, която става център на политическото, пропагандиращо оформяне на съветската външнополитическа доктрина. И първата Съветска Конституция (това е много важен аспект) провъзгласява правата на народа на Русия на самоопределение. Декларацията на тези права е голяма грешка. По това време, многонационалните държави, както показва съветския, югославския и чехословашкия опит, при абсолютното тълкуване правата на самоопределение имат малко шанс да се съхранят.  В такива случаи национализмът се изкачва на върха на космополитическата идеология. Доктрината на Брежнев също не го опровергава. Мълчаливото съгласие с този термин е свързано с фактите, че съветското ръководство с помощта на чужда политика укрепва в съзнанието на всички народи, в това число и народите от Източна Европа, аксиомата на съветската външна политика - принципът на пролетарския интернационализъм, декларация за това, че социалистическите страни могат да изграждат своите взаимоотношения само на принципа на пълно равноправие, независимост и суверенитет. Основната външнополитическа доктрина всъщност счита, че акцията за пролетарския интернационализъм се дължи на Съветския съюз. Това нагледно се проявява по време на различните по интензивност кризи в Унгария, Полша и Чехословакия.

Принципът на пролетарският интернационализъм стои в основата на подхода и отношението на Брежнев и неговото обкръжение към събитията в Чехословакия през 1968 г. По това време Варшавския договор се укрепва, явява се цементиращо звено за социалистическите държави. Военният механизъм на страните от Варшавския договор се използва за потушаване на антисоциалистическите бунтове в Чехословакия.

И така може да се каже, че принципите на доктрината на Брежнев в съветската външна политика са парманентни и тяхна основа става космополитическия принцип - принципът на пролетарския интернационализъм. По същество той провъзгласява правото на Съветския Съюз да се намесва в делата на другите съюзни държави, като използва и военна сила.

А в самата Конституция принципът на пролетарския интернационализъм се трансформира в принцип на социалистически интернационализъм. Това облекчава използването на сили в международните отношения, тъй като вече има конституционна основа за това. През 1979 г. Москва изпраща войски в Афганистан, макар тя да не е социалистическа държава.

Ако оценим акциите на Кремъл по време на Сталин и Хрущов в Испания, Корея, Китай, Куба, Унгария и сравним действията на Съветския Съюз по време на Брежнев в отношенията с Чехословакия, Виетнам, Афганистан, Етиопия, Англия, няма да забележим особена разлика. Разликата от 50-те години е единствено в това, че в света се появява ядрено оръжие, и Съветския Съюз заедно със САЩ стават негови притежатели.

Москва при Брежнев, доколкото това било възможно следва принципа (втори принцип на доктрината) на мирната политика. Възможно е дори да се постави този принцип на първо място. От една страна, този принцип провъзгласява ненамеса във вътрешната политика на другите страни, мирно разрешаване на международните спорове. От друга - той противоречи на принципа на пролетарския интернационализъм, при който вмешателство при определени обстоятелства се оправдава. И така в съветската външна политика възниква противоречие между класовите и държавните подходи.

На дипломатите често се налага да разрешават сложни международни напрежения, възникващи при антикомунистически, антиимпериалистически риторики. Този конфликт на интереси се засилва при провеждането на всякакви видове съвещания, международни съвещания на комунистически и работнически партии, и както съветските, така и западните средства за масова информация буквално са залети от класова пропаганда. Но Запада провежда далеч по-динамична, изобретателна и остра критика към Съветския Съюз и неговите съюзници. В международните отношения настъпват периоди на затишие, и при участие на съветски дипломати се провеждат многочислени акции и се укрепва международното отстлабване на напрежението. И може да се каже, че характеризирайки доктрината Брежнев, в основата на действията на КПСС, цялото съветско ръководство, действията на Брежнев и Андрей Громико, съществува линията за укрепване статуса, съществувал в Европа през 40-50-те години. Основата на съветската външна политика през 60-70-те години в значителна степен определя програмата на мира, приета на ХХIV-ХХVI конгреси на КПСС. Може да се твърди, че до 1985 година ръководителите на Съветския съюз доста ефективно удържат външната политика на държавата и разширяват геополитическото й пространство. Във военно отношение, Съветския съюз стои стабилно в центъра на Европа. Неговите южни граници са добре защитени. На Запад и на Изток стои устойчив паритет на силите.

Знае се, че външната политика на една страна е продължение на вътрешната. Държавата не може да бъде силна в чужбина, ако не е такава в дома си. И така може да се каже, че когато икономиката е в упадък, така е и във външната политика. И ето защо доктрината на Брежнев е все пак ефективна. Въпреки че, тя разбира се, не е без недостатъци, без отделни поражения в схватки с другите сили.

През 80-те години става модерно да се твърди, че съветският отбранителен комплекс се развива в ущърб на световната икономика. С това може да се съгласим отчасти. Военните технологии, както казват американците, работят в полза на световната продукция. За съжаление СССР почти не прави това. Цари секретност. Съветската икономика не разполага с гъвкавост и умение да се приспособи към новата епоха на НТР. В след разпада на Съветския съюз, вместо да започнат крупни реформи по ВПК и армията, те попадат в непоносими условия, в които се намират и сега.

Основите на външната политика на Съветския Съюз се оформят в реален мир, където непрекъснато съществува жестока борба за военно-политически сфери на влияние и икономически интереси. Тази борба продължава и днес. Доктрината Брежнев се противопоставя на западната външнополитическа доктрина, например на доктрините на президентите на САЩ - Труман, Айзенхауер, Никсън. Теоретически те биват основани на принципите на политически реализъм, развивани от известните американски аналитици Ганс Моргън и Джордж Кенан. Кенан например пуска в обръщение доктрината за устояване на комунизма, която на практика става доктрина за отхвърляне на комунизма. Активна страна на политическия реализъм са държавните секретари на САЩ Кисинджър и Кристофър. Те считат, че в световната политика съществува постоянна борба за влияние, власт, инициатива; държавата постига целите си, приспособява се или назовава своята воля над другите.

Доктрината Брежнев се обяснява и захранва от идеологически, политически и икономически фактори. Съветските лидери, от Сталин и до Андропов, интуитивно са разбирали значението на геополитиката като фактор за безопасност на Съветския Съюз. Съветската държава го загубва при Горбачов. Напълно. Русия вече не владее Кремъл, дори и Севастопол. Украйна постепенно се обръща към Запада. Проливите на Черно и Средиземно море се контролират от Турция. Калинградската област се оказва отрязана от останалата територия на държавата. Загубена е важна стратегическа площ, Прибалтика, с което Русия остава без нито една добра военно-морска база. Силният удар по международния престиж нанася и катастрофата на космическия комплекс, изоставен до Марс. Този комплекс не успява да преодолее земното притегляне и рухва покрай бреговете на Чили. И това е геополитика. Държавата е длъжна да контролира не само своята територия, но и световните сили.

И така може да бъде очертана следната картина:

Първо. Андрей Громико говори, че социалният свят е биполярен, че между двете системи - капиталистическа и социалистическа - съществува  коренно различие. Наред със сътрудничеството в рамките на световното съществуване съществува борба, която е длъжна да се води с мирни средства. Комунистическата идеология, икономическата и военната мощ на Съветския Съюз и неговите съюзници са основните източници на съхраняване на световния мир.

Второ. Надпреварата за въоръжаване с ядрено оръжие е огромна заплаха за човечеството. Надпреварата трябва да се прекрати, оръжието да се забрани. Обективно в това са заинтересовани САЩ и НАТО. И когато на власт идва Рейгън, все още не се оценява опасността, която грози Съветския съюз.

Трето. На световната аренда Съветският Съюз има много съюзници и другари, които трябва да поддържа. Това е любимата аксиома на много съветски дипломати. Лесно се губят приятели, но трудно се намират. Именно с цел безопасността на Съветския Съюз бива създаден Варшавския договор, оттук и поддръжката на отказалата се ГДР.

Четвърто. Европа е длъжна на международна правова основа да съхранява държавните граници след Втората световна война. Това е осъществено с Хелзинското споразумение, но след това то рухва.

Пето. Съветският Съюз не позволява да се мешат в нейните дела с позиция на сила.

Шесто. Границите на Съветския Съюз са свещени и неприкосновени, посегателството към тях се пресича.

Седмо. Всички успехи на Съветския Съюз се дължат на единството на съветското общество и силата на държавата. Министрите считат съветското общество за единно.

Осмо. Центърът на западната политика е САЩ.

Девето. Международните отношения трябва да се оценяват реално. При политиците и дипломатите не трябва да съществуват емоции.

Десето. В международно отношение трябва да се следват нормите на международните права, преди всичко да се спазват принципа на ненамеса във вътрешната политика на другите държави.

Възвишената фраза за неустойчивостта на Руската позиция на съвременната геополитическа карта на света трябва да накара руските политици правилно да погледнат на убеждението, че нищо не трябва да се изменя в отношенията им със Запада. С Русия Запада не дружи, а си сътрудничи за запазване на своите национални интереси. Отдавна трябваше да се разбере, че при шума за краха на комунизма ще последва и разпадането на съветската държава.

