Joomla Software solutions Template

Payday loan

Димитър Димов

(1909 – 1966г.) 

1. Биография:

Димитър Димов е роден през 1909г. в град Ловеч. Баща му загива в Междусъюзническата война и майката се жени повторно за тютюнев експерт от Дупница и Кюстендил. Завършва основното си образование  в Дупница и Първа мъжка гимназия в София. Записва ветеринарна медицина в Софийския университет. Подтикван от майка си, която има литературни интереси и амбиции, започва първите си белетристични опити като студент. През 1934г. става доктор по ветеринарна медицина в различни Бургаски села.

През 1939г. Димов печели конкурс и става асистент по анатомия на гръбначните животни в Софийския университет. Преди Втората световна война специализира в Мадрид. След края на войната става доцент във факултетите в Пловдив и София. От 1950г. е професор по анатомия на гръбначните животни. Автор е на над двадесет публикации в областта на ветеринарната медицина. От 1964г. е председател на Съюза на българските писатели (СБП). Умира внезапно на 01 април 1966г. в Букурещ.

Първите отпечатени разкази, пътеписи и откъси от романи откриваме от 1942г. във вестниците „Литературен фронт” и „Народна култура”. Целта на Димов обаче винаги е била романът. Той е създател на български психологически и интелектуални романи. Първия си роман Димитър Димов пише от 1933 – 1938г. и така се появява „Поручик Бенц”. Това е книга за силата на биологичното начало у човека.

Втория си роман „Осъдени души” писателят издава през 1945г. На фона на испанската гражданска война е разказана разтърсващата история за несподелената любов на младата и богата англичанка – Фани Хорн – към йезуитския свещеник Отец Ередия. За този роман Димов получава държавна награда. Интересен е фактът, че и в двата романа героите са чужденци.

В следващите пет години Димов публикува няколко пътеписа за Испания.

През 1951г. излиза първият вариант на романа „Тютюн”. Догматичната критика налага поправки в произведението и то се появява през 1954г. с нови 260 страници, нова сюжетна линия и нов основен герой.

В архивите на писателя е открит и незавършеният му роман „Анхилесовата пета”, който той започва да пише през 1958г.

Димитър Димов е автор и на три пиеси: „Жени с минало”, „Виновният” и „Почивка в Арко Ирис”.

1. Случаят „Тютюн”:

Димов се подготвя за един по – мащабен проект, който да покаже ценностната деградация в европейското и най – вече в българското общество между двете световни войни. Фактически в „Тютюн”  Димов обединява два свои стари проекта. Единият е класически сюжет за връзката между богата аристократка и беден, но ителигентен волеви младеж. Другият сюжет е идеята да се напише роман за няколко поколения тютюнотърговци, които се израждат до пълно изчерпване на социалната им и лична енергия. Чрез тези два сюжета Димов фактически показва разпадането на традиционната ценностна система на българина и продължава по блестящ начин сюжета за разпадането на българския родов космос.

Между 1945 – 1951г. Димов написва „Тютюн” и го издава с огромни надежди. Творбата е посрещната с небивал ентусиазъм и за два дни тиражът е изкупен. Хората, свикнали с черно – белите образи на буржоата и работника, откриват трагичната драма на две богати индивидуалности. Борис и Ирина са сложна сплав от интелект, красова, воля за живот и много човешки слабости. Най – голямото постижение на романа е, че в него са описани реални човешки същества. С това започва случаят „Тютюн”:

• През август 1951г. излиза рецензия от водещия тогава литературен критик Панталей Зарев, в която романът е критикуван от гледна точка на социалистическия реализъм;
• В края на януари 1952г. в СБП се провежда събрание, на което на творбата е отказана Димитровска награда и към нея са отправени много критики;
• На 08, 11 и 13 февруари 1952г. се обсъжда романът „Тютюн” в присъствието на 23 – ма авторитетни творци (писатели и критици);
• На 16 март 1952г. се появява уводна статия във в. „Работническо дело” от Вълко Червенов със заглавие „За романа „Тютюн” и неговите злополучни критици”. В статията се изказва положителна оценка, но се препоръчва романът да бъде преработен;
• Принуден от обстоятелствата Димов добавя нови 260 страници, нова героиня – Лила, която да бъде антипод на Ирина и нова сюжетна линия (за работническата класа). През 1954г. излиза новото издание на романа „Тютюн”;

1. Жанрови особености на романа:

Той е многопластов, в него се преплитат исторически, социални, битови и интимни елементи. Това го прави полифонично произведение. Най – често творбата е определяна като роман епопея или социален роман на нравите. В „Тютюн” сюжетът разделя света на две половини и показва нарушеното равновесие и сблъсъка между света на капитала и света на наемния труд. Преминаването на герои от втория в първия свят дава възможност да разгледаме книгата и като психологически роман.

