Joomla Software solutions Template

Payday loan

ЧОВЕШКАТА ДРАМА В РОМАНА "ТЮТЮН" НА ДИМИТЪР ДИМОВ

Романът "Тютюн" излиза в началото на 50-те години и в неговата поява, възприемането му и оценката на критика и на читатели се оглежда сложността на времето, непобираща се в ограничените рамки на социалистическия реализъм. "Тютюн" е произведение за възхода и падението на българската буржоазия, за изчерпаните възможности на ограничен кръг хора да диктуват законите на обществото, да живеят в лукс и разточителство на фона на всеобщата мизерия и исторически упадък. Спорна и нетрадиционна като явление в българската литература, заредена с експериментаторския дух на автора си, десетилетия наред творбата на Димов е своеобразен тест за изследователското и възприемателското съзнани

Трите романа на Димов – "Поручик Бенц" (1938), "Осъдени души" (1945) и "Тютюн" (1951), трасират характерните черти на писателския му стил – интереса му към изключителното и катастрофичното, умението му да извайва космополитни по дух образи, завладяващи и по своему трагични човешки характери. Без да звучи като укор (или комплимент), Димов е най-"небългарският" писател в нашата литература, странно и екзотично цвете на художествената ни словесност, "чужденец", както обикновено се изразяват критиците ни за него и за Светослав Минков.

Заглавието на втория роман – "Осъдени души" – е най-сполучливата метафора за героите на Димитър Димов – те всички са "осъдени души", осъдени от историята и общия дух на времето, разминаващи се с него, объркали и сгрешили жизнения си път. Такива са отец Ередия и Фани Хорн, Ирина и Борис Мореви, Фон Гайер, Лихтенфелд, Костов. Писателят сякаш предварително им отнема възможността да бъдат други, лишава ги от правото да се променят. Затова романът "Осъдени души" започва с "края", с "финала". Краят на трагичната любов на англичанката към монаха йезуит е предизвестен още преди да е "видяна и от читателя самата любов", а героите от света на "Никотиaна" умират, лишени от възможността да поправят своите грешки в историята, да се впишат в духа на новото време. Твърди и последователни като характери, завършени мономани, в хода на повествованието те подчиняват всичко в живота си на една идея фикс и є остават верни докрай.

До голяма степен сюжетната схема на романа "Тютюн" напомня образи, познати от западната критико-реалистична литература: млад човек от социалните низини с дарби и амбиции с един удар и най-често с помощта на жена се издига до върховете на обществото. Тютюневата промишленост, която Димов използва като терен за изява на своите герои, е подходящ социален фон със силната имотна поляризация на прослойките, със съществуващите проблеми и сблъсъци и с реалната възможност за бързо преуспяване. Сюжетът на романа използва този фон за подчертаване на контрастите, за вмъкване на "неепически" художествени похвати, за засилване на идейните и емоционалните внушения.

Във второто издание Димов овладява до съвършенство принципа на контраста, целият роман е построен върху диаметрално противоположни образи: на отровния свят на "Никотиана" е противопоставен светът на работническата класа и нейните борби; на лукса и разточителството – гладът и мизерията; на Борис Морев – Павел Морев; на Ирина – Лила. Сагата започва със запознанството и пламването на любовта между Ирина и Борис и завършва с угасването на тази любов, с деградацията, моралната и физическата смърт на нейните носители.

Централно място в "Тютюн" заема фирмата "Никотиана" и още самото є име носи достатъчно красноречиви внушения. Отровата "никотин" и окончанието с име на жена алюзират зловещия дъх на покварата. Името става символ на всепроникващото зло, което изражда всичко, до което се докосне.

Типичен пример в това отношение е съдбата на Ирина. В началото на романа тя е близо до здравото народно начало. Постепенно обаче героинята търпи морална деградация и деформация. Луксът, който є предлага "Никотиана", я превръща в поддържана жена, с двойствен живот, с многобройни извънбрачни връзки, жена, за която лекарската професия е само параван, фасада без покритие. Просмукан от злото е и празният живот на Костов, завършил с логично самоубийство, а лудостта на Мария сякаш съсредоточава лудостта на целия свят на "Никотиана" – свят, изживял своето време, изконсумирал правото на грешки, изгубил всякакъв разумен смисъл, свят, в който цари духовно опустошение, поквара и гибел.

Като водеща идея в своя роман писателят защитава тезата за справедливостта и закономерността на историческата развръзка (Тончо Жечев). Авторът порицава, отрича, осъжда света на едрия капитал, морализаторската му позиция е несъмнена. Но още догматичната критика от началото на 50-те години беше забелязала и друго – "любуването" на Димов на блясъка и великолепието на буржоазния свят, психологическата усложненост, с която образите от света на "Никотиана" безспорно превъзхождат героите комунисти. И, естествено, на преден план изпъкват водещите образи на Борис и Ирина, тяхната любовна и житейска драма.