1.3. Съвещанието за сигурност и сътрудничеството в Европа.

През 1975 г. благодарение на дипломатическите усилия на САЩ и СССР се създава необходимите политически и морални условия за преход към нова поредица от междудържавни споразумения и договори, които постепенно да придадат юридическа сила на постановленията на Заключителния акт (01.Август 1975г.) и да съдействат за разрешаването на проблемите и на военното разведряване. Държавите – участнички в Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа имат готовност за такова развитие на политическите усилия и поради това системно осъществяват дипломатически контакти и договаряния, закрепени в официални документи. От 1975 до края на 1978 г . европейските държави сключват 147 споразумения с 3000 клаузи, утвърждаващи положенията на Заключителния акт и развиващи политиката на разведряване. Продължават и Виенските преговори за взаимно и успоредно съкращаване на  въоръжените сили на НАТО и на Варшавския договор, започнали през есента на 1973 г. Цели десет години участниците в тези преговори не успяват да постигнат конструктивен резултат, но механизмът на преговори, борбата между двете общности и пропагандата, която те правят, ги превръщат в неоспорим факт на европейската система на международни отношения.

По предварителните договорености и съобразно постановките на Заключителния акт, от 4 октомври 1977 г. до 9 март 1978 г. в Белград се провежда първата конференция на страните – участнички в Съвещанието за сигурност и сътрудничество. Делегациите на съответните държави изразяват мнения относно достигнатата до този момент степен на изпълнение на Заключителния акт и подчертават политическото значение на Съвещанието. Приоритетна тема на дискусиите е тази за човешките права и свободи. Тя предизвиква сериозни разногласия между основните групи държави от Изтока и Запада поради различното разбиране на формалното и юредическото признаване на тези права. Въпреки продължителната работа и експонираните проекти, програми и инициативи за задълбочаване на формите на сътрудничество, конференцията не постига особен напредък. Тя приема Заключителен документ, в който се повтарят вече приети и признати принципи. Документът определя 9 септември  1980 г. за дата, на която да се открие следващата конференция в Мадрид. Участниците в Белградската конференция приемат и решения, отнасящи се до срещи на експерти по проблемите на икономическото сътрудничество, на Средиземноморието и др., които се провеждат през 1978 г .

През следващата година експерти на държавите – участнички в Съвещанието за сигурност и сътрудничество изпълняват цяла програма от срещи на експерти, примерно в рамките на раздела за  Средиземноморието и възможностите за поощряване на  конкретни инициативи за взаимноизгодно сътрудничество в различни области (Валета, Малта, март 1979 г.) или за подготовката на  т.нар.  “Научен форум” на Съвещанието, който се провежда през февруари – март 1980 г. в Хамбург. Във форума участват специалисти на  ЮНЕСКО и на Икономическата комисия  за Европа. Те обсъждат комплексни проблеми от общ интерес в областта на съвременното и бъдещото развитие на науката и системата на контакти, връзки и размяна на информация между научните учраждения и учените. Разработването на въпросите на научното сътрудничество в областта на точните и естествените науки, медицината, хуманитарните и обществените науки представлява елемент от подготовката на предстоящата нова среща на държавите – участнички в Съвещанието в Мадрид, насрочена за ноември 1980 г.

До есента на 1980 г. инициативите на 35-те държави – участнички в Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа придават юридическа сила  на мерките за доверие и сигурност, разработени в Заключителния акт. Проблемите на разоръжаването  и на доверието във военната област обаче остават извън рамките на посочените дипломатически и политически усилия. С тези проблеми се заема Мадридската конференция, продължила до 8 септември 1983 г . В последните заседания на тази трудно развиваща се среща се разгръща нова дискусия, заплашваща тригодишните усилия с провал. Става дума за споровете около инцидента с южнокорейския пътнически самолет, навлязъл дълбоко ( на 500 км ) във въздушното пространство на съветския Далечен изток и след отказ да се подчини на подадените сигнали от излетелите съветски самолети, охраняващи въздушното пространство на СССР, е свален. Този инцидент се изяснява дълго в подробности, тъй като заключенията на  съветските и на американските специалисти се различават съществено. В дадения исторически момент обаче самият инцидент и смъртта на  стотиците пътници заплашва срещата с провал. Дж. Шулц обвинява СССР за взетото решение да се свали самолета . А . Громико отговаря, че нарушението на съветските граници е “ съзнателна провокация с военноразузнавателен  характер” . Съветският съюз има суверенното право да “ охранява своите граници и никому да не разреши тяхното безнаказано нарушаване “ . Разногласията между двете страни се оказват много сериозни.

Независимо от трудностите и продължителността на  Мадридската среща , заради което часовникът в пленарната зала е спрян на 11.55 ч , тя завършва с очаквания заключителен документ, който поставя началото на един дълъг процес на подготовка на т. нар. Конвенционално разоръжаване. Същинското обсъждане на всички въпроси от тази сфера на договаряна започва на Стокхолмската конференция ( 17 януари 1984 – 22 септември 1986 ) . На нея страните- участнички приемат мерки за доверие във военната област, вкл. Система на предварително  уведомяване за определени видове военна дейност, също и за военни участия, наблюдаване на подобни дейности, съблюдаване и проверка и др.

Тези договорености и цялата система на задълбочаващо се доверие във военната област и на разоръжаването продължават и на Виенските преговори. През 1989 г . в тях участват вече 23 държави, а през 1990 г. – 35. В тази схема от конференции и съвещания се развива политическият процес, открит от Съвещанието за сигурност и сътрудничество. Той не е свързан с предишния етап на политическа и дипломатическа дейност и не е резултат от промените в световната военна стратегия, настъпили от средата на 80-те години. Тези промени естествено оказват въздействие върху посочения процес, но неговото начало се поставя във време, в което благоприятните условия за работа се изчерпват сравнително бързо.

1.4. Психологическа война

Година след  Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа, успоредно с положителните процеси на разбирателство, се забелязва изостряне на идеологическата конфронтация. В кратък срок тя  прераства в “психологическа война “ , която се осъществява главно чрез средствата за масова информация и чрез мощни пропагандни кампании. Те надминават познатите примери от 50-те и 60-те години. Общото в проявите на масмедиите на Изток и на Запад е апологията на “ собствената “позиция и мнение, премълчаване на някои реалности, ползването на“ лъжа, полулъжа, четвърт лъжа “ и т.н., с които се цели злепоставянето на “ противника“ .

Важен елемент на “психологическата война“ е милитаризирането на пропагандата и информацията. Известният американски дипломат Дж. Кенан обръща внимание на системното експлоатиране на страха на човека, безкрайното изопачаване на истината и опростителството до манипулация. В милитаризираната пропаганда на САЩ, конкретизира Дж. Кенан, се включват системното  злепоставяне на чуждестранни държавни ръководители, на които се приписват антихуманни качества или нечестност; рутинно се преувеличава примерно съветската военна мощ; изопачават се характерните качества на един или друг велик народ, игнорира се с неговата гордост; безотговорно се прилага двоен стандарт към СССР и към САЩ и т.н.

Доминираща тема в новата идеологическа конференция е тази за правата на човека. СССР смята, че това е намеса във вътрешните работи на всички социалистически страни. САЩ намират за потребно да настояват за обсъждане на спазването на човешките права, тъй като тази тема е “ слабото място “ в политиката на Съветския съюз.

В резултат на тази нова надпревара с нови видове ядрено оръжие САШ и СССР издигат военния паритет на нова, по-висока и по-опасна степен. Те създават реална заплаха за ядрен апокалипсис, било в резултат на политическа и военна конфронтация, било поради грешка , породена от напрежение на хората , отговарящи за стратегическите оръжия, грешка на компютъра и т. н.  В края на 70-те години  СССР се превръща в своеобразен катализатор на новото ядрено превъоръжаване, което открива период на особено сериозна криза във външната политика на съветската държава.

1.5. Ескалация на надпреварата в стратегическото въоръжаване.

Новата военна надпревара фактически торпилира усилията на дипломатите на двете велики държави, които водят преговори по текстовете на споразумение за ограничаване на стратегическите оръжия ( ОСВ – 2 или SALT – 2 ) . В условията на т. нар. “ втора “ студена война и на нарастващото специално в Европа обществено антивоенно и антиракетно движение, администрацията на президента Дж. Картър предлага да се завършат подготвителните работи по ОСВ – 2 и да се подпише разработения проект. За някои политици и наблюдатели това е неочакван ход. Делегациите на двете суперсили обаче успяват да подготвят “Обяснения на основаните положения  “ на ОСВ – 2 , в които най-общо се поставят три основни цели : първо, двете държави да се споразумеят за съществени числени съкращения на стратегическите ядрени оръжия; второ, да се ограничи развитието на нови видове оръжия и да се преустанови модернизацията на съществуващите; трето, да се постигне споразумение за ограничаване на крилатите ракети, балистичните ракети “ въздух – земя “ и на мобилните междуконтинентални ракети.