1. Основни конфликти в романа:

Главните коализии (сблъсъци, конфликти) в книгата са: между общността и индивида, между рода и нацията и между класите. В първата версия доминиращ е първият конфликт, а във втората – третият.

Тези конфликти се пораждат от един централен мотив, който доминира в началото на романа – мотивът за желанието на двамата главни герои да се изтръгнат от ограничения свят на патриархалното общество и рода. Този свят е устойчив и сигурен, но ги ограничава и в него ролята на личността не е голяма – тя трябва да се подчини на еснафските му порядки. За душите на Димовите герои обаче перспективата да останат негови пленници е ужасна. Първите няколко глави от романа ни запознават с провинциалното битие на Борис и Ирина и ни правят свидетели на стремежа на героите да се откъснат от сковаващите рамки на традицията. В началото и за двамата са книгите. При Ирина те са екзотични сюжети и силни страсти. Възможността да се ожени за селския си братовчед Динков я ужасява. Подобно на Павел от „Гераците” тя иска да напусне уютния, но еснафски дом на баща си и да се реализира в големия град.

Борис също търси изход в книгите, но не в мелодраматичните романи, а в тези, разкриващи тайните на тютюневото производство. Той вярва, че ако успее да стане голям професионалист в тютюневия бранш, ще успее да се спаси от ужасяващите окови на бедността.

В нито една от двете мечти няма нищо лошо. Стремежът да се реализираш е изконен. Проблемът е, че и двамата герои (индивиди) късат връзката си с общността, в която са живели, твърде рязко и прекалено много робуват на своя стремеж за лично щастие. В началото на романа се появява и друг мотив – този за срама („Гераците”). Ирина се срамува от баща си и от селските си роднини. Борис се срамува от вманиечения си баща, от унизителната бедност на семейството си и от братята си комунисти. Родовата общност вече е загубила всякаква привлекателност – връзките са скъсани и оттук нататък всички идеали са свързани с крехката любов между двамата и блясъка на парите.

Същата е съдбата и на друга традиционна общност – нацията. Тя не влиза в ценностната система на героите. И индивидуалистът Борис, и комунистът Стефан еднакво иронично възприемат патриотизма на баща си. За тях националното няма никаква стойност – Борис без да се замисля предава на германците лостовете за икономическия просперитет на страната, а Павел и Стефан са запленени от миража на комунистическия интернационал.

Така полето на конфликта се премества от традицонните общности към новите – класите. Това най – ярко личи в съдбата на тримата братя Мореви. Борис и Стефан са на двата полюса – обединява ги неистовата жажда за изява. По – силният и безскрупулният успява, а по – слабият загива. Павел заема междинна позиция. Той не жадува за лична изява, а за победата на новата класа. Много е разумен, организиран и всъщност се оказва основния противник на Борис, защото двамата са идеолози на двете основни класи и две отделни ценностни системи.

1. Сюжетни линии в романа:

Основните сюжетни линии в романа са две:

• Първата е свързана с живота на Борис и Ирина и тяхното падение;
• Втората – с борбите на комунистите;

Развиват се и някои подлинии, свързани с разпадането на родовия космос. Най – важната е линията: татко Пиер – Мария – Борис. По – късно тази линия се допълва от Ирина. Борис се допира до „Никотиана” именно чрез брака си с Мария и така възникват два въпроса – за наследствеността и за наследството. Известно е, че Димов е искал да изследва живота на няколко поколения тютюнотърговци, но тук упадъкът започва още от първото. Причината за болестта на Мария са греховете на баща й. Жаждата за сетивни удоволствия е превърнала семейния живот на Спиридонови във фарсово семейство – бащата флиртува със съученичка на дъщеря си, а майката се „утешава” с двадесет години по – млад от нея гвардейски офицер. Така моралният упадък се превръща в биологичен и негова жертва става Мария. Единственият и шанс да се реализира като жена е бракът й с Борис. Но семейството, което създава също е обречено, защото бракът е по сметка и защото тя е неизлечимо болна.