Борис Морев е типът победител, за когото няма нищо невъзможно. Той постига всичко, което си е поставил за цел, и единственото, което не успява, е да придаде някакъв разумен смисъл на целите си. В началото на романа младежът е твърдо решен да се пребори с бандата търгаши и шмекери, които го изхвърлят на улицата, да преуспее с цената на всичко и да наложи волята си над този свят, който той по своему презира. Борис притежава неоспорими качества – рационалност, самоувереност, хладна пресметливост, безскрупулност, готовност да мине дори през трупове. При първата си среща със Спиридонов той излага пред стария тютюнотърговец своя добре обмислен план за въвеждане на тонгата. И не идеята поразява татко Пиер. Тя му е минавала през главата неведнъж. Поразява го мисленето на този млад човек, който съумява да обхване всички възможни фактори, да предвиди евентуалните грешки и ответни реакции – включително съпротивата на комунистите, намесата на правителството и полицията, тоест социалния ефект от привеждането на плана в действие. В лицето на младежа татко Пиер вижда себе си на младини, вижда човека, който му трябва. Оттук нататък целият живот на Борис става ясен като на длан. Страстта му да печели пари няма да му позволи да се отклони от избрания път. Той ще постигне всичко, което желае, за да се превърне един ден в уморен стар човек като него и да намери жена, подобна на Зара.

Чрез размисъла на татко Пиер Димов очертава типа обект на своето художествено изследване, рамката и границите, в които е възможно да се развие характерът на този тип. Героите му не са потомствени капиталисти – нито Спиридонов, нито Борис. И двамата преуспяват благодарение на качествата си, които по-късно предизвикват тоталното им вътрешно опустошение. На пръв поглед Борис постига всичко. Заради кариерата си в "Никотиана" той напуска Ирина и се връща към нея тогава, когато му е нужна, за да є предложи сделка. Той отвежда Ирина, вече лекарка, в дома си да види сама, с професионални очи положението с Мария. Борис не би изоставил жена си, ако беше здрава. Той не се нуждае нито от любовница, нито от развлечения. В това отношение той е пълен антипод на Костов. За дванайсетте години, през които е на върха на "Никотиана" и на възможностите си, той има само една любовница – Ирина. Страстта му да печели пари потиска и измества у него всичко човешко. Той тласка жена си към Фон Гайер, търпи многобройните є изневери. Борис става морален убиец на по-малкия си брат Стефан. Презира баща си и единственото човешко същество, към което храни някакви чувства, е майка му. Превръща се в морален урод, със закърнели сетива за човешкото. Колкото преуспява в бизнеса обаче, толкова се засилва самотата му. И страхът му от нея. Ирина вече му е необходима да го спасява от оставането насаме със себе си. Борис изпитва ужас да се вгледа в опустошената си душа. От него всички се плашат, но никой не го обича. По време на пътуването за Гърция той се скарва с Ирина, но после съобразява и млъква, защото си представя ледената є студенина вечерта. Борис добре разбира накъде върви международното положение, сам усеща трагичната обреченост на своя свят. Физическите му сили се изчерпват от алкохола и маларията и героят се изправя пред призрака на смъртта. За всеки нормален човек това би бил достатъчен повод да направи равносметка на живота си. Не и за Борис. Малко преди да умре, той прави поредния си удар – сделката с Кондоянис, от която спечелва милиони. Символичен в художествен план е фактът, че дълго след смъртта му в Солун разнасят трупа му, преди да го погребат, и опелото е извършено от един гладен и озлобен гръцки поп. Символичен е обратният ефект от опита на Костов да спаси Алекс.

В жизнения път на героите си Димитър Димов най-често търси аргумента на трагическата вина – онази изначална обреченост и предопределеност, от която те не могат да избягат. Те закономерно умират, защото техният свят си отива. Типичен пример е съдбата на Ирина. Нейната трагедия е в неправилния є избор. Когато за първи път вижда Павел Морев във вилата в Чамкория, Ирина разбира, че ако преди десет години бе срещнала този човек, а не Борис, животът є би протекъл другояче. Но Павел Морев се оказва недостъпен за нея. Той принадлежи на други идеи и на друг свят. Павел Морев е замислен от писателя като герой, който въплъщава представата за идеалния комунист. Предимството на Павел пред Борис не е толкова в личните му качества, колкото в позитивно осмислената според Димов идея, на която служи. Като художествен образ обаче Борис е много по-плътен психологически и убедителен интонационно. Характерът му е много по-пластичен от този на Павел и изобщо всички герои от света на "Никотиана" представляват по-цялостни, по-завършени и по-правдиви художествени образи, отколкото героите комунисти.