През лятото на 1979 г. президентът Дж. Картър и партийният ръководител Л. Брежнев  се срещат във Виена, където подписват второто споразумение за ограничаване на стратегическите въоръжения ( ОСВ –2 ) . То определя “ таваните “ за броя на ядрените глави за ракети и бомби, които ще се постигнат след определено време , а страните ще се въздържат от нарушения на тези “ тавани “. Теоретическият лимит на СССР, според бъдещия американски министър на отбраната К. Уайнбъргър, е 18 000 ядрени глави, а за да се изравнят с него , САЩ трябва да произведат нови

6 000 бойни ядрени глави. По ОСВ – 2  страните трябва да притежават 2 250 самолета и подводници, по 1 320 бомбардировача от стратегическата авиация, 1 200 ракети “ земя – въздух “ , 820 балистични междуконтинентални ракети . Срокът за ратифициране на ОСВ – 2 е краят на  1981 г . , но Конгресът на САЩ гласува против ратификацията. През януари 1980 г. президентът взема решение да отложи за неопределено време въпроса за ратификацията.

ОСВ – 2 не влиза в сила и по този начин поведението на великите държави  подхранва мнението , че подписването е само политическа игра. Тя  има и трагикомичен елемент, тъй като по време на церемонията по подписването президентът Дж. Картър целува вече тежко болният съветски лидер Л. Брежнев. След Виена обаче остава тревогата от неспособността на двете велики държави да преодолеят враждебността и недоверието помежду си , в резултат на което засилват заплахата за съществуването на човечеството и на нашата планета.

До края на 70-те години САЩ и СССР не правят нищо съществено, за да поощрят Виенските преговори между страните – членки на НАТО и страните – участнички във Варшавския договор. Наричани  саркастично  “спящата красавица “ , тези преговори сякаш преливат от пусто в празно. Делегациите водят нескончаеми спорове по цифровите данни за сухопътните сили и въоръженията на блоковете и поради това не успяват да постигнат договореност за изравняване на тези сили. Играта с цифрите е толкова очевидна, че и институтите за стратегически изследвания се отказват да дават информация и да я коментират. По обща оценка обаче се приема, че Варшавският договор разполага с 850 000 души, а НАТО – със 731 000 , но към тях трябва да се прибавят и френските въоръжени сили във ФРГ ( 60 000 ) , с които цифрата се увеличава на 791 000 души.

Европейските нации са особено чувствителни към опасностите от ядрена катастрофа, предвид струпването на  твърде много оръжия в стария континент. СССР поддържа стратегическия паритет в Европа преди всичко с увеличаване на своите ракети, вкл. с малък и среден радиус на действие, които именно в континента,  поради по-малките разстояния между военните блокове, получават значението на стратегически. На тази основа в Западна Европа се разширява поддръжната и от средствата за масова информация тревога от предимството на Съветския съюз в ракетната техника. В средите на Северноатлантическата организация се говори, че тя “ нарушава баланса на сили в Европа “ . на 12 декември 1979 г. Съветът на НАТО приема решение САЩ да разположат в територията на Великобритания, ФРГ, Италия, Белгия и Холандия ракети “Пършинг – 2“ ( модел на ракети със среден радиус на действие и една бойна глава ) . Холандският  о.з. ген. М. Х. фон Майенфелд  е убеден, че с това решение и с разработената в средата на 1980 г. президентска директива 59, САЩ настойчиво се стремят да изпреварят СССР и да се подготвят за първи ядрен удар в стил “counter – force – strategy“.

В отговор на политиката на ядрено превъоръжаване значителни обществени сили в Западна Европа организират масови и почти непрекъсваеми протести, демонстрации, пикети пред  ракетни бази, например Грийн пийс във Великобритания, пред американски бази във ФРГ и др. В началото на 80-те години Каспар Уайнбъргър, министър на отбраната на САЩ в администрацията на президента Роналд Рейган, посещава европейски столици и остава твърде изненадан от повишената активност на антивоенните и антиракетните движения в континента. В Бон той е силно впечатлен от 60 – хилядна антивоенна демонстрация на германските граждани, които протестират срещу разполагането на ядрено оръжие на територията на ФРГ и настояват за замразяване на всички ядрени средства за масово унищожение. К. Уайнбъргър е особено изненадан от факта, че сред лозунгите на демонстриращите германци няма протести срещу съветските ракети СС – 20.

Многобройни факти свидетелстват,  че през втората половина на 70-те години САЩ и СССР отбелязват нов етап в ядреното превъоръжаване. Двете супер сили си отправят взаимни обвинения за  повишаване на военната мощ и подготовката за тотална ядрена война. Разходите за военни нужни надвишават всички познати цифри в мирно време. Те се отразяват определено отрицателно върху икономиката на СССР, чийто БНП е по – малък от този на САЩ. Политиката на съветското ръководство , отбелязва академик Георгий Арбатов, директор на Института за САЩ и Канада, се оказва в значителна степен милитаризирана, подчинена на военностратегическите планове и съображения. Самата надпревара във въоръжаването подкопава икономическите основи и политическата сигурност на страната.

В края на 70-те години СССР създава ново напрежение в международните отношения с необмисленото и пагубно решение на политбюро на ЦК на КПСС за изпращане на съветски войски в Афганистан в отговор на молбите на тогавашния държавен ръководител Хахизула Амин. Съветската инвазия в средноазиатската държава (27 декември 1979 г.) поставя началото на десет годишна военна намеса във вътрешните работи на Афганистан, десетки хиляди жертви от страна на съветската армия, силно напрежение в международните отношения и спадане на авторитета на СССР.

От началото на 80-те години съветът навлиза във втория етап на т. нар. “втора “ студена война. В този нов етап се преплитат идеологическата , политическата и военната конфронтация, развитието на десетки локални конфликти, политиката на намеса във вътрешните работи на много държави по света, продължаващото ядрено въоръжаване и пропагандните нападки, които поддържат силно морално и политическо напрежение в целия свят и особено в Европа.

В началото на 1981 г . в своя реч Л. Брежнев отправя предложение към западните държави да се организира и проведе международна среща на най-високо равнище и да се обяви мораториум върху разполагането на ядрено оръжие в Европа. САЩ, Великобритания и др. страни обаче  смятат подобна среща за преждевременна. Министър – председателката на Великобритания Маргарет Тачър обръща внимание върху факта , че Съветският съюз вече е разположил своите ракети на стария континент, а западните страни все още не са . Това поставя  Изтока и Запада  в неравностойно положение. Президентът Р. Рейган споделя същото мнение. В спомените си М. Тачър пише : “ И двамата бяхме съвсем наясно със съветската тактика и с вероятността тя да е само част от опитите им да дезориентират и да разединят своите западни противници “

Очевидно в началото на 1981 г. не съществуват нормални условия за среща на най-високо равнище. След съветската инвазия в Афганистан и при необузданата нова надпревара в ядреното превъоръжаване  нито супер силите, нито другите големи държави могат да развиват и без това диалог Изток – Запад.  В тази обстановка  подновените (1981) американско – съветски преговори за ограничаване на стратегическите въоръжения, т. нар. Strategic Arms Reduction Talks (START) не се развиват благоприятно. Главните причини за това са недоверието, общото напрежение и неспособността на страните да преодолеят съмненията и подозренията една към друга.

В началото на 80-те години се наблюдава  изострянe на политическата, обществената и икономическата криза в източно-европейските държави, в които, макар и в различна степен, се развиват нови процеси, насочени към демократизация и съществени политически промени.

Положението в Полша се следи с особено внимание от администрацията на президента Р. Рейган. На 13 март 1981 г. министър К. Уайнбъргър разговаря с посланика на СССР във Вашингтон Анатолий Добринин и предупреждава, че в случай на съветска военна намеса в Полша , САЩ ще смятат “това като ясен сигнал за несъстоятелността на американо – съветските преговори“ .

Предупреждението на министъра на отбраната не може да се пренебрегне. През 80-те години обстановката е също променена и Съветския съюз не може вече да прилага методите от 1956 г. и 1968 г. , тъй като ще предизвика масиран отговор от другата супер сила , а следователно и катастрофа за целия европейски континент. Няма никаква гаранция, че САЩ и западните държави ще се въздържат от конкретни действия със стария мотив за “ вътрешните работи на СССР в неговата сфера на влияние  “. От друга страна, предупреждението на К. Уайнбъргър показва, че САЩ не са раелно заинтересовани от провежданите преговори по ограничаване на стратегическите оръжия. Оказва се , че в този момент вниманието на администрацията на президента Р. Рейган е насочено преди всичко към разрешаване на стратегическия въпрос вида за отбрана, който трябва да се избере, за да отговаря тя на променената стойност на силата.

В своя първи мандат президентът Р. Рейгън се ориентира към строга консервативна политика. Нейното съдържание се изразява в следното : първо, строг и настъпателен антисъветизъм; второ, идеологически антикомунизъм; трето, подчертан приоритет на военната и паравоенната политика; четвърто, поляризация на локалните конфликти в конфронтация със  СССР; пето, тенденция към унилатерализъм, т. е. преливане на тази философия с политиката.