От друга страна татко Пиер вижда в лицето на Борис единствения възможен наследник и единствения човек, който може да развие фирмата му. Затова с готовност му предава отговорността за продължаването на рода. Страшното идва, когато Мария се разболява, а Борис превръща „Никотиана” в средство за задоволяване на личната си амбиция, а не в устойчив родов център. Същите мотиви отркриваме и в „Гераците” – за срамната болест и за желанието семейното имущество да се превърне в средство за лично ползване.

Втората подсюжетна линия касае връзката между Борис и Ирина след разболяването на Мария. Вече няма пречки любовта им да се развие, но това не става, защото Борис е срещнал нова, по – голяма любов – „Никотиана”. Тя го превръща в свой роб и той трябва да хвърли в устата й най – скъпия си човек.

Така вместо имуществото да служи на рода, семейството е принесено в жертва на златния мираж. Това преобръщане на ценностите се отразява и върху Ирина. Тя дълго се съпротивлява на ужасната спирала, която я влече към падението. Търси опора в хуманната си професия. Опитва се да съхрани човешкото си достойнство, не приема продажното поведение на Зара, отблъсква жиголото Бимби и дълго се противи на увещанията на Борис да прелъсти фон Гайер. Постепенно обаче задръжките падат и връзката й с Борис заприличва на тази между старите Спиридонови – без перспектива и без надежда да остави след себе си нещо трайно. Но Димов акцентира върху детството на ирина – злоупотребата с удоволствия я е направила „безплодна като камък”.

Така противопоставянето между традиционните ценности (род, нация) и жадната за индивидуални изяви личност разрушава връзките между хората и дава жертви (Мария = Елка).

Жертви има и в конфликта между рода и класите. За Чакъра фатална става неговата лоялност. Подобна е съдбата на Динко и Стефан, защото те не могат да се оттърсят от чисто човешките си чувства. Стефан е с големи партийни амбиции, но със слаб характер и това го убива. Динко става жертва на отчаяната си любов към Ирина. Оказва се, че в света на безжалостния класов конфликт няма място за нормални човешки чувства.

1. Героите скептици:

Това са главният експерт Костов, Спиридонов и старият Барутчиев. Тяхната съдба е много показателна за нравите между двете световни войни. Те принадлежат към по – старото поколение и правят разлика между истинските и фалшивите стойности. И тримата добре осъзнават, че живеят във „времето на младите”, в което ценности няма. Затова, макар и с отвръщение, играят тяхната игра, просто защото не умеят друго. За тях думи като чест и достойнство все още не са изгубили значение, но те нямат сили да се противопоставят на безскрупулните и енергични нови господари и това прави съдбата им трагична и обречена.

1. Ролята на тютюна в романа:

Тютюнът е централен герой за романа. Той съвсем не е избран случайно. Тютюнът е главният експортен продукт на България по онова време и в цялата му верига на производство са участвали над един милион души. През 40^те години е заемал ²/₃ от износа на страната. Освен това Димов е имал задълбочени познания в този бранш, благодарение на втория си баща, Руси Генев, който е бил тютюнев експерт.

Важно качество на тютюна е, че подобно на виното и златото не е задължително средство за живот. Производството му обаче е свързано с лукса и пристрастяването. Търговията с тютюн се базира върху умението да се печелят пари от човешката слабост. Това са така наречените „лесни пари” и те бързо покваряват. Такива са парите на Бай Ганйо и Йордан Герака.

Тютюнът обаче изпълнява и ролята на вълшебния предмет от приказките, който може да изстреля определен човек на социалния връх. Но останалите може да отрови. Не напразно фирмата на Борис се казва „Никотиана”. Никотинът е отрова, която унищожава живота не само на главните герои, но и на някои второстепенни (Спасуна, Чакъра и други).

Така чрез мотива за тютюна романът успява да завърже всички нишки на индивидуалния и обществения живот.  Той е причина за разпадане на целия ценностен космос – родовите връзки, моралните ценности, индивидуалните поведенчески модели и дори икономическия фундамент на държавата. Резултатът е конфронтация, злоба, разруха и изпадане в ролята на суровинен придатък на други държави. От това следва и тотална криза на човешкото. Във второто издание Димов дава рецепта за оптимистичен финал, но тя също не проработва, защото новата идеология също е лишена от хуманност.