Joomla Software solutions Template

Payday loan

Димитър Димов вижда човека и човешките отношения от друг ъгъл, непознат за българската литература до него. Като че ли в повечето случаи той търси болното, уродливото, неестественото. Повече го интересува не повърхността на нещата, а техният вътрешен драматизъм, тяхното „болестно” състояние, тяхната дисхармония и хаотичност, устременост към разрушението и смъртта. Най-близкия приятел на Димитър Димов проф. Борис Койчев, споделя, че той действително се е интересувал и изпитвал влечение към нездравото, болното, както в душевно, така и във физическо отношение. Например разказвал му за един прокажен в Дупница. А на първата си съпруга Нели Доспевска говорил за една жена, която във влака от Кюстендил за София със спринцовка си слагала в бедрото морфин. Може би бъдещата  Фани Хорн от „Осъдени души”.

“Темата за „загниването” („разкапването”, „боледуването”) у героите – пише Сава Василев - е лайтмотивна за двете редакции на романа „Тютюн”. Това е идейният стереотип, около който повествованието гради конструкциите на двете издания. Болестта се оказва ключов момент при формирането на героите и сюжета. Тя е така детайлно вградена в тях, че с основание бихме я посочили като най-функционалната им характеристика.” (Василев, 2002:264-265).

Героите на романиста Димов са създадени най-вече от неговото любопитство и траен интерес към отклоненията, които разрушават организма и психиката на човека. Така например женските образи съчетават красота и печал, страдание и наслада. Красотата им е болна. Тя е проклятие – красота тъжна, мъчителна и сладостна едновременно. Жените в романите на Димов са от една социално-психологическа категория, макар да са отделни индивидуалности. Авторът  активно се намесва във вътрешния им свят. Често женските образи във своите монолози разговарят със себе си, със собствената си съвест. Сякаш сами произнасят обвинителната си присъда, осъзнавайки моралното си падение, на което не могат да се противопоставят. Те се самонаблюдават, безсилни да победят моралната си деградация.

„Романът „Осъдени души” – както посочва Кръстьо Куюмджиев – е построен като криминално четиво – започва отзад напред. Пред нас е една съкрушена жена, душевно и физически разрушена. За нея има слаби изгледи да се върне отново към живота. Димитър Димов не ни дава никакви наивни надежди, че една нова любов може да я възроди, морфинът я убива бавно, но сигурно. Диагнозата е сложена с безпощадна точност, нейната съдба е решена. Фани Хорн е обречена. (Куюмджиев, 1987:123-124).

Във втората и третата част на романа разбираме, че младата, красива и богата англичанката Фани Хорн е свободна във времето. Преситена от наслади и приключения, от скука и досада из европейските курорти, с острия си ум тя усеща безсъдържателността на своя безсмислен и празен живот. При срещата си с красивия, изключително образован отец Ередия, Фани Хорн неочаквано за самата себе си се събужда за живот. Светът се преобръща за нея, първоначалният флирт се превръща в неудържима страст, в любов  и тя е готова на всичко. Това я погубва, защото изтънчената англичанка не знае кого обича, т.к. красотата е само една маска, която скрива унищожителната сила на монаха, фанатично отдаден на своя орден. Постепенно Фани Хорн започва да изпитва угризения от греховните си пороци. Самообвинява се, нарича се „истерична кукла”, „светска блудница”, „парцал на суетността”.      „Преминала през деветте кръга на ада, с цената на непоносими човешки страдания, Фани пристъпва към просветлението, към пробуждането за морален живот. През погледа й ярки светлини осветяват истината за Ередия и неговата мрачна Испания, за любовта й, която за кратко време я издига до сияйни светове, за да я изхвърли след това в мрака на отчаянието, за нея самата, за нейното безлично и празно минало и за безизходното й бъдеще. За да достигне до своята човечност, за да осъзнае своя човешки дълг, Фани Хорн плаща страшна цена. Тя се погубва психически и физически. Излиза от тази история като една развалина. Тя е осъдена душа, тя сама се осъжда на вечна гибел.” (Куюмджиев, 1987:137)

Приличащата на Фани Хорн Ирина също е „осъдена душа”. В своята младост тя презира средата, от която произхожда и жадува за непознати и екзотични светове. От чиста и мечтателна гимназистка, Ирина се превръща в покварена светска жена, а накрая и в самоубийца. У Ирина загиват физическа красота и женствена прелест, богата душевност и високи емоционални пориви, ценни интелектуални качества, народностни добродетели, един добросъвестен лекар и потенциален учен. Във финала на романа Димов се прощава с много болка със своята героиня, разбира я но не я оправдава.

Разрухата на личността настъпва закономерно и при Борис Морев. Постепенно той се откъсва от семейството си, изпитва презрение към баща си, строгия учител по латински език - Редингота. Историята на издигането на Борис в кариерата е представена като процес на вътрешно разрушаване и деградация – особено в отношението му към жената и любовта, на отрицание и погубване на човешката същност. Трагическата вина на Борис е неговият краен индивидуализъм, безогледността му в подбора на средствата, съзнателно и методически насажданата у  себе си жестокост, пълният разрив с обществото. И тази вина непрекъснато и прогресивно се задълбочава. Нито въднъж той не изневерява на себе си. У него умират безвъзвратно ярки умствени способности, необикновена воля, мощ на характера. По силата на страшна и неизбежна закономерност той се превръща в античовек.

“Трагичната обреченост на героите е свързана със способността за морална самооценка, стигаща до унищожителна морална присъда, до гибелно самоотричане. То поставя екзистенциалната граница, отвъд която героят е мъртъв – духовно или физически ( Фани Хорн, Ирина, Мария, Стефан Морев, отец Оливарес и т.н.)”    (Стойчева, Стоянова, 2003:34)

Героите на Димитър Димов живеят със съзнанието за своята разруха, дори намират болезнена радост и удовлетворение в това. Те изпитват наслада да разглеждат и анализират своите болки. При тези герои, както беше споменато, дори и  красотата е мъчителна, почти патологична. Тя не радва, а напротив в нея има нещо терзаещо. Именно, затова лицето на отец Ередиа е „някак смущаващо, греховно, почти кошмарно красиво. От фините очертания на веждите, на носа, на устните му лъхаше безстрастна замечтаност и спокойствието на езически бог, но в матовия тен на кожата, в черните му като въглен очи гореше темпераментът и знойния климат на Андалузия”. Фани Хорн пък от своя страна „напомня мрачния колорит на английските портрети в Прадо. Тя имаше зеленикави северни очи с хладен блясък, на които пепеляворусата коса придаваше акварелен отенък. Тънките, почти безкръвни устни издаваха гордост и сурова меланхолия. Имаше нещо разкъсващо и тъжно в контраста между безгрижните маниери, които симулираше, и вътрешната драма на личността й”

„В романите на Димитър Димов движението на характерите винаги е от „светлина” към „сянка” и никога обратното: светлината само проблясва, за да отсени по-ярко мрака. От тази гледна точка посланието на автора е дълбоко песимистично: всички централни герои се оказват „осъдени души”. Нищо не се утвърждава освен „логиката на живота” – която само на пръв поглед се поддава на прогностични интерпретации в смисъла на по-справедливо бъдеще.” (Стойчева, Стоянова, 2003:34)