През есента на 1981 г. президентът Р. Рейгън представя официално целите на външната политика на неговото правителство в реч при откриването на поредната сесия на Общото събрание на ООН. Непосредствено след това се провеждат твърде трудни преговори между  ръководителите на американската и съветската дипломация – държавният секретар Александър Хейг и министър Андрей Громико. Двамата отстояват позиции, които не позволяват преодоляване на поредната политическа конфронтация.

Твърдата позиция на Ал. Хейг се обяснява с направения избор от страна на президента и администрацията на вида отбрана, от която се очаква укрепване на хегемонията на  САЩ. Разработва се т. нар. доктрина “ Рейгън “ , която президентът представя на съюзници и  партньори  по време на срещата на седемте най-развити държави в Париж ( 1982 ) . В специално подготвена реч  Р. Рейгън оповестява настъпването на решителен етап в битката на идеи със социализма. Тя цели да преодолее комунистическата заплаха  със силна отбрана и “ настъпление на свободата “ . Р. Рейгън предлага да се организира световна кампания на демокрацията за подкрепа на “демократичната революция (която) набира нова сила“. Версайската реч на президента , отбелязва в спомените си М. Тачър, дава \"нова посока в битката на Запада с комунизма“. Тя се развива последователно и в следващата година.

1.6. Нов етап в студената война (инициатива за стратегическа отбрана по времето на Р. Рейгън)

На 23 март 1983 г. президентът Р. Рейгън произнася реч, в която обявява решението на своето правителство да изгради отбранителна стратегическа система в Космоса за съдържание, по-късно накратко наречена система за “ звездни войни “ . Автор на проекта Strategic Defence Initiative ( SDI ) или Инициатива за стратегическа отбрана ( ИСО ) е генералът от авиациата Джеймс Ейбрахамсън. Проектът предвижда извеждането на няколко хиляди малки спътника около Земята, които “ще имат очи“ за ракетите на противинка на хиляди мили и ще могат да ги разрушават  в техните балистични установки . Спътниците ще бъдат тактически (TW) и предупредетилни, нападателни (АА). Първоначалната изчислена цена на тези спътници е 25 млрд. долара.  В космоса ще се изпратят и 25 лазера, способни да прихващат и разрушават за секунди противникови ракети след тяхното изстрелване. Изработването и извеждането на  лазерите в Космоса се оценява на 40 млрд. долара. За изпълнение на цялата програма ИСО администациата на Р. Рейгън отделя финансови средства, които се разпределят по години: 1985 г. – 1,4 млрд. , 1986 г. – 2,67 млрд.,  1987 г. – 3,27 млрд., 1988 г. – 3,6 млрд., 1989 г. – 3,74 млрд., 1990 г. - 5,6 млрд. долара. Цифрите, посочени от К Уайнбъргър, не включват предварителните разходи и тези за  извеждането на бъдещите обекти на ИСО в Космоса, защото по определението на самия министър на отбраната общата стойност на системата е над 60 млрд. долара.

Известието за новото начинание на САЩ в разработването на нови видове стратегически оръжия предизвиква силно възбуждение сред политици, държавници и широката общественост в Европа и в света. Реакцията на западноевропейските правителства е твърде нееднородна. Британската министър–председателка Маргарет Тачър подкрепя проекта за космическата ядрена система, тъй като е убедена, че тя ще бъде ключова за победата на Запада в студената война. М. Тачър не приема концепцията на Р. Рейгън за свят без ядрено оръжие, който може да се постигне именно чрез ИСО. Британската министър-председателка продължава да смята ядрения потенциал за силен съдържащ фактор,  ала това не противоречи на убеждението й, че проектът за “звездни войни“ трябва да се реализира.

Политиката на Рейгън или Рейгъномиката, както я наричат и приятели, и врагове, придава динамизъм, какъвто Америка не познава. След съмненията през 70-те години Рейгън успява да убеди общественото мнение, че Америка отново е динамична и преуспяваща нация. Растящата самоувереност на Америка позволява най-сетне да се изтрие породеният от виетнамската катастрофа мазохизъм и дава възможност на Рейгън, който няма задръжки по повод законното използване на огромната американска мощ, да се появи с апломб на световната сцена. Той не е човек на необмислени действия и в никакъв случай не е войнствено настроен, но непоколебимо вярва в абсолютните ценности на поведение с ясно виждане за разликата между доброто и злото в международните работи. Когато чувства необходимостта той действа. Но и тук учител му е госпожа Тачър. На 2 април 1982 г. без предупреждение или обявяване на война големи аржентински морски десантни сили нападат и окупират Фолклендските острови - колония на британската корона. Нападението обаче заварва британците абсолютно неподготвени. Маргарет Тачър, подкрепяна от кабинета си, решава да си възвърне островите. Първите английски бойни кораби потеглят за южния Атлатник два дни след започването на нахлуването. Това предизвиква възхищение на мнозина, сред които е и Роналд Рейгън, който през цялата операция не само осигурява пълна дипломатическа подкрепа на британското правителство в Организацията на обединените нации и извън нея, но тайно му предоставя и разузнавателна информация. Самата операция се оказва успешна.

Ефектът върху Рейгън също е поразяващ. Фолклендската акция послужва за съживяването на западното чувство за коректност в международното поведение и напомня на Съединените щати за отговорността, която те носят като водеща демокрация и гарант на върховенството на закона. Първите геополитически последствия се появяват в края на 1983 г. На 19 октомври Морис Бишоп - премиер на малкия западноиндийски остров Гренада, който е член на Британската общност - е убит по време на ляв преврат, подпомогнат и вероятно планиран от кубинците. Два дни по-късно лидерите на съседните на Гренада държави - Ямайка, Барбадос, Сейнт Винсънт, Сейнт Лусия, Доминика и Антигуа съобщават за голямо кубинско военно съоръжение на острова и, боейки се за сигурността на собствените си демократични правителства, тайно молят за въоръжена интервенция на САЩ. Рейгън научава новината в четири часа сутринта. След като Обединеният комитет на началник-щабовете му съобщава, че “спасителната операция” може да бъде подготвена за четиридесет и осем часа, той заповядва: “Извършете я”. Операцията е подготвена при най-голяма секретност, тъй като се опасяват, че на Куба ще изпрати подкрепления, а също и поради факта, че на острова се намират осемстотин американски студенти по медицина. Госпожа Тачър не е информирана за плановете на Рейгън и това е единственото сериозно неразбирателство между нея и Рейгън за всичките осем години. Иначе операцията се посреща добре и постига всичките си цели.

Това не е единствената енергична акция, която Рейгъновата администрация предприема в защита на законните интереси на Америка и като неофициална световна полицейска сила. На 8 юли 1985 г. Рейгън обявява пет държави - Иран, Северна Корея, Куба, Никарагуа и Либия - за “членки на конфедерация на терористични държави”, извършващи ”открити военни действия” срещу Съединените щати. Те са “държави извън закона и се управляват  от най-странната колекция от негодници, умопобъркани резоньори и долни престъпници от времето на появата на Третия рай”. Това заявление, направено пред Американската адвокатска асоциация, е характерно за резкия стил на президента и много допада на обикновените американци - то е част от неговия порулизъм. Лично той гледа на либийския полковник Кадафи като на най-опасния от “коалицията” поради факта, че “той не е просто варварин, той е влечуго”.  На 5 април 1986 г в една често посещавана от американски военнослужещи дискотека в Берлин избухва бомба, която убива един от тях и ранява двама.  Подслушванията на разговорите от американските служби установяват без съмнение, че Либия е съпричастна към инцидента. На 13 април Рейгън нарежда американски бомбардировчици Ф-111 да проведат атака срещу щаба и казармите на Кадафи в Триполи. Операцията се провежда с разрешението на госпожа Тачър да се ползват базите в Британия, но Франция и Италия отказват да разрешат прелитане в тяхното въздушно пространство, като по този начин се налага заобикаляне през Атлантика и Средиземно море. Нападението постига първоначалната си цел: оттогава Кадафи забележимо по-малко явно и активно участва в подпомагането на международния тероризъм.

Това растящо желание от страна на Съединените щати да утвърждават законните си права и да използват сила продължава и при приемника на Рейгън - Джордж Буш. На 21 декември 1989 г. Белият дом, раздразнен както от отношението на генерал Мануел Нориега - диктатора на Панама - към демократичните му противници, така и от участието му в наркокартела, внасящ контрабандно наркотици за милиарди долари в Съединените щати, санкционира американската военна интервенция в Панама. Непосредственият повод е убийството на американски войник във военната зона на САЩ около канала. Предполага се, че в сраженията са убити двеста души от панамските въоръжени сили. Но самият Нориега е свален бързо. В Панама, както и в Гренада, демокрацията е възстановена и американските войски бързо се оттеглят. Тези полицейски акции са силно критикувани от някои представители на западната интелигенция, но са много популярни сред американския  народ и послужват да възпрат мнозина, макар и не всички диктатори в Третия свят от агресивно и антисоциално поведение. Те подготвят също така американското ръководство, както и общественото мнение, да посрещнат едно по-сериозно предизвикателство срещу световния ред.

В началото на 80-те години обаче президентът Рейгън е повече загрижен да си върне част от позициите (както във физически, така и в психологически смисъл) загубени срещу Съветския Съюз, сателитите му и наместниците му през 70-те години на колективизма. Когато Рейгън става президент, той открива, че Съветският Съюз изразходва за въоръжение 50 процента повече от Съединените щати и печели преднина както в областта на конвенционалните, така и на ядрените оръжия. Особено тревожно е масовото разполагане в Източна Европа на многозарядните ракети със среден радиус на действие СС-20. На 17 юни 1980 г. госпожа Тачър подписва споразумение с президента Картър за разполагане на американските крилати ракети, за да противостоят на СС-20. Опирайки се на това, Рейгън и госпожа Тачър успяват да убедят останалите членове на НАТО да осигурят бази за системата крилати ракети. В Европа крайно левите организации подготвят съгласувани демонстрации срещу разполагането: на 22 октомври 1983 г. е обявено от организаторите, че 250000 души са участвали в марша в Лондон; през Париж е образувана “човешка верига”; в Германия левите твърдят, че протестиращите са един милион; в Грийнъм Комън, където са базирани част от крилатите ракети, е създаден Мирен лагер на жените. Но тези протести са неефективни и няма доказателства, че някъде са били подкрепени от работническата класа.

Разполагането на крилатите ракети дава на Москва да разбере, че ерата на нерешителността в политиката на Белия дом е свършила. Същевременно, от първите дни на президентството си Рейгън стартира открито обявена програма за превъоръжаване. Допълнителните разходи за отбраната скоро нарастват с по 140 милиарда долара на година. В тях се включват увеличаването и обучението на силите за бързо реагиране, почистването от нафталина на бойните кораби от Втората световна война и оборудването им с крилати ракети, разработката на неуловимите от радар бомбардировачи “Стелт”, а също така и на серия от суперсъвременни ракети с лазерно насочване, включително и на антибалистични оръжия, известни като програма за звездни войни.

Принципиалното въздействие на програмата за превъоръжаване обаче е, както се е предвиждало, политическо в два аспекта.  Рейгън иска да покаже на народите в Западна Европа, че американската преданост на идеята за колективна безопасност е силна, както досега. Еднакво важно обаче е и влиянието върху планирането на съветската политика. Рейгън бързо узнава от оценките на разузнавателните служби, че в началото на 80-те години СССР се сблъсква с нарастващи икономически проблеми. Афганистанската война е непопулярна и скъпа, а като снабдява бунтовниците с малки леснопреносими противовъздушни и противотанкови оръжия САЩ имат възможността да вдигне човешката и финансовата цена на войната за СССР, без това да им струва много. Руската геронтокрация, фалангата от ерата на Хрушчов, също се сблъсква със сериозни проблеми сред ръководството.

През 1990 г. се свиква конференция, на която да се разреши въпроса, по кой начин да се развива ЕО. Тя не само не го прави, а завършва с взаимна ожесточеност. Междувременно вътрешните проблеми на Русия нарастват. Съюзът на съветските социалистически републики е книжно творение, в което цялата реална власт се осъществява от великорусите в Москва. Накратко той е, както казва Рейгън, империя, въпреки че в края на 80-те години злото е намаляло. Обаче след като става по-малко злосторна, а поданиците й вече не се страхуват от господарите си, конституцията на СССР започва да се превръща от конструкция в реалност. Докато неуспехът на Горбачов да въведе пазарната икономика поражда още по-сериозни икономически проблеми, намаляването на фактора на страха произвежда все по-нарастващи регионални такива. Двете, разбира се, са свързани. Колкото по-малко центърът успява да запълни магазините, толкова повече регионите искат да поемат делата си в свои ръце. Най-лесни за справяне са централноазиатските републики, които всъщност се управляват от КГБ. Но от 1989 г. трите прибалтийски републики - Естония, Латвия и Литва - започват компания не просто за по-голяма автономия, но и за истинска независимост, такава каквато са имали между 1918 и 1940 г., когато в съответствие със Съветско-нацисткия пакт от 1939 г. и неговите тайни протоколи стават жертви на Сталин. През март 1991 г. и в трите се провеждат референдуми, в които искането за независимост се подкрепя от преобладаващото мнозинство, включително и от мнозинството сред рускоговорещите малцинства. Грузия също така иска независимост. В Украйна - най-голямата и богата от републиките, ако изключим самата Русия, също съществува подобен стремеж към автономия, въпреки че все още не и към окончателна независимост. На юг от Кавказ християните арменци и мюсюлманите азербайджанци се бият сериозно и се налага големи подразделения съветски войски да бъдат изпратени там, за да разделят воюващите страни.

Ето защо не е изненада, че след падането на популярността на Горбачов, човекът, който го наследява в чувствата на хората, е Борис Елцин - висок партиен функционер, който доброволно се отказва от привилегиите за себе и семейството си, които му дава партийния ранг. Бившият шеф на московската партийна организация е натирен от Горбачов заради публичните му изявления, че реформата не върви достатъчно бързо, че не е достатъчно всеобхватна. След това се явява на първите честно проведени избори за Конгреса на народните депутати, които се провеждат на 28 март 1989 г., и получава 90 процента от гласовете на московския избирателен окръг. Впоследствие, независимо от доста враждебните маневри на Горбачов и поддръжниците му, Елцин е избран за президент (т.е. глава на правителството) на Руската република - най-голямата в СССР.

По този начин всичко е подготвено за конституционна криза, която също както в Югославия съдържа в себе си нюанси на преврат и даже на гражданска война. Елцин също като Горбачов има своите критици. Но Елцин е избран от народа, докато Горбачов е президент на СССР само по милост на партийната клика. Елцин е за регионализъм, а Горбачов - за “центъра”. Когато през март 1991 г. Горбачов провежда всесъюзен референдум, на който пита съветските граждани дали искат да останат част от СССР, някои от републиките, в това число и трите прибалтийски държави, отказват да участват; други, включително Русия и Украйна, задават допълнителни въпроси, каквито “центърът” не е формулирал. През юни 1991 г. Елцин усилва позицията си като става първият руски президент, избран чрез пряко гласуване, спечелвайки почти 60 процента от гласовете.

Междувременно два процеса, които изглежда са извън контрол и на Горбачов, и на Елцин, започват да се развиват. Първият е съвземането на твърдолинейните комунисти, особено армията, КГБ и бюрокрацията - през 1990-1991 г. те започват да си възвръщат загубената увереност и да теглят “центъра” все повече към себе си. Пренебрегват заповеди, които не им харесват, или предприемат действия, за които Кремъл или най-малкото Горбачов отричат да са ги упълномощавали. През пролетта на 1991 г. Съветска Русия вече страда от отсъствието на яснота във властите. В много страни това би послужило като сигнал за започване на военен преврат. Важно е да се спомене обаче, че в Русия няма традиция генералите да вземат властта.

Положението се влошава още повече от разрухата на съветската икономика като цяло. Недостигът на храни се забелязва още преди това. Дори към края на 1990 г. промишлеността работи доста по-мудно от селското стопанство, което все пак и все още произвежда храни, въпреки че държавата не успява да ги разпредели. На 9 март 1991 г. в Москва изтича информация за секретен доклад, в който се дават прогнозите: през годината селскостопанската продукция ще намалее с 5 процента, промишленото производство - със зашеметяващите 15 процента, а БНП като цяло - с 11,5 процента. В него също така се визира, както там е наречено, “предстоящото рязко спадане” на инвестициите и се прави заключение, че СССР е изправен пред “икономическа катастрофа”.

В резултат на това в началото на 90-те години Съветския Съюз се явява в образа на объркан, сляп и олюляващ се гигант, който съзнава, че е сполетян от бедствие, но не знае накъде се е запътил, нито накъде трябва да върви.

Глава Втора: Край на Студената война

2.1. Предпоставки за спиране на Студената война

Реформите на обществено-политическата система на СССР (“Перестройка”)

Първите стъпки като партиен и държавен ръководител, показват решимостта му за обновление на страната. Започва периода на така наречената “перестройка”. “Перестройката” се характеризира със следните особености:

•              Деидеологизация, изразяваща се в премахването на ръководната роля на КПСС в обществения и политическия живот.

•              Въвеждане на алтернативни форми на собственост, освен държавната и подкрепа на частната инициатива.

•              Провеждане на чистка във върховете на партийния и държавен апарат.

•              Отстраняване на бившите кадри на Брежнев, Андропов и Черненко от ръководни постове в партията и държавата.

•              Борба с корупцията на всички равнища.

•              Промени в политическата система на СССР. През 1989 г. се провежда първият конгрес на народните депутати на СССР. Вземат се важни решения, засягащи обществения и политическия живот. Приема се постановление за основните направления на външната и вътрешна политика на СССР. През същата година се провежда и втория конгрес на народните депутати на СССР. Той има делови характер и приема 36 нормативни акта, в т.ч. 5 закона и 26 постановления. Един от централните проблеми, който се решава на този конгрес е пакет от мерки за оздравяване на икономиката. Набелязани са мерки за борба с организираната престъпност.  Решава се да бъдат изведени съветските войски от Афганистан.

Същността и последиците на дезинтеграционния процес, обхванал от края на 1989 г. Централна и Източна Европа и бившия СССР все още не могат да бъдат оценени правилно и обективно. За това  е необходим един широк и задълбочен исторически анализ от висотата на времето. При всички случай той трябва да подходи към предмета като  брънка от една верига, чиито елементи, видимо или не, се формират в рамките на евразийското пространство от началото на века до наши дни. Ключът към вярното тълкуване на подобни повтарящи се явления като разпадането на отделни империи и държави може би все още не е намерен, а най-вероятно е преждевременно да се търси закономерност в развитието на глобалните отношения.

Този преход на европейския континент има определено географско  измерение – от Западна към Източна Европа. Предвид на това, че бившата съветска държава и т.нар.световна социалистическа общност бяха формирования с евроазиатски обхват, тяхното разпадане и изграждането на нов тип общност от по-либерални и независими държави се разглежда от традиционни геополитици като почти епохално събитие. Става дума за мост между западноевропейската интеграционна общност и започналата да се оформя азиатско-тихоокеанска зона, придобиваща собствена икономическа и политическа физиономия.

Разпадане на СССР

Една от основните предпоставки за разпада на СССР това е политическото устройство на СССР и отношението му към развития свят.

Малко след Втората световна война Съветският съюз наложи своите приоритети на суверенните народи на Източна Европа. От гледна точка на повече от сто милиона източноевропейци, най-важното беше, че през следващите 40 години техните правителства управляваха единствено с мълчаливото съгласие на Кремъл.

Няма оправдание един народ да диктува обществените работи на друг, дори ако институциите «за износ» са по-добри в сравнение с местните. Но в този случай няма нужда да се обсъждат тънкостите в израза: «революцията не може да се изнася», защото в следвоенна Източна Европа наложената със сила система не беше прогресивна. 1) Политическият живот във всеки положителен смисъл престана да съществува за две поколения. Вместо това «политика» стана съпротивата срещу полицейските държави да вербуват по един доносник за всеки разработван. 2) Въздействието на «социалистическия реализъм» върху източноевропейската култура не беше много по-различно от въздействието на вандалите върху Рим. В Чехословакия например, след съветската инвазия през 1968 разцветът на киното, театъра и литературата беше тотално смазан и заменен от пропаганда на «социалистическия реализъм», погрешно обявена за «култура». И накрая, 3) въпросът дали в търговията Съветите обираха или субсидираха Източна Европа едва ли имаше значение, тъй като наложената система създаде «зомби»-икономики в Източна Европа, по модела на техния съветски прототип.

Не бива да се подлъгваме по привидната лекота, с която един след друг падаха режимите през последните 12 месеца. През последните 40 години тоталната непопулярност на съветския империализъм беше демонстрирана както с всекидневна пасивна съпротива, така и с периодични, героични бунтове. Чехословашкият, източногерманският и българският народ се възползваха до голяма степен от ефекта на доминото след събитията в Полша и Унгария. Но събитията в Унгария бяха отзвук от над 10 години самостоятелни, мъчителни промени, които свиваха съветското господство и същевременно разширяваха границите на допустимото недоволство. В случая с Унгария промените бяха до голяма степен дирижирани от фракции в самата комунистическа партия, в известен смисъл марионетките си играеха с техните кукловоди. Полският народ извоюва свободата си с десетгодишна стачка, водена от една от най-внушителните организации изправяли се някога срещу тоталитарен режим. «Солидарност» беше физически смазана от полската военщина с оправданието «по-добре полските, отколкото руските щикове» .

Нещо повече, постепенната унгарска борба от 1968 до 1989 беше до голяма степен реакция на съветската инвазия през 1956. А възходът на «Солидарност» през 1980 беше предшестван от сериозни протести на интелектуалци и работници през 1976 и 1970. И докато чехите се възползваха от ефекта на доминото през 1989, те заплатиха цената на своя анти-империализъм през Пражката пролет на 1968.

Във всеки случай, ние станахме свидетели на една анти-империалистическа победа в огромни мащаби. Повече от 100 милиона души, които почти нямаха думата в своята вътрешна и външна политика в продължение на 40 години, започват да упражняват своите суверенни права. Налага се обяснение само на въпроса защо революциите успяха през 1989 и защо толкова много анти-империалистически активисти на Запад трудно намират повод за радост.

Естествено, най-удобните и лесно опровержими тълкувания бяха предложени от злорадстващата управляваща класа на Запад и традиционните медии. Те смятат, че: (1) Западът най-после е спечелил Студената война, поради «нашата» непоклатима защита на свободата и свободите и (2) капитализмът триумфира над социализма.

Друга предпоставка за разпада на СССР това е икономическата политика на съветските правителства. Съветската икономика беше с насоченост към приоритетно развитие на военнопромишления комплекс. Отделяха се огромни средства за въоръжаване и превъоръжаване. Икономиката беше недобре балансирана, различните произвадства имаха различна тежест в структурата на брутния вътрешен продукт. СССР превъзхождаше САЩ по производството на въглища, кокс, трактори и цимент. Това превъзходство се реализираше обаче с цената на преразходване на материални и идеални ресурси и водеше до нискоефективни производства. Важна предпоставка за разпада на СССР беше и идеологизацията на политиката културата и всички обществени дейности. Правеха се опити за изнасяне на Съветския модел в страните от Третия свянт. Подпомагаха се различни национално освободителни движения в колониални страни и такива с нестабилни демократични правителства. В държавата се налагаше тотален контрол от страна на службите за сигурност върху културата и обществения живот.

2.2. Подобряване на конфронтацията между свръхсилите

Първите съществени стъпки, водещи към преодоляване на “ втората “ студена война, се правят в системата на американо – съветските отношения и преговори. Става дума за преговорите по ограничаване на стратегическите въоръжения ( ОСВ ), преговорите СТАРТ, преговорите за ограничаване на биологическото оръжие, за унищожаване на химическото оръжие, преговорите за постигане на по- голяма стабилност на баланса на стратегическите нападателни  и отбранителни сили ( Defence and Space Talks – DST ) , Виенските преговори между държави – участнички съответно в организациите на Севеноатлантическия и на Варшавския договор и т. н.

На 10 юни 1985 г. президентът Р. Рейгън съобщава решението си САЩ да не нарушават условията на вече изтеклото ОСВ – 1  и на нератифицираното споразумение ОСВ – 2 , докато СССР се въздържа от подобни действия . “ В наш интерес е – заявява президентът,  - да изградим временни основи за истинска взаимна сдържаност в областта на стратегическите нападателни оръжия и същевременно с нова сила да преследваме целта да се постигнат реални съкращения на ядрените арсенали на преговорите в Жанева “ . В отговор министърът на външните работи на СССР Едуарт Шеварнадзе представя предложението на своята страна двете велики държави да подготвят и подпишат “ Обща декларация за принципните позиции “ по контрола над въоръженията  .

В хода на активизираните дипломатически контакти се подготвя нова американо – съветска среща на най – високо равнище. За тази цел във Вашингтон се провежда шестдневно работно съвещание на специалисти от двете страни по въпросите на неразпространение на ядреното оръжие (  октомври 1985 г. ). В дипломатическата подготовка на предстоящата среща Рейгън – Горбачов участват Джордж Шулц, Ед. Шевернадзе, П. Нитце и много други дипломати, специалисти и съветници на съответните министерства на външните работи.

Първата среща  на президента на САЩ Р. Рейгън и генералния секретар на ЦК на КПСС М. Горбачов се провежда в Женева в началото на ноември 1985 г. Тази среща цели да създаде “ по – добра основа на доверие между свръх силите “ , т. е. да установи нов дух и условия за прагматични решения. От предварителната информация е известно, че президентът не желае да употребява думата “ разведряване “ , а М. Горбачов ще демострира своя непосредствен характер. По сведения на прессекретаря на американската делегация Лари Спийкс Р. Регън започва разговорите с многословия, които го конфронтират със събеседника. Впоследствие Рейгън преодолява тази “ слабост” и неблагоприятната за него позиция на своеобразна  отбрана Л. Спийкс, който има особен принос за офомяне поведението на президента, коментира , че твърде скоро “ промяната в тона изпреварва промяната в състоянието на съветско – американските отношения “  .

Американо – съветските разговори в Жанева са толкова трудни, колкото и потребни. Като личности Р. Рейгън и М. Горбачов са достатъчно различни по манталитет, морални ценности и виждания върху глобалната политика. Те обаче преодоляват в значителна степен субективизма и полагат усилия, за да разчупят наслоеното недоверие,  да отчетат отговорностите и изискванията на времето, определени от обществените проблеми. Двамата държавници постигат “ добър личен контакт “ и никой не оспорва този факт. Оценките за резултатите от самата среща обаче са доста различни. Част от политическите представители оценяват положително създадения дух в Женева. Друга част не виждат нищо положително. М. Тачър например е категорична, че от тази среща не излиза нищо съществено. При все това “ желязната лейди” признава , че М Горбачов е показал “ завидна ловкост с играта с общественото мнение на Запад , лансирайки изкусителни, но неприемливи предложение за контрол над въоръженията “ . Става дума за предложенията на съветския ръководител за обвързване на съкращенията на стратегическите оръжия с искането САЩ да прекратят научноизследователските работи по ИСО .

Реалните различия и несъгласия между ръководителите на САЩ и СССР са безспорен факт. Добрият тон обаче и обсъждането на най – тежките проблеми на военната и глобалната политика на двете супер сили също е факт . В този смисъл Женевската среща разчупва стандартите на “втората “ студена война . Тя подготвя прехода към реализма, защото дава тласък на преговорите за съществени съкращения на ядрените оръжия на двете свръхдържави, укрепва доверието в изпълнението на съществуващите споразумения и надеждата за продължаване на разговорите на най – високо равнище до постигане на споразумение за съкращаване на стратегическите ядрени оръжия. Резултатите от Женевската среща не се  измерват с конкретни споразумения. Те имат преди всичко морален, психологически и политически характер. В този смисъл началото на диалога  Рейгън – Горбачов е положително и обнабеждаващо. Доказателство за това е решението на двете правителства още от края на 1985 г. държавния секретар на САЩ и министърът на външните работи на СССР да започнат подготовка за втората среща на двамата големи евентуално през юни 1986 г.

Още в началото на същата година САЩ уведомяват СССР , че ще спазват условията на споразумението ОСВ – 2 . Делегациите на двете държави в Женева подписват споразумение, което определя рамките на научните изследвания на американските специалисти по проекта ИСО. Двете страни успяват да постигнат споразумение отностно контрола над въоръженията, изведени в Космоса, но и договорираното е достатъчно показателно. Въпреки трудностите в началото на март 1986 г. благоприятно завършва четвъртият кръг на американо – съветските преговори в Женева. К. Уайнбъргър остава страстен привърженик на ИСО и със съжаление констатира, че новите стратегически концепции на САЩ след Женева 1985 г. фактически убиват тази инициатива.

След аварията в атомната електроцентрала в Чернобил СССР отново призовава останалите ядрени сили да прекратят опитите с ядрено оръжие. Това предложение е особено важно и предвид и застрашителното число ядрени опити, извършвани на нашата планета. За периода 1945 до 1985 г. в света са направени около 1600 опита, от които 800 – американски, 600 съветски и други. Само през 1985 г. СССР извършва 8 опита, САЩ – 15, Франция – 8. Китай, Индия и Великобритания не извършват подобни опити в посочената година. Полигоните за подземните атомни експерименти са щатът невада, Нова земя и Казахстан , Лоп Нор ( Китай )  пустиннята Тар ( Индия ) , Муророа  ( Франция ) .

Аварията в Чернобил 1986 г. и последствията от нея се окават отправна точка за нови съветско – американски консултации, посветени на прекратяването на ядрените експерименти, т. е. прекратяване на модернизирането и усъвършенстването на съществуващите ядрени оръжия. Важен елемент от тези консултации и предварителни разговори са срещите на Р. Никсън с М. Горбачов в Москва през същата година. Беседите между бившия президент и настоящия съветски ръководител възраждат не само спомени за предишните лидери на Москва Р. Никсън остава впечатлен от обаянието, интелекта и решителността на М. Горбачов да бъде прям, но и внимателен. Основният проблем на разговорите между двамата е проектът ИСО. Спокойствието на М. Горбачов придава сила на аргументите против този проект, но Р. Никсън остава с чувството за тревога на съветския лидер от предстоящите икономически трудности по съветската система ИСО.

В хода на подготовката на втората среща Рейгън – Горбачов съветският ръководител издига пакет от предложения за трето споразумение ИСО – 3 . Той включва : първо, споразумение за 50%-во съкращаване на триадата стратегически оръжия – стратегически ракети с наземно, морско и въздушно базиране; второ, споразумение за пълно ликвидиране на американските и съветските ракети със среден радиус на действие, разположени на Европейският континент  , за замразяване на ракетите с радиус под 1 000 км и за начало на преговори за ракети със среден радиус на действие, разположен на азиатския континент; трето, принципна договореност при значително съкращаване на ядрените потенциали на СССР и САЩ в продължение на 10 години и в два етапа, да се укрепи безсрочния договор за противоракетно отбрана ПРО и двете страни да поемат задължението в посочения период от време да не се възползват от правото да се отказват от този договор, строго да го съблюдават, да забранят разработването на космическо оръжие, а изследователските експерименти да се извършват само в лабораториите.

Американските държави обаче не са готови да обсъждат тези предложения. Президентът Р. Рейгън отказва да приеме проекта от предложения на М. Горбачов, Дж. Шулц очаква провал на новата среща на върха, а бившият държавен секретар Джеймс Шлезинджър е скептик – срещата в Рейкявик вероятно ще бъде или кулминация или провал на реалните надежди за контрол на д въоръженията.

Съветско – американската среща в Рейкявик октомври 1986 г. привлича вниманието на целия свят. Секретността на преговорите е оправдана, а трудностите в техния ход се чувстват независимо от демонстираното отлично настроение на двамата лидери . М. Горбачов представя своите предложения и едновременно с това изразява съгласието на СССР в баланса на стратегически оръжия да не се включват потенциалите на Великобритания и Франция. В отговор на идеята в срок от пет години да се съкратят 50 % от тези оръжия, притежавани от СССР и САЩ , Р. Рейгън предлага в срок от 10 години да се съкратят стратегическите бомбандировачи, ракетите Круз и балистичните ракети, да не се нарушават положенията на ОСВ – 2 . Партньорът по разговори обаче свързва приемането на този план с решението опитно – кронструктурските работи по ИСО да се ограничат в лабораторна обстановка.

Най-сложният проблем  на преговорите се оказва този за използването на Космоса за военни цели. Америкнската делегация настоява в бъдещото споразумение за ограничаване на стратегическите оръжия да се допусне възможнжстта страните да извършват експерименти с нови видове такова оръжие в Космоса. Тази твърда позиция се поддържа от представителите на  на военното ведомство на САЩ , които настояват да се продължат идследователските и опитно – конструкторските работи по ИСО. Тя фактически проваля успеха на срещата в Рейкявик.

Става дума  именно за успеха на американо – съветските преговори в исландската столица, защото самите преговори продължават, макар и на друго място. Британската министър – председателка е убедена, че “ отказът на президента Р. Рейгън да изтъргува ИСО срещу очевидно скорошното осъществяване на бляна му за безядрен свят се оказва решаващ за победата над комунизма “. Руснаците постигат непосредствена пропаганда победа, но загубват играта. Тачър е сигурна , че те сами осъзнават отва . За световната общественост обаче достигнатото в Рейкявик,  макар и незаписано в официален документ, е ново стъпало в изкачването към истинското споразумение, за което дипломатите продължават да работят през 1987 г.

По свой почин в тази подготовка се намесва отново М. Тачър, недоволна от идеята за “ нулево решение “ за ракетите със среден радиус на действие и за всички стратегически балистични оръжия , т. е. за тяхното пълно унищожаване. Тя е привърженик на  “ политиката на възпиращ ядрен потенциал “ и поради това прави опит да окаже въздействие върху Р. Рейгън още през ноември 1986 г. когато посещава американската столица. В резултат на англо – американските разговори се побликува комюнике, в което се заявява, че САЩ  ще дадат преоритет на споразумение за 50%-во съкращаване на стратегическите оръжия със среден обсег на действие в срок от пет години и на споразумение за забрана на химическите оръжия. Президентът  потвърждава мнението на САЩ да продължат програмата за модернизация на стратегическите ракети “ Трайдънт “ ( 8 бойни ядрени глави , радиус на дейтвие 7 400 км) . По данни на американски военни институти в периода 1986 – 1989 г. САЩ и СССР запазват и дори намаляват производството на определени видове оръжия, но развиват и нови модели МКБР, подводници и самолети.

Договорът за ликвидиране на ракетите със среден и по – малък радиус на действие се подписва на 8 декември 1987 г. по време на официалното посещение на М. Горбачов във Вашигтон. Той постановява страните да съкратят ракетите със среден радиус на действие и пусковите устройства, всички спомагателни съоръжоения и цялото спомагателно оборудване. Съкращаването трябва да се извършва в присъствието на наблюдатели от двете страни.

Преговорите във Вашингтон преминават в позитивна атмосфера и деловитост. Р. Регън не е майстор в геополитиката  като Р. Никсън, а неговите съветници не са на равнището на Х. Кисинджър, но главният резултат от третата среща Рейгън – Горбачов е “ общо подобряване на отношенията мужду супер силите “ . Политици и наблюдатели твърдят, че първото доказателство за това са разговорите за участието на супер силите в намиране на изход за спиране на някои регионални конфликти и решението на съветското правителство да изтегли  войските си от Афганистан ( април 1988 г. ) , което започва от месец май с. г. Второто доказателство е посещението на Р. Рейгън в Москва, проведено прз юни 1988 г. , по време на което американският президент има възможност да контактува със съветски граждани на Червения площад и да говори пред студентите си от Московския университет. Третото доказателство е решението на съветското правителство, оповестено в реч на М. Горбачов пред общото събрание на ООН – декември 1988 г. – да започне изтегляне на съветските войски, разположени извън границите на държавата.

Пълното изтегляне на съветския контингент от Афганистан завършва през февруари 1989 г. През юни с. г. се изтеглят съветските войски от Монголия. След падането на Берлинската стена през ноември 1989 г. става възможно договарянето за изтегляне на съветските армии от територията на Чехословакия и на Унгария. Съответните споразумения – съветско-чехословашкото през февруари 1990 г. и съветско – унгарско през март 1990 г.  – постановяват това итегляне да завърши до средата на 1991 г. Междувременно СССР взема решение за намаляване на военния си бюджет – от 77,3 млрд. рубли през 1989 г. на 71 млрд. рубли през 1990 г. ;

Постигнатото в глобалните американо- съветски отношения се дължи на  осмислянето на факта , че неограничената надпревара в ядреното въоръжаване превръща стабилизиращата роля на стратегическия паритет в неабсолютна. Пътят към глобална стабилност очевидно преминава през  решенията за снишаване на равнището на противостоене, през съкращаването на военните потенциали до разумна достатъчност.  “ Разумната достатъчност  - твърди американският политолог Р. Хартхов, - предполага, че за предотвартяването на агресията на другата страна е нуно не толкова да се уравновесят нейните сили, колкото да се удържи нейното ръководство от разпалването на войната “. Поради това всяка стъпка към постигане на разумната достатъчност се оказва особено  важна. Тя поддържа новото политическо мислене , което изисква демилитаризиране и хуманизиране на междудържавните и международните отношения, преодоляване на националната ограниченост, уважение на идейните убеждения на партньора и на националните традиции на различните общества.

Признаването на ценностите на хуманизма в края на XX век означаав признаване  на нравствените критерии за обществените и международните отношения. То е докоментирано в заключителния документ на Виенската среща на държаите – участнички в Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа 1986 – 1989 г.

Междувременно 1989 г. отбелязва качествени промени в обществения живот на редица източноевропейски държави. През лятото на с. г. в Полша се провеждат свободни избори, в които побеждават привържениците на профсъюз “ Солидарност “ , а президентът Войчех Ярузелски признава резултатите от изборите. През същата година Унгария отваря границите с Австрия, рез които буквално нахляват хиляди източногерманци. През есента на 1989 г. в Лайпциг се провежда демонстрация на протестиращите срещу режима в ГДР, в резултат на която партийният и държавен ръководител Ерих Хонекер подава оставка. На 10 ноември с. г. пада Берлинската стена, а в България се извършва смяна на държавния и партиен ръководител Т. Живков. През декември бившият дисидент, драматургът Вацлав Хавел, е избран за президент на Чехословакия, а партийният ръководител Н. Чаушеско е свален, осъден на смърт и екзекутиран заедно със съпругата си . На 3 октомври 1990 г. се обявява обединението на Германия.

“ Нежните революции “ в Източна Европа стават неизбежно следствие от развитието на вътрешните обществени кризи и от реформите на М. Горбачов в СССР. “ Заставайки в защита на демокрацията, - пише Р. Никсън,- и утвърждавайки правото на всяка страна сама да решава какъв трябва да бъде социализмът, Горбачов по такъв начин, без да желае това, отслабва позициите на своите привърженици в източноевропейските стани .“ Фактите го доказват.

Във Вашингтон и Лондон съществува известна загриженост за настроението на съветските въоръжени сили или сред техните командири, а и доказателства, че някои от клаузите на споразуменията за разоръжаване, подписани от президентите Рейгън и Буш и от президента Горбачов, се нарушават от Съветите. От друга страна става ясно,че през 80-те и в началото на 90-те години някои неща във взаимоотношенията между великите сили трайно са се променили. След срещата на високо равнище, състояла се на борда на кораб близо до бреговете на Малта на 3 декември 1989 г., съветският говорител Генадий Герасимов смело заявява: “Днес в 12:45 ч. беше сложен край на Студената война”. Това е факт. През 90-те години все повече Съединените щати, Съветска Русия и другите водещи сили имат възможността да обсъждат проблемите при традиционните, реалистични условия в старомодния стил на силите - без идеологически оттенъци. Това не е модел на страната Утопия, но все пак е някакъв прогрес. Варшавският договор е разпуснат и дори започва да се говори за разширяване ролята на НАТО като световна сила за сигурност, където част от отговорностите ще се поемат от Съветска Русия. Представата за размяна на термоядрените удари между двете свръхсили избледнява до степен на практическа невъзможност. Всъщност вече е неправдоподобно да се гледа на Съветска Русия като на свръхсила, на практика Съединените Щати остават единствени.

Бързите политически и обществени промени в Източна Европа оказват силно влияние върху европейските международни отношения. През ноември 1990 г. в Париж се провежда поредната серща на високо равнище в рамките на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа, на която страните – участнички приемат решение да се създаде Център за преодоляване на конфликти с местонахождение във Виена и Бюро за свободни избори с местонахождение във Вършава. В Прага вече е създаден специален Изпълнителен секретариат .

Изборът на трите столици не е случаен. Той отразява развитието на новите процеси в Източната част от континента и тяхното влияние въру цяла Европа. По Парижката конференция на държавните глави приема Декларация за нападението между НАТО и Вършавския договор. Тя постановява съкращаване на личния състав на въоръжените сили на страните членки – до фиксирани граници, считано от 1994 г. Всеки  един от двата блока ще запази до 20 000 танка, 30 000 бронетранспортьора, 20 000 артилерийски установки, 200 хеликоптера и 6 800 бойни самолета. Договорът за съкращаване на въоръженията и въоръжените сили  определя задължително една страна да няма право да притежава повече от 2/3 от оръжието на военния съюз, в който членува. Именно поради това Парижката конференция се нарича конференция – ликвидатор на студената война, за разлика от Хелзинки , която определя двуполюсното statusguo . Проблемите на стария континент обаче остават сложни преди всичко поради различието в икономическото и социално равнище на западноевропейските и източноевропейските държави.

Промените в европейските международни отношения се намират във взаимна връзка с новото развитие на американо – съветските отношения. Диалогът между представители на съответните правителства продължава по нови теми, например темата за ракетите с малък радиус на действие, за ролята на обединена Германия в европейските международни отношения и т. н.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Студената война започва, когато САЩ очакват период на мир. След Втората световна война САЩ и СССР разработват външнополитическите концепции от гледна точка на субективните държавни интереси. В техните взаимни отношения  в продължение на близо половин век е имало етапи на яростна конфронтация и периоди на преговори за съкращаване на въоръжаванията.

Студената война е обявена в 1946 г. В американското градче Фултън, като до началото на 90-те години се характеризира с непрекъсната надпревара във въоръжаването и засилена идеологическа конфронтация. Двете свръхдържави и техните съюзници от НАТО и Варшавския договор изразходват огромни материални и финансови ресурси с една единствена цел -поддържане на военно политически паритет. На няколко пъти едва не се стига до нанасяне на удари с ядрени оръжия, но благоразумието надделява. 70-те години се характеризират с периода на разведряване в отношенията между двата политически блока. Най-добър пример за това е подписването на споразумението от Хелзинки през 1975 г. През 80-те години по време на мандата на Рейгън светът навлиза в нова Студена война. Започва усилена надпревара в ядреното въоръжаване. Съветският съюз и социалистическата система започват да проявяват първите признаци на криза - социална и икономическа. Това довежда до снижаване на доходите на населението за сметка на повишаване на разходите за въоръжаване. Перестройката, провеждана от Горбачов, е една от предпоставките за разпада  на СССР и подобряване на конфронтацията между свръхсилите. Активната дипломатическа дейност в този период спомага да се разрешат редица проблеми, останали от втората световна война - обединение на Германия и разпадане на изкуствено създадени държави като Югославия и Чехословакия. През 1989г. Преустановиха дейността си СИВ и Варшавския договор, през следващата година Германия се обедини,  началото на 90 години се оказа повратна точка в развитието на Студената война и фактически тя беше преустановена.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

1.             Волкогонов Д.А. “Семь вождей”. Книга 2 М., 1995 г.

2.             Черняев А.С. “Шесть лет с Горбачевым”. М., 1993 г.

3.             Горбачев М.С. “Годы трудных решений”. М., 1993 г.

4.             Александров- Агентов А.М. “От Коллонтай до Горбачева”. М., 1994 г.

5.             Примаков, Е. Години в голямата политика М 1996г.

6.             Шеварнадзе Э.А. “Мой выбор”. М., 1991 г.

7.             Корниенко Г.М. “Холодная война”: свидетельство ее участника. М., 1995 г.

8.             Нежинский Л.И., Челышев К.А. Советская внешняя политика в годы “холодной войны” (1945-1985). Новое прочтение. --- М., 1995 г.

9.             Медведев В.А. “Распад”. М., 1991 г.

10.           Тачър М., Годините на Даунинг стрийт, Ч1, 1995.

11.           Дарендорф, Р., Размисли върху революциите в Европа. София, 1996.

12.           Cannon L., President Reagon, The Role of Lifetime, New York, 1990

13.           Reagon, R., An American Life. New York, 1990.